Серия
Тюлените (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
In the Dark, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 102 гласа)

Десета глава

25 септември, 2:15 ч.

— Тук съм, сър.

Ето че пак го направи. Лутър подскочи от изненада. Гласът на Уести прозвуча буквално в ухото му. Беше облегнат на едно дърво точно насреща му, облечен в черния си водолазен костюм.

Огледаха се един друг внимателно, за да проверят екипировката си; бяха минали през доста трудни моменти заедно и се разбираха без думи. Любимият нож на Уести беше пристегнат с ремък към колана му. Нямаше да носят друго оръжие със себе си, целта им бе само да огледат и ако открият нещо подозрително, да направят снимки с фотоапарата, грижливо прибран в джобче на колана на Лутър.

Двамата мъже сложиха водолазните маски, захапаха дихателните тръби и нагазиха до глезените в калната вода. Дори в тъмнината Лутър усети как Уести потръпва. Повървяха, докато водата стигна до кръста и се потопиха.

Маските им бяха специално оборудвани с инфрачервено наблюдение за нощно гмуркане по последна дума на техниката. Под гладката повърхност на водата всъщност гъмжеше от стрелкащи се във всички посоки риби, потънали клони, издатини, дупки и някакви блещукащи твари, вероятно скариди.

Лутър погледна подводния компас и двамата продължиха да плуват още около стотина метра през изненадващо дълбоката вода на канала и сложната мрежа от стълбове, върху които беше построен складът. Никой от двамата не познаваше района от този ъгъл.

Каналът беше допълнително изкопан, за да позволи влизането на по-големи плавателни съдове. Калното речно дъно беше само на няколко метра под тях, когато преплуваха под външната стена на склада и най-после се озоваха вътре. Бяха очаквали да е тъмно, но, за тяхна голяма изненада, вътрешността на склада беше осветена. Ако там имаше някой, щеше да ги забележи веднага.

Лутър даде знак, че пръв ще излезе на повърхността. Подаде глава над водата и вдигна маската си, за да огледа наоколо. Около дузина голи електрически крушки висяха от тавана и хвърляха слаба светлина върху струпани дървени сандъци, платформени колички и огромни хладилници.

Не се виждаше жива душа. Лутър сигнализира на Уести, че е чисто, и двамата се придвижиха към единствената стълба наоколо. Скриха плавниците си зад стълбата и безшумно се заизкачваха нагоре с гумените галоши.

Складът беше огромен. Само вътрешният пристан имаше размер, достатъчен, за да побере голям плавателен съд. Лутър погледна Уести, който сочеше към най-близката стена. Трополенето на дъжда по ламаринения покрив заглушаваше шума от движенията им.

Лутър отвори вратата на един от хладилниците. Лъхна го силна миризма на риба и стриди. Без съмнение мястото беше действащ склад за морска храна. „Едва ли е приятно да работи човек тук по цял ден“, помисли си той, като пристъпваше внимателно по хлъзгавия под.

Двамата методично отваряха всеки сандък и хладилник пред себе си и надничаха вътре. Складът беше претъпкан с огромни количества риба и стриди, достатъчни да нахранят цялото население на щата Вирджиния. Но не откриха нищо подозрително.

Лутър забеляза куп сандъци и се приближи към тях. Очевидно бяха разтоварени съвсем наскоро или пък бяха приготвени за товарене. Опита да отвори един от тях, но капакът му се оказа здраво закован.

Уести намери чук и след като Лутър му кимна окуражително, започна да вади гвоздеите. Един от тях изскърца силно и неприятният звук отекна до тавана. Двамата затаиха дъх.

Изчакаха малко, но наоколо бе все така тихо и те продължиха. Най-после Уести успя да отвори капака. Лутър пъхна ръка в сламения пълнеж и това, което видя там, го накара да настръхне.

Между сламата бяха наредени „АК-47“, същите онези, които бяха изчезнали от натоварен за Сомалия кораб преди около месец. По дяволите, наистина бяха открили откраднатото от Лъвит оръжие! Той разчисти пълнежа и започна да оглежда автоматите за серийни номера или нещо, с което да успее да свърже това оръжие с откраднатото.

Извади от джоба си малко фенерче, за да ги по-добре, и разтреперан от вълнение, направи снимки в близък план на серийните номера.

Започнаха да разбиват капака на още един сандъците, вече не толкова предпазливо. Нещо изшумоля зад гърба им. Двамата замръзнаха като крадци, хванати на местопрестъплението. Бавно извърнаха глави и се вцепениха от ужас.

