Серия
Тюлените (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
In the Dark, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 102 гласа)

Девета глава

Сабина, Вирджиния

25 септември, 1:28 ч.

Лутър беше на границата между дрямката и съня и усилено се мъчеше да не заспи дълбоко. Подозрителните ченгета на Сабина душеха наоколо и щеше да е безопасно да остане буден. Дремеше, седнал в креслото, с подпрян до него автомат „МР-5“. Около час беше слушал как Хана се върти в леглото, опитвайки се да прогони съня. Всяка нейна въздишка го караше да си припомня меките й ръце и дългите нежни пръсти. Останалата част от тялото й сигурно беше още по-нежна.

С нещата, които беше казала и направила тази вечер, беше влязла още по-дълбоко под кожата му.

Възможно ли е някаква част от теб да е малка?, беше го попитала тя със закачлива усмивка, което го накара да осъзнае, че сексът с нея би бил истинско удоволствие. Веднага си беше представил как я притиска до стената, прониква дълбоко в нея и прошепва в ухото й: Тази част от мен малка ли ти се струва? Размърда се в креслото. Подобни мисли щяха да му докарат само неприятности. Хана беше ужасно привлекателна, да. Беше го забелязал още щом я видя за пръв път и оттогава зорко внимаваше да не се поддава на чара й.

Тя не беше жената, която търсеше. Щеше ли да поддържа огъня в домашното огнище, докато той се прибере в края на изпълнения си с грижи ден? Едва ли! Защото нейните дни щяха да са също толкова напрегнати. По тази причина, независимо колко приятно се чувстваше с нея и колко много му се искаше да се пъхне при нея в леглото и да даде воля на напиращата в него нужда да я докосва, той просто нямаше да го направи.

Мобилният му телефон избръмча от вибрацията и заподскача на бюрото. Лутър скочи от креслото и го вдигна, преди да е събудил Хана. Влезе с него в банята и затвори вратата.

— Линдстром — каза той в слушалката.

— Сър. — Беше Уести. — Говорих с няколко души тази вечер. Мисля, че знам кой склад е ползвал Лъвит. Води се на името на друг Блейлок, брата на шерифа.

Бинго!

— Къде се намира? — попита, вперил поглед в огледалото пред себе си.

— Точно срещу вас, сър, на другия бряг на реката. Ще го видите, като съмне. Аз ще отида там сутринта на интервю за работа. Ще си взема фотоапарата, в случай че забележа нещо — помощник-капитанът му беше дал инфрачервения фотоапарат, който беше ползвал за огледа в апартамента на Милър.

— Чудесно си се справил, старши. Дръж ме в течение.

Сподавен звук от спалнята го накара да хукне натам. Затвори телефона и съжали, че не е взел автомата в банята.

Отвори вратата и с облекчение видя, че в стаята няма никой друг, освен Хана, която беше изритала завивките и явно сънуваше кошмар.

— Не! — викаше тя и размахваше юмруци във въздуха, сякаш стискаше нещо.

Спусна се към нея, за да я събуди.

— Хана! — раздруса леко раменете й той. Косата й грееше с тъмночервен оттенък дори в тъмнината. Умираше от желание да прокара пръсти през нея.

Не беше подготвен и се сепна, когато Хана се хвърли върху него и сграбчи главата му в хватка ключ. Беше подпрял коляното си на леглото и когато тя се извъртя, лесно го обърна по гръб върху матрака и го възседна.

Усещаше слабините й върху бедрата си. Беше толкова близо до него, деляха ги само тениската „Харли Дейвидсън“ на Уести и спортните й гащета. Ухаеше на френския сапун от банята на хотела. Ушите му започнаха да пищят от резкия приток на кръв в главата му.

Лунната светлина, която се процеждаше през прозрачните завеси, беше достатъчна, за да види замаяното изражение на лицето й. Това не беше опит да го съблазни. Тя беше на границата между съня и реалността. Беше виждал този поглед върху лицата на изтощени до смърт тюлени по време на Адската седмица[1].

— Какво става? — объркано попита Хана.

