Ерих Мария Ремарк
Живот на заем (19) (Небето няма избраници)

XIX

— Къщата купих още преди войната — каза Клерфе. — Тогава можеше да се закупи на безценица половината Ривиера. Никога не съм живял в нея, само съм сложил вътре някои неща. Както виждаш, построена е в отвратителен стил, но скулптурните орнаменти могат да се смъкнат, а къщата да се модернизира и обзаведе.

— Защо? Действително ли възнамеряваш да живееш тук?

— Защо не!

От сумрачната стая Лилиан хвърли поглед към тъмнеещата градина с нейните пътечки, посипани с чакъл. Оттук не можеше да се види морето.

— Но, Клерфе! — каза тя с усмивка. — Може би, когато станеш на шейсет и пет години! Но не и по-рано. Само след като се оттеглиш от трудовото поприще в Тулуза. Тогава, ако искаш, ще можеш да водиш тук живот на порядъчен френски рентиер, който обядва в неделя в „Отел дьо Пари“ и отвреме на време се отбива в казиното.

— Градината е голяма, а къщата може да се надстрои — отвърна Клерфе невъзмутимо. — За това имам пари. Организаторите на Миле милия се оказаха щедри. Надявам се да прибавя нещо към тази сума и от състезанието в Монако. Защо смяташ, че тук е невъзможно да се живее? Къде другаде искаш да отидем?

— Не зная, Клерфе.

— Но такова нещо трябва да се знае! Поне приблизително.

— Аз не знам къде — каза Лилиан малко объркана. — Никъде. Да искаш да живееш някъде, значи да искаш да умреш някъде.

— Климатът през зимата тук е сто пъти по-добър, отколкото в Париж.

— През зимата! — възкликна Лилиан, сякаш ставаше дума за Сириус, за Стикс или за вечността.

— Зимата ще настъпи скоро. Трябва да побързаме с ремонта, ако искаме да свършим навреме.

Лилиан се огледа в мрачната стая. Това не бе първият, им разговор на тази тема. „Не искам да стана пленница в този дом“ — помисли тя и попита:

— Не трябва ли през зимата да работиш в Тулуза?

— Това няма да ми попречи. Засега искам само да те настаня някъде, където е най-добрият климат за тебе.

„Какво ме интересува климатът“ — помисли Лилиан и каза отчаяно:

— Най-добрият климат е в санаториума.

Клерфе я изгледа.

— Трябва ли да се върнеш там?

Лилиан мълчеше.

— Искаш ли да се върнеш? — попита той.

— Какво трябва да ти отговоря? Не съм ли при тебе?

— Съветвала ли си се с лекар? Въобще обръщала ли си се някога към лекар, откак сме тук?

— Нямам нужда да се съветвам с лекар.

Той я погледна недоверчиво.

— Ще отидем заедно на лекар. Ще намеря най-добрия лекар във Франция и ще те заведа при него.

Лилиан не отговори. „А сега и това ли?“ — помисли тя. Клерфе и по-рано я бе питал няколко пъти дали ходи на лекар, но никога не бе настоявал да чуе нещо повече от нейните уверения, че ходи. Това сега бе нещо друго. То бе свързано с къщата, с бъдещето, с любовта, със загрижеността, с всички тези красиви фрази, които вече нямаха смисъл за нея, защото само правеха смъртта по-трудно поносима. Следващата стъпка щеше да бъде да се опита да я тикне в някоя болница.

Пред прозореца изведнъж някаква птичка запя пронизително.

— Да излезем оттук — каза Клерфе. — Електрическите крушки в този разноцветен канделабър дават наистина отвратителна светлина, признавам го. Но всичко това може да се промени.

Навън вечерта вече забулваше стените със скулптурни орнаменти. Лилиан облекчено въздъхна. Имаше чувството, че току-що се бе спасила от грозяща я опасност.

— Истината е тази — каза Клерфе, — че ти не искаш да бъдеш с мене, Лилиан! Знам това.

