Ерих Мария Ремарк
Живот на заем (6) (Небето няма избраници)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Himmel kennt keine Günstlinge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 117 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
uftak (2006)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание:

ЖИВОТ НА ЗАЕМ

ЕРИХ М. РЕМАРК

Преведе от немски: В. Константинов

Редактор: В. Севова

Нац. немска. I издание. Лит. група IV

Темат. № 2420/1972 г. Изд. № 4989

Библиотечно оформление: Ал. Хачатурян

Художник на корицата: Ал. Хачатурян

Художник-редактор: М. Табакова

Технически редактор: М. Белова

Коректор: Е. Баланска

Дадена за набор на 30. IV. 1972 г.,

Подписана за печат на 25. XII. 1972 г.

Излязла от печат на 25. XII. 1972 г.

Формат: 59×84/16 Печатни коли: 17,50

Издателски коли: 14,53.

Цена на дребно: 1,10 лв.

ДИ „Медицина и физкултура“,

пл. Славейков 11 — София

Държавна печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

 

ERICH MARIA REMARQUE

DER HIMMEL KENNT KEINE GÜNSTLINGE

Roman

1961 by Verlag Kiepenheuer Witsch

Köln/Berlin

AUS DEM DEUTSCHEN ÜBERTRAGEN VON WENZESLAV KONSTANTINOV

Redigiert von V. Sevova

Verlag „Medicina i Fizkultura“

Sofia 1972

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

VI

На следващата сутрин Волков дойде при Лилиан и я завари да стяга багажа си.

— За заминаване ли се готвиш, душице? Толкова отрано?

— Да, Борис. Заминавам.

— Защо е нужно всичко това? Само след няколко дни ще разопаковаш всичко обратно.

Вече няколко пъти я бе виждал да събира багажа си. Този порив я обземаше всяка година подобно на нагона за отлитане през пролетта и есента при прелетните птици. Тогава куфарите й оставаха по няколко дни, а понякога и по цели седмици неотворени, докато малодушието обхванеше Лилиан и тя се откажеше от намерението си.

— Аз си отивам, Борис — каза тя. Страхуваше се от неизбежните обяснения. — Този път си тръгвам наистина!

Борис се бе облегнал на вратата и я наблюдаваше. По леглото бяха пръснати рокли и палта, а по дръжките на прозорците висяха свитери и нощници. Обувки с високи токчета имаше върху тоалетната масичка и по столовете, а близо до балконската врата бяха нахвърляни накуп скиорски принадлежности.

— Тръгвам си наистина — повтори Лилиан нервно, понеже не й вярваше.

Борис кимна с глава.

— Утре ще си тръгнеш. А в други ден или след една седмица ще разопаковаме всичко обратно. Защо се измъчваш напразно?

— Борис! — извика тя. — Остави това! Вече няма смисъл! Аз си тръгвам!

— Кога, утре?

— Не, днес.

Лилиан усещаше неговата отстъпчивост и неверие. Това бяха паяжините, които отново посягаха да я омотаят и сковат.

— Заминавам — каза тя решително. — Днес. С Клерфе. Видя как погледът му се промени.

— С Клерфе?

— Да. — Тя го погледна. Искаше й се час по-скоро да свърши всичко. — Тръгвам сама. Но ще замина с Клерфе, понеже и той заминава днес и понеже сама нямам достатъчно кураж за това. Нямам никакви други причини да пътувам с него. Сама не съм достатъчно силна срещу всичко тук горе…

— И срещу мене ли?

— Също и срещу тебе… Но не така, както ти си мислиш.

Волков се отдръпна от вратата и се приближи към нея.

— Ти не можеш да си отидеш така… — каза той.

— Мога, Борис. Исках да ти пиша. Погледни това там… — Тя му показа малкото месингово кошче за отпадъци до масата, в което личеше смачкана хартия за писма. — Просто не бях в състояние. Безсмислено е да се опитвам да ти обясня…

„Безсмислено — помисли Волков. — Какво означава това? Как може днес да бъде безсмислено нещо, което вчера изобщо не е съществувало?“ Той хвърли поглед към разхвърляните дрехи и обувки. Само преди секунда те представляваха картина на прелестен безпорядък. Сега те изведнъж придобиха друг вид в рязката светлина на раздялата и се превърнаха в оръжия, насочени към сърцето му. Той вече не виждаше в тях очарователното безредие, а ги гледаше с болката, която човек изпитва, завърнал се от погребението на скъп покойник и ненадейно попаднал на някоя от личните му вещи — шапка, бельо, чифт обувки…

— Ти трябва да останеш тук — каза той.

