Ерих Мария Ремарк
Живот на заем (14) (Небето няма избраници)

XIV

В Сицилия останаха още две седмици. Клерфе лекуваше рамото си. Прекарваха дните си в запустялата градина на Левали или край морето. Вилата представляваше една уединена хижа, извисена над морето и над времето, които шумяха под нея без начало и без край. На Клерфе оставаха още няколко седмици до следващото състезание.

— Тук ли ще останем? — попита той. — Или ще се върнем?

— Къде?

— В Париж. Или някъде другаде. Когато човек няма постоянен дом, може да живее навсякъде. Тук става вече много горещо.

— Нима пролетта свърши?

— Тук, долу, да. Но ние можем да яхнем. „Джузепе“ и да тръгнем подире й. В Рим пролетта едва започва.

— А когато и там свърши?

Клерфе се засмя.

— Тогава, стига да искаш, ще продължим по стъпките й. Можем да я последваме край езерата на Ломбардия, после в Швейцария, след това по долината на Рейн, докато я настигнем в Холандия и я видим в най-пъстрата й одежда сред полята с лалета край морския бряг. Така ще имаме чувството, че времето е спряло.

— Пътувал ли си някога по този маршрут?

— Да, преди сто години. Преди войната.

— С някоя жена ли?

— Да, но то бе нещо друго.

— Винаги е нещо друго. Дори и със същата жена. Но аз не съм ревнива.

— Бих искал да си поне мъничко.

— Струва ми се, че би било ужасно, ако не си преживял нищо и започнеш да ми разказваш, че аз съм първата жена в твоя живот.

— Ти наистина си първата.

— Не съм първата, но ако заради мен си забравил за известно време имената на другите, това е достатъчно.

— Ще заминем ли?

Лилиан поклати глава.

— Още не. Не искам да чувствувам, че времето е спряло. Искам да го усещам с всичките му промени, а не да се самозалъгвам. Времето бе спряло в зимите на санаториума, но аз не бях спряла да живея. Преминавах покрай него като край ледена стена.

— А сега спряла ли си да живееш?

Тя го целуна.

— Сега се въртя в кръг. За известно време. Като в някакъв танц.

След няколко дни Лилиан започна да губи търпение. Струваше й се, че е прекарала в Сицилия вече цели месеци. „За мене това са наистина месеци“ — мислеше тя. Лилиан имаше свое собствено летоброене. Нощите разделяха дните като тъмни пропасти от седмици, изчезващи в мига на самотното й пробуждане. Клерфе никога не оставаше при нея през цялата нощ. Тя го отпращаше, преди да е настъпило утрото. Той виждаше в това някакъв каприз, но тя не искаше той да чуе сутрешната й кашлица.

Лилиан отлетя със самолет за Рим, за да продължи оттам за Париж. Клерфе и Ториани тръгнаха с колата. В Париж щяха да се срещнат.

Един следобед Лилиан се разхождаше край развалините на древния град, а после седна пред едно от кафенетата по Виа Венето. Вечерта трябваше да отлети за Париж, но тя се колебаеше. Внезапно я бе обзело някакво безпричинно униние, някаква сладка тъга, може би последната, която се възправя сивосребриста на хоризонта на всеки човешки живот, преминал по-различно от този на един писарушка. Лилиан прекара нощта в хотела и едва на другата сутрин отиде в бюрото на авиокомпанията. Там видя на витрината един рекламен плакат за Венеция и си спомни отново какво бе казала на Клерфе у Левали.

Без много да мисли повече, тя влезе в бюрото и помоли да презаверят билета й за Венеция. Имаше чувството, че непременно трябва да отиде там, преди да се завърне в Париж. Имаше нужда да си изясни нещо, още не знаеше точно какво, но трябваше да го направи, преди да види отново Клерфе.

— Кога отлита самолетът? — попита тя.

— След два часа.

