Ерих Мария Ремарк
Живот на заем (18) (Небето няма избраници)

XVIII

Връзката дадоха съвсем бързо. Лилиан я очакваше едва след няколко часа, първо, защото познаваше френската телефонна служба, а освен това имаше чувството, че санаториумът се намира безкрайно далеч, едва ли не на друга планета.

— Санаториум „Бела виста“ слуша…

Лилиан не можа да разбере дали познава този глас. Възможно бе както преди телефонът да се обслужва от фройлайн Хегер.

— Господин Холман, моля… — каза тя и почувствува как сърцето й изведнъж заби по-силно.

— Един момент.

Тя се вслушваше в едва доловимото бучене на жиците. Мина й през ума, че навярно в момента търсят Холман. Погледна часовника си, в санаториума вече бяха вечеряли. „Защо съм така развълнувана, сякаш викам духа на мъртвец?“

— Холман е на телефона. Кой се обажда?

Лилиан се изплаши, така близко прозвуча гласът му.

— Лилиан — прошепна тя.

— Кой?

— Лилиан Дюнкерк.

Холман замълча за миг.

— Лилиан — каза той след това недоверчиво. — Откъде се обаждате?

— От Париж. При мене пристигна телеграмата ви до Клерфе. Препратиха ми я от неговия хотел и аз я отворих по погрешка.

— Не сте ли в Бреша?

— Не — каза тя и почувствува слаба болка. — Не съм в Бреша.

— Клерфе ли не пожела?

— Да, не пожела.

— Седя пред радиоапарата! — каза Холман. — Вие, естествено, също!

— Да, Холман.

— Клерфе върви великолепно. Състезанието е съвсем в началото си. Познавам го, той изчаква. Оставя другите да съсипят колите си. По-рано от полунощ няма да форсира, дори може и по-късно… впрочем най-добре в полунощ. Нали знаете, че това е състезание по часовник. Никой от водачите не знае на кое място е и това е най-изморителното, разбира го едва, когато зарежда бензин, а и често сведенията, които получава, са вече остарели. Това е надбягване в неизвестността… разбирате ли ме, Лилиан?

— Да, Холман. Надбягване в неизвестността. А вие как сте?

— Добре. Резултатите са просто фантастични. Средната скорост досега е повече от сто и двадесет километра в час, при това много от мощните машини излизат едва сега на правата. Говоря за средна скорост, Лилиан, а не за максимална!

— Да, Холман. Значи сте добре.

— Много добре. Много по-добре, Лилиан. Коя радиостанция слушате? Включете Рим. Сега Рим е по-близо до пробега, отколкото Милано.

— Аз слушам Рим. Радвам се, че сте по-добре.

— А вие как сте, Лилиан?

— Много добре. А…

— Може би е правилно, че не сте в Бреша, там бушува буря… въпреки че аз самият не бих издържал и щях да отида, за да присъствувам на старта и финала. А вие как сте, Лилиан?

Тя знаеше за какво я пита.

— Добре — каза тя. — А как е там при вас?

— Както винаги. За тези няколко месеца почти нищо не се е променило.

„Нима са изминали само няколко месеца? — помисли тя. — А на мене ми се струват години!“

— А как е… — Тя се поколеба и изведнъж съзна, че се бе обадила само заради този въпрос. — Как е Борис?

— Кой?

— Борис.

— Борис Волков ли? Много рядко го вижда човек. Той вече не идва в санаториума. Но мисля, че е добре.

— А вие срещали ли сте го?

— Да, естествено. — За последен път го видях преди около две седмици. Отиваше на разходка със своето овчарско куче, нали си го спомняте? Но не разговаряхме нищо. А как е там долу? Както си го представяхте ли?

— Почти — каза Лилиан. — Но всичко зависи, изглежда, от това, как човек гледа на нещата. При вас има ли още сняг?

Холман се засмя.

— Отдавна се стопи. Ливадите са разцъфнали. Лилиан… — той замълча — … след няколко седмици ме изписват. Това не е измислица. Сам Далай Лама ми го съобщи.

Лилиан не повярва. Преди години и на нея бяха обещали същото.

— Това е чудесно — каза тя. — Значи, ще се видим тук скоро. Да кажа ли на Клерфе?

— Засега по-добре не. В тези неща съм малко суеверен. Ето… започва предаването на новините! Нали и вие трябва да ги чуете! Довиждане, Лилиан!

— Довиждане, Холман.

