Ерих Мария Ремарк
Живот на заем (16) (Небето няма избраници)

XVI

— С една дума, ти възнамеряваш да ме поставиш под арест — каза тя и се засмя. Клерфе не се смееше.

— Не искам да те поставя под арест. Искам да се оженя за тебе.

— Защо?

Без да Става от леглото, Лилиан вдигна бутилката розе пред очите си и погледна през нея към светлината. Прозорецът заблестя във виното с пурпурни багри, сякаш облян от кръв. Клерфе измъкна бутилката от ръката й.

— За да не изчезнеш безследно отново някой ден.

— Но нали куфарите ми са при тебе в „Риц“. Мислиш ли, че една женитба може да бъде по-сигурна примамка от роклите ми, за да се завръщам?

— Искам да се оженим не за да се завръщаш при мене, а за да останеш при мене. Но да погледнем на нещата от друга страна. Ти нямаш вече много пари. А от мене не искаш да вземеш нищо…

— Но ти самият не притежаваш нищо, Клерфе.

— Притежавам моя дял от две състезания. Към това можем да прибавим парите, които са ми останали, и парите, които тепърва ще спечеля. Имаме предостатъчно за тази година.

— Добре, тогава ще почакаме до другата година.

— Защо да чакаме?

— За да се убедиш, че всичко това са глупости. С какви пари ще ми купуваш догодина рокли и обувки? Нали сам каза, че договорът ти изтича в края на тази година?

— Предложиха ми да стана представител на фирмата. Лилиан вдигна крака си и заразглежда очертанията му. „Ставам все по-слаба“ — помисли тя.

— Възнамеряваш да продаваш коли? Просто не мога да си го представя.

— Аз също. Но много неща, които не съм могъл да си представя, впоследствие съм вършил или съм искал да извърша. Например никога не съм допускал, че мога да пожелая да се оженя за тебе.

— А защо искаш всичко наведнъж? Да станеш в един ден и почтен търговец на автомобили, и мой съпруг.

— Говориш, сякаш и едното, и другото представляват национална трагедия.

Лилиан се измъкна от леглото и взе пеньоара си.

— И къде смяташ да търгуваш с коли?

Той замълча за секунда.

— В окръга Тулуза се открива вакантно място.

— Велики боже! — продума Лилиан. — Кога?

— След няколко месеца. През есента. Най-късно в края на годината.

Тя започна да сресва косата си.

— Скоро ще бъда вече премного стар, за да печеля в състезания — каза той зад гърба й, лежейки в леглото. — Не съм нито Нуволари, нито Карачола. Навярно бих могъл да опитам да стана някъде треньор, но тогава отново ще трябва да пътувам от място на място, както нашият затлъстял Чезаре. Откак започнаха отново да се провеждат автомобилни състезания в Африка и Южна Америка, той не може да се види с жена си дори през зимата. Не, до гуша ми дойде! Искам да променя живота си.

„Защо всички те винаги искат да променят живота си? — мислеше Лилиан. — Защо се мъчат да променят тъкмо онова, с което са спечелили една жена? Не им ли минава през ум, че така могат да я загубят? Дори Марио пожела в последния момент да се откаже от съществованието си на жиголо и да започне с мене почтен живот. А сега и Клерфе, който си мисли, че ме обича и когото обичах, защото ми се струваше, че и т й като мене няма бъдеще. Ето сега и той прави завой и на всичко отгоре очаква да се зарадвам.“

— Неведнъж съм си мислила дали хора като нас трябва да се женят — каза тя. — И никое от обичайните съображения не ми се е видяло достатъчно убедително. Най-малко онова, което ми изложи веднъж един болен шахматист — че в минути на страх от смъртта било хубаво да имаш някой близък край себе си. Не знам дали е вярно, но ми се струва, че в подобен момент човек е така безнадеждно сам, че не забелязва нищо, ако ще цяла тълпа близки да се струпат край леглото му. Камила Албеи, която умря в санаториума, мечтаеше поне един от любовниците й да бъде при нея, когато настъпи краят, и с големи усилия поддържаше отношения едновременно с трима, като се бе погрижила в течение на деня всеки един от тях да се появява край леглото й. Своя последен роман с един противен нахалник тя проточи свръх всякаква мярка именно по тази причина… Камила Албеи бе прегазена от един камион на тихата селска уличка и умря половин час след това. Край нея не бил никой от близките й, дори онзи нахалник — в момента той си седял в сладкарница „Луфт“, където никой не би се сетил да го потърси, и се тъпчел с шоколадови пасти със сметана. Ръката на Камила държал селският полицай, когото тя видяла за пръв и последен път през живота си. И му била толкова благодарна, че се опитала да му целуне ръката.