— Но нали съм с тебе? — отвърна тя безпомощно.

— Ти се държиш като някой, който утре вече няма да бъде тук. Като човек, готов постоянно да отпътува.

— Нима ти сам не желаеше това?

— Възможно е… но вече не го желая. А ти искала ли си някога да живееш по друг начин с мене?

— Не — каза тя тихо. — Но не само с тебе, Клерфе. С никого!

— Защо?

Тя замълча, изпълнена с възмущение. „Защо ми задава тези глупави въпроси?“ — мислеше тя.

— Много пъти сме говорили за това. Защо да започваме пак отначало? — каза тя след малко.

— Човешките отношения претърпяват промени. Нима любовта е толкова презряно нещо?

Тя поклати глава. Клерфе я погледна.

— Никога през живота си не съм желал толкова силно да имам нещо, Лилиан. А сега желая. Желая ти да бъдеш при мене.

— Но нали съм при тебе!

— Не съвсем. И не така, както аз искам.

„Той иска да ме привърже към себе си и да ме постави под ключ — помисли тя — и с гордост нарича това брак, загриженост, любов. А може би те представляват именно това! Но защо той не разбира, че чувствата, с които толкова се гордее, ме отблъскват от него?“ Тя погледна с ненавист към малката вила с пътечките, настлани с чакъл. „Нима избягах от санаториума, за да завърша дните си тук? Тук, в Тулуза или в Бреша? Къде остана радостта от приключението? Къде е предишният Клерфе? Защо така се е променил? Защо не обърнем всичко на смях? Та какво друго ни остава?“

— Можем поне да направим опит — каза Клерфе. — Ако не върви, ще продадем къщата.

„Вече нямам време за никакви опити — помисли Лилиан. — Нямам време за разни експерименти под названието «семейно щастие». Това ми навява само тъга. Трябва да се махна оттук! Дори нямам време за такива разговори! Цялата тази история ми е отдавна позната, и то в много по-добър вариант — горе в санаториума, с Борис. Нали заради това избягах?“

Лилиан изведнъж се успокои. Още не знаеше какво ще предприеме, но възможността да избяга оттук правеше всичко не толкова непоносимо. Не се страхуваше от нещастие — прекалено дълго бе живяла под един покрив с него. Щастието също не я плашеше, както всички хора, които си мислят, че го търсят. Единственото, от което се страхуваше, бе робството на посредствеността.

Вечерта над морето запалиха фойерверки. Нощта беше ясна и дълбока. Там на хоризонта, където морето се сливаше с небето, припламваха ракети, издигаха се и се спускаха обратно, сякаш бяха изстреляни в безкрайността и падаха някъде извън земните предели, в пространството, което преставаше да бъде пространство, понеже нямаше граници. Лилиан си припомни последния път, когато бе видяла подобен фойерверк. Това бе в „Горската хижа“ в навечерието на нейното бягство. Нима сега отново се готвеше да бяга? „Изглежда, съдбоносните решения в моя живот се изпълняват под блясъка на фойерверки — помисли тя с ирония. — А може би всичко, което се случи с мене, прилича на този фойерверк — няколко яркоцветни припламвания, които бързо угасват, за да оставят след себе си само пепел и прах?“ Тя се огледа. „Все още не — помисли тя с уплаха. — Само не сега! Нали винаги преди края поне има едно последно, ярко избухване, при което всичко изгаря в ослепително пищен финал?“

— С тебе още не сме играли — каза Клерфе. — Опитвала ли си някога? Говоря за игралното казино.

— Никога.

— В такъв случай трябва да изпробваш щастието си. Ти имаш все още непокварена ръка и би трябвало да спечелиш. Искаш ли да отидем? Или си изморена? Минава два часът.

— Значи, вече е утро! Та кой може да се чувствува изморен толкова рано?

Колата напредваше бавно в озарената от светлини нощ.

— Най-после стана топло — каза Лилиан.

