Клифърд Саймък
Планетата на Шекспир (10)

10

Тунелът представляваше около квадратен метър огледална чернота във фасадата на малък скален купол, който се издигаше от основната скала на хълма, недалеч от древногръцката постройка. Между постройката и скалния купол криволичеше пътека, протрита от много използване до самата скала и дори, както изглеждаше, в самата скала. Неизвестно кога в миналото тук трябва да е преминавал оживен трафик.

Хищника махна по посока на огледалната чернота.

— Когато работи — обясни той, — не е черно, а блестящо бяло. Влизаш в него и на втората крачка си някъде другаде. Сега тръгваш към него и той те отблъсква. Не можеш да го приближиш. Там няма нищо, но нищото те отблъсква назад.

— Когато обаче те отвежда някъде — попита Хортън, — искам да кажа, когато работи и ще те отведе някъде, откъде знаеш къде ще те отведе?

— Не знаеш — отвърна Хищника. — Някога може би си пожелавал къде искаш да отидеш, но вече не. Тази машинария там — посочи той с ръка, — с това табло до тунела, някога е било възможно да избереш целта си, ала сега никой не знае как работи то. Но на практика това няма особено значение. Ако не ти харесва мястото, на което си попаднал, влизаш отново в тунела и отиваш другаде. Винаги, вероятно след много опити, намираш място, което ти харесва. Например аз бих бил щастлив да отида където и да е и да се махна оттук.

— Не изглежда всичко да е наред — отбеляза Никодим.

— Естествено, че не е — каза Хортън. — Цялата система трябва да е развалена. Никой със здрав разум не би построил система за транспортиране без избирателност. По такъв начин може да са необходими векове, за да се стигне до целта — ако въобще се достигне.

— Много е добра — рече Хищника кротко — за укриване от правосъдието. Никой — нито даже преследваният — не знае къде ще отиде. Дори ако преследвачът го види да влиза в тунел и влезе след него, няма да попадне на същото място, където е той.

— Ти знаеш ли го или просто предполагаш?

— Предполагам, както ми се струва. Откъде мога да знам.

— Цялата система е полудяла, ако се осланя на случайността — каза Никодим. — С тунела не се пътува. С него се играе игра, която той винаги печели.

— Но този никъде не те отвежда — простена Хищника. — Не съм придирчив къде ще отида — където и да е, но не и тук. Горещата ми надежда е, че ще можете да го поправите, така че да ме отведе някъде.

— Бих предположил — рече Хортън, — че е построен преди хилядолетия и че от векове е изоставен от тези, които са го построили. Без съответната поддръжка се е повредил.

— Но не е там въпросът — възпротиви се Хищника. — Въпросът е можете ли да го поправите?

Никодим се бе приближил до таблото, разположено в скалата до тунела.

— Не знам — обади се той. — Дори не мога да отчета показанията, ако това са някакви уреди. Някои от тях изглеждат като устройства за настройка, но не съм сигурен.

— Няма да ги повредиш, ако опиташ и видиш какво става — подхвърли Хортън. — Положението няма как да стане по-лошо.

— Стига да бе възможно — отвърна Никодим. — Не мога да ги достигна. Изглежда, някакво силово поле ги огражда. Тънко като хартия навярно, защото си слагам пръстите върху инструментите или поне си мисля, че ги поставям върху тях, но те не се допират. На практика не ги докосвам. Мога да ги почувствам под пръстите си, но в действителност не се допирам до тях. Сякаш са покрити с хлъзгава смазка.

Вдигна ръката си и я огледа внимателно.

— Но няма никаква смазка — заключи той.

— Проклетото нещо действа само в едната посока — изруга Хищника. — Трябва да действа и в двете посоки.

— Дръж си устата затворена — сряза го Никодим.

— Мислиш ли, че можеш да направиш нещо? — попита Хортън. — Казваш, че там има силово поле. Можеш самият ти да хвръкнеш във въздуха. Разбираш ли нещо от силови полета?

— Абсолютно нищо — рече Никодим весело. — Даже не знаех, че може да съществува такова нещо. Просто го нарекох така. Терминът изскочи в главата ми. Не знам обаче какво е.

Сложи на земята кутията с инструменти, която носеше със себе си, и коленичи, за да я отвори. Започна да изважда инструменти и да ги нарежда върху скалната пътека.

— Взел си неща, за да го поправиш — извика ликуващо Хищника. — Шекспир нямаше инструменти. Нямам никакъв проклет инструмент, казваше той.

— Да-да, само колко хубава работа биха му свършили, ако ги имаше — отвърна Никодим. — Освен да ги имаш, трябва и да знаеш как да си служиш с тях.

— А ти знаеш ли как? — запита Хортън.

— Можеш да се обзаложиш, че знам — отговори Никодим. — Нося точно този инженерен превъпъл.

— Инженерите не използват инструменти. Използват ги механиците.

— Не ми досаждай — каза Никодим. — При вида и допира с инструментите всичко си идва на мястото.

— Няма да мога да понеса гледката — рече Хортън. — Мисля, че ще си отида. Хищнико, спомена нещо за руините на град. Нека да ги разгледаме.

Хищника се безпокоеше.

— Но ако той има нужда от помощ. Може би някой да му подава инструментите. Ако има нужда от морална подкрепа…

— Ще имам нужда от нещо повече от морална подкрепа — обади се роботът. — Ще имам нужда от голяма доза късмет, а и известна божествена намеса никак не би попречила. Вървете и разгледайте вашия град.