— Сънуваше кошмар — обясни той, измъквайки се изпод нея.

— Пак ли! — Тя отметна косата си назад. — Непрекъснато сънувам един и същи кошмар. Ужасно е!

Уязвимостта й го плени. Тази Хана, която познаваше, беше невероятно силна, умна и не се страхуваше от нищо. Сега за пръв път я виждаше в друга светлина; явно пазеше тази част от себе си, дълбоко скрита от външни погледи.

— Искаш ли да поговорим? — предложи й той. Нямаше да е зле да освободи част от напрежението, което трупаше в себе си напоследък.

Тя разтърка очи и въздъхна.

— Поради някаква странна причина аз също съм в самолета с родителите си. Аз съм вторият пилот и се опитвам да помогна на баща си да задържи самолета във въздуха, но той продължава да пада.

Господи, нямаше представа, че кошмарът й е бил свързан с родителите й! Не му идваха подходящите думи, с които да я успокои.

— Милата… — успя само да каже той и приглади една непослушна къдрица зад ухото й. Стресна се от собствената си нежност; думата му се изплъзна, без да усети. Но нали така се наричаха цяла вечер — като част от общия театър.

Поразен видя как от очите й се затъркаляха сълзи. Тя се извърна и зарови лице във възглавницата. Лежеше, без да помръдне и без да издава звук.

Лутър тихо въздъхна. Мамка му! Не можеше да се направи, че не забелязва колко е разстроена, само защото се страхува от физическа близост с нея. Не беше чак такъв коравосърдечен задник.

Той предпазливо легна до нея, стараейки се да остави поне няколко сантиметра помежду им, и нежно започна да милва гърба й. Тя потрепери. Господи, сърцето му се късаше за нея! Не искаше дори да си представи какво е да загубиш двамата си родители едновременно.

Как ли е живяла с отговорността на по-голямото дете, загърбила собствените си планове, за да се грижи за брат си? Трябва да си много специален човек, за да съумееш да преживееш това, без да загубиш способността си да се усмихваш.

Хана неочаквано се обърна с лице към него. Протегна ръка и го прегърна силно. И точно както предишната нощ, долепи стегнатото си, атлетично тяло до неговото. Тогава той беше с дънки; сега обаче тънкото долнище на пижамата му нямаше как да прикрие вълнението му от допира й. Ала Хана сякаш не забеляза това. Тя подсмръкна, избърса сълзите си и изпусна накъсана въздишка. После заспа. Отново.

Лутър се загледа в лунните отблясъци по тавана. Честно казано, такова нещо му се случваше за пръв път. Жените го преследваха от години и те бяха тези, които му се молеха да си легне с тях. Хана заспиваше на рамото му за втори път. Малко се подразни от това.

Но, от друга страна, се почувства поласкан и доволен, че тя явно му има доверие. Дори не направи опит да го съблазни, за да изпробва самообладанието му.

Осъзнаваше какво щеше да се случи, ако правеха любов. Щеше да хлътне по нея още повече — а вече беше хлътнал достатъчно. Хана не беше за него — в никакъв случай. Всъщност най-близо до представата му за идеален партньор беше Рони, като изключим факта, че му изневеряваше. Хана беше бъдещ оперативен агент; нямаше търпение да приложи в действие уменията си да събира информация и да пътува в чужбина. Едва ли би пожелала да се установи на едно място и да живее спокойно и простичко.

Без съмнение на сутринта щеше да е горд от себе си, че не е пъхнал ръка под тениската й. Цялата нощ обаче щеше да се бори с това си желание.

* * *

Хана мъркаше насън под въздействието на определено еротичния си сън. Ръцете й бяха сключени около нечий широк гръден кош, а кракът й — преметнат върху здраво мускулесто бедро. Това не можеше да е никой друг, освен Лутър. Нямаше друг мъж на света с такова тяло.

Тя погали мускулестите му гърди. Кожата му беше гладка като кадифе, осеяна с къдрави косъмчета, които гъделичкаха пръстите й. От чисто женско любопитство тя спусна ръка надолу по пътечката от мъх, водеща до добре оформените му коремни мускули.