Лилиан искаше да попита още нещо за Борис, но не го направи. Известно време погледът й бе прикован в черната слушалка, след това тя внимателно я постави на вилката и се предаде на мислите си, напиращи без ред и последователност, докато забеляза, че плаче.

„Колко съм глупава! — помисли тя и се изправи. — Човек плаща за всичко в живота си. Кое ми даваше право да мисля, че вече съм се разплатила?“

— В наши дни преувеличават значението на думичката „щастие“ — каза виконт дьо Пестр. — Имало е епохи, когато това понятие въобще не е било познато. Не е съществувало в живота на хората. Четете китайската литература от периода на разцвета, индийската, гръцката. Вместо към емоции, в които се корени същината на понятието „щастие“, човек се е стремял към едно нестихващо и ярко усещане на живота. Когато това усещане изчезне, настъпват времена на кризи, душевни смутове, романтика и безсмислено търсене на щастие, което не е нищо друго освен жалък сурогат на това усещане.

— А нима то също не е сурогат? — попита Лилиан.

— Може би, но по-достоен — отвърна Пестр.

— Мислите ли, че е невъзможно да съществува щастие без такова усещане на живота?

Той я погледна замислено.

— Почти невъзможно. Но, струва ми се, в това отношение вие правите изключение. И това е, което най-много ме очарова у вас. Вие обладавате и едното, и другото. Но предпоставка за това е състоянието на едно толкова дълбоко отчаяние, че е безполезно да се опитваме да му дадем име. То е преодоляло анархията на чувствата и наподобява самотно полярно плато, всред което не съществува скръб. Струва ми се, при вас скръбта и бунтът отдавна са се унищожили взаимно. Поради това дребните събития ви изглеждат толкова важни, както и големите. Детайлите започват да придобиват стойност.

— Ето че отново се появява осемнадесетият век у вас — каза Лилиан с лека подигравка. — Нали бяхте негов последен потомък?

— Негов последен почитател.

— А нима през осемнадесети век не са говорили за щастие повече, отколкото когато и да било?

— Само в тежки времена. Но и тогава, макар и да са приказвали и мечтали за него, хората са гледали практично на нещата в най-широкия смисъл на думата.

— Докато не се появила гилотината.

— Докато не се появила гилотината и не измислили „правото на щастие“ — потвърди Пестр. — Накрая винаги се появява гилотината.

Лилиан изпи чашата си.

— Не е ли всичко това само една дълга прелюдия към предложението, което отново възнамерявате да ми направите — да стана ваша метреса?

Пестр остана невъзмутим.

— Наречете го, както искате. Аз ви предлагам само да ви предоставя условията, рамката, която ви е необходима. Или по-скоро рамката, която по мое мнение би ви подхождала.

— Искате да. служите като обковка на камъка ли?

— Като обковка на един извънредно скъпоценен камък.

— Камък, съставен от най-чисто отчаяние?

— Съставен от кристално-синя самота. И от кристално-синьо дръзновение, mademoiselle. Приемете моите почитания! И простете настойчивостта ми. Но диаманти с такъв блясък са рядкост. — Пестр се усмихна. — А сега желаете ли да чуете последните новини от автомобилното състезание в Италия?

— Тук? В „Максим“?

— А защо не? Албер, съдържателят на това място, е изпълнявал и съвсем други желания, щом е поисквал. А за вас той ще поиска да изпълни всичко. Вече съм забелязал, че има отлично око.

Оркестърът съобразно с традицията в „Максим“ засвири потпури от „Веселата вдовица“. Келнерите разтребиха масата. Минавайки покрай тях, Албер се разпореди да им сервират бутилка коняк, която не бе украсена нито с герба на Наполеон, нито бе потънала в прах, а носеше само малък етикет, надписан на ръка.

— Нали ви казах, че притежава отлично око — отбеляза Пестр. — Опитайте този коняк. Разбира се, първо изпълнете обичайния ритуал на притопляне чашата с ръка, вдъхване на букета и кратък разговор на тази тема. Наблюдават ни.

Лилиан вдигна чашата си и без да я притопля в ръка или да вдъхва аромата на коняка, я изля в гърлото си. Пестр се разсмя. По лицето на Албер, който гледаше към тях от един ъгъл, се плъзна нещо като одобрителна усмивка. Тя послужи като знак за един от келнерите, който след няколко минути им донесе малка бутилка фрамбоаз, постави пред тях по-малки чаши и им наля от питието. Над масата в миг се разнесе ароматът на овощна градина в началото на лятото.

— Стара малиновка — с благоговение произнесе Пестр. — Още по-голяма рядкост!