Лилиан се върна в хотела и приготви багажа си. Допускаше, че Клерфе вече е в Париж, но се поколеба да му телефонира или да му пише, че няма да пристигне. Помисли си, че би могла да направи това и от Венеция, но съзнаваше, че това няма да стане. Усещаше, че й е необходимо да остане за няколко дни сама — сама и недосегаема, свободна от влиянието на когото и да било, преди да се завърне. „Да се завърна? — мислеше тя. — Но къде? Нима не приличам на онези птици от старинното предание, които се раждали без нозе и били обречени да летят до самата си смърт? Нима не съм си избрала сама такава съдба? И не искам ли да си изясня само едно — дали да напусна Клерфе, или не?“

Самолетът се приземи в розовеещия късен следобед на лагуната.

Лилиан успя да получи една ъглова стая в хотел „Даниели“. Прислужникът при асансьора побърза да й съобщи, докато се изкачваха, че именно в този хотел се разиграл бурният роман между застаряващата Жорж Санд и младия Алфред дьо Мюсе.

— И как е свършило всичко? С коя й е изневерил?

— С никоя, mademoiselle. Той е бил отчаян. Мадам Санд му е изневерявала — прислужникът се усмихна — с някакъв италиански лекар. Господин дьо Мюсе е бил поет.

Лилиан забеляза искриците ирония и задоволство в очите на мъжа. „А най-вероятно тя е изневерявала на самата себе си — мислеше Лилиан. — Отивала е при единия, а е обичала другия.“

Прислужникът отвори вратата.

— Тя го е напуснала — отбеляза той. — Заминала си, без да му се обади.

„Също като мене — помисли Лилиан. — Нима и аз изневерявам на себе си?“ Тя влезе в стаята си и се спря. Помещението бе изпълнено с трептящата розова светлина на вечерта, каквато можеше да се види само във Венеция. Приближи се до прозореца и погледна навън. Водата бе синя и спокойна, но щом откъм Сан Дзакария се зададе с бумтене едно параходче, вълните започнаха да надигат и свалят редиците от гондоли по кейовете. Проблеснаха и първите светлини, бели и самотни на фона на розовеещото небе и синьото море, както и оранжевите предупредителни светлини край плитчините, които като светеща огърлица нежно обвиваха силуета на Сан Джорджо Маджоре. „Този град е далеч от всякакви планини — мислеше Лилиан. — По-далеч не би могло да се избяга!“ Нищо тук не й действуваше смазващо, сякаш всичко я докосваше с гальовна ръка. Всичко бе непознато и очарователно. „Тук никой не ме познава — мислеше тя. — И никой не знае, че съм тук!“ Тя усещаше своята анонимност като някакво странно, вихрено щастие — щастието, че си се отскубнал от друго щастие за кратко или завинаги.

Това чувство се усили, когато излезе на малката piazza пред хотела. Усещаше нещо от приключението на всяко начало. Нямаше пред себе си никаква цел. Вървеше, накъдето я тласкаше случаят, и на края се озова в ресторант „Куадри“. Изглеждаше й очарователно, че в малкия салон със стенописи, изобразяващи сцени от осемнадесето столетие и осветен от златни аплици, се влизаше направо откъм улицата. Лилиан си поръча омари и бутилка леко бяло вино. Край нея по стените бяха изписани танцуващи хора в маски. Тя се усещаше подобна на тях, изплъзнала се от света, скрита зад една невидима маска и предала се на същата опияняваща безотговорна свобода, каквато всяка маска предоставяше. Пред нея в розовия полумрак се откриваха хиляди възможности, както и хилядите улици на този град, обичащ маските. Накъде водеха те? Към непознати, безименни нови открития или само към прелестни и уморителни повторения, от които човек излиза преситен и подтиснат, че е пропилял най-ценното, което притежава — своето време? „Но времето е за това да се пропилява — мислеше Лилиан. — Да се пропилява въпреки всичко, безразсъдно и с лека ръка, иначе човек рискува да сподели съдбата на героя от приказката, който искал да получи толкова много за своя къс злато, че не можал да се спре на нищо и докато умувал, умрял.“

— Къде мога да отида тази вечер? — попита тя келнера.