— Можем да останем тук, докато в Париж настъпи лятото.

Лилиан се притисна към рамото му.

— Защо хората не живеят вечно, Клерфе? Да няма смърт?

Той обхвана раменете й с ръка.

— Наистина, защо ли? Защо остаряваме? Защо не можем да бъдем през целия си живот тридесетгодишни, а щом минем осемдесетте, внезапно да умираме?

Лилиан се засмя.

— Аз още нямам тридесет.

— Вярно — каза Клерфе и отдръпна ръката си. — Винаги забравям това. Имам чувството, че за тези три месеца си станала най-малко с пет години по-възрастна. Толкова си се променила. Станала си с пет години по-красива. И с десет — по-опасна.

Най-напред играха в големите зали, а след като те опустяха, преминаха в по-малките, където залаганията бяха по-високи. Клерфе започна да печели. Отначало играеше „trente et quarante“ , а след това отиде на рулетката, където максималните залози бяха най-високи. [Trente et quarante (фр.) — трийсет и четирийсет — хазартна игра, която се играе с шест разбъркани колоди или 312 карти. Нарича се още червено и черно. — Б. пр.]

— Стой зад мене — каза Клерфе на Лилиан. — Ти носиш щастие.

Клерфе заложи на дванадесет, на двадесет и две и на девет.

Постепенно проигра цялата си предишна печалба, докато му останаха само толкова жетони, колкото да заложи още веднъж максимума. Заложи на червено. Червено излезе. Той прибра половината печалба, а остатъка постави отново на червено. Червено излезе за втори път. Прибра спечелените жетони и остави максимума. Червено излезе още два пъти. Пред Клерфе имаше вече цяла купчина жетони. Това не остана незабелязано от другите играещи в залата. Те наобиколиха масата на Клерфе. Лилиан видя, че към тях се приближава Фиола. Той й се усмихна и заложи на черно. Отново излезе червено. В следващия тур черното поле бе буквално затрупано с максимални залози от всички страни, а около масата се бяха насъбрали три редици играещи. Почти всички играеха срещу Клерфе. Само една мършава старица във вечерна рокля от светлосин воал заложи заедно с него на червено.

В залата стана тихо. Рулетката се завъртя, топчето затрополя, а старицата закиха. Червено излезе отново.

Фиола направи знак на Клерфе да престане. Все някога серията трябваше да свърши. Клерфе поклати глава и отново постави максимума на червено.

— Il est fou! — каза някой зад Лилиан. [Този е загубил ума си! (фр.) — Б. пр.]

В последния момент старицата, която вече бе прибрала печалбата, заложи всичко пак на червено. В настъпилата тишина се чу как тя задиша силно, а после изведнъж притихна. Старицата се мъчеше да потисне втори пристъп на кихавица. Жълтата и ръка, напомняща нокти на граблива птица, се открояваше върху нелекото сукно. Тя машинално попипваше една малка зелена костенурка, която държеше на масата като талисман.

Отново излезе червено. Старицата съвсем загуби ума си.

— Formidable! [Поразително! (фр. Х — Б. пр.], — възкликна една жена зад Лилиан. — Кой е този?

Почти никой вече не залагаше на числа. Из всички зали се бе разнесъл слухът за червената серия. На черното поле бе натрупана планина от жетони за крупни суми. Седем пъти подред бе излязло „червено“, най-после цветът трябваше да се смени. Единствено Клерфе продължи да залага на „червено“. В последната секунда старицата от вълнение постави на червеното поле костенурката. Още преди да успее да поправи грешката си, из залата се понесе шепот. Червено бе излязло наново.

— Madame, за съжаление не можем да удвоим костенурката ви — каза крупието и побутна към старицата животното с неговата мъдра, прастара глава.

— Ами печалбата ми — изграчи привидението?

— Извинете, madame, но вие нито направихте залога си, нито го обявихте.

— Но нали видяхте, че искам да заложа? Това е достатъчно!

