Клифърд Саймък
Планетата на Шекспир (21)

21

Хищника се прибра, вдигайки шум, час преди залез. Никодим бе нарязал пържолите и стоеше клекнал, докато ги печеше. Бутна напред грамадно парче месо, което бе сложил върху подложка от листа, откъснати от най-близкото дърво.

— Това е за теб — каза той. — Избрах най-доброто.

— Храната — отвърна Хищника — е нещо, от което имам нужда. Благодаря ти от целия си стомах.

Взе месото с две ръце и приклекна пред купа дърва, на който седяха другите двама. Вдигна парчето към лицето си и го захапа здраво. По страните му потече кръв.

Като дъвчеше енергично, Хищника погледна към двамата си сътрапезници.

— Надявам се, че не ви притеснявам — рече той — с неприличното си хранене. Много съм гладен. Може би трябваше да почакам.

— Съвсем не — отговори Илейн. — Продължавай да ядеш. Нашите порции ще бъдат готови след известно време. — Тя наблюдаваше като хипнотизирана кървавите му челюсти, кръвта, стичаща се надолу по пипалата му.

— Обичаш ли хубаво червено месо? — запита той.

— Ще свикна — каза тя.

— Наистина не трябва, ако не искаш — обади се Хортън. — Никодим ще ти намери нещо друго.

Тя поклати глава.

— Когато пътуваш от свят на свят, срещаш много обичаи, които са необикновени за теб. Някои дори могат да са шокиращи за предразсъдъците ти. Но при моя начин на живот не може да има предразсъдъци. Съзнанието ти трябва да остава отворено и възприемчиво — трябва да го накараш да остане отворено.

— И ти правиш именно това, като ядеш месо с нас?

— Е, така е само в началото и предполагам, че още не е достатъчно. Но без дори да съм го опитала, мисля, че ще започна да харесвам месото. — Тя се обърна към Никодим: — Би ли се погрижил моето да е добре изпечено?

— Сторил съм го вече — отвърна Никодим. — Твоето го сложих доста преди това на Картър.

— Старият ми приятел Шекспир много пъти ми е казвал — обясни Хищника, — че съм абсолютен мърляч, без никакви заслужаващи внимание обноски и с глупави мръсни навици. Да ви кажа истината, такава оценка ме унищожава, но вече не съм толкова млад, че да променя начина си на живот, а и в никакъв случай не бих станал превзето конте. Ако съм мърляч, ще се наслаждавам, че съм такъв, защото мърлявостта е приятен начин на съществуване.

— Мърляч си, така е — потвърди Хортън, — но ако това те прави щастлив, не ни обръщай внимание.

— Благодарен съм ви за вашата снизходителност — рече Хищника — и щастлив, че не трябва да се променям. Трудно ми е да се променям. — После се обърна към Никодим: — Свършваш ли скоро с тунела?

— Не само че не свършвам скоро с тунела — отговори Никодим, — но сега съм доста сигурен, че не може да се свърши.

— Искаш да кажеш, че не можеш да го оправиш?

— Точно това искам да кажа, стига някой да няма по-добра идея.

— Е, хубаво — въздъхна Хищника, — докато надеждата никога не умира в стомаха ми, не се изненадвам. Днес дълго вървях, говорейки си, и си казах, че не трябва да очаквам много. Казах си, че животът ми не е бил тежък и че често съм бил щастлив, така че заради това не трябва да се отчайвам от някои неуспехи. И потърсих с ума си алтернативи. Струваше ми се, че може да се опита с магия. Ти ми каза, Картър Хортън, че нито вярваш, нито разбираш магията. Ти и Шекспир сте еднакви. Той много се присмиваше на магията. Казваше, че нищо не струва. Може би най-новият ни съжител не мисли точно така. — Той погледна умолително Илейн.

— Опитвал ли си с твоята магия? — запита тя.

— Опитвал съм — отвърна той, — но срещу надменния присмех на Шекспир… Присмехът, казвам си аз, притъпи ефикасността й, сведе я до нула.

— Не познавам никаква магия — рече Илейн — и съм сигурна, че няма да се постигне нищо чрез нея.

Хищника кимна мъдро.

— Тогава си казах, че ако магията не успее, ако роботът не успее, ако нищо друго не успее, какво да правя? Да остана на тази планета ли? Естествено, че не, казвам си. Разбира се, че тези мои нови приятели ще намерят местенце за мен, когато отлетят от този свят за далечния космос.

— Ето че разчиташ на нас — обади се Никодим. — Започни да крещиш. Търкули се на земята и ритай с крака и викай. Няма да ти помогне. Не можем да те сложим в студения сън и…

— Най-малкото — прекъсна го Хищника, — ще съм с приятели. Докато умра, ще съм с приятели и далеч оттук. Заемам малко място. Свивам се в някой ъгъл. Ям съвсем мъничко. Не се пречкам. Ще си държа устата затворена.

— Това няма да го бъде — възрази Никодим.

— Зависи от Кораба — каза Хортън. Ще го обсъдя с Кораба. Но не мога да ти дам никаква надежда.

— Разбираш, че съм воин — рече Хищника. — За воина има само един начин да умре — в кръвопролитна битка. Така искам да умра. Но при мен това не може да се случи. Прекланям глава пред съдбата. Това, което не искам, е да умра тук, без да ме види никой, да си помислят, бедният Хищник, отиде си, да пропълзя последните си дни всред прокълнатото нищо на това място, подминато от времето…

— Това е — възкликна внезапно Илейн. — Времето. Веднага трябваше да се досетя. Хортън я изгледа изумено.

— Времето? За какво говориш? Какво общо има времето тук?

— Кубът — отвърна тя. — Кубът, който намерихме в града. Със създанието в него. Този куб е замразено време.

— Замразено време! — извика Никодим. — Времето не може да се замрази. Замразяват се хора, храна и други неща. Не се замразява време.

— Спряно време — каза тя. — Има разкази, легенди, че е възможно. Времето тече. Движи се. Спри течението и движението му. Няма минало, няма бъдеще, само настояще. Вечно настояще. Настояще, съществуващо от миналото и вградено в бъдещето, което сега е станало настояще.

— Приказваш като Шекспир — измърмори Хищника. — Постоянно бълваше глупости. Все дрън-дрън-дрън. Говореше за неща без смисъл. Просто за да слуша приказките си.

— Не, съвсем не е така — настоя Илейн. — Казвам ви истината. На много планети се разправят приказки, че времето може да се манипулира, че има начини да се осъществи това. Никой не споменава кой го прави…

— Може би строителите на тунелите.

— Никъде не се среща име. Просто това, че е възможно.

— Но защо тук? Защо със съществото, замразено във времето?

— Сигурно, за да чака — отговори тя. — Сигурно, за да бъде тук, когато стане нужда. Навярно тези, които са пъхнали създанието във времето, не са могли да знаят кога ще възникне нуждата…

— Значи е чакало векове — заключи Хортън — и ще чака още хилядолетия…

— Не разбирате ли? — каза Илейн. — Векове или хилядолетия, няма никакво значение. Както е замразено, то няма усещане за време. Съществува и продължава да съществува в тази замразена микросекунда…

Настъпи часът на бога.