— Тази вечер ли? Може би на театър, signora.

— Дали ще са останали свободни места?

— Положително. В театъра винаги могат да се намерят места.

— Как се отива дотам?

Келнерът започна да й обяснява пътя.

— Не може ли да се отиде с гондола? — попита тя.

— Също може. По-рано винаги се отиваше с гондола на театър. Днес вече не. Театърът има два входа. Не е много далеч оттук.

Тя взе гондола при Палацо Дукале. Келнерът бе имал право. Пред театъра пристигна само още една гондола. В нея седеше някаква възрастна американска любовна двойка, която правеше снимки със светкавица. Снимаха и гондолата на Лилиан.

— Една жена не бива да остава сама във Венеция — каза гондолиерът, помагайки й да слезе, — особено когато е млада, а още повече щом е и красива.

Погледна го. Мъжът бе стар и не изглеждаше да си предлага сам услугите.

— Нима човек може да се почувствува тук някога сам? — каза тя и се вгледа в червенеещото небе над покривите на къщите.

— Повече, отколкото където и да било другаде, signora. Разбира се, ако не сте родена тук — добави той.

Тя влезе в залата тъкмо когато завесата се вдигаше. Даваха някаква комедия от осемнадесети век. Огледа се • — залата сякаш плуваше в мека светлина, идваща от сцената и софитите. Това бе най-красивият театър в света. Навярно в стари времена, когато още не са познавали електричеството и безчислените свещи и канделабри са осветявали изписаните балкони, този театър е изглеждал приказен. Впрочем такъв той беше и сега.

Лилиан се загледа в сцената. Не разбираше добре италиански и скоро се отказа да следи репликите. Отново я обзе странното чувство на самота и тъга, което я бе нападнало още в Рим. Нима гондолиерът бе прав? А може би всичко произлизаше оттам, че тя с такава настойчивост виждаше всичко тази вечер в алегорична светлина. Човек пристига, гледа някакъв спектакъл, от който нищо не разбира, и тъкмо когато е започнал да се догажда за смисъла на представлението, трябва да го напусне… На сцената не се представяше нищо сериозно. Това се виждаше от пръв поглед — някаква комедия с прелъстявания, хитроумни изневери и доста солени шеги с един злополучен глупак. Тя не можеше да разбере какво чак толкова я затрогва всичко това, че в гърдите й изведнъж се надигна сподавено топло ридание и трябваше да притисне към устните си кърпичка. Едва когато изхлипа повторно и видя тъмните петна по кърпичката си, всичко й стана ясно.

Почака няколко минути, опитвайки се да се овладее, но кръвта рукна наново. Трябваше да излезе, но не знаеше дали ще може да направи това сама. Помоли на френски съседа си да я изведе. Без да я погледне, мъжът поклати с негодувание глава. Той бе погълнат изцяло от представлението и не разбра какво му казва. Тогава тя се обърна към жената от лявата си страна. В отчаянието си се мъчеше да. си спомни как е на италиански „помощ“. Но думата просто й се изплъзваше от съзнанието.

— Misericordia — промълви тя на края — Misericordia, per favore! [Милост…милост, моля ви! (ит.). — Б. пр.]

Жената я погледна учудено.

— Are you sick? [Зле ли ви е? (анг.). — Б. пр.]

Притискайки устни с кърпичката си, Лилиан кимна с глава и направи знак, че иска да излезе.

— Too many cocktails — каза жената, застаряваща блондинка. — Mario, darling, help the lady to get some fresh air. What a mess! [Прекалили сте с коктейлите… Марио, мили, помогни на дамата да вземе малко чист въздух. Каква неразбория! (анг.) — Б. пр.]

Марио стана от мястото си. Той подкрепи Лилиан.

— Just to the door — прошепна тя. [Само до вратата (анг.). — Б. пр.]

