Клифърд Саймък
Планетата на Шекспир (11)

11

И най-силното въображение не би го определило като град. Имаше не повече от две дузини постройки, при това всичките доста малки. Бяха продълговати каменни здания и приличаха на бараки. Селището се намираше на около километър и половина от постройката, към чиято фасада бе прикрепен черепът на Шекспир, и бе разположено върху леко възвишение над застояло езеро. Гъст храсталак и отделни дървета бяха израсли между сградите. На няколко места дърветата в близост до стени или ъгли на постройки бяха откъртили или отместили част от зидарията. Докато повечето от зданията бяха погълнати от буйната растителност, тук-там минаваха пътеки.

— Шекспир прокара пътеките — обясни Хищника. — Той изследва мястото и пренесе някои неща у дома. Не много, само от време на време. Нещо, което му харесваше. Да не безпокоим мъртвите, казваше той.

— Мъртвите ли? — запита Хортън.

— Е, добре, може би звучи твърде драматично, като ги наричам така. Заминалите си тогава, тези, които са си отишли. Макар и това да не звучи както трябва. Как могат да бъдат обезпокоени тези, които са си заминали?

— Всички постройки изглеждат еднакви — рече Хортън. — Приличат ми на бараки.

— Бараки е дума, която не знам.

— Постройка, в която могат да се подслонят множество хора.

— Подслонят? Да живеят?

— Точно така. Някога тук са живели много хора. Вероятно е било търговско селище. Бараки и складове.

— Но тук няма с кого да се търгува.

— Добре, тогава трапери, ловци, миньори. Видяхме изумрудите, които Никодим намери. Това място трябва да е пълно с находища на скъпоценни камъни. Или да гъмжи от животни с ценни кожи…

— Няма животни с ценни кожи — заяви уверено Хищника. — Има само месни животни. Някои дребни месоядни. Нищо, от което трябва да се страхуваме.

Въпреки белотата на камъка, от който бяха изградени, постройките имаха мизерен вид, сякаш не бяха нещо повече от колиби. Беше очевидно, че по времето, когато са били издигнати, само е била разчистена една поляна. Виждаше се, че макар и в някогашната поляна да бяха се промъкнали дървета, гъстата гора все още не бе настъпила. Независимо от занемареността си обаче зданията вдъхваха чувство за солидност.

— Строили са така, че да е трайно — каза Хортън. — Това е било някакво постоянно селище или е било предвидено да бъде постоянно. Учудващо е, че сградата, която ти и Шекспир сте използвали, е била разположена надалеч от останалите. Предполагам, че може да е била постройка за пазач, който да наблюдава тунела. Изследвали ли сте тези здания?

— Не и аз — отговори Хищника. — Те ме отвращават. В тях има нещо противно. Несигурно. Да се влезе в някое от тях е като да се влезе в капан, който бих очаквал, че ще се затвори върху ми, така че да не мога да изляза. Шекспир се ровеше в тях и ме изнервяше. Донесе няколко малки предмета, които му харесваха. Но както ти казах, не е разбъркал много. Споменаваше, че трябва да бъдат оставени за други от неговия вид, които разбират от такива неща.

— Археолози.

— Това е думата, която търсех. Не ми идваше на езика. Шекспир каза, че е лошо да се обърква работата на археолозите. Те научават много неща, от които той не научава нищо.

— Но ти каза…

— Само няколко малки предмета. Лесни за вземане. Малки, според него за носене и може би със стойност. Той каза, че не трябва да се плюе на късмета.

— Какво мислеше Шекспир, че може да е това място?

— Минаваха му мисли за различни неща. Най-вече се чудеше над една сериозна мисъл, дали това не е място за престъпници.

— Искаш да кажеш каторжническа колония.

— Доколкото си спомням, не е използвал думата, която изрекохте. Но идеята му бе, че е място, където да се държат тези, които не ги искат никъде другаде. Предполагаше, че тунелът може би никога не е бил предназначен да работи по друг начин, освен в една посока. Никога в две, винаги в една. Така че тези, които са изпратени тук, никога да не могат да се върнат.

— Има някакъв смисъл — каза Хортън. — Въпреки че не е задължително да е така. Ако тунелът е бил изоставен в далечното минало, щял е да бъде без поддръжка дълго време и постепенно би се повредил. Това, което казваш, че не знаеш къде отиваш, когато влизаш в тунела, и че двама души, които влизат в него, биха се появили на различни места, също изглежда погрешно. Системата за случайно транспортиране не е практична. При тези условия широкото използване на тунела би изглеждало неправдоподобно. Нещото, което не мога да разбера, е защо хора като теб и Шекспир са минали през тунелите.