— Лилиан — каза Клерфе спокойно. — Защо през цялото време се отклоняваш от отговора?

Тя сложи гребена си на масичката.

— Нима не разбираш? Какво всъщност ни свързва, Клерфе? Нас ни събра случаят. Защо не искаш да оставиш нещата, каквито са?

— Искам да те задържа, доколкото мога. Всичко е съвсем просто, не намираш ли?

— Не. По този начин не може да се задържи нищо.

— Добре. Тогава да го кажем другояче. Не желая повече да живея, както досега.

— Искаш да се оттеглиш на спокойствие ли?

Той погледна разхвърляното легло.

— Ти винаги умееш да намериш най-отвратителните думи. Позволи ми да ги заменя с други. Обичам те и искам да живея с тебе. Можеш да се надсмееш и над това.

— Никога не съм се надсмивала над подобни неща. — Тя вдигна поглед. Очите й бяха пълни със сълзи. — Ах, Клерфе! Какви са всички тези глупости?

— Права си. — Той се изправи и взе ръцете й в своите. — Толкова сигурни бяхме, че с нас това никога не може да се случи.

— Остави нещата каквито са! Моля те! Не разрушавай нищо!

— Какво мога да разруша?

„Всичко — помисли тя. — В Тулуза не може да се изгради семейно щастие върху крилцата на пеперуда, дори ако се залеят с цимент. Как само заслепява егоизмът! Ако се касаеше за някой друг мъж, Клерфе щеше веднага да ме разбере, но по отношение на себе си е направо сляп.“

— Аз съм болна, Клерфе — каза колебливо Лилиан най-после.

— Това е още едно основание да не бъдеш сама. Тя замълча. „Борис — помисли тя — би ме разбрал. Сега Клерфе говори като него. Но той не е Борис.“

— Няма ли да отидем да вземем „Джузепе“? — попита тя.

— Мога да отида сам. Ще ме почакаш ли?

— Да.

— Кога искаш да заминем за Ривиерата? Скоро ли?

— Скоро.

Той се спря зад гърба й.

— Там притежавам една малка грозновата къщица.

Тя видя в огледалото лицето му и ръцете, които бе поставил върху раменете й.

— Откривам в тебе съвсем неочаквани качества, честна дума.

— Къщата може да се престрои — каза Клерфе.

— А не можещ ли да я продадеш?

— Първо я разгледай й тогава.

— Добре — каза Лилиан, внезапно почувствувала нетърпение. — Изпрати ми куфарите, щом се прибереш в хотела.

— Ще ги взема със себе си.

Клерфе излезе. Тя остана да седи на мястото си, като се взираше в догарящата вечер. По брега на реката бяха клекнали въдичари. Няколко клошари приготвяха вечерята си край стените на кея. „Какви странни пътища може да избере чувството, което наричаме любов — мислеше тя. — Левали бе казал, че зад младата вакханка винаги витае сянката на затлъстялата въртокъщница, а зад усмихнатия герой — буржоата с жаждата му за собственост. Това не се отнася до мене — помисли Лилиан. — Но какво бе станало с Клерфе? Нима не се бе влюбила в него именно защото умееше да живее във всеки миг, сякаш бе последният от живота му. Тулуза! Тя избухна в смях. Лилиан никога не бе говорила за болестта си, защото предполагаше, че един болен винаги действува малко отблъскващо на здравия, но сега разбираше, че може да се случи и обратното — здравият да изглежда в очите на болния донякъде вулгарен, — така както изглежда новобогаташът в очите на обеднелия аристократ. Тя имаше чувството като че днес Клерфе я бе изоставил по странен начин и бе преминал на другата страна, където бе широко и просторно и където тя нямаше достъп. Той вече не бе човек без устои, вред него изведнъж се откриваше бъдеще. «Затова ли се върнах при него» — мислеше тя и откри за своя изненада, че плаче — леко и беззвучно“ Но тя не се чувствуваше нещастна. Просто й се искаше, ако може, да задържи нещата малко по-дълго такива, каквито бяха.

Той донесе куфарите й.

— Не разбирам, как си могла да изкараш толкова дълго без роклите си?

