Ерих Мария Ремарк
Живот на заем (10) (Небето няма избраници)

X

Лилиан бе изпитвала винаги страх от нощта. Нощите се свързваха в съзнанието й с приказките за удушвачи, за призрачни ръце, протягащи се към гърлото, караха я да чувствува ужасната и непоносима самота на смъртта. Месеци наред бе оставяла да свети лампата в санаториума, за да избяга от пронизващата яснота на снежните нощи при пълнолуние и от гнета на бледите, безлунни нощи с пепелявосивия сняг — най-безцветното нещо на света.

Нощите в Париж бяха за нея малко по-спокойни. Навън бяха реката и Нотр Дам. От време на време някой пиян вдигаше шум по тротоара или някоя кола профучаваше под прозореца й. Когато пристигнаха първите рокли, Лилиан не ги постави в гардероба, а ги окачи из цялата стая. Кадифената провеси над леглото, а до нея сложи сребърната, за да й бъдат наблизо, когато нощем се събуждаше, измъчвана от стари кошмари, когато й се струваше, че със задавен вик пада и пада от безкрайни тъмноти в безкрайни тъмноти… Тогава можеше само да протегне ръка и да докосне своите рокли и те се превръщаха в сребърни и кадифени спасителни въжета, с помощта на които се измъкваше от примката на безименния ужас и отново се озоваваше сред четирите стени, сред времето, сред отношенията си с хората, сред пространството и сред живота. Тогава Лилиан гладеше с ръка роклите си, усещаше под пръстите си тяхната материя, ставаше и се разхождаше из стаята често гола, а роклите й бдяха наоколо като нейни приятели, висяха на закачалките си по стените, по вратите на гардероба, а обувките й — златни, кафяви и черни — стояха наредени върху шкафа на своите високи и тънки токчета, сякаш забравени там от прекалено елегантни ангелчета от Ботичели, които бяха отлетели за малко до Сен-Шапел, за да вземат участие в някое среднощно поклонение, и със сипването на зората щяха да се върнат обратно. „Само една жена е в състояние да разбере — мислеше Лилиан — каква утеха може да се крие в една нищо и никаква шапка!“ Нощем тя се разхождаше сред съкровищата си, съзерцаваше броката под лунната светлина, слагаше си някоя шапчица, пробваше чифт обувки, а понякога една или друга рокля. Заставаше пред огледалото и под бледото сияние на луната се взираше изпитателно в неясната фосфоресцираща повърхност, всред която търсеше да види лицето си, раменете си, да разбере дали вече не са се превили от болестта, дали гърдите й не са унили и хлътнали, дали краката й не са изтънели дотолкова, че от вътрешната страна на бедрата да зейне пролука… „Още не! — мислеше тя. — Още не!“ — и безмълвната призрачна игра продължаваше — нов чифт обувки; малката шапчица, за която трудно можеше да се каже как ще се закрепи на главата й; няколкото накита, които притежаваше и които нощем сякаш излъчваха чародейна сила; и отражението в огледалото, което й се усмихваше в отговор, отвръщаше на въпросите й с въпроси и я гледаше, сякаш знаеше повече от нея самата…