На двайсетина крачки встрани стоеше един доберман, вперил в тях злобния си жълтеникав поглед.

Уести бавно посегна към ножа си. Лутър беше сигурен, че ако се наложи, ще уцели животното право в сърцето.

И двамата едновременно погледнаха към водата, пресмятайки дали разстоянието е достатъчно, за да успеят да се гмурнат, преди кучето да ги е подгонило.

— Спокойно, момче! — тихо повтаряше Лутър, докато бавно пристъпваше назад към водата.

Кучето гърлено изръмжа.

— Стой на място! — рязко отекна във въздуха нечий глас. Иззад кучето пристъпи възрастен мъж с насочен към гърдите на Лутър пистолет. — Какво, по дяволите правите тук? Намирате се в частна собственост.

Мъжът носеше охранителна униформа. Пред възможността да ги заловят не им оставаше нищо друго, освен да изчезнат по най-бързия начин. Лутър смушка Уести, двамата нахлузиха маските си и се гмурнаха дълбоко. Чу се внезапен изстрел и Лутър усети пареща болка в дясното си рамо. Той се изви и бързо заплува настрани, според инструкциите, за да избегне повторно улучване. Още два куршума се забиха във водата близо до него. Потърси Уести с поглед и с облекчение видя, че той е добре. Партньорът му го хвана и го задърпа в посока към реката.

Минавайки прекалено близо до една от покритите с планктон колони, Лутър одра дясната си буза и маската му се изхлузи. Опита се непохватно да я намести.

Беше прострелян. Не искаше да мисли за това, просто нямаше време; не бяха успели да вземат плавниците си и придвижването им и бездруго бе прекалено бавно. Уести здраво беше стиснал каишката на дихателната му тръба и плуваше усърдно напред и заради двамата. Лутър гледаше как кръвта му оставя след него диря като неоново зелен облак.

Когато стигнаха до отсрещния бряг, вече нямаше сили да върви през дълбоката тиня. Уести му помогна да се облегне на рамото му.

— Аз съм виновен, сър! — пъхтеше той. — Не мислех, че нощем оставят пазач. Не проучих добре нещата.

— Важното е, че намерихме това, което ни трябваше — отвърна Лутър през зъби, измъчван от пронизващата го болка. — Трябва да изчезваме, преди да е дошла полицията.

— Разбрано.

Наблизо изпука съчка и те замръзнаха, вперили поглед в тъмнината, в очакване на най-лошото.

— Лутър? Уести? — разнесе се мек женски глас над трополенето на дъжда.

Беше Хана. Мъжете въздъхнаха с облекчение и тръгнаха към нея.

— Тук сме — извика Уести. — А ти какво правиш вън?

Да му се не види, Лутър тъкмо щеше да я попита същото!

— Стори ми се, че чух изстрел. Какво стана?

— Лейтенантът е ранен. Не е чак толкова зле, но трябва незабавно да тръгнем…

— Лутър! — Хана се появи незабавно; очилата й просветваха в тъмнината, а ръцете й нежно го докосна. — Къде си ранен? Боже мой, лицето ти е в кръв!

— Драскотина.

— Не бива да спираме — напомни им Уести.

Хана подпря Лутър от другата му страна.

— Можем да тръгнем веднага. Избутах колата в началото на алеята.

Двамата я погледнаха, шокирани.

— Я повтори! — каза Лутър.

— Вие не сте с ума си, госпожо — закиска се Уести.

Ала благодарение на съобразителността й щяха да се измъкнат, без да ги чуе никой. Лутър беше пропуснал да го предвиди.

Сега единственото, което можеше да направи, беше да намери сили да мести краката си. Всяка стъпка го разтърсваше от болка. Облегнат на раменете на Уести и Хана, той с мъка се влачеше между боровете към колата им. На фона на запъхтяното им дишане се чу воят на полицейските сирени; очевидно възрастният пазач вече беше сигнализирал за нападението.

Ченгетата веднага щяха да разберат чие дело е било това. Нямаше да им отнеме дълго да открият скритите плавници. И за да запазят мръсната си тайна, щяха да направят всичко възможно да не им позволят да се измъкнат.

Хана отвори вратата на колата и се шмугна отзад. Уести настани Лутър на предната седалка. Болката беше много по-силна в седнало положение. Лутър глухо изстена и покри лицето си с ръце.