Марио я хвана подръка и й помогна да излезе. Няколко глави се извърнаха подире им и ги изгледаха бегло. На сцената хитрият любовник тъкмо празнуваше победа. Марио отвори вратата на фоайето и разгледа Лилиан. Пред него стоеше една съвсем пребледняла жена в бяла рокля. Между пръстите на ръката й струеше кръв и капеше по гърдите й.

— But, signora, you are really sick! — каза той, изгубил ума и дума. — Shall I take you to a hospital? [Но, синьора, вие сте действително зле!… Да ви заведа ли в болница? (анг.). — Б. пр.]

Тя поклати глава отрицателно.

— Хотел „Даниели“… Кола… моля — промълви задавено — … такси…

— Но, signora, във Венеция няма таксита! Само гондоли! Също и моторни лодки. Трябва да ви настаня в някоя клиника.

— Не, не! Лодка… В хотела… Там сигурно има лекар… Моля ви… само една лодка… Та вие трябва вече да се връщате…

— Ах — каза Марио, — Мери може и да почака. Тя и без това не разбира нито дума италиански. Пък и пиесата е скучна.

Фоайето на театъра бе тапицирано в бледо помпейско червено за разлика от пурпурния цвят на завесите. Пред очите на Лилиан се заредиха бели декоративни пана, врати, стъпала и на края я облъхна повеят на вятъра. Прекосиха някакъв площад, изпълнен от дрънченето на вилици и лъжици. В дъното се виждаше малък ресторант, от който долитаха смехове и глъч. Минаха покрай ресторанта и излязоха на тъмен, тесен и вонящ канал, от който изникна някаква лодка, а гондолиерът, приличащ на митически лодкар, пренасящ душите на умрелите през Стикс, викаше:

— Гондола, господа, желаете ли гондола?

— Да, да! Бързо! Бързо! Signora е зле!

Гондолиерът опули очи.

— Простреляна ли е?

— Не питай! Карай! Бързо!

Минаха по тесния канал под някакъв нисък мост, покрай стени на здания. До слуха на Лилиан достигаше плисъкът на водата и проточеният вик на гондолиера на кръстовищата. Пред очите й се редяха изгнили стъпала, разкривени врати, малки градинки, пълни с мушкато, стаи с радио и жълти електрически крушки без абажур, провиснато пране, един плъх, пълзящ като въжеиграч над водата покрай една къща. Дочуваше звънливи гласове на жени, усещаше миризма на чесън, лук и прегоряло олио, както и тежкото мъртво зловоние на водата.

— Скоро ще пристигнем — каза Марио.

Навлязоха в друг, по-широк канал и скоро се озоваха сред просторните и развълнувани води на Канале Гранде.

— Да спрем ли някоя моторна лодка?

Лилиан лежеше напреко на задните седалки, така, както се бе строполила отначало.

— Не — прошепна тя. — Продължавайте! Не сменяйте лодката…

Преминаха покрай осветените фасади на хотелите, покрай препълнените с хора тераси на ресторантите. Малки параходчета vaporetti, натъпкани с пътници, пръскаха дим наоколо и преминаваха покрай тях с бумтене. Ехтяха и моторни лодки с моряци в бели униформи. Колко самотен се чувствуваше човек сред сладостната суматоха на съществованието, когато се бореше за него, и как всичко се превръщаше в призрачно видение, щом дъхът спираше в гърлото! Погледът на Лилиан се плъзна по редиците от гондоли, които като черни ковчези се полюляваха в огледалните води пред пристаните или се надигаха като огромни черни лешояди, канещи се да я разкъсат с металическите си човки. Преминаха покрай едно площадче, обляно от светлина. Над тях бяха небесните простори и звездите, а под Моста на въздишките някакъв тенор с непоносимо сладникав глас пееше „Санта Лучия“ в една лодка с туристи. „А може би това е смъртта — мислеше Лилиан, отметнала назад глава. — Може би, умирайки, ще слушам ромона на водата под себе си, тази глъхнеща песен и гласа на този непознат човек до мене, който непрекъснато ме пита: «How are you feeling? [Как се чувствувате? (анг.) — Б. пр.] Ще можете ли да издържите само още две минути? Скоро ще пристигнем!» Не, това не е смъртта“ — разбираше тя.

