Серия
Тюлените (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
In the Dark, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 102 гласа)

Петнадесета глава

Военноморска база „Оушиана“, сградата на Военна прокуратура

30 септември, 8:10 ч.

Адвокатката на Ягуар разглеждаше доказателствата, разпръснати по бюрото й. Капитан Кърю изглежда по-зле отвсякога, отбеляза Лутър; кокът на тила й беше по-раздърпан, а яката й — изкривена. Прехапала устна тя прехвърляше снимките на серийните номера, които Лутър беше направил в склада, и ги сравняваше с номерата, подчертани в списъка с откраднатото оръжие, които той бе копирал от джобния си компютър.

— Съвпадат — каза тя смаяна и посегна към телефона.

— Точно така.

— Трябва веднага да уведомя ВМКС.

— Почакайте, госпожо — обади се Лутър и тя го погледна изненадано. — Имам заповед от ФБР да не избързвам да го правя. — Докато Хана нервно барабанеше пръсти по масата, а Уести пазеше на вратата, Лутър обясни, че изчакват сигнал от специален агент Валентино, преди да уведомят Военноморските криминални служби.

— Лъвит е работил за Уестморланд през цялото това време! — учудено каза капитан Кърю и остави обратно слушалката.

— Държал е оръжието на склад в Сабина — добави я Лутър, — шерифът на Сабина му е зет, а братът на шерифа — собственик на склада.

В очите й проблесна надежда.

— Как се добрахте до всичко това?

— В интернет. Сигурен съм, че информацията е общодостъпна. Трябва само да се свържете със съда в Сабина — увери я Лутър. — Мислите ли, че вече имаме необходимите доказателства?

Тя посочи документите на бюрото си.

— Капитан Гарет е известен с това, че лесно оборва представените в съда доказателства. Трябва да сме абсолютно сигурни, че достоверността на всяко от тях е доказуема. В съда може да приемат, че снимките са фалшиви, но ако успеем да докажем връзката на Лъвит със Сабина… Остава само един проблем.

— Какъв е той, госпожо? — попита Лутър.

— Тази информация по никакъв начин не е свързана с предявените към клиента ми обвинения. Трима моряци са загинали на борда на американския кораб „Нор’ийстър“. Ясно е, че единият от тях е бил убит при самозащита, но твърдението, че другите двама са скочили зад борда, лесно може да бъде оборено, въпреки вашите показания.

— Няма да е много лесно, ако са работили за Лъвит — настоя Лутър. — Тези мъже са били бивши наемници от специалните части, госпожо. Ако Единака ги е отстъпил на Лъвит, значи са имали заповед да не позволят да ги заловят и разпитват.

— Това ми е ясно, лейтенант, и честно казано, вярвам, че точно така е станало. Но според техните досиета Даниълс, Смит и Кийтс са били на редовна служба във флота. — Кърю разтри сбърченото си от тревога чело. — Господи, този процес се придвижва прекалено бързо! Трябва ни още време.

Лутър погледна към Хана и срещна тревожния й поглед. Сигурен беше за какво си мисли: че бъдещето на Ягуар е в ръцете на тази изтощена от преумора жена.

— Направете каквото е по силите ви, госпожо — каза той. — Ако можем да помогнем с нещо, само кажете и ще го направим.

— Вече сте направили достатъчно — призна адвокат Кърю с пресилена усмивка, докато подреждаше листовете пред себе си на купчини. Тя задържа поглед върху Хана, очарована от преобразяваното й след новата им среща. — Ще се видим утре сутринта преди процеса. Елате в седем.

— Да, госпожо — отвърна Лутър и козирува.

Жената беше толкова напрегната, че забрави да отдаде чест, на свой ред.

Тримата излязоха от кабинета й и се отправиха изхода. Лутър прибра мобилния си телефон от охраната, където го бе оставил на влизане, и видя, че има ново гласово съобщение.

Уести им отвори вратата, за да минат, а през това време Лутър прослуша пропуснатото обаждане. На стълбите пред входа на сградата се закова на място. Усещаше топлината на слънцето върху раменете си, аромата на прясно окосена трева, примесен с мириса наденички от намиращия се наблизо „Бъргър Кинг“. Но изобщо не можеше да проумее думите, които току-що чу в слушалката.

— Какво става? — попита Хана.

— Сър? — Уести разтревожено пристъпи към него.

— Валентино е бил нападнат в апартамента си — предаде Лутър съобщението. — Намира се в болница „Айова Феърфакс“ в критично състояние.