— Поръчах си нови. С роклите нещата стоят просто. Лилиан не казваше истината, но изведнъж й хрумна, че има достатъчно причини, за да отиде още утре в „Баленсиага“. Преди всичко трябваше да отпразнува изплъзването си от смъртта във Венеция, а освен това й се искаше да прояви разточителство в знак на протест срещу предложението на Клерфе да се оженят и да заживеят в Тулуза.

— Ще ми позволиш ли да ти подаря няколко рокли? — попита Клерфе. — В момента съм доста богат.

— Искаш да се погрижиш за сватбения ми чеиз ли?

— Напротив. Искам да ознаменувам заминаването ти за Венеция.

— Добре, тогава можеш да ми подариш една рокля. Къде ще отидем тази вечер? В Булонския лес вече може ли да се седи?

— Трябва да си вземем палтата. Все още е хладно. Но ние можем да обиколим из гората. Сега тя е нежно зелена и омаяна от пролетта и сините бензинени пари. Вечер из страничните алеи могат да се видят цели редици от коли. Любовта развява байрак от всяко прозорче.

Лилиан взе една рокля от черен прозрачен плат с драматична гарнитура в испанско червено и я размаха от прозореца.

— Да живее любовта! — каза тя. — Божествената и земната, малката и голямата, но не и тази в Тулуза! Кога заминаваш?

— Как разбра, че трябва да замина? Да не би да следиш спортния календар?

— Не. Но при нас човек никога не знае кой кого напуска.

— Това ще се промени.

— Но не преди края на годината!

— Защо? Женитбите не са забранени дотогава.

— По-добре нека отпразнуваме най-напред нашата среща и разлъка. За къде заминаваш?

— За Рим. Оттам поемам за състезанието на хиляда мили през цяла Италия. Започва след една седмица. Ти няма да можеш да дойдеш с мене. Човек само пътува и пътува до умопомрачение, докато сам се превърне в частица от мотора и от пътя.

— Ще победиш ли?

— Ралито Миле Милия е специалитет на италианците. Наистина веднъж бе спечелено от Карачола за фирмата „Мерцедес“, но обикновено италианците обират първите места. Ториани и аз ще участвуваме едва като трети екипаж. За в случай че стане нещо непредвидено. Мога ли да остана, докато се обличаш?

Лилиан кимна.

— Коя рокля да сложа?

— Някоя от онези, които бяха при мене в плен.

Тя разтвори куфара.

— Тази?

— Да. Моя добра позната.

— Но ти никога не си я виждал.

— На тебе действително не. И въпреки това я познавам. Тази рокля вися няколко нощи в стаята ми.

Лилиан се извърна, В ръката си държеше огледало.

— Наистина ли?

— Признавам си — каза Клерфе. — Окачих роклите ти около леглото си и като заклинател на духове те призовах да се завърнеш. Ти ме научи на това. Тази черна магия ми даде известна утеха. Една жена може да изостави любимия си, но никога роклите си.

Лилиан изучаваше внимателно очите си в огледалото.

— Значи, с тебе са били моите сенки.

— Не твоите сенки, а твоите змийски кожи, от които се бе измъкнала, оставяйки ги зад себе си.

— По-скоро бих предположила, че с тебе е била някоя друга жена.

— Опитах се. Но ти си ме урочасала по отношение на другите жени. В сравнение с тебе те ми изглеждат като недоброкачествени цветни репродукции пред една автентична балерина от Дега.

Лилиан се засмя.

— Нима ти приличам на някоя от онези уродливи и тлъсти балетни мишки, които винаги е рисувал?

— Не. Имам пред вид рисунката във вилата на Левали. Ти си я виждала — представлява танцьорка с пленителни движения. Лицето й е само загатнато с няколко щриха, така че всеки може да види в него своя собствен идеал.

Лилиан сложи на масичката своите моливи и четчици за грим.

— Винаги би трябвало да остава място за фантазията, нали? Ако всичко е изрисувано до най-малката подробност, човек не може да помечтае пред картината. Ти как мислиш?

— Точно така. Човек винаги става пленник на собствените си мечти, а не на чуждите — отвърна Клерфе.

— Става пленник или загубва себе си.

— И едното, и другото. Така, както понякога, малко преди да се събуди, човек сънува, че пропада в някакво бездънно черно пространство. Това познато ли ти е?