Лилиан поклати глава.

— Знам, че не съм в състояние да ти обясня. Затова исках да си тръгна, без да те виждам. Смятах да ти пиша отдолу… Но сигурно и това нямаше да мога. Не ме измъчвай, Борис…

„Не ме измъчвай — помисли той. — Така казват винаги всички жени — тези олицетворения на миловидност, себелюбие и безпомощност, когато се готвят да разкъсат сърцето на някого. Не ме измъчвай! А дали някога се замислят, че всъщност те измъчват другия? А може би би изглеждало още по-безотрадно, ако наистина мислеха и това. Тогава състраданието им би заприличало на стръкче коприва, с което те галят, за да успокоят болката ти.“

— Отиваш с Клерфе?

— Заминавам с Клерфе — отвърна Лилиан измъчено. — Той ще ме вземе в колата си така, както се взима пешеходец от пътя. В Париж ще се разделим. Аз оставам там, а той ще продължи. В Париж живее чичо ми, който се разпорежда с малкото пари, които имам. Ще остана там.

— Къде, при чичо си?

— Не, в Париж.

Лилиан знаеше, че не казва истината, но в този момент й изглеждаше като истина.

— Разбери ме, Борис! — помоли тя.

Той погледна куфарите.

— За какво ти е нужно да те разберат? Нима не е достатъчно, че си отиваш?

Лилиан отпусна глава.

— Прав си! Продължавай да удряш!

„Продължавай да удряш — помисли той. — Когато човек за миг трепне от болка, те ти казват: продължавай да удряш!, сякаш самите те са изоставени. Тяхната логика никога не се простира по-далеч от последния ти отговор — всичко преди това на часа се заличава, сякаш не се е случвало. За тях е от значение не онова, което е предизвикало твоя стон, а самият стон.“

— Аз не те удрям — каза той.

— Но искаш да остана при тебе.

— Бих желал да останеш тук. В това има разлика. „Ето че и аз започвам вече да лъжа — помисли той. — Разбира се, че искам да остане при мене! Тя е единственото, последното, което имам. Планетата Земя се е смалила за мене до размерите на това селце. Мога да изброя обитателите му, тъй като познавам почти всеки от тях. То се е превърнало в мой свят и тя е единственото, което желая в този свят. Не, не мога да я загубя, не трябва да я загубя, боже мой, но аз вече съм я загубил!“.

— Не бих желал да пропилееш живота си като обезценена монета — каза той.

— Това са само думи, Борис. Ако на някой затворник предложат да поживее една година на свобода и след това да го убият или да го оставят да изгние в тъмницата, как според тебе трябва да постъпи?

— Но ти съвсем не си в затвор, душице! Също така имаш ужасно погрешна представа за живота в долината.

— Знам това. Но аз изобщо не го познавам. Познавам само тази му страна, в която има война, измама и мизерия. Ако и другата страна ми донесе само разочарования, те едва ли ще бъдат по-тежки от онези, които вече познавам и които — уверена съм в това . — не съставляват целия живот! Трябва да има и нещо друго, онова другото, което не познавам, което ме прави неспокойна и ме зове! — Лилиан замълча за миг. — Но нека не говорим повече, Борис. Всичко, което казвам, е фалшиво… става фалшиво, докато го произнасям… самите думи са фалшиви, банални и сантиментални и не изразяват нищо, а действуват като нож… А аз не искам да те оскърбявам. Но ако трябва да бъда искрена, всяка моя дума ще бъде оскърбление за тебе. А и дори да вярвам, че съм искрена, в действителност не е така… Не виждаш ли, че сама не знам какво да правя!

Тя го погледна и в очите й имаше и загаснала любов, и състрадание, и враждебност. Защо я принуждаваше да повтаря всичко онова, което хиляди пъти вече бе казвала пред себе си и което се мъчеше да забрави?