Мъхът ставаше все по-мек и почти изчезваше. Изведнъж усети, разочарована, как ръката й се спира от стегнат ластик. Но това беше само сън, а насън няма прегради, нали така? Мозъкът просто си ги измисля.

Тя пъхна пръстите си под ластика и… мили боже!

Беше толкова твърд и гладък, че нямаше как да не е сън. Кодово име Малкия Джон, как пък не!

Очарована от собственото си влияние върху този дар от съня си, тя го обхвана с ръка и усети раздвижването му между пръстите си.

— Осъзнаваш ли какво правиш?

Дрезгавият глас на Лутър я върна обратно в реалността. Тя рязко отвори очи и видя, че лежи плътно до него; устата й беше притисната до рамото му, а ръката й — пъхната в долнището на пижамата му.

Веднага я измъкна оттам и погледът й срещна вперените в нея тъмносини очи.

— Съжалявам! — стреснато извика тя и се дръпна толкова рязко, че се претърколи от леглото на земята!

— Внимавай.

— Нищо ми няма. — Изправи се бързо, прекалено засрамена, за да го погледне. Отвори куфара си и грабна дрехите, с които смяташе да се дегизира през деня. През цялото време усещаше погледа му върху гърба си.

Стиснала нещата си в ръце, влезе бързо в банята, хлопна вратата и се облегна на нея, унизена до дъното на душата си.

Вече му беше станало ясно, че тя го намира за привлекателен, и то не-у-сто-и-мо привлекателен. И не са заради невероятното му тяло, а защото беше истински мъж до мозъка на костите си. Държал я бе в прегръдките си цяла нощ, защото точно от това беше имала нужда. Наистина бе много привлекателен — сериозен и честен, истински американец. Но най-хубавото у него беше доброто му сърце. Това го правеше просто неустоим. Ала той ясно й даваше да разбере, че няма желание да се сближава с нея. Беше я прегърнал наистина, когато тя имаше нужда, но погледът му беше красноречив — не искаше да я допусне близо до себе си. Може би още не бе преодолял раздялата си с Вероника. Или пък я намираше за отблъскваща в нелепата й маскировка. А може би смяташе, че от нея едва ли ще излезе добра съпруга.

Последната възможност я тревожеше най-много, защото предполагаше, че не е далеч от истината. Коя добра съпруга би хукнала на другия край на света, би дала всичко от себе си за кариерата си и би оставила за мъжа, когото обича, само трохите?

Обича? Майко мила, това пък откъде й хрумна? Хана рязко се запъти към душа и пусна горещата вода. Повече нямаше да си губи времето в мисли за Лутър и себе си заедно.

Лутър беше застанал до прозореца, когато тя се появи, облечена в бледоморав комплект панталон и блуза, излязъл от мода поне преди десет години. В кожата на Ребека Линдстром Хана се чувстваше значително по-уверена.

— Мисля, че вече разбрахме коя е била любовницата на Ърни — провлачено каза той и я погледна бегло.

Хана се приближи до прозореца и погледна навън. Хотел „Магнолия“ се намираше на един хълм точно над широка река, криволичеща като змия между кедровите дървета. На отсрещния й бряг се виждаше голяма дървена постройка.

На входа й имаше пристан, удобен за товаро-разтоварна дейност. Половин дузина мъже се мотаеха наоколо и пушеха цигари в ранната утрин.

— Водата изглежда достатъчно дълбока за големи плавателни съдове — отбеляза Лутър и я погледна. — Тук дават канута под наем. Предлагам да си вземем едно.

— Добре — каза тя, нетърпелива да се пораздвижи.

Той се запъти към банята, без да обели и дума за случката отпреди малко.

Хана с облекчение се обърна и започна да оправя леглото. Ако той можеше някак да забрави за случилото се, тя също щеше да се опита. Така й се искаше и мъчителният й копнеж по него да изчезне!

* * *

Лутър тъкмо беше съблякъл ризата си, когато мобилният му телефон звънна. Той бръкна в задния джоб на дънките си, внимавайки да не преобърне кануто.