— Мамка му! — процеди през зъби Уести.

— Познай кой го е нападнал — добави Лутър, опитвайки се да дойде на себе си.

— Обрадович? — изръмжа Уести.

— Да. Валентино е успял да го простреля; Обрадович е паднал от балкона, докато се опитвал да избяга, и се е пребил до смърт.

— Кучият му син! — изруга Уести.

Хана не каза нищо. Гледаше в една точка пред себе си, без да мигне. Лутър погледна към Уести в очакване да чуе мнението му.

— Какво, по дяволите, става, старши?

Уести поклати глава.

— Може би Уестморланд е искал да се отърве от Валентино?

— Може би — каза Лутър, но не изглеждаше доволен от обяснението му. Обърна се към Хана. — Добре ли си?

Тя кимна и обви с ръце раменете си. Лутър не й повярва и я прегърна. Хана не се възпротиви и се облегна на рамото му с облекчение.

Толкова е приятно да я докосвам отново!, помисли си Лутър. Засенчи с длан очите си и потърси с поглед караваната на паркинга. Слава богу, че момчетата на Нюмън ги следваха неотлъчно. Не искаше да тревожи Хана още повече, затова не сподели на глас смътното си подозрение, че Единака далеч не е приключил с изненадите.

* * *

Себастиан дръпна вратата на танцовото студио на Лийла, изненадан, че я намира отключена. Електронният звънец се задейства и наоколо се разнесе мелодията от Лешникотрошачката. Лийла вдигна поглед. Седеше пред касовия апарат и броеше пари.

Броеше пари! На отключена врата.

Себастиан стоеше на прага и не вярваше на очите си; обичайното му спокойствие бе на път да се пропука под внезапно връхлетялата го лавина от яд, паника и тревога.

— Вратата беше отворена — отбеляза той, когато срещна въпросителния й поглед.

— Да, очаквах теб. — Беше му звъннала следобед, за да му каже, че е намерила писмото на Джейсън Милър.

— Ами ако не бях аз? — попита той, влезе и остави вратата да се затвори зад гърба му. После я заключи.

Въпросителният й поглед изчезна и на негово място в очите й се появи тревога; Себастиан бавно вървеше към нея, без да обели дума, а напиращата ярост в гърдите му заплашваше да изригне като лава.

— Какво имаш предвид? — попита тя, когато той мълчаливо заобиколи щанда и застана до нея. — Какво правиш?

— Ами ако вместо мен, беше влязъл някой много отчаян човек — продължи, без да откъсва поглед от нея, същият, който обра един от съседните магазини преди няколко дни, да речем? — Грабна парите от ръката й и ги пъхна обратно в касовия апарат.

Лийла се сепна и го погледна тревожно, сякаш мъжът пред нея бе изгубил ума си.

А може наистина да се беше побъркал.

— А я си представи, че искам не само парите ти?

Той плъзна жаден поглед по тялото й, попивайки с очи вталената бяла блузка, с която беше облечена, късата плисирана пола и тесния спортен клин. После я заклещи с две ръце към стената като в капан.

— Престани! — каза тя, вече изплашена. Страхът й му подейства като шамар през лицето.

— Лийла… — Той се стресна от мисълта, че дори за момент я е уплашил истински.

Гневът му се изпари за секунди; обзе го внезапно разкаяние и сведе глава към рамото й.

Лийла не помръдваше, не разбираше какво му става. Най-после Себастиан вдигна глава и погали с пръст изящната й скула.

— Прости ми. И моля те — добави нежно, — заключвай вратата, когато приключваш касата. Монтирай алармена система, която веднага да сигнализира в полицията при евентуално нападение. Не знам какво ще правя, ако нещо ти се случи.

Нямаше представа дали ще се вслуша в съвета му, но това определено бе по-добра тактика, отколкото да я плаши.

Тя впери в него красивите си тъмни очи.

— Да не би да се тревожиш за мен? — отговорът му я интересуваше много.

Мъжът я погледна втренчено:

— Разбира се.

— Защото може би нося бебето ти?

— Не — Себастиан обхвана с длани лицето й. — Думите „Обичам те“ пареха на върха на езика му. Не посмя и ги каже на глас, страхуваше се да не я изплаши. — Дори никога да няма бебе, пак бих се тревожил за теб. — После я целуна с цялата нежност и благоговение, които изпълваха сърцето му, а същевременно си мислеше, че ако бившият й съпруг — който очевидно никога не я бе обичал — беше пред очите му в момента, щеше да го направи инвалид за цял живот.

