Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shakespeare’s Planet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2006)
Допълнителна корекция
Pepola (2014)

Издание:

ПЛАНЕТАТА НА ШЕКСПИР. 1990. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика No.60. Научнофантастичен роман. Превод: от англ. Емануел ИКОНОМОВ [Shakspeare’s Planet / Clifford D. SIMAK (1976)]. Предговор: За един по-човечен свят — Асен МИЛЧЕВ — с.5–9. Художник: Васил ИНДЖЕВ. С ил. Печатница: ДП „Георги Димитров“, София. Печатни коли: 12.50. Страници: 216. Формат: 32/70/100. 17 см. Без тираж. Цена: 4.20 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на препинателни знаци и правописни грешки

16

Смрадта на езерото бе ужасяваща, но когато Хортън се приближи повече, изглежда, намаля. Първият и лек полъх бе по-неприятен, отколкото тук долу, до ръба на водата. Може би, рече си той, мирише по-лошо, когато започне да се разлага и разпръсва. Тук, където въздухът бе тежък, вонята бе потисната и прикрита от други съставки, несмрадливите съставки, които я образуваха.

Забеляза, че езерото бе някак си по-широко, отколкото бе изглеждало, когато за пръв път го видя от полуразрушеното селище. Лежеше спокойно, без бразди по него. Бреговата линия бе чиста, нямаше храсталаци, тръстики или каквато и да е друга растителност, която да го заобикаля. С изключение на отделни малки ивици пясък, довлечени от стичаща се вода, брегът бе от гранит. Езерото явно лежеше в чаша, вдълбана в скалата отдолу. А както бе чист брегът, така бе чиста и водата. По повърхността й нямаше пяна, както можеше да се очаква при застояла вода. Явно никаква растителност, може би никакъв вид живот не би могъл да съществува в езерото. Въпреки чистотата си обаче то не бе прозрачно. Изглеждаше изпълнено с някаква съмнителна мътилка. Не бе нито синьо, нито зелено — бе почти черно.

Хортън стоеше на каменистия бряг, стиснал в ръка остатъка от месото. Езерото, вдлъбнатината, в която бе разположено, предизвикваше печал, граничеща с меланхолия, ако не и с истински страх. Потискащо място, каза си той, но не съвсем без очарование. Беше такова място, на което човек би се свил и отдал на мрачни мисли — мрачни и романтични. Някой художник навярно би могъл да го използва като модел да нарисува платно на самотно планинско езерце, като вложи в композицията си чувството на самотна изгубеност и раздяла с действителността.

Всички ние сме изгубени, бе написал Шекспир в онзи дълъг абзац след края на Перикъл. Бе го казал само в алегоричен смисъл, но тук, едва на около километър от мястото, където го бе написал, изписал под блещукането на домашната свещ, се намираше тази изгубеност, за която споменаваше. Добре го бе написал, този странен човек от някой друг свят, помисли си Хортън, защото сега му се струваше, че всички са изгубени. Кораба, Никодим и той самият определено бяха изгубени в безкрая без връщане назад, а от това, което Илейн бе казала там до огъня, следваше, че и останалата част от човечеството също бе изгубена. Може би единствените, които не бяха изгубени, бяха тази шепа хора, останали все още на Земята. Колкото и да бе бедна Земята днес, тя все още бе техен дом.

Макар че като размисли, Илейн и другите изследователи на тунелите можеха да не са изгубени в същия смисъл, отнасящ се за всички останали. Загубени вероятно в смисъл, че никога не знаеха къде могат да се озоват или какъв вид планета щяха да намерят, но определено не бяха изгубени в смисъл, че някога са имали нужда да знаят къде точно се намират — бяха до такава степен самостоятелни, че не се нуждаеха от други хора, не се нуждаеха от интимност, странни хора, които бяха надраснали нуждата от дом. А това ли бе пътят, запита се той, да се победи чувството за изгубеност — да не се нуждаеш повече от дом?

Приближи се до края на водата и хвърли надалеч месото. То падна с плясък и веднага изчезна, сякаш езерото го бе приело, протегнало се бе и го бе поело, погълнало го бе навътре в себе си. Концентрични вълни побягнаха от центъра на цопването, но не достигнаха брега. Вълните бяха сплескани. Гънките им изминаха късо разстояние и после се изгладиха и изчезнаха, а езерото си възвърна тихото спокойствие, присъщата си черна гладкост. Като че ли цени спокойствието си, каза си Хортън, и не понася нарушаването му.