Хана седеше в другия край и предпазваше с длани очите си от лъчите на обедното слънце. Обърна се и погледна назад през рамо. Погледът й се плъзна по голите му гърди, ала тя бързо го отклони встрани.

— Линдстром.

— Сър, прекалено се набивате на очи без риза — провлачено каза Уести; явно беше някъде наблизо.

— Ами горещо е — отвърна Лутър. Но не беше само заради това, а и заради желанието му да види как Хана се изчервява, също както тази сутрин.

Хана се превърна в търпелив кормчия веднага щом се качи в кануто. Движеха се по реката от часове, за да наблюдават склада. Лутър провери температурата на водата и бързината на течението. Не беше изключено да се наложи да преплува реката през нощта, за да огледа по-отблизо. Хана се справяше с греблото със същата сръчност и решителност, с която вършеше и всичко останало. Беше се скрила удобно зад маскировката си, оставяйки го объркан и опасно възбуден.

— Къде си? — попита той Уести.

— В гората, на около сто метра нагоре по реката, оглеждайте се за чорап в клоните на дърво.

— Стой там! Край. — Лутър пъхна телефона обратно в джоба си. — Трябва да се видим с Уести — каза на Хана. — Чака ни нагоре по реката.

Хана се завъртя на седалката си и безмълвно заби греблото в мътната синя вода. Дотук с намерението му да я смути. Самият той не знаеше какво точно иска — дали да обсъдят като възрастни защо не бива да започват връзка… или просто да продължат това, което прекъснаха сутринта.

— Ще наглеждаш ли кануто? — попита той минута по-късно, когато издърпа единия край на лодката на брега.

Хана не беше очарована, но се примири.

— Добре.

Той не обърна внимание на гневния й поглед и тръгна към гората. Наоколо беше пусто, само нападалите листа шумоляха под спортните му обувки. Беше светло и се надяваше да забележи Уести, преди да му е изкарал акъла отнякъде; умираше си от кеф да го прави.

Гората изглеждаше пуста, ако не се смяташе катерицата, която пробяга наблизо. Лутър бавно се обърна и подскочи от изненада, като видя Уести точно пред себе си, току-що излязъл зад близкото дърво.

— Мамка му! — изруга той.

Уести, облечен с тениска в цвят каки с откъснати ръкави, зацъка подигравателно с език и му подаде лист хартия.

— Какво е това?

— Чертеж на склада. Току-що бях там на интервю. Но не мисля, че ще ме вземат на работа. Подозрителни са, ако не си местен. Все пак успях да огледам наоколо.

— Забеляза ли нещо? Успя ли да снимаш?

Уести поклати отрицателно глава.

— Нямаше нищо интересно. Но начертах това — представата му за чертеж беше сложна рисунка, която само художник би могъл да проумее.

— Страхотно! Огледа ли вратите? Има ли възможност да влезем?

— Никаква. Ключалките са сложни, има и алармена система. Определено ще трябва да влезем с плуване.

— Съжалявам, но ще се наложи.

Уести мразеше да се гмурка и това не беше тайна за никого, но като тюлен се беше научил да се справя. В този случай гмуркането щеше да е опасно, защото изобщо не познаваха реката. Никой от двамата не беше плувал в нея. Ако го направеха през деня, щеше да е подозрително, затова трябваше да действат нощем. Добре че бяха взели екипировката си. Водолазните костюми и кислородните бутилки бяха натъпкани и багажника на колата.

— Чакай ме до хотела, долу при канутата, в три след полунощ — реши Лутър, — готов за гмуркане. Преди това сложи багажа си в колата, може да се наложи веднага да изчезнем.

— Да, сър.

— Въпроси?

Уести кимна в посока към реката и дяволито попита:

— Как вървят нещата в гнездото на влюбените?

От спомена за палавата длан на Хана върху Малкия Джон ушите на Лутър пламнаха.

— Добре — кратко отвърна той.

— Валентино обаждал ли се е? — попита Уести, ловко сменяйки темата.

— Още е извън страната. — Лутър беше опитвал да се свърже с агента няколко пъти. — Вероятно е напипал гореща следа. Няма ли да е страхотно, ако Лъвит и шефът му влязат в затвора заедно? — размечта се той.