Когато Клерфе се срещна с Лилиан, дълго не можа да откъсне погледа си от нея — до такава степен му изглеждаше променена. Бе й се обадил по телефона — два дни след като вече бе пристигнал в Париж, сякаш изпълняваше неприятно задължение, примесено с малко любопитство. Бе възнамерявал да остане с нея само един час, а остана цялата вечер. Причината не бе само в дрехите, веднага разбра това. Познаваше достатъчно жени, които се обличаха добре, а Лидия Морели разбираше от дрехи повече, отколкото строеви офицер от маршировка. Промяната бе в самата Лилиан. Клерфе имаше чувството, че преди няколко седмици се е разделил с едно полумомиче, едно скокливо и недорасло създание, а сега изведнъж намираше една истинска жена, току-що прекрачила мистичната граница на девичеството и още запазила неговото очарование, но вече придобила тайнствената увереност на млада красавица. Бе възнамерявал да я напусне, а сега се радваше и на малкото шансове, които му оставаха, за да я задържи. Далеч от нея Клерфе бе погледнал преувеличено и с предубеждение на всичко онова, което я бе правило да изглежда донякъде провинциална — несъответствието между интензивността на нейните чувства и плахата й неувереност му се бе струвало като лека истерия. Нищо от това не бе останало, В нея гореше пламък — спокоен и силен, а Клерфе знаеше колко рядко се среща това. Съществуваха безброй вощеници в сребърни свещници, а младостта често се вземаше за пламък, макар и да имаше нещо от него, докато помръкнеше от празни сметки и тъпо примирение. Но тук нещата бяха съвсем други. И как не го бе забелязал досега? Бе го почувствувал, но не бе искал да го признае! Струваше му се, че е видял някоя пъстърва, затворена в прекалено тесен аквариум, която тромаво се блъска навсякъде, изтръгва водорасли и размътва тинята от дъното. Сега изведнъж тя бе напуснала стъклените стени и изкуствената декорация на аквариума и бе намерила своя поток, бе попаднала в родната, си стихия и вече нищо не можеше да я възпре. Тя се забавляваше от собствените си бързи движения и се любуваше на всички цветове на дъгата, проблясващи като малки мълнии по гладката й кожа.

Няколко вечери по-късно Лилиан каза на Клерфе, че чичо й Гастон възнамерява да даде вечеря в нейна чест.

— Така ли? — възкликна той.

— Да. Той иска да ме омъжи.

— Все още?

— Повече от всякога! Опасява се не само за моето, но и за собственото си разорение, ако не престана да купувам рокли.

Седяха отново в ресторант „Гран Вефур“. Келнерът им донесе, както и първия път, морски език с препечени бадеми и отново пиха младо монтраше.

— В Рим, изглежда, си загубил словоохотливостта си — каза Лилиан.

Клерфе я погледна.

— Нима?

Лилиан се усмихна.

— А може би причината е в жената, която преди малко влезе в ресторанта?

— Каква жена?

— Нужно ли е да ти я посочвам?

Клерфе не бе забелязал кога в ресторанта е влязла Лидия Морели. Видя я едва сега. Какво, по дяволите, я бе довело именно тук? Не познаваше мъжа, с когото бе дошла. Знаеше само, че се казва Джонсън и че е много богат. Положително Лидия не си бе губила времето напразно, след като вчера й бе казал, че и тази вечер няма да се срещнат. Можа да си обясни как е открила следите му тъкмо тук — преди година двамата често бяха ходили в „Гран Вефур“. „Човек трябва да бъде предпазлив с любимите си заведения“ — помисли той ядосано.

— Познаваш ли я?

— Както много други. Нито повече и нито по-малко.

Той видя, че Лидия разглежда Лилиан, и не се съмняваше, че вече бе определила с точност до сто франка цената на всичко, което Лилиан носеше, знаеше откъде е купено и колко може да струва. Бе убеден, че е оценила дори обувките на Лилиан, макар и да не можеше да ги види. В това отношение тя бе повече от ясновидка. Естествено, ако бе помислил по-рано, можеше да избегне тази ситуация, но след като веднъж се бе създала, Клерфе реши да я използува. Най-простите реакции бяха винаги и най-успешни. Една от тях в случая бе ревността. Ако у Лилиан се загнездеше ревност, толкова по-добре.

— Облечена е превъзходно — каза Лилиан. Той кимна.

— Тя се слави с това.

Той очакваше да последва забележка за възрастта на Лидия, която бе на четиридесет години. Денем можеха да й дадат тридесет, а вечер — при подходящо осветление — двадесет и пет. Светлината в заведенията, където ходеше Лидия, бе винаги подходяща.

Лилиан обаче не спомена нищо за възрастта на Лидия.

— Много е красива — каза тя. — Имал ли си любов с нея?

— Не — отвърна Клерфе.

— Сглупил си — каза Лилиан.

Той я погледна изумено.

— Защо?

— Тя наистина е красива. Откъде е?

— Италианка е.

— От Рим?

— Да — каза той. — От Рим. Защо ме разпитваш? Нима ревнуваш?

Лилиан спокойно остави на масата чашата си с жълт шартрьоз.