Време е вече, помисли си той, да си тръгвам. Свършил бе това, за което бе дошъл, и беше време да си върви. Но не си тръгна, остана. Като че ли там имаше нещо, което му казваше да не си тръгва, като че ли по някаква причина трябваше да постои още малко, както човек може да остане повече от необходимото край леглото на умиращ приятел, да иска да се оттегли, чувстващ се неудобно пред лицето на приближаващата се смърт, но да продължава да стои, защото усеща, че би отрекъл старо приятелство, ако си тръгне много бързо.

Стоеше и се оглеждаше наоколо. Отляво се издигаше гребенът на хълма, на който бе разположено изоставеното селище. Обаче от мястото, на което бе застанал, не се виждаше и следа от него. Къщите бяха скрити от дърветата. Точно отпред се намираше нещо, което приличаше на блато, а отдясно — конусообразен хълм, могила, която досега не бе забелязал и която явно не изпъкваше отчетливо от възвишението на селището.

Могилата се издигаше, прецени той, на петдесет-шестдесет метра над нивото на езерото. Беше симетрична и приличаше на идеален конус, силно заострен и със назъбен връх. Във вида й имаше нещо от пепелния конус на вулкан, но Хортън знаеше, че не бе с такъв произход. Без да се смята фактът, че очевидно не можеше да е такъв конус, той не бе в състояние да обоснове мигновеното си отхвърляне на вулканичната хипотеза. Самотни дървета растяха тук-там по могилата, но иначе тя бе гола откъм растителност, като се изключат тревоподобните израстъци, които я покриваха. Гледайки я, той сбръчка вежди озадачено. Нямаше такава геологична причина, разсъждаваше той, която да му бе известна от опит или за която да можеше веднага да се досети, способна да обясни подобно образувание.

Насочи отново вниманието си към езерото, като си припомни какво бе казал Хищника че не бе истинска вода, а по-скоро супа, твърде гъста и тежка, за да бъде вода.

Като се приближи до границата и, той клекна и внимателно протегна пръст да пробва течността. Повърхността й, изглежда, леко се съпротивяваше, сякаш имаше доста силно повърхностно напрежение. Пръстът му не се потопи в нея. Вместо това под слабия натиск повърхността се вдлъбна под пръста му. Хортън натисна още повече и пръстът му я проби. Като потопи ръката си, той я извъртя, така че леко присвитата му длан да е нагоре. Вдигайки бавно ръката си, видя, че е загребал шепа от течността. Тя лежеше спокойно върху извитата му длан, без да се процежда през недостатъчно затворените му пръсти, както би сторила водата. Изглеждаше като едно цяло парче. Боже опази, помисли си той, парче вода!

Макар и вече да знаеше, че не бе вода. Странно, каза си Хортън, че Шекспир не е знаел повече от това, че прилича на супа. Въпреки че може и да е знаел. В книгата бе написано толкова много, а той бе прочел само няколко абзаца. Подобна на супа, бе казал Хищника, но това тук нямаше никаква прилика със супа. Беше по-топло, отколкото Хортън бе очаквал да бъде, и по-тежко, макар да бе въпрос на преценка и за да бъде сигурен, течността трябваше да се претегли, а нямаше как да го стори. На пипане бе хлъзгава. Като живак, въпреки че не бе живак, в това бе сигурен. Обърна шепата си и позволи на течността да изтече. Когато изтече, дланта му остана суха. Течността не бе мокра.

Невероятно, каза си той. Течност, която е по-топла от водата, по-тежка, с по-голямо вътрешно сцепление и която не е мокра. Може би Никодим има превъпъл — не, по дяволите всичко това. Никодим има работа за свършване и след като я свърши, ще се махнат оттук, от тази планета и ще се насочат към космоса, навярно към други планети или може би към никакви планети повече. И ако това е така, той ще остане в студения сън и няма да бъде съживен. Мисълта, изглежда, не го изплаши толкова.

Сега за пръв път допусна това, което се бе таило в съзнанието му най-вероятно през цялото време. Тази планета не бе добра. Хищника го бе споменал още в първите си думи на поздрав че тази планета не бе добра. Без да плаши, без да застрашава, без да отблъсква тя просто не струваше нищо. Не беше място, на което човек би желал да остане.