Лийла се притисна към него с омекнали от целувката колене. Какво ставаше тук? В един момент броеше парите в касата, доволна от себе си, че го е поканила в магазина си, а не вкъщи, където бе намерила писмото. Тук, в студиото — където нямаше легло — изкушението да разкъса дрехите му щеше да е по-малко.

А ето че в следващия момент ръцете й вече бяха преметнати около широките му рамене, езикът й съблазнително разтваряше устните му, а коленете й бяха омекнали от желание.

Той се отдръпна назад, погледна я замислено и предложи:

— Искаш ли да танцуваме?

— Какво?

— Ами да, не сме танцували от нощта, в която се срещнахме. Оттогава много ми се иска да го направим пак. Да потанцуваме тук — посочи към просторния полиран под в студиото.

Беше великолепен танцьор, припомни си Лийла безупречните му, плавни движения. Тя също гореше от нетърпение отново да преживее магията.

— Добре.

Себастиан я поведе към дансинга, като дори не си направи труда да светне лампите. Залата се осветяваше единствено от меките лъчи на залязващото слънце, нахлуващи през входната врата, които хвърляха кехлибарени отблясъци върху полирания под.

— Музика! — каза Лийла и влезе в малката стая, където бяха подредени музикалната й колекция и стереоуредбата. Преливаща от нетърпение, избра диск с бразилска самба, чудейки се дали Себастиан знае стъпките. Ако не ги знаеше, тя щеше да го води. От стереоуредбата се разнесоха началните екзотични ритми и Лийла застана срещу него.

Пое протегнатите му ръце и го изчака да започне. Себастиан улови темпото на ударните инструменти и я поведе. Движенията му бяха леки и плавни, но не съвсем подходящи за самба.

— Ето така. — Тя го поведе, показвайки му основните стъпки. — Повтаряй движенията ми, аз правя стъпи напред, ти отстъпваш назад.

Само за няколко минути Себастиан усвои танца до съвършенство.

— Имаш талант — призна тя, без да преувеличава.

— По-скоро ти имаш дарбата да обясняваш добре.

Напрежението й се стопи, тялото й се отпусна и даде воля на тръпката, която й носеше бързата, енергична музика. Не му е за пръв път, помисли си тя — да й доставя удоволствие, което няма нищо общо с физическото й привличане към него.

Телата им плавно се носеха по нашарения със сенки под, блеснал под угасващите слънчеви лъчи. Също както последния път, когато бяха насаме заедно, Лийла бе завладяна от удоволствието да го чувства близо до себе си.

Бързата самба спря и от тонколоните се разнесе страстна румба. Без да се колебае, Себастиан я дръпна рязко към себе си и двамата се долепиха плътно един друг. Телата им се плъзнаха по дансинга бавно и чувствено, а бедрата им страстно се притискаха на всяка стъпка. Лийла си спомни танца им в нощта, когато се срещнаха, и незабравимата любовна нощ след това. Себастиан изглеждаше потопен в същите спомени. Лийла усети гърба си притиснат до парапета в единия край на залата и разбра какви са намеренията му. Нямаше сили да се съпротивлява. Вместо това, отвърна жадно на целувката, усещайки възбудата в притиснало към нея тяло.

Себастиан я целува дълго, изтръгвайки от гърлото й тихи стенания. Възбудата й растеше, зърната й се втвърдиха под нежните му пръсти. Ръцете му се плъзнаха по ханша й и той я притисна плътно до себе си. После изведнъж я пусна и коленичи пред нея. Лийла се разтрепери от възбуда, щом той зарови глава под полата й, а горещият му език зашари по бедрата й през трикото. Когато достигна до най-чувствителната част за нея, тя се отпусна назад, здраво стиснала парапета, шокирана от скандалното му поведение, но прекалено възбудена, за да го спре.

Себастиан издърпа трикото й надолу и езикът му отново я прониза, този път без бариера, която да му попречи.

Коленете й омекнаха. Тя стисна здраво парапета, обезумяла от желание.

Той най-после се изправи и сръчно съблече униформата си. Захвърли дрехите си и я повдигна.

Лийла обви крака около него, шепнейки екзалтирано в ухото му. Той целуна гърдите й през блузата и рязко проникна в нея.

Възпламенена от мъжествената му решителност, Лийла потръпна и свърши прекалено бързо.