— Остави Клерфе да си замине и само след няколко дни ще проумееш сама каква грешка си щяла да извършиш, тръгвайки подир този мишеловец — каза Волков.

— Разбери, Борис — отвърна Лилиан обезсърчено, — не е заради Клерфе. Непременно ли трябва да е заради друг мъж?

Волков не отговори, „За какво й казвам това? — помисли си той. — Какъв съм глупак! Правя всичко, за да я прогоня от себе си! Защо не й кажа с усмивка, че е права? Защо не използувам стария трик? Нима не знам, че загубва, който се опитва да задържи, и тичат подир онзи, който с усмивка си отива? Нима забравих това?“

— Не — каза той. — Не непременно. Но ако не е заради друг мъж, защо тогава не ме запиташ дали аз не искам да дойда с тебе?

— Ти?

„Погрешно — помисли той, — отново погрешно! Защо и се натрапвам? Тя иска да избяга от болестта — за какво й е да мъкне със себе си друг болен? Аз съм последният човек, с когото би тръгнала!“

— Не искам да взимам нищо и никого със себе си, Борис — отвърна тя. — Обичам те, но не мога!

— Искаш всичко да забравиш ли?

„Отново погрешно“ — помисли той отчаяно.

— Не знам — каза Лилиан потиснато. — Не искам да взимам нищо със себе си. Просто не мога. Не ме тормози повече!

За миг той притихна. Знаеше, че не трябва да говори повече, и в същото време чувствуваше как ужасно важно е да й обясни, че не им остава да живеят дълго и на двамата и че онова, което толкова презира сега в живота — времето, някой ден ще й се струва най-важно от всичко — когато й останат броени дни и часове — и че тогава ще си спомня с отчаяние как го е пропиляла, макар и сега да не мисли така… Но също знаеше, че всяка дума в момента, в който я произнесе, ще се превърне в най-обикновена баналност, още по-непоносима поради вложената в нея истина… Бе много късно… Вече не можеше да я досегне… В един миг бе станало късно, просто между две дихания. Какво бе пропуснал? Сам не знаеше. Вчера все още бяха близки и изпълнени с доверие един към друг, а сега помежду им бе израснала стъклена стена, както в автомобил между шофьорската кабина и вътрешното помещение. Все още погледите им се срещаха, но вече не се разбираха… Чуваха гласовете си, но говореха различни езици, и думите им само преминаваха покрай слуха им. Не можеше нищо да се направи повече. Отчуждеността, избуяла в един миг, бе изпълнила вече всичко. Личеше във всеки поглед, във всяко движение. Нищо не можеше да се направи повече…

— Сбогом, Лилиан — каза той.

— Прости ми, Борис.

— В любовта няма нищо за прощаване.

Лилиан нямаше време дори да размисли. Една сестра дойде при нея и й нареди да се яви при Далай Лама.

Професорът ухаеше на хубав сапун и на антисептично бельо.

— Вчера вечерта ви видях в „Горската хижа“ — започна той хладно.

Лилиан кимна мълчаливо.

— Известно ли ви е, че ви е забранено да излизате?

— Да, известно ми е.

По бледото лице на Далай Лама се появиха за миг розови петна.

— Изглежда, все ви е едно дали се съобразявате с разпоредбите, или не. В такъв случай трябва да ви помоля да напуснете санаториума. Може би ще откриете друго място, което да отговаря повече на вкусовете ви.

Лилиан не отговори. Иронията на професора я бе обезоръжила.

— Говорих със старшата сестра — продължи Далай Лама, приел мълчанието й като израз на уплаха. — Тя ми съобщи, че това не ви е за първи път. Нееднократно ви е предупреждавала. Но вие не сте обърнали никакво внимание на думите й. Подобно нещо подрива моралните устои на санаториума. Ние не можем да търпим, щото…

— Разбирам ви напълно — прекъсна го Лилиан. — Днес следобед напускам санаториума.

Далай Лама я изгледа изненадано.

— Няма защо да бързате толкова — отвърна той след малко. — Можете да останете, докато си намерите място другаде. Или вече сте свършили и това?

— Не.

Професорът изглеждаше малко объркан. Бе очаквал сълзи и молби за прошка, както и обещания за поправяне.

— Защо сама разрушавате здравето си, госпожица Дюнкерк? — запита той накрая.