— Бедният ми — отвърна тя. — Съвсем не ревнувам. Нямам време за това.

Клерфе я погледна втренчено. В устата на всяка друга жена подобен отговор би прозвучал като банална лъжа, но при Лилиан не бе така и Клерфе ясно го съзнаваше. Тя говореше искрено. С всяка секунда го обземаше все по-силна ярост, без да може да си обясни причината й.

— Нека да говорим за друго.

— Защо? Само защото си се върнал в Париж с друга жена ли?

— Глупости! Откъде ти идват на ум подобни нелепости?

— Нима не е така?

Клерфе размисли за секунда.

— Права си, така е.

— Имаш много добър вкус.

Клерфе не отговори, очаквайки следващия въпрос. Бе решил да говори истината. Само преди два дни бе смятал, че би могъл да има с Лилиан нещо така между другото. Сега, когато виждаше и двете жени пред себе си, не желаеше нищо друго освен нея. Знаеше, че сам е попаднал в клопката си и се ядосваше на себе си, но също така знаеше, че минали грешки не се поправят с нищо, най-малко с логика. В момента Лилиан му се бе изплъзнала, и то по най-опасния начин — без борба. За да я завоюва наново, не му оставаше нищо друго, освен да се реши на най-трудното в един такъв двубой, водещ се обикновено . слепешката — да се признае за победен, за да спечели.

— Не исках да се влюбвам в тебе, Лилиан — каза той. Тя се усмихна.

— Това ли е противоотровата? Та така постъпват само гимназисти.

— В любовта никой не е по-зрял.

— Любов… — каза Лилиан. — Каква разтеглива дума! И какво само не се крие зад него! — Тя хвърли поглед към Лидия Морели. — Всичко е много по-просто, Клерфе. Ще тръгваме ли?

— За къде?

— Искам да се прибера в хотела.

Клерфе не отвърна нищо и плати. „Това е краят!“ — помисли той. Излязоха през средния вход, като минаха покрай масата на Лидия Морели, която се направи, че не го вижда. Колата на Клерфе бе паркирана върху тротоара на тясната уличка тъкмо пред ресторанта. Лилиан посочи към „Джузепе“.

— Ето го и твоя предател. Закарай ме до хотела.

— Не. Нека да отидем първо в „Пале Роял“. Градината отворена ли е? — запита той човека от паркинга.

— Разбира се, господине.

— Вече съм ходила там — каза Лилиан. — Но какво възнамеряваш? Да ставаш двуженец?

— Престани. Ела с мене!

Те преминаха под аркадите на „Пале Роял“. Вечерта бе прохладна и ухаеше остро на земя и пролет. Вятърът повяваше поривисто в градината и сякаш бе много по-топъл от нощта, притаила се сред каменните стени. Клерфе се спря.

— Не казвай нищо. И не ми искай обяснения. Не съм в състояние да ти ги дам.

— Но какво има тук да се обяснява?

— Нищо ли?

— Наистина нищо — каза Лилиан.

— Обичам те!

— Защото не ти направих сцена ли?

— Не — каза Клерфе — Това би било ужасно. Обичам те, защото ми устрои най-необикновената сцена!

— Не съм ти устроила никаква сцена — отвърна Лилиан и вдигна тясната кожена яка на жакета си. — Струва ми се, дори не знам какво се прави в такива случаи.

Тя стоеше пред него, а немирният вятър разбъркваше косите й. Изглеждаше му напълно чужда — една жена, която не познаваше и вече бе успял да загуби.

— Обичам те — каза той още веднъж, взе я в обятията си и я целуна.

Той усети нежния мирис на косите й и горчивия парфюм, облъхнал шията й. Лилиан не се съпротивяваше. Лежеше отпусната в ръцете му, безучастна, с широко отворени очи, сякаш се вслушваше в шума на вятъра.

Загубил търпение, той я разтърси.

— Кажи нещо! Направи нещо! Кажи ми да си вървя! Удари ми плесница! Само не бъди като статуя.

Тя се изправи и той я пусна.

— Защо да си вървиш? — попита тя.

— Значи, искаш да остана?