— Да, познато ми е — каза Лилиан. — Такъв сън виждах почти всеки ден в санаториума по време на следобедната почивка, която Крокодила наричаше „сиеста“. Когато се пробуждах, имах чувството, че падам като камък в някаква пропаст. Остана ли още вино?

Клерфе й донесе една чаша. Лилиан обви шията му с ръка.

— Колко е странно — промълви тя, — но докато не забравяш, че падаш и падаш, все още нищо не е загубено. Изглежда, животът обича парадоксите — когато ти се струва, че нещата са в пълен ред, винаги си смешен и стоиш на края на пропастта, но когато знаеш, че всичко е безвъзвратно пропаднало, съдбата те отрупва с дарове.

Не е нужно дори пръста си да помръднеш — сполуката върви подире ти като пудел.

Клерфе седна до нея.

— Откъде знаеш всичко това?

— Просто говоря, каквото ми идва на ум. Това са полуистини — както всичко на света.

— Също и любовта ли?

— Какво общо има любовта с истината?

— Нищо. Тя е нейната противоположност.

— Не — каза Лилиан и се изправи. — Противоположността на любовта е смъртта. А любовта е онова горчиво очарование, което ни помага за кратко време да забравим за края. Затова всеки, който познава смъртта, познава и любовта. — Лилиан облече роклята си. — Но това е също една полуистина. Нима някой познава смъртта?

— Естествено, никой. Ние знаем само, че тя е противоположност на живота, а не на любовта, но и това е доста съмнително.

Лилиан се засмя. Това бе отново старият Клерфе.

— Знаеш ли какво ми се иска? — попита тя. — Да живея едновременно десет живота.

Клерфе поглади тесните презрамки на роклята й.

— За какво ти е? Та това ще бъде пак само един живот, Лилиан. Така както някой шахматист, който играе срещу десет различни партньори, играе всъщност една-единствена игра — своята собствена.

— Аз също достигнах до тази мисъл.

— Къде, във Венеция ли?

— Да, но не по начина, по който ти си мислиш.

Те стояха до прозореца. Над сградата на Консиержри виснеше бледо зарево.

— Бих искала да живея живота си разбъркано — каза Лилиан. — Да мога да изживея сега един ден или един час като петнайсетгодишна, след това един час като тридесетгодишна, после като осемнадесетгодишна — и всичко това в един ден, в какъвто порядък аз си наумя, а не едно след друго като брънки от веригата на времето.

Клерфе се засмя.

— Според мене ти и така се променяш достатъчно бързо. Къде ще вечеряме?

Слязоха по стълбите. „Той не ме разбира — мислеше Лилиан. — Намира ме за малко своенравна, но не може да проумее, че това, което искам, е да мога чрез заклинанията си да изтръгна от небитието само няколко от дните, които не ми е съдено да живея. Затова пък аз никога няма да стана свадлива осемдесетгодишна старица и няма да ме сполети участта на застаряваща любима, която разочарованият мъж не би искал да види повече и от която той с уплаха се отдръпва, когато я срещне след години. Аз ще остана винаги млада в паметта на моя възлюбен и с това ще бъда по-силна от всички други жени, които ще живеят по-дълго и ще остареят повече от мене.“

— На какво се смееш? — попита Клерфе в хола. — На мене ли?

— На себе си — каза Лилиан. — Само не ме питай защо. Ще дойде време когато сам ще разбереш.

След два часа Клерфе я доведе обратно в хотела. . — Достатъчно за днес — каза той, усмихвайки се. — Имаш нужда от сън.

Лилиан го погледна удивено.

— От сън ли?

— От почивка. Нали сама ми каза, че едва преди няколко дни си била болна.

Тя се мъчеше да отгатне по лицето му някаква скрита шега.

— Ти наистина ли мислиш така? — попита тя на края. — Може би ще ми кажеш още, че не изглеждам добре!

В хола се появи портиерът с разбираща усмивка.

— За тази вечер пак салам ли? Или хайвер? Мадам го е оставила днес в бюфета.

— Дайте ми, ако имате, някакво приспивателно — каза високо Лилиан. — Лека нощ, Клерфе.

Той я задържа.

— Но разбери ме, Лилиан! Не искам да се пресилваш и утре да те повтори.

— В санаториума не бе толкова внимателен.

— Тогава си мислех, че след няколко дни ще замина и никога вече няма да те видя.

— А сега?