Лилиан си помисли какво ли би направил той, ако плиснеше сега малиновката в породистото му лице? Навярно щеше и това да „разбере“ и да изрече някоя красива фраза по този случай. Тя не изпитваше към него презрение, напротив, дори го намираше приятен, като не много силно приспивателно и затова внимателно го слушаше. Пестр олицетворяваше за нея другата страна на човешкото съществование. Той бе издигнал живота в култ, а страха от смъртта бе превърнал в естетически цинизъм, като се опитваше да гледа на опасните планински пътеки като на градински алеи. Но от това не се променяше нищо. Кога бе слушала вече нещо подобно? При Левали в Сицилия, естествено. За да живее така човек, необходимо бе да има много пари и малко сърце. Хората от този тип не пътуваха от Бреша в Бреша. Те си седяха в Бреша, давайки си вид, че се намират във Версай от началото на осемнадесети век.

— Трябва да си тръгвам — каза тя.

— Колко често произнасяте тези думи — забеляза Пестр. — Те ви правят неотразима. Да не би това да е любимата ви фраза?

Лилиан го погледна.

— Да знаехте само как искам да остана — изрече тя бавно. — Съгласна съм да бъда бедна, самотна, но само да остана! Да остана! Всичко друго е лъжа и дръзновение на отчаянието!

Пестр остави Лилиан пред хотела. Срещу нея се зададе развълнуван портиерът.

— Господин Клерфе е на дванайсето място! Оставил е след себе си още шестима състезатели. Дикторът отбеляза, че бил превъзходен нощен състезател.

— Вярно е.

— Желаете ли чаша шампанско, за да го отпразнуваме?

— Никога не трябва да се празнува преждевременно. Автомобилистите са суеверен народ.

Лилиан поседя малко в тесния тъмен хол.

— Ако продължава в същия дух, утре призори ще бъде отново в Бреша — каза портиерът.

— И това е вярно — отвърна Лилиан и се изправи. — Отивам да изпия едно кафе на булевард Сен Мишел.

В кафенето Лилиан бе посрещната като постоянен посетител. Келнерът бдеше за спокойствието й. Жерар вече я чакаше, а цяла група студенти бе образувала нещо като почетна гвардия за нейната охрана.

Жерар обладаваше доброто качество да бъде винаги гладен. Това й даваше възможност да размишлява, докато поетът се хранеше. Тя обичаше да гледа на улицата, където преминаваше животът с горещи и скръбни очи. Наблюдавайки този нескончаем поток от хора, човек трудно можеше да повярва, че всеки един носи в гърдите си безсмъртна душа. Къде отиваше тя след това? Нима се разпадаше подобно на тялото? А може би душите на мъртвите витаеха наоколо в такива нощи на желания, въжделения и отчаяние, бродеха разложени и изпълнени с беззвучен страх и горестни жалби да останат такива, каквито са, а не да се превърнат в тор за душите на други човешки същества, които в същия този момент се зачеваха безразборно зад хилядите осветени и тъмни прозорци?

Най-сетне Жерар засити глада си. Последното, което изяде, бе порция великолепно сирене пон л’евек.

— Странно как един толкова груб животински процес като поглъщането на печени късове от животински трупове и полуразложени млечни продукти може да пробуди най-поетични видения у човешката душа, които да се излеят в химни! — заяви Жерар. — Подобно нещо винаги ме удивлява и същевременно утешава!

Лилиан се засмя.

— От Бреша в Бреша — каза тя.

— Макар и да не разбирам тази ясна и проста фраза, тя ми изглежда неоспорима. — Жерар допи кафето си. — Бих добавил дори, тя крие в себе си дълбок смисъл. „От Бреша в Бреша!“ Така ще озаглавя следващия том мои стихове. Тази нощ вие сте неразговорлива.

— Напротив. Разговарям, но без думи.

— От Бреша в Бреша, така ли?

— Кажи-речи.

Жерар кимна и поднесе чашата с коняк към ноздрите си.

— Тази фраза ми харесва все повече и повече. Тя навежда мисълта за цяла поредица от баналности, които някога са притежавали дълбочината на минна шахта, а може би и все още я притежават.

— Знам една от тях — каза Лилиан. — „Всичко е едно и също.“

Жерар постави чашата си на масата.

— А въображението променя ли го или не?

— Променя го и още как!

Жерар кимна облекчено.

— Почти се уплаших, че сте в угнетено състояние на духа и възнамерявате да изтърсите някоя бакалска премъдрост.