— Тази вечер думата „искам“ ми изглежда тежка като чугун. Човек нищо не може да направи с нея. Толкова е чуплива! Послушай вятъра! Нима той иска нещо?

Той я погледна.

— Знам, че говориш точно, това, което мислиш — каза той след известно време, дълбоко удивен.

Тя се усмихна.

— А защо не? Нали ти казах, че всичко е много по-просто, отколкото ти го приемаш.

Клерфе замълча за миг. Просто не знаеше какво да направи.

— Добре, ще те закарам в хотела — продума на края той.

Тя спокойно тръгна с него, закрачи до него. „Какво става с мене? — помисли той. — Аз съм объркан и се гневя на нея и на Лидия Морели, а би трябвало да се, сърдя единствено на себе си!“

Двамата стояха до колата. В този момент на изхода от ресторанта се появиха Лидия Морели и нейният спътник. Лидия отново поиска да се направи, че не забелязва Клерфе, но любопитството й надделя. Освен това тя и придружителят й трябваше да изчакат в тясната уличка, докато колата на Клерфе бъде изтеглена от бъркотията на паркираните един пред друг автомобили, за да могат да се доберат и те до своя. С перфектен nonchalance Лидия поздрави Клерфе и представи спътника си. Умението, с което се опита да установи коя е Лилиан и откъде идва, бе наистина удивително. Клерфе реши, че ще трябва да се притече на помощ на Лилиан, но скоро установи, че това не е нужно. Докато двамата служители при хотелския паркинг, ругаейки на висок глас, разместваха напред-назад коли, като спираха цялото движение, а той приказваше със спътника на Лидия за мотори и автомобили, между двете жени се завърза съвсем невинен на пръв поглед разговор, в който се нанасяха и отбиваха удари с убийствена любезност. В този изтънчен двубой Лидия Морели щеше да излезе безспорен победител, ако имаше насреща си противник от своя тип. Тя бе по-възрастна от Лилиан и далеч по-опитна и по-коварна от нея. Но стана нещо непредвидено — всичките й удари попадаха сякаш в памук. Лилиан се обръщаше към нея с такава обезоръжаваща наивност и с така обидна почтителност, че при цялата си предпазливост Лидия Морели не можа да скрие агресивните си намерения — нещо, което бе равносилно на поражение. Дори нейният спътник забеляза, че от двете тя е по-заинтересованата, а също и по-възрастната. [Nonchalance (фр.) — лениво, пренебрежително поведение, подчертана незаинтересованост и нехайност. — Б. пр.]

— Ето колата ви, господине — доложи на Клерфе пазачът на паркинга.

Клерфе подкара колата по уличката и сви в първата пресечка.

— Ти удържа блестяща победа! — каза той, обръщайки се към Лилиан. — Тя така и не можа да разбере нито коя си, нито откъде идваш, нито къде живееш.

— Утре, ако пожелае, ще узнае всичко — отвърна Лилиан равнодушно.

— От кого? От мене ли?

— От шивачката ми. Тя разбра откъде е роклята ми.

— Това безразлично ли ти е?

— Напълно — каза Лилиан, дълбоко вдишвайки нощния въздух. — Хайде да минем по Плас дьо ла Конкорд. Днес е неделя — фонтаните са осветени.

— Имам чувството, че всичко ти е безразлично. Така ли е? — попита той.

Тя се извърна към него и се усмихна.

— В най-общ смисъл да.

— Така си и мислех. Какво е станало с тебе?

„Аз знам, че ще умра — мислеше тя, докато усещаше как разноцветните светлини на фенерите се гонят по лицето й. — Знам го по-добре от тебе и там е цялата работа. Ето защо онова, което за тебе е само хаотичен шум, аз възприемам като плач, като вик, като ликуване, а което за тебе е всекидневие, за мене е всевишна милост и подаяние.“

— Виж фонтаните! — възкликна тя.

Колата бавно премина през площада. На фона на сребристосивото парижко небе осветените струи на фонтаните ту се издигаха, преплитайки се една в друга, ту се спускаха и сякаш влюбени падаха в собствените си прегръдки. Водата ромолеше, а над всичко това се извисяваше обелискът — символ на хилядолетно постоянство, светъл стожер, побит отвесно сред най-непостоянното на този свят — водоскоците, които се устремяваха към небето, за миг само преодолели мрачната сила на земното притегляне, за да бъдат отново низвергнати и умирайки, полетели към дълбините, да изпеят най-древната люлчина песен на тази земя — монотонния напев на водата, химн на вечното възраждане на материята и на вечното унищожение на личността.