— Сега съм готов да пожертвувам няколко часа, за да бъда с тебе колкото е възможно повече.

— Доста практично! — каза Лилиан жлъчно. — Лека нощ, Клерфе.

Той я изгледа пронизително.

— Занесете в стаята бутилка вувре — каза той, обръщайки се към портиера.

— На вашите услуги, господине!

— Да вървим! — Клерфе взе Лилиан подръка. — Ще те изпратя догоре.

Тя поклати глава и освободи ръката си.

— Знаеш ли от кого чух за последен път подобен аргумент? От Борис. Но при него звучеше по-добре. Ти си прав, Клерфе. Би било чудесно за тебе да си легнеш малко по-рано. Нужно ти е да си починеш преди състезанието.

Той я погледна ядосано.

Портиерът се върна с бутилката и две чаши.

— Виното вече не ни е нужно — каза Клерфе.

— На мене ми е нужно.

Лилиан взе шишето, пъхна го под мишница и помоли портиера за една чаша.

— Лека нощ, Клерфе. Дано днес не сънуваме, че падаме .. в бездънни пропасти… Пожелавам ти да ти се присъни Тулуза!

Тя му махна с чашата и се заизкачва по стълбите. Клерфе не помръдна, докато тя не се изгуби от погледа му.

— Да ви донеса ли един коняк, господине? — запита портиерът. — Може би двоен?

— Почерпете се сам! — отговори Клерфе и напъха в ръката му няколко банкноти.

По кея Гран Огюстен Клерфе стигна до ресторант „Ла Перигордин“.

Зад осветените витрини последните посетители поглъщаха трюфели, печени в пепел, специалитет на заведението. Възрастна съпружеска двойка плащаше сметката си, а двама млади влюбени с въодушевление се надлъгваха нещо. Клерфе прекоси улицата и бавно се запъти обратно покрай затворените магазинчета на букинистите. „Значи, Борис! — помисли той. — Само това ми липсваше!“ Вятърът донасяше със себе си миризмата на Сена. Няколко черни шлепа се поклащаха сред тъмното дихание на водата. На един от тях жално проплакваше хармоника.

В прозорците на Лилиан гореше светлина, но завесите бяха спуснати. Клерфе видя как зад тях се движеше сянката й. Лилиан не поглеждаше към улицата, макар и прозорците да бяха разтворени. Клерфе съзнаваше, че се бе държал идиотски, но не можеше нищо да направи. Бе говорил, каквото мислеше. Лилиан действително имаше много изморен вид. Когато седяха в ресторанта, лицето й изведнъж посърна. „Нима е престъпление да се грижиш за някого? — помисли Клерфе. — Какво ли прави тя сега? Може би си стяга багажа?“ Изведнъж му дойде нещо на ум — Лилиан сигурно знаеше, че той е все още тук, понеже не бе чула мотора на „Джузепе“. Бързо прекоси улицата и скочи в колата. Включи мотора, даде силно газ и се понесе към Плас дьо ла Конкорд.

Лилиан внимателно постави бутилката вино на пода до леглото си. До слуха й достигна ревът на заминаващия „Джузепе“. Тогава тя извади от куфара си шлифер и го облече. В съчетание с елегантната вечерна рокля той изглеждаше малко странно, но на нея не й се преобличаше. Шлиферът скриваше донякъде роклята. Лилиан нямаше желание да спи. Бе вършила това предостатъчно в санаториума, а също и през последната седмица.

Тя слезе по стълбите. Портиерът веднага притича.

— Желаете ли такси, madame?

— Не, благодаря.

Излезе на улицата и стигна до булевард Сен Мишел без особени приключения. Но там буквално бе засипана от предложения — канеха я мъже с бял, кафяв, черен и жълт цвят на кожата. Струваше й се, че е попаднала в някакво блато и са я налетели комари. Само за няколко минути с шепот й бе предаден кратък, но съдържателен урок по елементарна еротика, в сравнение с която отношенията между две бездомни кучета можеше да се разглежда като идеал на чистата любов.

Малко замаяна, Лилиан се отпусна на първата попаднала й маса пред едно кафене. Проститутките й хвърляха пронизителни погледи — районът бе техен и те бяха готови със зъби и нокти да го защищават от пришълки. Масата на Лилиан веднага стана център на всеобщо внимание. По това време жени от нейния тип не сядаха сами в кафенетата. Дори и да бяха американки.