Марио й помогна да слезе от лодката.

— Платете — прошепна тя на портиера при входа на хотел „Даниели“ откъм канала. — Платете вместо мене и повикайте лекар! Незабавно!

Марио я преведе през хола. Там почти нямаше хора. На една маса седяха американци, които опулиха очи, като я видяха. Мярна й се някакво познато лице, но не можа да си спомни кое е.

Младият прислужник при асансьора бе все още на смяна. Лилиан му се усмихна с усилие.

— Това е наистина драматичен хотел — прошепна тя. — Имахте право.

— Не говорете, madame — каза Марио. Той бе благовъзпитан ангел-хранител и имаше кадифен глас. — Лекарят ще дойде веднага. Доктор Пизани. Много добър лекар. Само не говорете! Донеси лед! — каза той, обръщайки се към прислужника.

Лилиан прекара една седмица на легло. Вече бе станало толкова топло, че прозорците стояха отворени през цялото време. Не бе съобщила нищо на Клерфе. Не желаеше той да я намери болна и не искаше да го вижда край леглото си. Това бе нейна работа, само нейна. По цял ден спеше или дремеше. До късно през нощта слушаше грубите подвиквания на гондолиерите и плискането на водата под навързаните на Рива дели Скиавони гондоли. От време на време идваше лекарят, идваше и Марио. Лекарят разбираше положението й и я уверяваше, че няма нищо особено опасно и че кръвоизливът бил незначителен, а Марио й носеше цветя и й разказваше за трудния си живот с дамите в напреднала възраст. Веднъж само да намерел някоя млада богаташка, която да го разбира! Той нямаше предвид Лилиан. Още първия ден бе прозрял в нея и бе разбрал какво представлява. Той приказваше с нея напълно откровено, като че тя бе негова другарка по професия.

— Ти живееш със смъртта, както аз с жените, обхванати от паника, че времето им е преброено — казваше той, като се смееше. — Или, по-точно, ти си обхваната от паника, а смъртта е твоят жиголо. Разликата е само в това, че той ти е винаги верен. Затова пък ти го мамиш на всяка крачка.

Лилиан го слушаше развеселена.

— Смъртта е жиголо на всички ни, само че повечето и не подозират това — каза тя. — Какво ще стане с тебе по-нататък, Марио? Ще се ожениш за някоя от твоите старици ли?

Марио със сериозен вид поклати глава.

— Аз спестявам. Когато след няколко години събера достатъчно пари, ще отворя малък елегантен бар от рода на бар „Харис“. Имам си годеница в Падуа. Тя готви направо великолепно! Да знаеш само какви фетучини умее да приготвя! — Марио целуна върховете на пръстите си. — Ще ни дойдеш ли на гости с твоите приятели? [фетучини (ит.) — италианско народно ястие, приготвено от печени резени месо и подправки. — Б. пр.]

— Ще дойда — каза Лилиан, трогната от деликатността, с която Марио се опитваше да я утеши, давайки си вид, сякаш вярва, че тя ще преживее още дълго. Но нима тя самата не се уповаваше на някакво чудо, което бог би сътворил специално за нея? Нима не вярваше, че тъкмо онова, от което толкова я предпазваха, може да й донесе изцеление? „Аз се оказах една сантиментална глупачка — мислеше тя, — изпълнена с детинската вяра, че някаква богородица ще ме спаси от всяко безизходно положение само с едно благодушно потупване по рамото.“ Гледайки лицето на Марио, което на фона на огрения от следобедното слънце прозорец приличаше на камея, изсечена от розов кварц, Лилиан си спомни думите на един английски състезател, казани в Сицилия, че латинските народи не притежавали чувство за хумор. „То не им е и нужно — мислеше Лилиан. — За тях този начин на самоутвърждаване, е отдавна изминат етап. Хуморът представлява бисерът на цивилизованото варварство. Хората от осемнадесети век не са разбирали почти нищо от хумор, затова пък са владеели изкуството на куртоазията, с чиято помощ са омаловажавали всичко, което не са можели да преодолеят. Осъдените на смърт по време на Френската революция са се отправяли към ешафода не с иронична усмивка, а с най-изискани маниери, сякаш са отивали на прием в двореца.“

Един ден Марио й донесе молитвена броеница, осветена от папата, и една изписана венецианска кутия за писма.