— Преди да падне топчето, сте длъжна да направите залога си или най-малкото да го обявите.

Старицата злобно се огледа.

— Faites vos jeux [Направете залога си (фр.). — Б. пр.] — равнодушно каза крупието.

Клерфе постави отново на червено. В гнева си старицата заложи на черно. Всички останали заложиха също на черно. Фиола заложи на шест и на черно.

Още веднъж излезе червено.

Клерфе прибра печалбата си, отдели купчина жетони за крупието и стана.

— Ти наистина ми донесе щастие — каза той на Лилиан и остана на масата, докато топчето спря. Излезе черно.

— Виждаш ли? — каза той. — Понякога човек обладава шесто чувство.

Лилиан се усмихна. „Де да го имаше и в любовта!“ — помисли тя.

Към тях се приближи Фиола.

— Поздравявам ви. Да съумееш да спреш навреме е наистина голямо изкуство. — Той се обърна към Лилиан: — Не намирате ли?

— Не зная. Никога не ми се е удавал случаи да проверя.

Фиола се засмя.

— Не бих казал. Вие изчезнахте от Сицилия и оставихте след себе си много объркани глави. През Рим сте прелетяла като метеор. А във Венеция, както ми довериха под секрет, никъде не са могли да ви открият.

Те се отправиха към бара, за да полеят сполуката на Клерфе.

— Мисля, че спечелих достатъчно, за да мога да преустроя къщата — каза Клерфе на Лилиан.

— Утре можеш да проиграеш отново всичко.

— Искаш ли?

— Естествено, не.

— Повече няма да играя — каза той. — Ще запазим тези пари. И ще ти построя в градината плувен басейн.

— Не ми е нужен. Аз не умея да плувам, ти знаеш.

Той я изгледа бързо.

— Зная. Уморена ли си?

— Не.

— Серия от девет пъти червено е наистина нещо удивително — г каза Фиола. — Само веднъж съм виждал по-дълга серия. Дванадесет пъти поред черно. Това бе преди войната. Тогава можеха да се срещнат в cercle prive игрални маси с много по-високи залози от сега. Човекът, който изигра серията, разори банката. След това той заложи на тринадесети в дванадесет тура тринадесет излезе пет пъти. Това бе истинска сензация. Всички залагаха заедно с него. Така само за една нощ той обра банката два пъти. Този човек бе руснак. Как ли му бе името? Мисля, че Волков или нещо подобно. Да, Волков. [Cercle prive (фр.) — закрит игрален дом за тесен кръг посетители. — Б. пр.]

— Волков? — недоверчиво попита Лилиан. — Но сигурно не Борис Волков?

— Точно така! Борис Волков. Нима го познавате?

Лилиан поклати глава. „Такъв не го познавам“ — помисли си тя. Видя, че Клерфе я наблюдава.

— Много бих искал да разбера какво е станало с него — каза Фиола. — Този човек предизвикваше всеобщо възхищение. Бе един от последните играчи на голямата школа. Освен това бе превъзходен стрелец. Пристигна тук с Мария Андерсен. Може би сте чували за нея. Тя бе една от най-красивите жени, които някога съм виждал. Загина в Милано при въздушно нападение. — Фиола се обърна към Клерфе: — Никога ли не сте чували за Волков?

— Не — каза Клерфе.

— Странно! Той също бе участвувал в няколко автомобилни състезания. Разбира се, като любител. Рядко съм срещал човек, който да може да пие толкова. Вероятно се е самопогубил, поне оставяше впечатление, че към това се стреми.

Лицето на Клерфе бе помръкнало. Той даде знак на келнера да донесе още една бутилка вино.

— Днес ще играете ли още? — попита го Фиола. — Навярно повече не!

— Защо? Една серия води след себе си друга. Може би дори още днес черно да излезе тринадесет пъти подред?

— Той не трябваше да играе повече — каза Фиола, обръщайки се към Лилиан. — Днес в никакъв случай. Това е закон, стар като света.