Опита се да анализира причините за тези свои мисли, но, изглежда, нямаше особени предпоставки, на които да се позове и да вземе предвид. Беше просто чувство, несъзнателна психологична реакция. Може би проблемът бе в това, че тази планета приличаше твърде много на Земята — един вид старомодна Земя. Бе очаквал, че една чужда планета ще е истински чужда, а не бледо, незадоволително копие на Земята. Доста вероятно бе други планети да са наистина чужди. Трябваше да пита Илейн, рече си той, тя сигурно знаеше. Чудно, помисли си, как бе излязла от тунела и бе дошла по пътеката. Чудно бе, че на тази планета щяха да се кръстосат два човешки живота не, не два, а три, защото забравяше Шекспир. Някак си съдбата бе бръкнала в торбата с фокусите си и бе пожелала три човешки същества да се появят в твърде ограничено пространство от времето толкова ограничено, че да се срещнат един с друг или, в случая с Шекспир, почти да се срещнат един с друг, и да си повлияят един на друг. Илейн сега бе при тунела с Никодим и след малко Хортън щеше да се присъедини към тях, но преди това навярно трябваше да проучи конусообразния хълм. Макар да нямаше представа как да го изследва или какво щеше да научи от това. Стори му се обаче някак си важно да го разгледа отблизо. Много вероятно да имаше такова предчувствие, реши той, защото му се струваше, че нещо не бе на мястото си.

Изправи се от клекнало положение и тръгна бавно да заобикаля езерото по края му, насочил се към хълма. Слънцето, изкачило се дополовина по небето на изток, бе топло. Небето бе бледосиньо, без следа от облак. Почуди се какъв ли можеше да е характерът на времето на тази планета. Трябваше да попита Хищника. Той е бил достатъчно дълго тук, за да знае.

Заобиколи езерото и стигна до подножието на хълма. Изкачването бе толкова стръмно, че бе принуден да ходи почти на четири крака, като се навежда напред да хване подобната на земна трева покривка, за да не падне назад и да се придвижи нагоре.

На половината път спря, като дъхът му разкъсваше гърлото. Изтегна се с цялата си дължина върху земята и заби пръсти в почвата, за да се предпази от плъзване надолу. Изви главата си, така че да може да види езерото. Повърхността му сега бе синя, вместо черна. Огледалната му чернота отразяваше синевата на небето. От усилието си да се изкачи Хортън пъхтеше толкова силно, че му се струваше, че хълмът пъшка заедно с него — или може би някакво голямо сърце вътре в него биеше ритмично.

Все още полузадъхан, той се изправи отново на ръце и колена и накрая стигна върха. Оттук, от малката плоска тераса, с която завършваше хълмът, Хортън погледна надолу от другата страна и видя, че хълмът наистина представляваше конус. Навсякъде по цялата обиколка на основата склонът се издигаше нагоре под същия ъгъл, под който се бе изкачил.

Седнал с кръстосани крака, той погледна към срещуположния на езерото хребет, където можеше да различи част от зидарията на изоставеното селище. Опита се да проследи очертанията на къщите, но откри, че не бе възможно, понеже гъстата растителност накъсваше линиите. Малко по-вляво се издигаше къщата на Шекспир. Тънка струйка дим се издигаше от огъня за готвене. Не забелязваше никого наоколо. Сигурно Хищника още не се бе върнал от ловния си поход. Поради хлътването на терена не можеше да види тунела.

Както си седеше, Хортън несъзнателно дръпна стръковете, които бе хванал. Някои от тях се изскубнаха заедно с глина, полепнала по корените им. Глина, каза си той, това с смешно. Какво би правила глина тук? Извади джобно ножче и като разтвори острието му, задълба почвата и изкопа малка яма. Доколкото можеше да достигне на дълбочина, имаше глина. Ами ако целият хълм, запита се той, бе от глина? Нещо като исполинско издуване вследствие на замръзване, надигнало се някога и запазило се до този момент. Изчисти острието и го затвори, после прибра ножчето в джоба си. Би било интересно, помисли си Хортън, ако има време, да се поразчопли в геологията на това местенце. Но какво би донесло това? Щеше да отнеме доста време, а той не възнамеряваше да стои толкова дълго.