— Не мога да ти се отплатя с нищо, Марио — каза тя.

— Аз и не искам да ми се отплащаш. Приятно е сам да можеш да подариш нещо, след като си принуден постоянно да живееш от подаръци.

— Принуден?

— Виждаш ли, професията ми е доста доходна, за да я изоставя. Но не мисли, че е и много лека. И тя изисква труд като всяка друга. Толкова ми е приятно, че поне ти не желаеш нищо от мене!

Познатото лице, което Лилиан бе забелязала в хола на хотела, когато Марио я превеждаше оттам, бе на виконт дьо Пестр. Той я бе познал и още от следващия ден започна да й изпраща цветя.

— Но защо живеете в котел? — попита той, когато тя най-сетне му се обади по телефона.

— Просто обичам хотелите. Може би предпочитате да ме видите настанена в някоя клиника?

— Разбира се, не. Клиниките са само за операции. Аз ги ненавиждам толкова, колкото и вие. Но една къща с градинка край някой от тихите канали…

— Нима и тук сте се осигурили с къща? Както и с апартамент в Париж?

— Не би ми било трудно да намеря една.

— А вече имате ли?

— Да — каза Пестр.

Лилиан се разсмя.

— Вие притежавате жилища навсякъде, а аз нямам никъде нищо. Да видим кой от двама ли ще се раздели по-лесно със земните радости! По-добре ме заведете някъде на вечеря.

— Разрешено ли ви е да излизате?

— Не съвсем. Но тъкмо това прави живота по-интересен, не намирате ли?

„Това наистина прави нещата по-интересни — мислеше Лилиан, докато слизаше в хола на хотела. — Колкото пъти човек се изплъзва на смъртта, толкова пъти се ражда повторно, и то с все по-дълбоката благодарност, че се е отървал от илюзията да предявява някакви изисквания към живота.“

Поразена, тя се спря на мястото си.

„Това е! — мислеше. — Ето разрешението на загадката? Нима трябваше да дойда във Венеция, в този приказен хотел с неговите следобеди от пурпур и кобалтово синьо, за да проумея всичко това?“

— Вие се усмихвате — посрещна я Пестр. — Защо? Защото мамите лекаря си ли?

— Не точно лекаря си. Къде ще отидем?

— В една таверна. Ще вземем гондола още оттук.

Те излязоха през страничния вход на хотела. Лилиан изживя миг на замайване и гадене, но той бързо премина, щом стъпи в лодката. Гондолата вече не й се струваше нито плуващ ковчег, нито черен лешояд, готов да я разкъса с металната си човка. Тя бе само гондола — тъмен символ на някогашната така неудържима жизнерадост на един град, в който е трябвало да се издаде закон, всички гондоли да бъдат боядисани в черен цвят, за да не се разоряват собствениците им при надпреварата за великолепие.

— Познавам Венеция само от прозореца си — каза Лилиан — и в няколкото часа на първата вечер.

— Значи, познавате я по-добре от мене. Аз я познавам от тридесет години.

Отново пред очите на Лилиан се заредиха канали, хотели, тераси с чието застлани маси и приготвени чаши. Отново слушаше плискането на леките вълни. Появи се тесен канал, напомнящ водите на Стикс. „Откъде ми е познато това място? — помисли Лилиан, а сърцето й се сви за миг. — Не следваше ли сега един прозорец с клетка с канарчета?“

— Къде се намира тази таверна? — попита тя.

— Близо до театъра.

— Има ли тераса?

— Да. Позната ли ви е вече?

— Съвсем бегло. Но не съм вечеряла там. Само съм минавала наблизо.

— Това е първокласно заведение.