— Тъкмо обратното — изразих едно крайно обнадеждаващо прозрение.

— Подробностите не се различават от цялото, но цялото струва повече. Тази бутилка вино е също така възхитителна, както и една картина от Рафаел. В онази пъпчива студентка отсреща витае несъмнено нещо от Медея и Аспазия. Или когато животът е без перспектива, всичко е еднакво важно и еднакво маловажно, всичко е само фасада и същевременно бог. Това ли искате да кажете? — попита Жерар.

Лилиан се усмихна.

— Колко сте нетърпелив!

— Прекалено нетърпелив. — Жерар направи кисела физиономия. — Прекалено нетърпелив, за да съм го преживял вече. — Той отпи голяма глътка коняк. — А ако и вие наистина сте го преживяла — продължи той с поучителен тон, — тогава ви остава да извършите само три неща…

— Толкова много?

— Да постъпите в будистки манастир, да се побъркате или да умрете най-добре от собствената си ръка.

Самоунищожението, както ви е известно, е едно от трите неща, с които превъзхождаме животните.

Лилиан не попита кои са другите две.

— Има и едно четвърто — каза тя.. — Нашето нещастие се състои в това — да вярваме, че имаме право на живот. Такова право не ни е дадено. И щом човек прозре, действително прозре в тази истина, горчивият мед на живота изведнъж става сладък.

Жерар я поздрави мълчаливо, протегнал напред двете си ръце.

— Който не очаква нищо, никога не се и разочарова. Ето последната от по-евтините житейски мъдрости!

— Последната за тази вечер — отвърна Лилиан и се изправи. — Най-красивите мъдрости умират нощем. Колко ли трупове събират на следващата сутрин? И странно какви глупости започва да говори човек, щом залезе слънцето. А сега трябва да си тръгвам.

— Винаги казвате така, а после отново идвате. Тя го погледна с благодарност.

— Нали? Чудно, че само поетите го разбират.

— Дори и те не го разбират, а само се надяват.

По крайбрежния булевард Гран Огюстен Лилиан стигна до булевард Волтер, а след това тръгна обратно през тесните улички зад кейовете. Тя не се страхуваше да се разхожда нощем сама. Изобщо не изпитваше страх от хората.

Когато сви по улица Сена, видя, че на земята лежи някаква жена. Реши, че е пияна, и бързо отмина, но нещо в позата на жената, която лежеше разкрачена наполовина на платното, наполовина на тротоара, я накара да се обърне. Лилиан реши поне да я издърпа цялата на тротоара, за да я предварди от минаващите превозни средства.

Жената беше мъртва. Под мъждивата светлина на уличния фенер Лилиан видя широко отворените й очи, които сякаш се взираха настойчиво в нея. Когато повдигна жената за раменете, главата й се отметна назад и глухо тупна на паважа. Лилиан издаде приглушен вик, в първия момент си помисли, че е причинила болка на мъртвата. Вгледа се в лицето й — то бе безкрайно пусто. Не знаейки какво да предприеме, Лилиан се огледа наоколо. В някои прозорци се виждаше светлина, а зад един по-голям, покрит със завеси, свиреше музика. Между къщите прозираше небето — много високо и беззвездно. Някой подвикна в тъмнината. Лилиан видя, че към нея се приближава човек. За миг тя се поколеба, после бързо тръгна насреща му.

— Жерар! — възкликна тя удивено и с облекчение. — Откъде разбрахте…

— Тръгнах след вас. Възползувах се от правото на поетите през пролетните вечери…

Лилиан поклати глава.

— Там лежи просната една мъртва жена! Елате!

— Сигурно е пияна. Загубила е съзнание.

— Не, мъртва е. Знам как изглеждат мъртвите. — Тя чувствуваше, че Жерар се противи. — Какво има?

— Не искам да имам нищо общо с това — каза певецът на смъртта.

— Не можем да оставим жената на паважа.

— Защо? Нали е мъртва? Всичко останало е работа на полицията. Не желая да се забърквам в тази история. А и вас не съветвам! Ще помислят, че ние сме я убили. Тръгвайте!

Жерар потегли Лилиан за ръката. Но тя не помръдна. Взираше се в лицето, което вече нищо не знаеше и знаеше всичко, което за нея бе все още непознато. Мъртвата изглеждаше изоставена от всички. Единият й крак бе подгънат и скрит от карираната й рокля. Лилиан гледаше чорапите й, кафявите обувки, полуразтворените й ръце, тъмната, късо подстригана коса и тънката верижка около шията й.