— Когато изпълнявах всичко според предписанията, състоянието ми не бе по-добро.

— Но това още не е причина да не се спазват предписанията, ако състоянието ви изведнъж се е влошило — възкликна сърдито професорът. — Тъкмо обратното! Именно тогава трябва да бъдете особено благоразумна!

„Ако състоянието ви изведнъж се е влошило“ — помисли Лилиан. Сега това не я засегна с такава сила, както вчера, когато й го откри сестрата.

— Говорите гибелни за себе си глупости! — продължаваше да я гълчи Далай Лама, вярвайки, че под суровата си външност крие златно сърце. — Изхвърлете тези безсмислици от красивата си главичка!

Той я улови за раменете и леко я раздруса.

— А сега си идете в стаята и от днес нататък спазвайте предписанията най-строго!

С рязко движение Лилиан се измъкна изпод ръцете му.

— Навярно и занапред ще нарушавам предписанията — каза тя спокойно. — Затова смятам, че ще бъде най-добре да напусна санаториума.

Думите на Далай Лама относно състоянието й не само че не я изплашиха, а, напротив, укрепиха увереността й. По странен начин те уталожиха и болката й за Борис, защото от един път сякаш й бе отнета свободата на избор. Усещаше се като войник, получил след дълго очакване заповед за настъпление. Не оставаше нищо друго, освен да я приведе в изпълнение. Онова, което следваше, ставаше вече частица от нея, така както за войника заповедта за настъпление включва в себе си и бойната униформа, и предстоящата битка… а може би също и смъртта…

— Не усложнявайте нещата — загълча отново Далай Лама. — Та тук едва ли има друг санаториум. Къде възнамерявате да отидете? Може би на квартира?

Той стоеше пред нея, този едър и добродушен бог на санаториума, и губеше търпение, понеже тази опърничава котка се вкопчваше в думите му, целейки, както той смяташе, да бъде приета обратно.

— Установените правила, а те съвсем не са толкова много, са само във ваш интерес — избоботи той. — Докъде щяхме да я докараме, ако в санаториума цари анархия? Ами че как иначе? Та тук съвсем не е затвор! Или сте на друго мнение?

Лилиан се усмихна.

— Вече не — каза тя. — А и аз не съм повече пациентка. Можете отново да говорите с мене като с жена. А не, като с дете или арестант.

Лилиан можа да види как Далай Лама отново порозовя, след което излезе навън.

Куфарите бяха вече готови. „Още тази вечер — мислеше Лилиан — планините ще останат далеч зад мене.“ За първи път от много години я обземаше очакване, което щеше да бъде изпълнено, и то в близките няколко часа, а не както преди — копнежи по някакъв мираж, отдалечен с години и ставащ все по-неясен и по-невероятен. Миналото и бъдещето увиснаха в неустойчиво равновесие и първото нещо, което усещаше, бе не самота, а някаква напрегната висша уединеност. Не взимаше със себе си нищо и не знаеше къде отива.

Лилиан се страхуваше, че Волков може да дойде повторно, и в същото време копнееше да го види още веднъж. Тя започна да затваря куфарите си, но очите й не виждаха от сълзи. Почака, докато се успокои. После заплати сметката си и отби две атаки на Крокодила — последната от името на Далай Лама. Сбогува се с Долорес Палмър, Мария Савини и Шарл Ней, които я гледаха, както навярно японците са гледали през войната своите живи торпили. После се върна в стаята си и зачака.

Изведнъж Лилиан чу в коридора скимтене и лай. Отвори вратата и в стаята се втурна овчарското куче на Волков. Животното я обичаше и често бе идвало само при нея. Сега обаче тя реши, че го е изпратил Волков и че скоро и той ще се появи. Но Волков не дойде. Вместо него пристигна дежурната сестра и й разказа, че близките на Мануела ще изпратят покойната в цинков ковчег за Богота.

— Кога? — попита Лилиан само за да каже нещо.

— Още днес. Искат да си заминат колкото е възможно по-бързо. Вън вече ги чака шейна. Обикновено се чака винаги да падне нощта, но ковчегът трябвало да стигне навреме за някакъв кораб. Близките ще пътуват със самолет.

— Вече трябва да тръгвам — смотолеви Лилиан. Бе чула мотора на Клерфе. — Останете със здраве.