Лилиан хвърли поглед към Клерфе. Този път той не я повика със себе си, за да му носи щастие. И тя знаеше, защо. „Какво дете е всъщност той! — помисли тя с нежност. — И как глупаво ревнува! Нима е забравил, че човек винаги сам разбива любовта си и никой друг не може да направи това?“

— Вие обаче би трябвало да играете — каза Фиола. — Вие сте тук за първи път. Направете го заради мене. Хайде, елате!

Отидоха на друга игрална маса. Фиола започна да залага, а след няколко минути и Лилиан обмени няколко банкноти в жетони. Тя заигра предпазливо, като залагаше дребни суми. Парите означаваха за нея нещо повече от състояние. Те бяха частица живот. Тя не желаеше да изпада в зависимост от чичо Гастон, от неговите мърморения и скъперкически подаяния.

Лилиан почти веднага започна да печели.

— Ето какво значи неосквернена ръка! — каза Фиола, който губеше. — Тази нощ принадлежи на вас. Ще имате ли нещо против да залагам заедно с вас? Да стана ваша сянка?

— Ще се разкайвате.

— Може би, но не в играта. Залагайте, каквото ви идва на ум.

Известно време Лилиан залагаше ту на червено, ту на черно, после на втората дузина и накрая на числа. Два пъти спечели на нула.

— Нищото ви обича — каза Фиола, смеейки се.

На масата се появи старицата с костенурката. Тя седна срещу Лилиан със злобен израз на лицето. Помежду залаганията тя шепнеше нещо на своята костенурка. На пръста й се поклащаше пръстен с необикновено красив диамант. Шията на старицата бе сбръчкана като тази на костенурката. Те поразително си приличаха — и двете имаха очи почти без клепки, състоящи се само от зеници.

Сега Лилиан започна да залага, редувайки черно с тринадесет. Когато след известно време вдигна очи от масата, видя, че Клерфе е застанал от другата страна и я наблюдава. Без сама да съзнава, бе играла като Борис Волков и Клерфе бе забелязал това. Тя продължи упорито да залага на тринадесет. На шестия път тринадесет излезе.

— Достатъчно — каза Лилиан, събра жетоните от масата и ги напъха в чантата си. Бе спечелила, но не знаеше колко.

— Нима вече си тръгвате? — попита Фиола. — Тази нощ е ваша, сама виждате. Тя никога няма да се повтори.

— Нощта свърши. Ако отдръпнем завесите от прозорците, тук ще нахлуе бледото утро, за да ни превърне всички в призраци. Лека нощ, Фиола. Продължете вие играта! Все някой трябва да продължи играта.

Когато Лилиан излезе с Клерфе навън, пред очите й се разстла Ривиерата в своята първична красота, такава, каквато е била, преди да я открият туристите. Небето в очакване на слънчевия изгрев преливаше в месинговожълти и сини цветове, морето бе побеляло на хоризонта, а водата бе прозрачна като аквамарин. В далечината се полюшкваха няколко рибарски лодки с жълти и червени платна. Брегът бе пуст, по шосето не се движеше нито една кола. Вятърът разнасяше мирис на море и лангусти. Лилиан така и не разбра как започна свадата. Клерфе говореше нещо възбудено и трябваше да измине доста време, докато вникне в смисъла на думите му. Ревността му към Волков бе пламнала внезапно.

— Какво мога да сторя? — чуваше тя гласа му. — Принуден съм да се боря срещу една сянка, срещу невидим призрак, срещу човек, който е недосегаем, защото не присъствува и тъкмо поради това присъствува много повече от всеки друг, който е стократно по-силен от мене, понеже не е тук, който е безгрешен, понеже не е тук, който се превръща в самото съвършенство само защото не е тук и който притежава ужасното преимущество, че отсъствува, защото това му дава хиляди оръжия срещу мене, докато аз съм тук и ти ме виждаш такъв, какъвто съм, какъвто съм в този момент извън себе си от гняв, несправедлив, ако искаш, дребнав и глупав, а срещу мене се изправя неговият величествен, идеален образ, който не познава грешки, защото не върши нищо и не говори нищо и с когото е невъзможно да се бориш, тъй както е невъзможно да се бориш със спомена за един покойник…

Лилиан изнемощяла отметна глава назад. Какви бяха тези ужасни мъжки глупости, които той отново подхващаше?

