Клифърд Саймък
Планетата на Шекспир (6)

6

Мозъкът, който някога е бил монах, бе изплашен, а уплахата водеше до откровеност. Откровеността на изповедта, помисли си той, въпреки че в изповедалнята никога не съм бил толкова откровен, колкото сега.

Какво беше това?, попита дамата. Какво беше това, което почувствахме?

Ръката на Бога, отвърна й той, която докосна челото ни.

Това е смешно, рече ученият. Едно заключение, достигнато без съответните данни или добросъвестно наблюдение.

Как тогава ще го определиш?, запита дамата.

Аз не го определям, каза ученият. Аз го отбелязвам, това е всичко. Някакъв вид проява. Може би от далечния космос. Не е извършена от тази планета. Имам ясното чувство, че не е от местен произход. Но докато не получим повече данни, не трябва да се опитваме да го оценяваме.

Това е най-голямата глупост, която някога съм чувала, рече дамата. Нашият колега свещеникът говори по-умно.

Не съм свещеник, обади се монахът. Толкова пъти съм ти казвал. Монах. Просто монах. Един много жалък монах.

И точно такъв съм бил, каза си той, като продължи да си прави честна самооценка. Никога не съм бил повече. Монах, по-нищожен от нищото, страхуващ се от смъртта. Не светецът, за който се представяше, а хленчещ, треперещ страхливец, който изпитва ужас, че ще умре, а никой, който се плаши от смъртта, не можеше да е свят човек. За истинските светци смъртта трябва да е обещание за ново начало и като помисли за миналото си, той разбра, че никога не е бил способен да си я представи като друго, освен като край и нищо повече.

За пръв път, като си мислеше така, можеше да си признае това, което никога по-рано не е могъл да си признае или не е бил достатъчно откровен да си признае — че се е възползвал от случая да стане слуга на науката, за да избяга от страха си от смъртта. Макар да знаеше, че печели само отлагане на смъртта си, защото дори като Кораб не можеше да й убегне съвсем. Или най-малкото не можеше да бъде сигурен, че ще я избегне напълно, тъй като имаше шанс — нищожно малък шанс, — който ученият и дамата бяха обсъждали преди векове, докато той бе стоял строго настрана от разговора, страхувайки се да се включи в него: че с течение на хилядолетията, ако оживееха толкова дълго, вероятно тримата биха могли да се превърнат в самостоятелен чист разум. И ако наистина се случеше това, мислеше си той, тогава биха могли да станат в истинския смисъл безсмъртни и вечни. Но ако това не се случеше, трябваше да се примирят със смъртта, защото космическият кораб не би издържал безкрайно. След време би се превърнал поради една или друга причина в разбито и износено старо корито, което лети по инерция между звездите, а след още по-дълго време в нищо друго, освен в прах, разнасян от космическия вятър. Но дотогава имаше все още много време, рече си той, като се хвана за надеждата. С малко късмет Кораба би могъл да преживее милиони години, като даде на тримата необходимото им време, за да се превърнат в самостоятелен чист разум — ако в действителност бе възможно да има самостоятелен чист разум.

Защо е този всеобхватен страх от смъртта, запита се той. Защо е това треперене пред нея, не както би се свил обикновен човек, а като някой, който е изпълнен с отвращение от самата мисъл за нея? Може би защото съм загубил вярата си в Бога или, което е още по-лошо, може би защото никога не съм постигнал вяра в Бога? И ако това е така, защо съм станал монах?

Веднъж започнал с откровеността, той си даде откровен отговор. Бе избрал монашеството като занимание (не като призвание, а като занимание), защото се боеше не само от смъртта, а дори от самия живот, мислейки, че то може би ще е лесна работа, която да му осигури закрила от света, от който се страхуваше.