Като се изправи на крака, той слезе предпазливо по склона.

При тунела намери Илейн и Никодим. Илейн седеше на един камък и наблюдаваше как работи Никодим. Бе взел длето и чук и избиваше рамката около таблото.

— Ето че се върна — рече Илейн на Хортън. — Какво те забави толкова?

— Направих малко проучване.

— В града ли? Никодим ми каза за града.

— Не в града — отговори Хортън. — Освен това той не е никакъв град.

Никодим се обърна, като държеше в ръка чука и длетото.

— Опитвам се да отсека таблото от скалата — обясни той. — Може би, ако успея, ще мога да го отворя отзад и да работя така.

— Това, което ще постигнеш — заяви Хортън, е да прережеш кабелите му.

— Сигурно няма кабели — намеси се Илейн. — Нищо чак толкова грубо.

— Също така — продължи Никодим, — ако успея да освободя таблото, вероятно ще мога да отстраня покритието.

— Покритието? Ти каза, че е силово поле.

— Не знам какво е — призна Никодим.

— Приемам — рече Хортън, — че не е имало втора кутия. Тази, която изключва покритието.

— Не е имало — съгласи се Илейн — и това означава, че някой е променил настройката. Някой, който не е искал никой да напуска тази планета.

— Искаш да кажеш, че планетата е затворена?

— Предполагам, че е така — отвърна тя. — Предполагам, че някъде по другите тунели трябва да е имало знаци, които да предупреждават пътника да не избира тази планета, но даже и да е било така, знаците отдавна са изчезнали или може би са още там, но ние не знаем какво да търсим.

— Дори и да ги намерим — рече Никодим, — сигурно няма да можем да ги разчетем.

— Правилно — каза Илейн.

Хищника се приближи дебнешком по пътеката.

— Нося ново прясно месо — обяви той. — Как върви работата? Решихте ли проблема?

— Не — отговори Никодим и се върна към работата си.

— Много се бавиш — рече Хищника.

Никодим отново се обърна.

— Махай се! — отсече той. — Пречиш ми от самото начало. Ти и приятеля ти Шекспир сте се мотали години, без да сторите каквото и да било, а сега очакваш ние да свършим всичко за час или два.

— Но ти имаш инструменти — оплака се Хищника. — Инструменти и знания. Шекспир нямаше нищо от това, нито аз. Струва ми се, че с инструменти и знания…

— Хищнико — прекъсна го Хортън, — никога не сме ти казвали, че можем да направим нещо. Никодим каза, че ще се опита. Нямаш никакви гаранции. Престани да се държиш, сякаш нарушаваме обещание, което сме ти дали. Никога не сме ти обещавали нещо.

— Може би ще е по-добре — предложи Хищника, — ако опитаме с някаква магия. Да обединим магиите си. Моята магия, твоята магия и нейната магия — той посочи Илейн.

— Магията няма да помогне — отвърна Никодим. — Ако изобщо има нещо, наречено магия.

— О, магията наистина съществува — каза Хищника. — Няма съмнение в това. — Той се обърна към Илейн: — Не е ли така?

— Виждала съм магии — отговори тя. — Или това, което се представя за магии. Някои от тях, изглежда, действат. Не всеки път, разбира се.

— Случайност — рече Никодим.

— Не, нещо повече от случайност — възрази тя.

— Защо просто не се махнем всички — предложи Хортън — и да дадем възможност на Никодим да свърши това, което прави. Освен — обърна се той към Никодим — ако не мислиш, че ще ти е нужна помощ.

— Не мисля — каза Никодим.

— Нека да отидем да разгледаме града — изрази желание Илейн. — Умирам да то видя.

— Ще се отбием в лагера да вземем фенерче — каза Хортън и после попита Никодим: — Нали имаме фенерче?

— Да — отвърна Никодим. — Ще го намериш в багажа.

— Няма ли да дойдеш с нас? — запита Хортън Хищника.

— Ако ми разрешите, не — рече Хищника. — Градът е място, което ме изнервя. Ще остана тук. Ще насърчавам робота.

— Ще си държиш устата затворена — каза Никодим. — Няма дори да дишаш към мен. И никакви съвети.

— Ще се правя, че все едно ме няма — обеща смирено Хищника.