— Нима не е така? — запита Клерфе и удари с длан по кормилото. — Кажи, не е ли така? Разбрах защо избягваш да разговаряш с мене! Сега знам, че заради него не искаш да се омъжиш за мене! Ти искаш да се върнеш обратно! В това е цялата работа! Искаш да се върнеш обратно!

Лилиан вдигна глава. Какво й говореше той? Тя погледна Клерфе.

— Какво ми говориш?

— Нима не е вярно? Нима не си го мислиш дори в момента?

— В момента си мисля само колко поразително глупави могат да бъдат и най-умните хора. Не ме прогонвай насила!

— Да те прогонвам? Та аз правя всичко, за да те задържа!

— Мислиш ли, че можеш да ме задържиш по този начин? Боже мой!

Лилиан отново отпусна глава назад.

— Напразно ме ревнуваш. Борис не би ме приел, дори и да се върна при него.

— Какво значение има това? Важното е, че ти искаш да се върнеш!

— Не ме карай наистина да си вървя! О господи, нима съвсем си ослепял?

— Да — каза Клерфе. — Сигурно! Сигурно! — повтори той с удивление. — Но вече не съм в състояние да направя нищо. Не е по силите ми.

Те мълчаливо пътуваха по панорамното шосе Корниш към Антиб. Насреща им се зададе една магарешка количка. В нея седеше едно малко момиченце и пееше. Лилиан в изтощение извърна глава към него и усети в сърцето си парлива завист. Спомни си старицата в казиното, която щеше да проживее още много години, отново погледна засмяното момиченце и помисли за себе си. И изведнъж настъпи един от онези мигове, когато всичко й изглеждаше непонятно, а всички нейни трикове — безполезни, когато злочестината й я смазваше и цялото й същество роптаеше в безсилен протест: „Защо? Защо именно аз? Какво съм сторила, че тъкмо мене трябваше да сполети подобна участ?“

С невиждащи от сълзи очи тя се взираше в приказния пейзаж. Над шосето се разнасяше мирис на цъфнали дървета.

— Защо плачеш? — попита Клерфе с раздразнение. — Всъщност нямаш абсолютно никакви причини да плачеш.

— Да, нямам.

— Не стига, че ме мамиш с един призрак, но на всичко отгоре и плачеш!

„Така е — мислеше си тя. — Но този призрак не се нарича Борис Волков. Да му кажа ли неговото име? Но тогава той ще ме затвори в някоя болница, а пред вратите й ще постави стражите на любовта, за да бъда лекувана до смърт зад матовите стъкла на прозорците, сред въздух, напоен от дезинфекционни средства, добри намерения и нетърпима воня на човешки извержения.“

Тя погледна лицето на Клерфе. „Не — помисли тя, — само не каторгата на неговата любов! Всякакви протести са безполезни! Има само едно спасително средство — бягството! Фойерверкът свърши, за какво да се рови човек в пепелта!“

Колата влезе в двора на хотела. Някакъв англичанин в хавлия вече тръгваше надолу към морския бряг. Клерфе помогна на Лилиан да слезе, без да я поглежда.

— Сега вече ще ме виждаш по-рядко — каза той. — Утре започват тренировките.

Той преувеличаваше малко — състезанието щеше да се проведе в пределите на града и затова тренировките бяха почти невъзможни. Само по време на състезанието спираха уличното движение. Така автомобилистите трябваше да се ограничат главно в обиколка на трасето и запаметяване на местата, където трябваше да превключват скоростите.