Уести измърмори нещо, свързано с Лъвит, задника му и мъжка любов през следващите двайсет години.

— Пази чертежа, старши. Използвай го, за да измислиш план за действие.

— Да, сър — каза Уести, доволен от задачата си. — А какво ще прави Хана през това време?

Откога пък започна да нарича Хана с малкото й име?

— Ще мирува — отвърна Лутър, ядосан на себе си, че ревнува.

— Няма да е много доволна.

Лутър знаеше това.

— Е, доколкото знам, ЦРУ не провеждат обучение по гмуркане, така че тя просто няма как да дойде — отвърна той.

Уести само го погледна.

— Ще се видим в три часа, старши — каза Лутър и даде свободно. — Обади ми се, ако изникне нещо.

— Да, сър — Уести се обърна и изчезна в гората, покривайки се след по-малко от пет крачки.

Връщайки се при кануто, Лутър завари Хана да се бори с една муха в косата си и да си прави вятър срещу плетената си блуза. Лицето й беше зачервено от жегата и изглеждаше повече от раздразнена.

— Какъв е планът? — попита тя.

— Двамата с Уести ще влезем с плуване в склада под пристана — каза той, докато избутваше кануто от брега. — Входовете се охраняват и е невъзможно да се влезе от там.

Хана се обърна напред.

— А аз какво ще правя?

Той бутна лодката във водата и скочи вътре в последния момент. Това го спаси от отговора на въпроса й.

Хана нарочно не гребеше. Седеше с греблото в скута си и чакаше.

— Лутър? — каза тя с предупредителна нотка в гласа.

— Трябва да влезем с плуване, Хана — повтори той. — Използваме дрегер вентили. — Съмняваше се да е чувала за тях. Това беше специална част от екипировката им за гмуркане, която премахваше мехурчетата. Предназначена беше за тайни операции като тази.

— Това не значи, че не мога да дойда с кануто донякъде. Как ще пренесете фотоапарата?

— Водоустойчив е.

Това й затвори устата за малко. Седеше, нахлупила светлокафявата перука на главата, почесваше се изпод плетената си блуза, мокра от пот и със замъглени от жегата очила. Въпреки това беше великолепна.

— Остави ме в колата в Куантико — каза тя с треперещ от безсилие глас. — Остави ме и в къщата на Уести, когато преследвахте евентуалния ми убиец. Сега искаш да ме оставиш да си чопля ноктите в хотела?

— Шшшт! — предупреди я той. — Звукът се носи по водата.

Тя ядосано изръмжа. Лутър потисна смеха си. Дори ядът й му беше интересен, както и всичко, свързано с нея. Повечето жени предпочитаха да стоят настрани от опасността. Не и Хана. Тя трябваше да е в центъра на събитията. Почувства я още по-близка.

— Ще ти позволя да участваш другия път — обеща той.

— Другия път ли? — Хвърли му поглед през рамо. — Ако сега намерим това, просто няма да има друг път.

Лутър разчиташе точно на това.

— Виж — опита се да я успокои той, като пробваше да гребе сам. — Уести и аз вършим това непрекъснато. Четем си мислите вече. Нямаме нужда от излишно разсейване.

— Вече станах и излишна — каза Хана и зарея поглед в облаците над хоризонта.

Ами да! Само това ми липсва! Не му ли стигаше, цял ден не можеше да изкара от ума си случката от сутринта. Дори чепатият й характер в момента го възбуждаше. Така му се искаше да й покаже колко много го разсейва и каква страхотна жена е. Мислеше си за часовете, с които разполагаха преди задачата си тази нощ.

Достатъчно време за един следобеден сексмаратон, появи се неканена мисъл в главата му. Хана се обърна и го погледна.

— Това ли е всичко, което съм? — продължи да настоява тя. — Разсейвам те, така ли? — Блестящото му от влагата тяло неудържимо привличаше погледа й.

Той реши да бъде откровен.

— Доста добре ме разсея тази сутрин — достави му удоволствие, че я накара да се изчерви.