Тук Лилиан получи нови предложения — един мъж се опита да й пробута порнографски картички, втори изрази готовност да я вземе под своя закрила, а трети я покани на разходка с кола. Освен това й бяха предложили евтини бижута и кученца-териери, както и да вкуси любовта на двама млади негри и няколко лесбийки. Лилиан не загуби самообладание, а даде предварително бакшиш на келнера и той пое грижата да отблъсква най-настойчивите атаки. Само така тя може да изпие на спокойствие своето перно и да се огледа наоколо.

Един бледен брадат мъж на съседната маса започна да я рисува, някакъв търговец на килими се опита да й продаде едно молитвено ковьорче с цвят на трева, но бе прогонен от келнера. Последен до масата й се приближи един младеж, който й се представи за беден, поет. Лилиан разбра, че няма да я оставят на мира, докато е сама, и затова покани поета да изпие с нея чаша вино. Той помоли, ако може, да заменят виното с един сандвич. Лилиан му поръча ростбив.

Младежът се казваше Жерар. След като се наяде, той прочете на Лилиан две свои стихотворения, а други две й издекламира по памет. Това бяха елегии за смъртта и последния час, за преходността и безсмислието на земното битие. Лилиан се развесели. Поетът, макар и слаб, се оказа много ящен. Тя го запита дали ще може да унищожи още един ростбив. Жерар заяви, че за него това няма да представлява трудност и че. Лилиан явно разбира нещо от поезия. Но не намира ли тя, че човешкият живот е съвършено безотраден, че не предлага никакви благородни цели? Той изяде още два ростбива, а стиховетему ставаха все по-меланхолични. На края започна да обсъжда проблема за самоубийството. Що се отнасяло до него, той бил готов във всеки момент да свърши със себе си — разбира се, не и днес след толкова обилна вечеря. Лилиан се развесели още повече. Макар и мършав на вид, Жерар бе достатъчно здрав, за да проживее още петдесетина години.

Клерфе се повъртя малко из бара на „Риц“, после реши да позвъни на Лилиан. Обади се портиерът.

— Madame не е в хотела — каза той, когато позна гласа на Клерфе.

— Къде е?

— Излезе преди половин час.

Клерфе съобрази, че за толкова кратко време не би могла да си приготви багажа.

— Със себе си взе ли куфари? — попита той все пак.

— Не, господине. Бе облечена само с шлифер.

— Добре. Благодаря.

„С шлифер — помисли Клерфе. — Тя е в състояние да отиде на гарата без багаж и да си замине — да се върне обратно при своя Борис Волков, който е къде по-добър от мене!“

Клерфе се втурна към колата. „Трябваше да остана при нея — мислеше той. — Но какво става с мене самия? Колко непохватно започва да се държи човек, когато обича истински! Как бързо се стопява цялата му предишна самоувереност! Колко мъчителна става самотата и как всичкият изпитан житейски опит се превръща в дим, който замъглява още повече погледа! Не, за нищо на света не трябва да я загубя!“

Портиерът в хотела още веднъж му описа в каква посока се отправила Лилиан.

— Във всеки случай не към Сена, господине — каза той успокояващо. — Тръгна надясно. Може би е излязла да се поразходи и скоро ще се върне.

Клерфе караше бавно по булевард Сен Мишел. Лилиан дочу още отдалеч шума на мотора и след малко съзря „Джузепе“.

— А вие какво мислите за смъртта? — запита тя Жерар, пред когото имаше вече порция сирене. — Не ви ли е минавало през ум, че смъртта може да се окаже по-безотрадна и от живота?

— Кой знае — отвърна Жерар в отговор, дъвчейки унило — дали животът не ни е даден като наказание за престъпления, извършени от нас в един друг свят? Може би адът не се намира в някакви задгробни селения, както проповядва църквата, а е тук, на земята.

— Църквата проповядва и небесния рай.

— Тогава навярно всички сме паднали ангели, заточени за определен срок в каторгата на този свят.

— Но ако поискаме, ние бихме могли да съкратим наказанието си.

— О да, самоубийството! — Жерар с въодушевление заклати глава. — Но хората не желаят дори и да помислят за него, макар че им носи освобождение! Ако животът бе обхваната от пламъци сграда, тогава щяха да знаят какво да направят. Да изскочат колкото се може по-бързо от огъня! Иронията се състои в това, че…

„Джузепе“ за втори път премина покрай кафенето, този път се появи откъм Плас Едмон Ростан. „Ирония — помисли Лилиан — е всичко, което ни е останало. И понякога тя може да бъде много очарователна, както сега например.“ Тя наблюдаваше Клерфе, който така съсредоточено се взираше в лицата на проходящите, че не я забелязваше, макар и да седеше на десетина крачки от него.

