Клифърд Саймък
Планетата на Шекспир (5)

5

Посетителят бе спрял на около шест-седем метра отвъд края на рампата и ги чакаше, когато Хортън и Никодим излязоха да го посрещнат. Беше висок колкото човек и стоеше на два крака. Ръцете му, увиснали вяло край тялото, не завършваха като ръце, а се разклоняваха в пипала. Не носеше дрехи. Тялото му бе покрито с оскъдна, линееща козина. Че съществото бе мъжко, се виждаше доста явно. Главата му сякаш бе гол череп. Беше лишена от коса или козина и кожата й бе здраво опъната върху структурата на костите. Челюстите бяха големи и удължени в едра муцуна. Изострените и продълговати зъби от горната челюст излизаха отвън и донякъде наподобяваха двата зъба на примитивния саблезъб тигър от древната Земя. Дългите и островърхи уши, залепени за черепа, изглеждаха твърди и стърчаха над голата заоблена глава. Всяко ухо завършваше с ярко червено пискюлче.

Когато стигнаха долния край на рампата, съществото ги заговори с гръмлив глас.

— Приветствам ви с добре дошли — рече то — на тази скапана планета.

— Откъде, по дяволите — изтърси смаяният Хортън, — знаеш езика ни?

— Научих всичко от Шекспир — отвърна съществото. — Шекспир ме научи. Но сега Шекспир е мъртъв и много ми липсва. Нещастен съм без него.

— Но Шекспир е много стар човек и не разбирам…

— Съвсем не толкова стар — каза съществото, — макар и наистина не млад, а освен това бе болен. Описваше себе си като човек. Приличаше особено много на вас. Предполагам, че ти също си човек, но другият не е човек, въпреки че има човешки черти.

— Прав си — рече Никодим. — Не съм човек. Аз съм най-близкото до човека нещо. Аз съм приятел на човека.

— Тогава това е много хубаво — каза съществото щастливо. — Наистина е хубаво. Защото аз бях това за Шекспир. Най-добрият приятел, който някога е имал, казваше той. Така ми липсва Шекспир. Възхищавам се толкова много от него. Можеше да прави цял куп неща. Единственото, което не успя, бе да научи езика ми. Затова бях принуден да науча неговия. Той ми разправи за големи кораби, които се движат шумно в пространството. Така че, когато ви чух да идвате, дотичах доста бързо, като се надявах, че идва някой от хората на Шекспир.

— Тук има някаква голяма грешка — обърна се Хортън към Никодим. — Не е възможно човек да е стигнал толкова далеч в космоса. Кораба се е мотал наоколо, разбира се, намалявайки скоростта си заради планетите, и това е отнело доста време. Но ние сме на почти хиляда години от…

— Земята в момента може да разполага с по-мощни кораби — прекъсна го Никодим, — движещи се неколкократно по-бързо от светлината. Много такива кораби може да са ни задминали, докато сме пълзели по пътя си. Така че, колкото и странно да изглежда…

— Говорите за кораби — каза съществото. — Шекспир също говореше за тях, но той нямаше нужда от кораб. Шекспир дойде през тунела.

— Слушай сега — рече Хортън, леко раздразнен, — опитай се да говориш смислено. Каква е тази работа с тунела?

— Искате да кажете, че не знаете за тунела, който свързва звездите?

— Никога не съм чувал за него — отвърна Хортън.

— Нека да се върнем малко назад — предложи Никодим — и да се опитаме да започнем по друг начин. Приемам, че си местен, от тази планета?

— Местен?

— Да, местен. Принадлежиш към това място. Тази е твоята родна планета. Роден си тук.

— Никога — отговори съществото доста възбудено. — Не бих и пикал върху тази планета, ако можех да я избегна. Не бих стоял и най-малката единица време, ако можех да си отида. Дойдох спешно да се спазаря да ме вземете с вас, когато си тръгнете.

— И ти си дошъл като Шекспир? През тунела?

— Естествено, че през тунела. Как иначе да дойда тук?

— Тогава напускането би трябвало да е лесно. Върви в тунела и си тръгни през него.

— Не мога — простена съществото. — Проклетият тунел не работи. Полудял е. Действа само в едната посока. Докарва те тук, но не те връща.

— Но ти каза, че е тунел към звездите. Добих впечатлението, че свързва много звезди.

— Повече, отколкото съзнанието може да преброи, но тук той има нужда от ремонт. Шекспир се опита и аз се опитах, но не можем да го поправим. Шекспир го удряше с юмруците си, риташе го с краката си, крещеше му, наричаше го с ужасни имена. Но не проработи.