— Тунелите се използват единствено от тези, които нямат какво да губят — обясни щастливо Хищника. — Единствено от тези, които в действителност нямат друг избор. Да отидат на места, на които няма смисъл да се ходи. Всички планетни тунели водят към планети, на които може да се живее. С въздух за дишане. Не твърде горещи, не твърде студени. Не към такива места, които могат да те убият. Но към много безполезни места. Много места, където няма никой и може би никога не е имало.

— Хората, които са построили тунелите, трябва да са имали причина да посещават толкова много планети, дори тези планети, които ти наричаш безполезни. Би било интересно да се разберат подбудите им.

— Единствените, които могат да ти кажат — рече Хищника, — са тези, които са конструирали тунелите. А тях ги няма. Те са или някъде другаде, или изобщо никъде. Никой не знае кои са били или къде да ги търси.

— Но някои от тунелните светове са населени. Имам предвид, населени с хора.

— Това е така, ако дефиницията на хора се разшири и не е толкова придирчива. На много от тунелните планети лесно си навличаш неприятности. На последната, на която бях преди тази, неприятностите не само ти се стоварват лесно, но са и големи.

Вървяха бавно надолу по пътеките, които се виеха между постройките. Гъстият храсталак пред тях избуяваше, за да скрие пътеката. Пътеката завършваше непосредствено от другата страна на врата, която водеше в една от сградите.

— Ще вляза вътре — рече Хортън. — Ако ти не искаш, чакай ме отвън.

— Ще чакам — отвърна Хищника. — Вътре в тях ме полазват тръпки по гърба и ми се повдига.

Вътрешността на постройката бе тъмна. Въздухът бе влажен и с дъх на мухъл, а студът пронизваше до костите. Обзет от напрежение, Хортън усети подтик да напусне, да се потопи отново в слънчевата светлина. Витаеше някаква неопределена отчужденост, чувство като за място, в което човек няма право да бъде, усещане, че се натрапва на нещо, което е трябвало да се държи скрито на тъмно.

Като съзнателно закова здраво на място краката си, той остана, въпреки че започна да чувства пролазването на тръпки нагоре-надолу по гърба си. Постепенно очите му привикнаха към мрака и можеше да различи очертанията. До стената от дясната му страна се намираше нещо, което не можеше да е друго, освен дървен долап. С времето бе станал съвсем крехък. Хортън имаше чувството, че ако го удареше, щеше да се разпадне. Вратичките му се държаха затворени с дървени райбери. До долапа стоеше дървен четирикрак тезгях, по чиято повърхност минаваха големи пукнатини. Върху него имаше глинен съд — кана за вода може би, с отчупено от ръба триъгълно парче. На другия край на тезгяха стоеше предмет, който приличаше на ваза. Със сигурност не бе глинена. Наподобяваше стъкло, но слоят от фин прах, който покриваше всичко, правеше невъзможно да се определи точно. До тезгяха се намираше нещо, което трябваше да е стол. Имаше четири крака, седалка и наклонена облегалка. На единия от заострените нагоре ъгли на облегалката висеше парче плат, което може да е било шапка. На пода пред стола лежеше това, което изглеждаше да е чиния — овална форма с керамична белота, а върху чинията имаше кост.

Нещо, каза си Хортън, е седяло на стола — преди колко години? — и е държало чиния в скута си, яло е парче месо, може би е държало парчето с ръцете си или с каквото му е служело за ръце, изгризало го е до кокал, подръка му е била каната с вода, макар вероятно да не е било вода, а кана с вино. И след като е свършило с парчето месо или е изяло толкова, колкото му се е искало, поставило е чинията на пода и после може би се е облегнало назад, като е потупало пълния си корем с известно задоволство. Оставило е на пода чинията с месото в нея, но повече никога не се е върнало да я вдигне. И никой друг не е дошъл да вдигне чинията.

Хортън стоеше като омагьосан и гледаше тезгяха, стола, чинията. Част от отчуждеността сякаш се бе изпарила, тъй като тук картината бе взета от миналото на хора, които независимо от външния си вид притежаваха някои общи елементи на едно човечество, разселило се вероятно из цялата вселена. Среднощна закуска може би — и какво се е случило, след като среднощната закуска е била изядена?