Тя рязко се обърна напред; рядко й се случваше да не знае как да отговори.

Лутър гребеше все по-бавно. Осъзна, че ръцете вече го болят, затова сложи греблото върху коленете си и остави кануто да се носи по течението. Миризмата на тиня изпълваше дробовете му. Над главите им прелетя орел рибар, дебнещ за плячка. Лекият бриз ронеше есенните листа върху приближаващия се бряг. Беше прекрасно. Но над хоризонта започваха да се трупат буреносни облаци, предвещаващи лошо време.

Лутър избърса потта от челото си и продължи да гребе. Когато наближиха брега, Хана най-после му помогна, забивайки гневно греблото във водата, сякаш бързаше да стигне до брега — или да избяга от самия него. В пълно мълчание издърпаха кануто на сушата и го обърнаха.

— Следобед трябва да свалим багажа си в колата — каза той, — и то без да ни видят.

— Довечера ли си тръгваме? — изненадано го погледни тя.

— Ако се наложи. Трябва да сме подготвени.

— Ако не си тръгнем, ти ще спиш на креслото — обяви тя. После се обърна и тръгна почти тичешком към хотела.

Бягай, момиченце, точно така…

Потисна желанието си да я последва; копнееше да я хвърли на леглото и да й покаже колко много я желае. На Вероника това би й харесало. Дразнеше го и после бягаше. Редовно го правеше.

Но Хана не беше такава. Не му бе ясно откъде го знае, просто беше сигурен.

Когато се качи след нея в стаята, тя се къпеше. Блузата и перуката й бяха захвърлени на леглото, а останалите й дрехи — на пода.

Сърцето на Лутър заби по-бързо.

Съблече ризата си и изрита обувките си настрани. Посегна да разкопчае ципа на дънките си.

Спри!, заповяда си той. Помисли! Готов ли си за това?

Познаваше минусите си много по-добре от плюсовете. Прекрачеше ли границата с Хана, нямаше да намери сили да се отдръпне.

Не, не беше готов. И нямаше да прекрачи границата.

Връзката с Вероника му беше дала ценен урок и не можеше да си позволи да го пренебрегне. Жизненоважно беше да намери подходящата жена. Тази, която да иска същите неща като него — до имената на неродените им деца дори. А дотогава той просто нямаше да се обвърже с никоя друга. Какъв е смисълът от грешките ни, ако не си взимаме поука от тях?

През трите години като тюлен бе правил доста трудни неща. Да се отдръпне сега беше едно от тях.

* * *

Нощта се оказа идеална за планираната задача. От надвисналите над Сабина буреносни облаци се изливаше пороен дъжд, а тътенът на гръмотевиците цепеше тишината. Светкавици пробождаха като огнени пръсти върховете на дърветата и покривите на сградите. Никой разумен човек не би излязъл навън в нощ като тази.

Наведена над парапета на терасата, Хана гледаше след Лутър, докато се изгуби от погледа й в тъмнината. По това време Уести вече трябваше да го чака до реката при канутата, облечен в единия водолазен костюм. Лутър беше нахлузил другия в спалнята, показвайки на Хана как специалният вентил рециклира издишвания въздух, за да премахне мехурчетата.

В пълна водолазна екипировка, Лутър се прехвърли през терасата и изчезна в проливния дъжд. Хана копнееше да го последва, но Лутър без заобикалки й бе заявил, че няма какво да прави с тях.

Тя въздъхна и потърка настръхналата си кожа. Температурите рязко се бяха понижили и във въздуха се усещаше настъпването на студената есен. „На жените им е писано да чакат — повтаряше си тя. — Дали наистина е така?“

Изведнъж й хрумна идея и тя усети как адреналинът се покачва. Всъщност има нещо, което може да направиш, осъзна тя и се втурна към стаята, за да открие обувките си. Лутър за последен път подценяваше възможностите й.

Бележки

[1] Четвъртата седмица от основното обучение на американските тюлени, която продължава пет дни и пет нощи, през които са им позволени не повече от четири часа сън общо. — Б.пр.