— Ако не си от тази планета — рече Хортън, — може би ще ни кажеш какво си.

— Това е съвсем просто. Аз съм месоядно, хищник. Знаете ли какво е хищник?

— Да. Който яде други форми на живот.

— Аз съм хищник — каза съществото, — и съм доволен, че съм такъв. Горд, че съм такъв. Има същества из звездите, които гледат с презрение и ужас хищниците. Те твърдят по погрешка, че не е редно да се ядат себеподобни същества. Казват, че това е жестоко, но аз ви казвам, че няма никаква жестокост. Бърза смърт. Чиста смърт. Абсолютно никакви страдания. По-добре от болестта и старостта.

— Добре тогава — рече Никодим. — Няма нужда да продължаваш. Нямаме нищо против хищниците.

— Шекспир казваше, че хората също са хищници. Но не като мен. С Шекспир си поделяхме месото, което убивах. И сам би убивал, но не бе толкова добър, колкото мен. Аз бях доволен да убивам за Шекспир.

— Обзалагам се, че е така — каза Хортън.

— Сам ли си тук? — попита Никодим. — Единственият ли си от твоя вид върху планетата?

— Единственият — отвърна Хищника. — Дойдох тайно. На никого не съм казал за това.

— Този твой Шекспир — рече Хортън, — и той ли е дошъл тайно?

— Имаше много безскрупулни същества, които биха искали да го намерят, като твърдяха, че им е направил въображаемо зло. Но той не желаеше те да го открият.

— Нима Шекспир е вече мъртъв?

— О, мъртъв е, разбира се. Аз го изядох.

— Какво?

— Само плътта — поясни Хищника. — Внимавах да не изям костите. И няма да се смутя да ви кажа, че бе твърд и жилав, а и миризмата му не ме привличаше. Имаше странен вкус.

Никодим бързо взе думата, за да смени темата.

— Бихме се радвали — каза той, — ако отидем до тунела и видим дали не може да го оправим.

— Наистина ли бихте го сторили, съвсем приятелски? — попита Хищника с благодарност. — Надявах се, че ще го направите. Можете ли да ремонтирате проклетия тунел?

— Не знам — отговори Хортън. — Можем да го погледнем. Не съм инженер…

— Аз — обяви Никодим — мога да стана инженер.

— Можеш на куково лято — сопна се Хортън.

— Ще го погледнем — рече лудият робот.

— Значи всичко е уговорено?

— Можеш да разчиташ — отвърна Никодим.

— Добре — каза Хищника. — Ще ви покажа древния град и…

— Древен град ли има?

— Преувеличавам — поправи се Хищника. — Поддавам се на ентусиазма, че тунелът ще бъде поправен. Може би не е истински град. Може би е само крепост. Много стара и разрушена, но вероятно интересна. Сега обаче трябва да вървя. Звездата е слязла ниско. Най-добре е човек да се е подслонил, преди мракът да се спусне над това място. Радвам се, че се запознахме. Радвам се, че хората на Шекспир дойдоха. Здравейте и сбогом! Ще се видим сутринта и тунелът ще бъде поправен.

Той се обърна внезапно и затича леко към хълмовете, без да престава да поглежда назад.

— Много загадки има тук — рече Никодим, като поклати глава. — Има много за мислене. Много въпроси за задаване. Но най-напред трябва да ви приготвя вечерята. Вече мина достатъчно време, откакто сте се събудили от студения сън, така че спокойно можете да ядете. Добра, питателна храна, но не голямо количество наведнъж. Трябва да въздържате лакомията си. Трябва да поглъщате храната бавно.

— Почакай само за минутка — каза Хортън. — Трябва да ми обясниш някои неща. Защо ми взе думата, когато знаеше, че исках да разпитам за изяждането на този Шекспир, който и да е той? Какво имаш предвид с това, че можеш да станеш инженер? Много добре знаеш, че не можеш.

— Всичко по реда си — отвърна Никодим. — Трябва, както казвате, да се обяснят някои неща. Но първо трябва да се нахраните, а слънцето почти залезе. Чухте какво каза съществото — трябва да сте под покрив, когато слънцето залезе.

— Суеверие — измънка Хортън. — Бабини деветини.

— Бабини деветини или не — отвърна Никодим, — но е най-добре да се спазват местните обичаи, докато човек не е сигурен.