— Какво място! — каза Лилиан.

— Да — отвърна Клерфе. — Тук се е издигала гилотината. Отсреща е била обезглавена Мария Антоанета. А сега бликат фонтани.

— Да отидем и на Рон Поан — каза Лилиан. — Там също има фонтани.

Клерфе пое надолу по Елисейските полета. На Рон Поан отново ги посрещна песента на разпенената вода. Но към това се прибавяше и гледката на миниатюрната горичка от жълти лалета, които подобно на пруски гренадири стояха мирно с натъкнати щикове — техните жълти цветове.

— И всичко това ли ти е безразлично? — попита Клерфе.

Изминаха няколко секунди, преди Лилиан да се опомни. Тя бавно отмести погледа си от водните струи и нощния мрак. „Той се измъчва — помисли тя. — Колко лесно се стигало дотам!“

— Това ме кара да се усещам нищожна — каза тя. — Можеш ли да го разбереш?

— Не. Аз не желая да се усещам нищожен. Искам да се чувствувам винаги силен.

— То е същото. Такава подкрепа намира човек в това, стига да не се съпротивява.

Изпитваше желание да спре и да я целуне, но не знаеше какво ще стане след това. Чувствуваше се по странен начин изигран и като че най-добре беше да навлезе с колата в цветната леха, да смачка жълтите лалета, да разпилее всичко наоколо, после да сграбчи Лилиан в прегръдките си и двамата да отпътуват нанякъде… Но къде? Да я отнесе в някоя пещера, в някое скривалище, в някоя стая… или завинаги да остане прикован от неизречения въпрос в нейните светли очи, които като че никога не се срещаха напълно с неговите?

— Обичам те — каза той. — Забрави всичко друго. Забрави онази жена.

— Защо? Нима е трябвало да бъдеш сам? Мислиш ли, че аз съм била сама през цялото време?

„Джузепе“ изведнъж подскочи и замря. Клерфе включи отново мотора.

— Говориш за санаториума ли? — попита той.

— Говоря за Париж.

Той я погледна втренчено. Тя се усмихна.

— Аз не мога да бъда сама. А сега ме закарай в хотела. Уморена съм.

— Добре.

Клерфе зави покрай Лувъра, минаха покрай сградата на Консиержри и по моста на булевард Сен Мишел. Клерфе беснееше, но бе безпомощен. С какво удоволствие би набил Лилиан, но се чувствуваше безсилен. Та тя само му бе признала нещо, което и той й бе признал преди това. Нямаше никакво място за съмнения! Сега искаше само едно — да я задържи, да я върне към себе си. Лилиан изведнъж бе станала за него най-важното и най-желаното нещо на света. Не знаеше какво да направи, но все нещо трябваше да се случи. Не можеше просто да я остави пред входа на хотела и да се разделят. Така тя никога нямаше да се върне при него. Сега имаше последния си шанс. За да я задържи, трябваше да намери някаква магическа дума. Иначе тя щеше да слезе от колата и усмихвайки се разсеяно, щеше да го целуне и да изчезне във входа на хотела, чието преддверие миришеше на рибена чорба и чесън. Щеше да се заизкачва по изтърканите стъпала на разкривеното стълбище, да премине покрай малката будка, в която дреме портиерът до пакет с лионски салам и бутилка евтино вино, и последното, което щеше да остане в паметта на Клерфе, щяха да бъдат нейните стройни, светли глезени сред полумрака на тясното преддверие, движещи се близо един до. друг нагоре по стълбите. А когато Лилиан се намереше в стаята си, навярно от златното болеро на гърба й изведнъж щяха да поникнат две крилца и тя щеше бързо да литне от прозореца, но не към църквата Сен Шапел, за която му бе разказвала, а право към някоя Валпургиева нощ, възседнала много елегантна и скъпа метла от фирмата „Баленсиага“ или „Диор“. Там дяволите щяха да бъдат във фракове, всички до един рекордьори в скоростни състезания, разговарящи свободно на шест езика, познаващи цялата философия от Платон до Хайдегер, а между другото пианисти-виртуози, световни шампиони по бокс и поети.