В едно нещо обаче той бе сгрешил. Монашеството не се оказа лесен начин на живот, но в момента, когато откри това, отново бе изплашен — изплашен да признае грешката си, изплашен да признае даже пред самия себе си лъжата, че живее. Така бе продължил като монах и с течение на времето, по един или друг начин (много вероятно по чисто стечение на обстоятелствата), бе получил славата на благочестив и набожен човек, което предизвикваше едновременно завист и гордост у всички останали монаси, макар някои от тях при случай да правеха клеветнически забележки, но не от особено значение. След време изглеждаше, че някак си твърде много хора са чули за него — може би не за нещо, което е направил някога (защото в интерес на истината той бе направил някои неща, макар и малко), а за нещата, които се смяташе, че той символизира, за начина му на живот. Като си помисли за това сега, запита се дали не е имало някакво недоразумение — ако благочестивостта му не произтичаше от набожността му, както всеки, изглежда, приемаше, а от големия му страх и именно поради този свой страх той правеше съзнателни опити да се обезличи. Трепереща мишка, каза си той, която е станала свята мишка заради самото си треперене.

Но както и да е било, той се бе превърнал накрая в символ на Епохата на вярата в един материалистичен свят и един писател, който бе разговарял с него, го описваше като средновековен човек, запазил се в по-нови времена. Образът, очертан в интервюто, публикувано в списание с широк читателски кръг и написано от обигран човек, който за по-драматичен ефект не се бе поколебал да го поразкраси леко, бе дал тласъка, издигнал след няколко години монаха до висотата на обикновен човек, който има необходимото прозрение да се върне към изворите на вярата и могъществото на душата, за да противопостави тази вяра на нашествието на научната мисъл.

Можеше да стане абат, помисли си той в прилив на гордост, може би дори повече от абат. А когато си даде сметка за горделивостта, не направи повече от символично усилие да я възпре. Защото горделивостта, каза си той, горделивостта и накрая откровеността бяха всичко, което си бе оставил. Когато старият абат бе призован от Бога, бяха го известили по различни странични пътища, че би могъл да наследи абата. Но изведнъж, уплашен отново, този път от отговорността и поста, той бе помолил да остане в простата си килия и с обикновените си задачи и тъй като орденът се отнасяше към него с голямо уважение, молбата му бе удовлетворена. Все пак, мислейки за това оттогава и пропит от откровеност сега, той позволи на съмнението, което бе потискал преди, да излезе навън. То бе следното: дали молбата му бе удовлетворена не защото орденът имаше голямо уважение към него, а защото орденът, познавайки го твърде добре, бе разбрал какъв жалък абат би представлявал? Като се има предвид благоприятната реклама, която би предизвикало назначаването му, поради широкото одобрение, с което се ползваше, не е ли бил принуден орденът да се почувства задължен да му направи най-малкото предложение? И не премина ли искрена въздишка от облекчение през цялата обител, когато той отказа?

Всичко е поради страха, помисли си той, човек, преследван през целия си живот от страх, ако не от страх от смъртта, то от страх от самия живот. Може би в края на краищата не е имало нужда да се страхува. Може би след всичката тази страхливост не е имало в действителност нищо, от което да се страхува, много вероятно бе собствената му неадекватност и неразбиране да са го накарали да се страхува.

Мисля като човек от плът и кръв, каза си той, а не като безтелесен мозък. Плътта още се държи за мен, кръвта не иска да напусне жилите ми.

Ученият продължаваше да говори.

Особено трябва да се въздържаме, казваше той, от автоматичното определяне на проявата като нещо, което притежава тайнствени или духовни характеристики.

Беше просто едно от тези обикновени неща, рече дамата, радостна да стигнат до споразумение.

Трябва здраво да пазим в съзнанието си мисълта, поправи я ученият, че във вселената няма обикновени неща. Нищо не се случва, за да бъде отхвърлено небрежно настрана. Има смисъл във всяко едно нещо, което се случва. Винаги има причина — можете да сте сигурни в това, а след време ще има също така и следствие.

Иска ми се, обади се монахът, да можех да съм толкова сигурен, колкото вас.

Иска ми се, каза дамата, да не бяхме кацали на тази планета. Такова противно, забутано място.