— Какво е най-голямото ви желание, което бихте поискали да се сбъдне някога в живота ви? — попита тя Жерар.

— Моите желания са неосъществими — отговори веднага поетът.

Лилиан го погледна с благодарност.

— В такъв случай няма какво да желаете повече — каза тя. — Имате всичко.

— Единственото, което понякога ми липсва, е слушател като вас! — заяви Жерар с мрачно галантен тон и прогони художника, който бе завършил портрета на Лилиан и сега правеше опит да им го продаде. — А сега ще ми липсвате винаги. Вие ме разбирате!

— Аз ще взема рисунката ви — каза Клерфе, обръщайки се към разочарования художник.

Той бе влязъл в кафенето през страничния вход и сега неодобрително разглеждаше Жерар.

— Я се разкарайте! — каза Жерар. — Не виждате ли, че разговаряме? По дяволите, и без вас достатъчно ни досаждат! Garcon, още две чаши перно! И изхвърлете навън този господин!

— Три да бъдат — каза Клерфе в отговор и седна на масата.

Художникът продължаваше да стърчи до него в красноречива поза. Клерфе му даде пари.

— В това кафене е наистина приятно — каза той, обръщайки се към Лилиан. — Странно как не сме се сетили да дойдем тук по-рано?

— А вие кой сте, неканен пришълецо? — запита Жерар, все още почти уверен, че Клерфе е някакъв сутеньор, служещ си с обикновения трик, за да се запознае с Лилиан.

— Аз съм, момчето ми, директорът на лудницата „Сен Жермен де Пре“, а тази дама е една от нашите пациентки. Днес тя има свободен ден. Да не би да се е случило нещо? Може би идвам твърде късно? Келнер, приберете ножа! А също и вилицата!

Любопитството на поета победи скептицизма на Жерар.

— Наистина ли? — зашепна той. — Винаги съм мислил, че…

— Можете да говорите спокойно високо — прекъсна го Клерфе. — На болната се нрави състоянието й на абсолютна невменяемост. Тя е лишена от всякакво чувство за отговорност и не подлежи на никакви закони. Дори и да извърши убийство, ще бъде оправдана.

Лилиан се разсмя.

— Нещата стоят тъкмо обратното — каза тя, обръщайки се към Жерар. — Този човек е бившият ми мъж и е избягал от клиниката за душевно болни. Страда от манията да ми отправя обвинения.

Поетът не беше глупак. Освен това бе французин. Разбрал, каква е работата, той стана от мястото си с очарователна усмивка.

— Някои си отиват прекалено късно, а други — прекалено рано — заяви той. — „Тръгни, щом твоят час настъпи!“ — е казал Заратустра. Madame, утре ще намерите при келнера на това заведение стихотворение, написано във ваша чест.

— Колко е хубаво, че дойде — каза Лилиан. — Ако бях отишла да спя, щях да пропусна всичко това. Нямаше да видя тези зелени светлини и да узная сладостния бунт на кръвта, нито да проумея това блато с прелитащите над него лястовици. .

Клерфе я гледаше внимателно.

— Прости ми. Понякога ми е трудно да те догонвам. В разстояние на часове с тебе се случват толкова неща, колкото не би преживяла друга жена за години. Приличаш ми на онези вълшебни растения, които в ръцете на йогите израстват и разцъфват само за няколко минути.

„И умират“ — помисли си Лилиан.

— Аз бързам, Клерфе — каза тя. — Толкова много неща имам да наваксвам. — Затова съм и така повърхностна. За мъдростта винаги остава време на края.

Той взе ръката й и я целуна.

— Аз съм кръгъл глупак. И с всеки изминат ден оглупявам все повече и повече. Но това не ми е неприятно. Дори ми харесва. Само ти да си с мене! Обичам те много!

Внезапно пред кафенето се разрази кратък, но бурен скандал. Само за секунди отнякъде изниква полицай. Няколко алжирци разпалено жестикулираха, едно момиче проклинаше всичко на света, а по улицата пробягваха вестникарчета и крещяха.

— Да тръгваме — каза Лилиан. — В стаята ми остана още малко вино.