Портиерът се прозя и се събуди.

— У вас ли е ключът от бюфета? — попита Клерфе.

— Тъй вярно. Какво ще желаете — бутилка виши, шампанско, бира?

— Донесете ни от хладилника кутия хайвер.

— Там нямам достъп, господине. Ключът е у мадам.

— Тогава изтичайте до ресторант „Лаперуз“ на ъгъла.

Донесете ни оттам една кутия. Още е отворено. Ние ще ви почакаме тук. Аз ще подежуря заради вас.

Клерфе извади пари от джоба си.

— Аз не искам хайвер — каза Лилиан.

— А какво тогава?

Тя не отговори веднага.

— Клерфе — каза тя след известно време — досега никой мъж не е оставал с мене в хотела по това време. Нали тъкмо това искаше да узнаеш?

— Наистина — намеси се портиерът. — Мадам винаги се прибира сама. Ce n’est pas narmal, monsieur. Да донеса ли и шампанско? Имаме „Дом Периньон“ от трийсет и четвърта година. [Това не е нормално, господине (фр.) — Б. пр.]

— Донесете го, та вие сте бил златен човек! — извика Клерфе. — А какво имате за ядене?

— Искам от този салам. — Лилиан посочи към пакета с вечерята на портиера.

— Ще ви дам моя, мадам. В бюфета има достатъчно от него.

— Донесете салама от бюфета — каза Клерфе. — Също черен хляб и парче бри.

— И бутилка бира — добави Лилиан.

— Не желаете ли шампанско, мадам? — Лицето на портиера помръкна. Човекът мислеше за процента си.

— Във всички случаи донесете и „Дом Периньон“ — каза Клерфе, — макар и да го пия сам. Желая да отпразнувам нещо.

— Какво по-точно?

— Прелома в чувствата ми. — Клерфе зае мястото на портиера. — Вървете! Аз ще подежуря, докато се върнете.

— А ти умееш ли да обслужваш това нещо? — попита Лилиан, посочвайки номераторната кутия.

— Разбира се. Научих се по време на войната.

Тя се облегна с лакти на масата.

— На много неща си се научил по време на войната, нали?

— Кажи-речи, на всичко. Та нали почти винаги сме във война?

Клерфе записа една поръчка за бутилка виши и желанието на някакъв посетител да бъде събуден в шест часа сутринта. На един плешив господин, който го изгледа учудено, предаде ключа от дванадесети номер, а на две млади англичанки — ключовете от номер двадесет и четири и номер двадесет и пет. След това някакъв доста пиян мъж дойде от улицата и поиска да узнае дали Лилиан е свободна и каква е нейната такса.

— Хиляда долара — каза Клерфе.

— Нито една жена не струва толкова, глупако! — отвърна мъжът и отново изчезна в нощта, разтвори се в мрака на кея, откъдето долиташе плисък на вода.

Портиерът донесе бутилките и салама и заяви, че ако им е нужно още нещо, той е готов отново да отиде до „Лаперуз“ или до „Тур д’Аржан“. Разполагал с велосипед.

— Утре — каза Клерфе. — Имате ли свободна стая?

Портиерът го изгледа, сякаш виждаше пред себе си луд.

— Но нали мадам има стая?

— Мадам е женена. За мене — обясни Клерфе и с това хвърли портиера в ново недоумение, тъй като той вече съвсем не можеше да проумее за какво тогава им е нужно шампанско.

— Шести номер е свободен — каза той. — До стаята на мадам.

— Добре. Отнесете всичко там.

Портиерът направи каквото му се каза, а когато видя почерпката, заяви, че ако е нужно, е готов през цялата нощ да не слиза от велосипеда си, но да изпълни всички поръчения на господина. Клерфе му написа на един лист да купи на следващата сутрин една четка за зъби, сапун и някои други неща и да остави всичко пред вратата на стаята му. Портиерът обеща да направи, каквото е нужно, и си тръгна. След това се появи още веднъж, донесе лед, а после изчезна окончателно.