— Тръгвайте! — шепнеше Жерар. — Тук не ни очаква нищо друго освен неприятности! Да си имаш работа с полицията не е шега! Можем отнякъде да съобщим по телефона. Това е всичко, което можем да направим.

Лилиан се остави да я отведат. Жерар вървеше толкова бързо, че тя едва го следваше. Когато излязоха на кейовете, тя видя, че поетът съвсем е пребледнял.

— Съвсем друго е да се озовеш лице срещу лице със смъртта, отколкото да говориш за нея. Не намирате ли? — каза Лилиан с горчива насмешка. — Откъде можем да телефонираме? От моя хотел?

— Може да ни чуе портиерът.

— Ще го пратя да донесе нещо през това време.

— Добре.

Портиерът излезе насреща им със сияещо лице.

— Сега вече е на десето място, но той ще…

Забелязвайки Жерар, той замълча осъдително.

— Това е приятел на Клерфе — каза Лилиан. — Впрочем имате право, това трябва да се полее. Донесете бутилка шампанско. Къде е тук телефонът?

Портиерът посочи към масата си и изчезна.

— По-бързо — каза Лилиан.

Жерар вече търсеше номера в телефонната книга.

— Указателят е стар.

— Полицията не сменя телефонните си номера.

„На десето място — помисли Лилиан. — Той все така пътува ли пътува от Бреша за Бреша, а в това време…“

Жерар говореше по телефона. Портиерът се върна с бутилка и чаши в ръка. Тапата шумно изгърмя — от радост портиерът доста силно бе разклатил шишето. Жерар изплашено замълча.

— Не, не беше изстрел — каза той след малко и окачи слушалката.

— Мисля, че няма да ви се отрази зле, ако пийнете нещо — каза Лилиан. — В момента не можах да измисля нищо друго, но портиерът още от вечерта чака да отвори бутилката. Надявам се, че не вършим светотатство.

Жерар поклати глава и жадно надигна чашата. От време на време той поглеждаше към телефона. Лилиан разбра, че се страхува да не би полицията да узнае, откъде са се обадили.

— Помислиха, че тук някой стреля — каза той. — А то изгърмя тапата. Защо трагичните положения са така често и ужасно комични?

Лилиан му подаде бутилката, за да си налее отново.

— Трябва да си вървя — каза той.

— Ето че сега вие си отивате. Лека нощ, Жерар.

Жерар погледна към шампанското.

— Мога ли да го взема със себе си, ако няма да пиете повече.

— Не, Жерар. Или едното, или другото.

Тя видя как той бързо изчезна през вратата. „А сега започва нощта и самотата“ — помисли тя и подаде бутилката на портиера.

— Изпийте я. Радиото още ли е горе?

— Разбира се, mademoiselle.

Лилиан се заизкачва по стълбите. В тъмнината на стаята проблясваха стъклените и металните части на радиоприемника. Лилиан запали лампата и известно време престоя до прозореца в очакване да види появяването на полицейска кола, но на улицата не се виждаше жива душа. Тогава тя започна бавно да се съблича. Размисли дали да окачи около себе си своите верни съюзници, роклите, но не го направи. „Времето, когато можеха да ми помогнат, е минало — помисли тя. — А също и случаите за това.“ Тя остави лампата да свети и взе приспивателно.

Лилиан се пробуди с чувството, че отнякъде я изхвърлят. През завесата проникваха слънчевите лъчи и се смесваха със светлината на лампата, горяла цяла нощ. Телефонът иззвъня пронизително. „Полицията“ — помисли, тя и вдигна слушалката.

Обаждаше се Клерфе.

— Току-що пристигнахме в Бреша!

— Да, в Бреша. — Тя отърси от себе си последните следи от съня, който вече потъваше в небитието. — Значи, все пак пристигна!

— Шести! — Клерфе се засмя.

— Шести. Та това е чудесно!

— Глупости! Утре се връщам при тебе. А сега отивам да спя. Ториани вече заспа тук, на стола.

— Добре, спи. Хубаво, че се обади.

— Ще дойдеш ли с мене в Ривиерата?

— Да, мили.

— Чакай ме.

— Добре, мили.

— Да не отпътуваш, преди да се върна?

„За къде мога да отпътувам? — помисли тя. — За Бреша?“

— Чакам те — каза тя.

По обед Лилиан отиде на улица Сена. Улицата имаше най-обикновен вид. След това прегледа колоните на вестниците. Но и там не откри нищо. Смъртта на един човек бе съвсем незначително събитие.