Стол, на който да се сяда, тезгях, на който да се сложи каната, чиния, в която да се държи месото — и ваза, за какво ли е била вазата? Състоеше се от кълбовидно тяло, продълговато гърло и широка основа за поставяне. По-скоро бутилка, отколкото ваза, помисли си той.

Пристъпи напред и протегна ръка към нея, но като се пресегна, закачи шапката, ако е било шапка, която висеше на стола. При докосването й шапката се разпадна и изчезна в малък облак прах, който се понесе във въздуха.

Ръката му хвана вазата или бутилката и като я повдигна, Хортън видя, че кълбовидното и тяло бе гравирано с картини и знаци. Като я държеше за гърлото, той я приближи към лицето си, за да разгледа декорациите й.

Странно същество стоеше в помещение с островръх покрив и с малка топка на върха на покрива. Във всеки случай изглеждаше, помисли си той, че съществото стои в метална кутия, която би могла да се използва за съхраняването на чай. А съществото хуманоид ли бе, или просто животно, изправило се на двата си подобни на пръти задни крака? Имаше само една ръка и голяма опашка, която стърчеше нагоре край изправеното му тяло. Главата бе една топка, но от нея се простираха, нагоре и настрани шест прави линии: три наляво, две надясно и една се издигаше право нагоре.

Като завъртя бутилката (или вазата?), пред очите му се появиха други гравюри — хоризонтални линии между две основни черти, разположени едната над другата, и изглежда, свързани помежду си с вертикални линии. Постройки, почуди се той, като вертикалните линии представляваха стълбовете, поддържащи покрива? Имаше множество завъртулки и изкривени кръгли знаци, няколко нееднакви означения на къси редове, които бе възможно да са думи на неизвестен език. И нещо, което би могло да представлява кула, от върха на която се подаваха три фигури, приличащи на лисици, взети от някаква стара легенда от Земята.

Застанал на пътеката отвън, Хищника го викаше.

— Хортън, всичко наред ли е при теб?

— Всичко е наред — отговори Хортън.

— Загрижен съм за теб — продължи Хищника. — Моля те, няма ли да излезеш? Изнервяш ме, като стоиш там.

— Добре — рече Хортън, — щом те карам да си нервен. Той се обърна и излезе през вратата, като все още държеше бутилката.

— Намерил си интересен съд — каза Хищника, като го изгледа с известно неодобрение.

— Да, виж тук. — Хортън повдигна бутилката и бавно я завъртя. — Изображения на някакъв вид живот, макар да ми е трудно да кажа точно какво представляват.

— Шекспир намери няколко подобни. Също с означения по тях, но не точно като твоите. И той много се чудеше какво са.

— Биха могли да са изображения на хора, живели тук.

— Шекспир каза същото, но с твърдението си определи, че са само митове за хората, които са живели тук. Обясни, че митовете са спомени на расата, неща, за които паметта, често изневеряваща, казва, че са се случили в миналото. — Хищника не го свърташе на едно място. — Нека да се връщаме. Стомахът ми къркори от глад.

— Моят също — добави Хортън.

— Имам месо. Убих го едва вчера. Ще дойдеш ли да хапнеш с мен?

— С най-голямо удоволствие — отвърна Хортън. — И аз имам провизии, но те не са толкова хубави, колкото е месото.

— Месото още не се е вмирисало — обясни Хищника. — Но ще убия отново утре. Обичам месото, когато е прясно. Ям го вмирисано само в случай на нужда. Предполагам, че подлагаш месото на огън, както го правеше Шекспир.

— Да, обичам го сготвено.

— Има достатъчно сухи дърва за огъня. Натрупани са близо до къщата, готови за подпалване. Отпред имам огнище. Предполагам, че си го видял.

— Да, видях огнището.

— А другият? И той ли яде месо?

— Той изобщо не яде.

— Невероятно — учуди се Хищника. — Как поддържа силата си?

— С това, което се нарича батерия. Тя му дава друг вид храна.

— Мислиш, че този Никодим ще поправи тунела веднага? Когато бяхме там, изглежда, искаше да кажеш това.

— Мисля, че ще е необходимо време — отговори Хортън. — Той няма представа какъв е проблемът и никой от нас не може да му помогне.

Вървяха по криволичещата пътека, по която бяха дошли.

— Откъде е тази смрад? — попита Хортън. — Като от мърша или нещо по-лошо.

— От езерото е — рече Хищника. — Езерото, което трябва да си забелязал.

— Видях го, като идвахме.

— Миризмата му е много противна — каза Хищника. — Шекспир го кръсти Вонящото езеро.