— Мислех си, че ако те оставя сама тази вечер, никога вече няма да те видя — каза Клерфе.

Лилиан седна на долната дъска на прозореца.

— А аз си мисля това всяка нощ.

— Какво?

— Че никога вече няма да видя нищо.

Той почувствува остра болка. Изведнъж тя му се видя много самотна с нежния си профил на фона на нощта — именно самотна, а не изоставена.

— Обичам те — каза той. — Не знам дали това ти е нужно, но е истина.

Тя не отговори.

— Знаеш, че не ти го казвам заради днешната история — продължи той и сам не съзнаваше, че лъже. — Забрави тази вечер. Всичко стана случайно, аз постъпих глупаво и бях много объркан. За нищо на света не исках да те обидя.

Тя помълча още малко.

— Струва ми се, че в известен смисъл съм неуязвима за обиди — каза тя след това замислено. — Наистина така смятам. Може би това е някаква компенсация за другото…

Клерфе не знаеше, какво да й каже. Смътно разбираше за какво тя говори, но му се искаше да вярва в обратното. Той я погледна.

— Нощем кожата ти е като вътрешната страна на раковина — каза той. — Блести! Не поглъща светлината, а я отразява. Наистина ли искаш да пиеш бира?

— Да. И ми дай малко от лионския салам. И парче хляб. Това много ли те смущава?

— Вече нищо не ме смущава. Имам чувството, че винаги съм чакал тази нощ. Целият свят, който се простира зад смърдящата на чесън и на юнашки похърквания портиерска будка, е загинал. Ние сме единствените спасени!

— Наистина ли?

— Да. Не чуваш ли как всичко е станало по-тихо?

— Ти си станал по-тих — отвърна тя, — защото постигна каквото искаше.

— Наистина ли? Имам чувството, че съм попаднал в модно ателие.

— Ах, моите мълчаливи приятели! — Лилиан погледна към роклите, които още висяха наоколо. Нощем те ми. разказват за приказни балове и карнавални шествия. Но тази вечер повече не са ми нужни. Да ги събера ли и ги затворя в гардероба?

— Нека останат. Какво ти разказват?

— Много неща. За пъстри празненства, за големи градове и за любов. А понякога и нещо за морето. Никога ле съм го виждала.

— Можем да заминем на море. — Клерфе й подаде чашата със студена бира. — След няколко дни. Трябва да отиде в Сицилия. За едно състезание, в което няма да победя. Ще дойдеш ли с мене?

— А ти винаги ли искаш да бъдеш победител?

— Понякога това съвсем не е толкова лошо. Идеалистите умеят да използуват добре парите си.

Лилиан се засмя.

— Трябва да разкаже за това на чичо Гастон. Клерфе внимателно разглеждаше роклята от съвсем тънък сребрист брокат, висяща до възглавницата на кревата.

— Това е тъкмо рокля за Палермо — каза той.

— Обличах я преди няколко дни късно през нощта.

— Къде?

— Тук.

— Сама?

— Може да се каже, сама. Устроихме си празненство със Сен Шапел, с една бутилка пуйи, със Сенати с луната.

— Повече няма да бъдеш сама.

— Аз и не съм била така сама, както ти мислиш.

— Знам — каза Клерфе. — Говоря, че те обичам, сякаш очаквам да ми бъдеш благодарна за това… Но не си го мисля, повярвай ми. Просто се изразявам много глупаво, защото всичко ми е толкова непривично…

— Ти не се изразяваш глупаво.

— Всеки мъж се изразява глупаво, когато не лъже една жена.

— Ела — каза Лилиан. — Отвори този с „Дом Периньон“. Хлябът, саламът и бирата те правят прекалено неуверен, прекалено обикновен и прекалено дълбокомислещ. Какво душиш там? На какво ти мириша?

— На чесън, луна и лъжи, които не мога да проумея.

— Слава богу! Време е да се спуснем отново на земята и да стъпим здраво на нея. Човек така лесно полита, когато има пълнолуние. Мечтите не са подвластни на земното притегляне.