Като погледна към морето от развълнувана трева, Хортън видя, че линията на хоризонта е разполовила слънцето. Полюшващата се трева изглеждаше като лист блестящо злато. Докато наблюдаваше, слънцето се потопи още по-дълбоко в златния блясък и докато потъваше, небето на запад промени цвета си на болнаво лимоненожълт.

— Странен светлинен ефект — каза той.

— Хайде, да се връщаме на борда — подкани го Никодим. — Какво искате да ядете? Супа „Виши“ може би — как ви звучи? Телешко филе, печени картофи?

— Добър кулинар си — похвали го Хортън.

— Аз съм майстор готвач — рече роботът.

— Има ли нещо, което да не си? Инженер и готвач. Какво още?

— О, много неща — отвърна Никодим. Мога да върша много неща.

Слънцето изчезна и от небето сякаш започна да се спуска пурпурно сияние. Сиянието увисна над жълтото на тревата, която сега бе придобила цвета на стар полиран месинг. Хоризонтът бе катранено чер с изключение на пламтящата зеленикава светлина с цвета на млади листа, там, където слънцето бе залязло.

— Толкова радва окото — забеляза Никодим, докато наблюдаваше.

Багрите бързо чезнеха и докато чезнеха, през равнината се промъкна хлад. Хортън се обърна да се изкачи по рампата. Когато се извърна, нещо се спусна върху му, като го сграбчи и задържа. В действителност не го бе сграбчило, защото наоколо нямаше нищо, което да го сграбчи, а някаква сила го бе приковала и погълнала, така че не можеше да се движи. Опита се да се бори срещу нея, но не можеше да помръдне нито един мускул. Реши да извика, но гърлото и езикът му бяха замръзнали. Изведнъж бе разголен — или почувства, че е разголен. Не толкова лишен от дрехи, колкото от всякаква защита, сякаш бе разтворен, така че и най-потайното кътче на съществото му бе изложено на показ. Имаше чувството, че го наблюдават, че го изследват, че му взимат проби и го анализират. Оголен, одран, уязвим, така че наблюдателят да може да се докопа до последното му желание и последната му надежда. Същото, пробягна мисъл през съзнанието му, сякаш Бог бе дошъл и го преценяваше, може би го съдеше.

Искаше му се да избяга и да се скрие, да загърне тялото си с одраната кожа и да я задържи така, за да покрие зеещото разперено и разкрачено нещо, в което се бе превърнал. Да се скрие отново зад парцаливите остатъци от човечността си. Но не можеше да избяга и нямаше къде да се скрие, така че продължаваше да стои неподвижен и да бъде оглеждан.

Наоколо нямаше нищо. Нищо не се бе появило. Но нещо го бе хванало, задържало, съблякло и той се опитваше да извади съзнанието си навън, за да го види, за да разбере що за нещо бе това. И докато се опитваше да направи това, му се стори, че черепът му се разцепи и съзнанието му бе освободено, измъкна се и се разтвори, така че би могло да обхване всичко, което никой човек по-рано не е разбирал. В момент на сляпа паника съзнанието му, изглежда, се разшири, за да изпълни вселената, захващайки се със сръчните пръсти на мисълта за всичко из замръзналото пространство и течащото време, и за миг, само за миг той си представи как прозря дълбоко в същността на основния замисъл, скрит в най-далечните кътчета на вселената.

После съзнанието му се сви и черепът му се затвори, нещото го пусна и като залитна, той протегна ръка да се хване за перилото на рампата, за да се задържи прав. Никодим бе до него, поддържайки го, и попита с тревожен глас:

— Какво става, Картър? Какво те бе прихванало?

Хортън се залови в мъртва хватка за перилото, сякаш то бе единственото реално нещо, което му бе останало. Тялото му го болеше от напрягане, но съзнанието му все още бе запазило част от неестествената си изостреност, макар и да чувстваше, че тя изчезва. Подпомогнат от Никодим, той се изправи. Тръсна главата си и премигна за да проясни зрението си. Цветовете всред морето от трева се бяха променили. Пурпурното сияние се бе стопило в тъмен здрач. Месинговият нюанс на тревата се бе претопил в оловен оттенък, а небето бе черно. Докато го гледаше, се появи първата ярка звезда.

— Какво става, Картър? — попита отново роботът.

— Искаш да кажеш, че не си го почувствал?

— Нещо — рече Никодим. — Нещо ужасяващо. Удари ме и се изплъзна. Не тялото ми, а съзнанието ми. Като че ли някой бе използвал умствен юмрук и не бе сполучил с удара, като само бе закачил съзнанието ми.