Преди още да завият зад ъгъла, до слуха й достигна шум на вилици и чинии, глъч и смехове.

— Вие се смеете — каза Пестр. — Защо?

— Вече за втори път ми задавате този въпрос. Просто защото съм гладна и защото знам, че ще ми се предложи нещо за ядене.

Сервира им сам собственикът на заведението. Той им донесе разни морски деликатеси — пресни, пържени, варени, — както и наливно бяло вино.

— Защо сте тук сама? — запита Пестр.

— От каприз. Но скоро се връщам.

— Къде? В Париж ли?

— В Париж.

— При Клерфе?

— И това ли знаете вече? Да, при Клерфе.

— Няма ли да бъде малко прибързано? — каза Пестр предпазливо.

Лилиан се засмя.

— Вие сте упорит. Имате ли вече някакво предложение?

— Не, ако не желаете. Но ако пожелаете, да, и то без никакви условия. Защо, да речем, поне за кратко време не хвърлите един поглед наоколо си?

До масата им се приближи един човек с играчки. Той нави пружините на две плюшени кученца и ги пусна да вървят по масата.

— Вече не ми е до хвърляне на погледи — каза Лилиан. — Нямам време за повторения.

Пестр вдигна от масата плюшените кученца и ги върна на човека.

— Сигурна ли сте, че това са само повторения?

Лилиан кимна весело.

— За мене да. Промените в детайлите са без значение. А разните варианти не ме интересуват.

— Интересува ви, значи, само същността?

— Само онова, което ме вълнува. А то е същото, дори и когато мъжът се променя. Струва ми се, това имахте предвид, нали? Виждате, че реакциите ми са съвсем прости. — Човекът с играчките отново се приближи и постави на масата им играчка, представляваща двор с кокошки. Собственикът на заведението дойде и го прогони. После им сервира праскови в горящ ром и еспресо.

— Никога ли нямате чувството, че можете да пропуснете нещо? — попита Пестр.

Лилиан го погледна и не отговори веднага.

— Какво например? — попита тя след малко.

— Някое приключение. Някоя изненада. Нещо ново. Нещо, което не познавате.

— Когато дойдох тук, имах това чувство. Струваше ми се, че съм пропуснала всичко — Ню Йорк, Йокохама и Таити, Аполон, Дионисий, Дон Жуан и Буда… Сега вече това чувство изчезна.

— Откога?

— От няколко дни.

— И коя е причината?

— Разбрах, че човек може да пропусне само себе си.

— Как разбрахте това?

— Както си седях до прозореца в хотела.

— А сега ви питам за трети път, защо се усмихвате? — каза Пестр.

— Защото дишам, защото съм тук, защото е вечер и защото говорим глупости.

— Нима говорим глупости?

— Всичко, което говорят хората, е глупост. Тук имат ли коняк?

— Имат грапа, отлежала и много хубава — каза Пестр. — Знаете ли, завиждам ви.

Лилиан се засмя.

— Вие сте се променила — каза Пестр. — В Париж бяхте по-друга. Знаете ли в какво се състои разликата?

Тя сви рамене.

— Не знам. Може би в това, че съм изгубила една илюзия, илюзията, че човек има право на живот… а също навярно и тази, че светът е устроен несправедливо…

— Схващанията ви са съвсем безнравствени.

— Съвсем — повтори тя и изпи грапата си. — Надявам се, че ще ги запазя. Поне за известно време.

— Изглежда, че съм пристигнал малко късно — каза Пестр. — Закъснял съм с няколко часа или с няколко дни. Кога заминавате? Утре ли?

— В други ден.

— Това личи и по гласа ви. Жалко!

— Тази дума „жалко“ съвсем не е толкова безутешна, както си мисли човек.

— И това ли е резултат от последните ви прозрения?

— От днешните ми прозрения.

Пестр й помогна да стане.

— Надявам се да бъде резултат от утрешните ви прозрения.

— А изразът „надявам се“ — каза Лилиан — в замяна на това е много по-безутешен, отколкото човек си мисли.