Клифърд Саймък
Планетата на Шекспир (1)

1

Бяха трима, въпреки че понякога се сливаха в един. Когато това се случваше по-рядко, отколкото трябваше, този един не съзнаваше, че някога са били трима, тъй като той бе странно съчетание на личностите им. Когато се превръщаха само в него, трансформацията бе нещо повече от просто сумиране на тримата, сякаш при това тяхно обединяване се прибавяше ново измерение, което правеше сбора им по-голяма величина от цялото. Единствено когато тримата бяха едно единно цяло, което не съзнаваше, че са трима, смесването на трите мозъка и на трите личности се доближаваше до смисъла на съществуванието им.

Те бяха Кораба и Кораба бе самите тях. За да станат Кораба или за да се опитат да станат Кораба, те бяха пожертвали таланта си и може би голяма част от човешката си същност. Бяха пожертвали навярно и душите си, въпреки че с това допускане никой, а най-малко от всички те самите, не бе съгласен. Подобно несъгласие, трябва да бъде отбелязано, нямаше нищо общо с вярата или липсата на вяра, че могат да имат души.

Бяха в космоса, също както и Кораба, и това се подразбираше, тъй като самите те бяха Кораба. Беззащитни всред самотата и пустотата на космоса, както бе беззащитен и Кораба. Беззащитни най-напред по отношение на представата за пространството, което не бе напълно разбираемо, и по отношение на представата за времето, което в крайна сметка бе още по-малко разбираемо от пространството. И също така беззащитни, както най-накрая разбраха, по отношение на онези свойства на пространството и времето — безкрайността и вечността — две понятия, които не бяха във възможностите на нито един разум.

С течение на вековете те заедно стигнаха до убеждението, че наистина ще се превърнат в Кораба и единствено в Кораба, като се освободят от всичко, което са били преди. Но все още не бяха достигнали тази точка. Човешката им природа продължаваше да се обажда, паметта им продължаваше да си спомня. Те все още чувстваха от време на време предишните си личности, може би вече не толкова силно, не с такава голяма гордост, тъй като не ги напускаше съмнението, че не са били толкова благородни в саможертвата си, колкото бяха успели някога да убедят себе си. Защото най-накрая прозряха, макар и не всички едновременно, а един по един, че са били виновни за семантичното извъртане, когато са използвали термина „саможертва“, за да скрият и замаскират егоистичната си същност. Един по един, през тези къси периоди, когато бяха наистина честни със себе си, те прозряха, че досадните съмнения, които не ги оставяха на мира, биха могли да бъдат по-важни от гордостта.

В други моменти старите чувства на радост и на скръб изскачаха от отдавна отминалите времена и всеки сам, без да споделя с другите, с любов си спомняше тези чувства, като получаваше от тях удовлетворение, което не искаше да признае дори пред себе си. Имаше случаи, когато стояха разделени един от друг и си говореха един на друг. Това бе най-срамното нещо и те знаеха, че то е срамно, като отлагаха мига, в който щяха най-накрая да преплетат отделните си личности в една, пораждаща се от обединяването на трите. В моментите, когато бяха честни, осъзнаваха, че като правеха това, те инстинктивно се отдръпваха от окончателната загуба на собствената си личност, този несравним ужас, който всички мислещи същества свързват със смъртта.

Обикновено обаче и все повече с течение на времето — те бяха Кораба и само Кораба, в което имаше и удовлетворение, и гордост, и понякога известна святост. Светостта бе черта, която не можеше да се определи с думи или да се оформи в мисъл, тъй като не се побираше в никакво усещане или възприятие, което съществото, наречено човек, би могло да си представи дори с върховно усилие на немалкото си въображение. В известен смисъл това бе чувство на някакво побратимяване с времето и пространството, чувство на необикновено идентифициране в едно цяло с представата за пространството и времето, това хипотетично състояние, което представлява основата на вселената. В това състояние те бяха сродени със звездите и ближни на галактиките, докато пустотата и самотата, макар и никога да не губеха страховитостта си, се превръщаха в позната песен.

В сюблимния момент, когато почти достигнаха до самото си предназначение, Кораба изчезна от съзнанието им и единствено те — единствено тяхното обединение в едно — преминаха през и над самотата и пустотата, вече не с чувството, че са беззащитни, а че са рожба на вселената, която сега бе тяхната родина.