— Намери някаква риза — каза Уести на Хана — и притискай раната.

Докато Хана ровеше в багажа за чиста риза, Уести скочи в колата и потегли, преди още да е успял да затвори вратата си.

— Това не е пътят, по който дойдохме — обади се Хана от задната седалка, когато Уести зави наляво. Тя притисна раната на Лутър и той едва не припадна от болка.

Мамка му… мамка му! Лутър впрегна цялата сила на волята си, за да прогони болката и да остане в съзнание. Видя, че Уести подава на Хана пътна карта.

— Реших да мина по заобиколен път. Виж дали наоколо няма наша база, на около час път, да речем. Ченгетата ще предположат, че сме тръгнали на юг, в посока към Вирджиния Бийч. Търси нещо на север.

Уести можеше да е много сериозен, когато нещата загрубееха. Той натисна газта и отби в един страничен път през гората. Гумите свиреха на завоите, а колата се носеше със скорост, която караше Лутър да съжалява, че не си е сложил предпазния колан. Вече не валеше, но пътят бе все още мокър и хлъзгав; също като в нощта на катастрофата, когато се бе забил с ламборгинито си в крайпътните дървета.

Хана сякаш четеше мислите му.

— Ето, скъпи. — Гърдите й докоснаха рамото му, когато се наведе над него, за да закопчае предпазния му колан.

Скъпи?

— Благодаря ти.

Пътят беше пуст; нямаше други коли, освен тяхната, но за сметка на това наоколо бе пълно с животинки. Семейство елени пасеше встрани от пътя, а един опосум се беше запътил с клатушкане точно насреща им. Уести сръчно завъртя волана и успя да го заобиколи.

На следващата отбивка той намали скоростта и спря; беше съвсем тихо, само моторът на колата им ръмжеше в тишината. Безлюдният тъмен път се разклоняваше в три различни посоки.

— Нямам никаква представа къде сме — призна той. — Дай да погледна картата.

— Ето тук сме — посочи с пръст Хана. — Единственият начин да се измъкнем от този район е на около трийсет километра на изток. Ако тръгнем нататък ще успеем да се доберем до военноморската база Пакс Ривър. Доста ще се отклоним, но пък изобщо няма се сетят да ни търсят в тази посока.

Усети гледаше мълчаливо картата, вероятно се опитваше да запамети маршрута.

— Щом казваш, нека е Пакс Ривър! Дръжте се здраво! — каза той и изгаси осветлението в купето.

Лутър се хвана здраво за седалката. Болката от раната пулсираше заедно с ударите на сърцето му. Тресеше го от студ, въпреки водолазния костюм, който би трябвало да запази топлината на тялото. Размърда се на мястото си, напразно опитвайки се да се почувства малко по-добре.

Хана погледна под ризата, с която притискаше раната му.

— Не кърви много силно — каза тя. — Ще можеш ли да потърпиш около час?

Звучеше разтревожена.

— Добре съм — излъга той. Опитваше се да намали болката, като непрекъснато си повтаряше, че вече имат нужното доказателство за вината на Лъвит. Нямаше начин да не намали тежестта на показанията му срещу Ягуар.

Трябваше веднага да уведоми Валентино. Ако той си въобразяваше, че ще го чакат, докато арестува Единака, много се лъжеше. Смяташе веднага да предостави снимките на ВМКС, за да имат основание да преразгледат делото.

Бавно протегна ръка и отвори жабката, за да извади мобилния си телефон. Обхватът беше слаб, но той все пак натисна и задържа седмицата, където беше запаметил номерът на Валентино за автоматично избиране. Слава богу, имаше сигнал.

— Валентино! — Гласът на агента звучеше бодро, въпреки безбожно късния час.

— Радвам се, че сте се върнали — каза Лутър. — Надавам се пътуването да е било успешно.

— Кой се обажда? — попита агент Валентино.

— Лутър Линдстром.

— Гласът ви е малко променен.

— Ами да, простреляха ме. Намерихме част от откраднатото оръжие на склад в Сабина и успяхме да направим снимки.

Валентино замълча, шокиран от информацията.

— Ще се оправите, надявам се? — попита той.

— Смятам, че да. Кога ще арестувате Единака? Искам да предам тези снимки на ВМКС.

— Скоро — обеща Валентино. — Няма да е лошо да ми направите копия. Къде сте?

— На север от Сабина. Пътуваме към военноморската база Пакс Ривър. В базата има болница.