Лилиан се помъчи да си представи какво още би могло да се случи помежду нея и Клерфе и видя нещо като безкраен коридор, който ставаше по-тесен и по-тесен и от който нямаше изход. Тя не можеше да върви по него. Други, които имаха достатъчно време за пропиляване, навярно можеха. Но тя, не. В любовта нямаше връщане назад, никога не можеше да се започне отначало. Онова, което вече веднъж се бе случило, оставаше в кръвта. Клерфе никога вече не би могъл да бъде с нея такъв, както преди. Би могъл да бъде с всяка друга жена, но не и с нея. Любовта също като времето бе невъзвратима. Никакви жертви, никаква всеотдайност, никаква добра воля не бяха в състояние да отменят този мрачен и неумолим закон. Той бе добре известен на Лилиан и затова тя искаше да си отиде. Онова, което й оставаше още да проживее, представляваше за нея целият й живот, а в живота на Клерфе то бе само един кратък дял. Затова тя трябваше да се съобразява само със себе си, а не и с Клерфе. Съотношението бе съвсем неравностойно — за Клерфе тяхната любов не бе повече от един епизод, макар и той да мислеше сега другояче, а за нея тя бе краят на всичко. Не можеше да се пожертвува заради него, сега вече разбираше това. Тя не чувствуваше нито разкаяние, нито тъга — дори за тях нямаше време, — чувствуваше единствено някакво просветление, напомнящо утринно разсъмване. И с него изчезна и последната мъглявина на недоразуменията. Тя усещаше краткотрайното и парливо щастие от взетото решение. И странно, от това в душата й отново се събуди нежност към Клерфе — сега вече не я грозеше опасност.

— Нищо от твоите твърдения не е вярно, Клерфе — каза тя с променен глас. — Нищо! Забрави какво си ми казал! В него няма нито капчица истина! Нито капчица!

Тя видя как лицето му се проясни.

— Значи ще останеш при мене? — бързо попита той.

— Да — каза тя. Не желаеше повече разправии в тези последни дни.

— Най-после разбра какво искам.

— Да, разбрах — отвърна тя с усмивка.

— Ще се омъжиш ли за мене?

Той не почувствува колебанието й.

— Да — каза тя. Това също вече нямаше значение.

Той я изгледа продължително.

— Кога?

— Когато искаш. През есента.

Той замълча за миг.

— Най-после! — каза той. — Най-после! Никога няма да съжаляваш за това, Лилиан!

— Зная.

Клерфе изведнъж се преобрази.

— Ти си изморена! Сигурно до смърт си изморена! Какво само направихме! Ти трябва да спиш, Лилиан! Ела, ще те изпратя до горе.

— Ами ти?

— Аз ще последвам примера на англичанина, а след като се изкъпя в морето, ще обиколя по маршрута, докато по улиците още няма движение. Само за обиграване, трасето ми е познато. — Клерфе стоеше на вратата на стаята й. — Какъв съм идиот! В казиното проиграх половината от онова, което бях спечелил! От яд!

— Аз спечелих. — Лилиан хвърли чантата с жетоните на масата. — Не съм ги броила.

— Утре отново ще спечелим. Ще дойдеш ли с мене на лекар?

— Да. А сега трябва да спя.

— Добре. Спи до вечерта. После ще отидем да хапнем нещо и отново ще спим. Обичам те безкрайно много!

— Аз тебе също, Клерфе.

Той затвори вратата внимателно след себе си. „За първи път, както се затваря при болна!“ — помисли тя и без сили се отпусна на леглото.

Прозорецът бе отворен. Лилиан видя как Клерфе слизаше към морския бряг. „След състезанието — помисли си тя, — ще си приготвя багажа и ще отпътувам, когато той ще трябва да отиде в Рим за договора си. Само още няколко дни!“Не знаеше накъде ще замине. Пък и не беше ли все едно? Трябваше само да се махне оттук.