Тя затвори вратата след себе си и тръгна по белия коридор с чувството на крадец, който бяга. Надяваше се да се промъкне незабелязано през хола, но Крокодила чакаше близо до асансьора.

— Професорът нареди да ви се каже още веднъж, че можете да останете! И че сте длъжна да останете!

— Благодаря — каза Лилиан и продължи.

— Но бъдете разумна, мис Дюнкерк! Вие не знаете в какво състояние сте. Тъкмо сега не бива да променяте климата. Няма да преживеете годината!

— Тъкмо поради това.

Лилиан продължи да върви.

Само няколко човека край масичките за бридж повдигнаха глави. Иначе холът бе празен. Болните почиваха. Борис го нямаше. На входа стоеше Холман.

— Ако непременно сте решили да пътувате, поне вземете влака — каза Крокодила.

Лилиан мълчаливо показа на старшата сестра коженото си палто и вълнените си дрехи. Крокодила направи презрително движение.

— Няма да ви помогнат! Ама вие какво, желаете да се самоубиете ли?

— Всички вървим нататък — едни по-бързо, други по-бавно. Но ние ще бъдем благоразумни и ще караме бавно. А и не е далеч.

До изходната врата оставаше още съвсем малко. Слънцето проникваше през стъклата и я заслепяваше.

„Още няколко крачки — мислеше Лилиан, — и край на мъките. Още една крачка само!“

— Да знаете, че сте предупредена! — изрече невъзмутимият студен глас зад нея. — Ние си измиваме ръцете!

Макар и да не й беше до смях, Лилиан трябваше да се усмихне. Последната шаблонна фраза на Крокодила бе спасила положението.

— Няма нужда да ги миете, те и без това са стерилни — каза Лилиан. — Сбогом! Благодаря за всичко.

Най-после беше навън. Снегът блестеше толкова ярко, че трябваше да затвори за миг очи.

— Довиждане, Холман!

— Довиждане, Лилиан. Скоро ще ви последвам и аз.

Тя го погледна. Холман се смееше. „Слава богу — помисли си тя. — Най-после някой, който не ми чете нотации!“ Холман я загърна здраво във вълнените й дрехи и в коженото й палто.

— Ще караме бавно — каза Клерфе. — Щом залезе слънцето ще спуснем покрива. А засега сте защитена отстрани от вятъра.

— Добре — отвърна тя. — Може ли да тръгваме?

— Не сте ли забравили нещо?

— Не.

— Впрочем и да сте забравили, могат да ви го изпратят по пощата.

За това Лилиан не се бе сетила и изведнъж то й даде някаква утеха. Бе мислила, че със заминаването си скъсва всякаква връзка със санаториума.

— Наистина, могат да ми го изпратят — каза тя. Някакъв дребен човечец, приличащ на нещо средно между келнер и клисар, премина бързо покрай тях. Клерфе се сепна.

— Та това е…

Човекът се отправи към входа на санаториума и сега Клерфе го позна. Бе облечен в тъмен костюм, носеше черна шапка и пътнически куфар. Това бе придружителят на тленни останки, но сега бе напълно променен — бе изгубил своя смачкан и навъсен вид и се държеше приветливо и авторитетно. Явно заминаваше за Богота.

— Кой? — попита Лилиан.

— Нищо, нищо. Стори ми се, че виждам един познат. Готова ли сте?

— Да — каза Лилиан. — Готова съм.

Колата потегли. Холман им махаше с ръка. От Борис нямаше и следа. Кучето подгони колата и ги следваше известно време, но след това изостана.

Лилиан се огледа. По терасите за слънчеви бани, които само преди минута бяха празни, започнаха изведнъж да се появяват хора. Болните, които почиваха в шезлонгите си, се бяха надигнали, за да видят заминаването й. Па тайния телеграф в санаториума те бяха узнали отдавна за случилото се и сега, чувайки шума на мотора, бяха застанали в тънка редица по терасите — почти черни на фона на яркото синьо небе — и се взираха надолу.

— Като в арена при борба с бикове — каза Клерфе.

— Да — съгласи се Лилиан. — А ние какво сме? Бикове или матадори?

— Винаги бикове. Но си мислим, че сме матадори.