— Ще се видим там.

— Да, сър. Край. — Лутър отпусна ръката си. Надяваше се ФБР да ги подкрепи в това; иначе щеше да се наложи да се справят съвсем сами. Болката го прониза чак до гръбначния стълб и той изстена.

Усети загрижения поглед на Уести.

— Скоро ще стигнем, сър. Ах, мамка му, може и да не е много скоро. Зад нас има ченге.

Хана се обърна назад, за да види какво става. Лутър погледна в страничното огледало. Зад тях действително се движеше патрулна полицейска кола с мигащи сини светлини.

— Какъв е планът за действие, сър? — попита Уести.

Лутър прокле съдбата си. Ако можеше да държи оръжие, щеше да се прицели от прозореца и да простреля гумите на полицейската кола.

— Не спирай! — каза той.

— Аз ще се заема — предложи Хана уверено. — Уести, къде е пистолетът ти?

— Ще успееш ли да улучиш гумите? — попита той с надежда.

— Разбира се.

— Секунда само — намеси се Лутър, — става дума само за гумите. Не можем да си позволим грешки!

— Обеща да ми позволиш да участвам следващия път — напомни му Хана. — Къде е пистолетът?

— В раницата ми. В десния джоб — каза Уести.

Хана трябваше да издърпа ръката си, с която притискаше ризата върху раната.

— Облегни се назад! — нареди тя и подпъхна ризата между облегалката и гърба му.

О, Господи, мили Боже, това боли!

Той вече не беше на себе си от болка, но чуваше суетенето й на задната седалка, докато тършуваше из багажа.

— Намерих го. — Тя издърпа пълнителя от „ЗИГ Зауера“ на Уести, за да провери дали е зареден. — Люкът отваря ли се отвътре?

— Разрешете, сър — спази протокола Уести.

— Разрешавам — изръмжа Лутър с огромно нежелание. — Моля те, постарай се да улучиш. — Ако Хана застреляше полицай, с кариерата му беше свършено.

— Не се тревожи — обеща тя.

Уести отвори люка отвътре. Хана с мъка натисна прозорчето, борейки се със силата на вятъра. В колата нахлу мокър студен вятър и Лутър потрепери от студ.

— Намали! — извика Хана. — Смъкни скоростта до тридесет и пет и задръж така.

Уести я послуша и отпусна педала на газта. Лутър гледаше синята полицейска светлина в страничното огледало, а сърцето му щеше да изскочи от напрежение. Няма сирена, отбеляза той. Полицаят искаше проверката да изглежда като рутинно спиране за превишена скорост.

Патрулната кола вече беше точно зад тях. Лутър с мъка се опита да разчете надписа на предния капак; болката замъгляваше сетивата му.

— Полицай от Сабина — скръцна със зъби той.

— Хана, стреляй! — извика Уести. Беше намалил скоростта до тридесет и пет, но колата зад тях се движеше с поне седемдесет. Шофьорът явно имаше намерение да ги блъсне. — Иска да ни удари!

И тъкмо когато протегна крак към педала на газта, неговият „ЗИГ“ разцепи тишината наоколо. Лутър с облекчение разпозна звука на разкъсана гума; Хана беше улучила целта си. Тя стреля още веднъж и колата се изпълни с острата миризма на барут.

Лутър видя в огледалото как колата зад тях загуби контрол. Под гумите й захвърча чакъл, тя се извъртя рязко и изхвърча в канавката. Шофьорът едва ли беше пострадал сериозно.

Уести натисна газта до дупка и набра скорост.

— Дяволски точен изстрел! Какво ще кажете, сър? — попита той, ухилен като идиот. Люкът хлопна от силата на вятъра.

— Дори аз нямаше да се справя по-добре — призна Лутър.

Болката му изведнъж беше станала по-силна и той едва държеше очите си отворени. Идваше му да се разплаче като бебе. Чу се да стене.

Хана се приближи до него и прехвърли ръка през гърдите му, опитвайки се да го успокои. Той се сети отново за страстната й прегръдка от предишната сутрин. Така му се искаше да не беше я прекъсвал. Сега споменът за това можеше да му помогне да отвлича мисълта си от болката.

Зави му се свят и усети как тъмнината започва да го обгръща.

— Чувствам, че ще загубя съзнание — предупреди той.

Хана реагира моментално и дръпна назад облегалката му. Вместо да разбие носа си в таблото, той се отпусна назад в скута й.