— Обичам те! — извика тя и най-после успя да си поеме дъх. Моментално осъзна какво е казала, погледна го и застина. Себастиан беше на седмото небе. Сграбчи бедра проникна дълбоко в нея и изстена блажено, притиснал лице до шията й.

Лийла рязко дойде на себе си. Как можа да каже това? Отскубна се, изплашена, от прегръдката му. Трикото й се влачеше от единия й крак, но тя не забеляза; изтича в банята и хлопна вратата зад себе си.

— Лийла!

Побърза да заключи, преди Себастиан да е реши да я последва. Той бързо закопча панталона си и изтича след нея. Натисна бравата, но беше късно.

Лийла впери поглед в огледалото. Отражението й изглеждаше бледо на халогенната светлина. Какво бе направила? Сърцето й все още бясно биеше, дори виждаше туптенето на пулса си върху стройната си шия.

— Лийла — повтори Себастиан, долепен до вратата. — Какво стана, querida? Отговори ми.

Пусна крана на водата, за да заглуши нежните му думи; трябваше й време, за да реши какво да прави. Беше влюбена в тюлен! Това не можеше да й се случва — не. За това бяха нужни сила и смелост, каквито тя не притежаваше. Не би могла да обича човек, за когото флиртът със смъртта е всекидневно занимание.

При самата мисъл за това й се повдигна. Наведе се и наплиска с вода пламналото си лице. Усети влагата между краката си, взе няколко салфетки и се подсуши. В един момент — незнайно как — от очите й рукнаха сълзи.

— Лийла… — Себастиан продължаваше да й говори през вратата. — Лесно мога да отворя вратата. Уважавам желанието ти за уединение, но се тревожа за теб.

— Добре съм — излъга тя. Част от нея искаше той да отвори вратата. Зави й се свят и се почувства странно олекнала. Сигурно бе чул плача й и бе разбрал, че го лъже, защото ключалката щракна и тя се озова лице в лице с него.

— Не си добре. — Приближи се към нея и я прегърна. — Ела. Трябва да седнеш.

Заведе я до едно от креслата в чакалнята пред студиото. Лийла се облегна назад върху възглавничката, Себастиан светна лампата, приклекна до нея и й отправи изпитателен поглед.

— Толкова ли е страшно да ме обичаш? — предпазливо попита той.

— Да — каза тя и избърса една непослушна сълза от бузата си.

— Защо?

Лийла въздъхна дълбоко.

— Не мога да съм с човек, който ще ме изостави.

— Никога няма да те изоставя! — пламенно каза той.

— Точно това ще стане — отвърна тя и вдигна отчаяно ръце. — Всеки път, когато пейджърът ти се обади, ще хукваш нанякъде посред нощ. Аз не съм като Хелън, Себастиан. Не съм достатъчно силна да понеса мисълта, че си в опасност.

Най-после разбра коя е причината за тревогата й. Бръчката между веждите му изчезна, изражението на лицето му омекна и той се засмя на глас.

— О, querida, тревожиш се напразно!

— Какво искаш да кажеш с това напразно? — настоя тя, ядосана, че й се присмива.

— Оттеглям се от служба във флота след два месеца. Документите ми са подготвени. Целият съм твой, ако все още ме искаш! — добави с трогателна скромност.

— Оттегляш се от служба? — Не вярваше на ушите си. — Но ти си ми казвал, че Флотът е смисъл на живота ти, че не можеш да си представиш да правиш нещо друго.

— Това беше, преди да те срещна. Ти промени мечтите ми.

Сълзите й потекоха с нова сила.

— Вече искам да променя живота си — продължи Себастиан. — Искам да довърша ремонта на колата си, за да не потръпваш всеки път, като я погледнеш, да създадем дом за нашето бебе.

Първоначалният шок, който Лийла изпита, се смени с нежна признателност. Гледаше го изумена. С едно простичко изречение той бе разбил на пух и прах всичките й страхове.

— Сега по-добре ли си? — попита я.

Разбира се, имаше и други предизвикателства, пред които тепърва трябваше да се изправят. Да отгледат бебето, ако изобщо успееше да забременее. Да му осигурят здравословен и щастлив живот не беше лесна задача. Изповядваха различни религии и трябваше да направят компромиси и с това. Да решат къде да живеят — при него или при нея? И на двете места беше доста тясно.

Но със Себастиан до себе си това нямаше да са предизвикателства, а очаквани с радост приключения. Двамата заедно щяха да се справят с всичко.

— Много по-добре — призна Лийла. Вече нищо не й пречеше да даде воля на чувства си и сърцето й щеше да се пръсне от обич.