Клифърд Саймък
Планетата на Шекспир (13)

13

Хортън отвори книгата на заглавната страница. До лакътя му домашната свещ се топеше и димеше, като хвърляше трепкаща и неясна светлина. Наведе се да чете. Шрифтът беше непознат и думите изглеждаха погрешни.

— Какво е? — запита Никодим.

— Мисля, че е Шекспир — отговори му Хортън. — Какво друго може да бъде? Но правописът е съвсем различен. Странни съкращения. И някои от буквите са грешни. Да, погледни тук — това трябва да е. Събрани съчинения на Уилям Шекспир. Аз така го тълкувам. Съгласен ли си с мен?

— Няма година на издаване — забеляза Никодим, като се наведе над рамото на Хортън.

— След нашето време, както си мисля — рече Хортън. — Езикът и правописът се променят с времето. Няма година, но е издадена в… можеш ли да разчетеш думата?

Никодим наведе главата си още по-ниско.

— Лондон. Не, не е Лондон. Някъде другаде. Не съм чувал за такова място. Сигурно не е на Земята.

— Добре, във всеки случай знаем, че е Шекспир — каза Хортън. — Ето откъде е дошло името му. Искал е да се пошегува.

— Шекспир постоянно се шегуваше — измърмори Хищника от другата страна на масата.

Хортън обърна страницата. Отзад тя бе изпълнена с разкривен текст, писан с молив. Наведе се над страницата, за да разгадае написаното. Видя, че бяха използвани същите странен правопис и подреждане на думите, каквито бяха на заглавната страница. С мъка успя да дешифрира първите няколко реда, превеждайки ги, почти както би го направил от чужд език:

„Ако четете това, вероятно сте попаднали тук с това голямо чудовище Хищника. Ако е така, нито за момент не вярвайте на нещастния кучи син. Знам, че иска да ме убие, но ще му се изсмея последен. Последният смях е лесен за някой, който знае, че във всички случаи ще умре. Лекарството, което носех със себе си, вече е на свършване и когато престана да го взимам, за да спирам злокачествения тумор, той ще продължи да яде мозъка ми. И съм убеден, че преди да започнат предсмъртните убийствени болки, ще ми е по-лесно да умра, като това лигаво чудовище ме убие, отколкото от мъчителна смърт…“

— Какво пише? — попита Никодим.

— Не съм сигурен — отвърна Хортън. — Трудно го разбирам.

Остави книгата настрана.

— Той говореше на книгата — обади се Хищника — с магическата си пръчица. Не ми каза нито веднъж какво й говори. И ти ли не можеш да ми кажеш?

Хортън поклати глава.

— А трябва да можеш — настоя Хищника. — Ти си човек като него. Каквото казва единият със знаците на пръчицата, другият трябва да го разбира.

— Проблемът е във времето — обясни Хортън. — Ние сме пътували най-малко хиляда години, за да стигнем дотук. Може би много повече от хиляда години. А за хиляда години или по-малко доста промени биха се извършили със символите, които оставят пишещите пръчици. Също така неговото изписване на символите не е от най-добрите. Писал е с трепереща ръка.

— Ще опиташ ли отново? Много съм любопитен да науча какво казва Шекспир, особено какво казва за мен.

— Ще се опитам пак — съгласи се Хортън.

Придърпа книгата отново пред себе си.

„… мъчителна смърт. Той демонстрира голяма привързаност към мен и така добре играе ролята си, че е необходимо значително аналитическо усилие, за да се разкрие истинското му отношение. За да се стигне до неговото разбиране, най-напред трябва да се научи що за същество е и да се запознае човек с произхода му и мотивацията му. Много време ми трябваше, за да разбера, че той наистина е такъв, какъвто изглежда и за какъвто гордо се представя — не просто месоядно, а истински хищник. Да убива за него е не само начин на живот, но страст и религия. И не единствено той, а цялата му цивилизация се основава на изкуството да убиваш. Малко по малко успях, подпомогнат от дълбокото разбиране, до което достигнах, живеейки с него, да сглобя историята на живота и миналото му. Ако го попитате, представям си, че ще ви отговори гордо, че произхожда от войнствена раса. Но това не е всичко. От гледна точка на неговата раса той е доста особено същество, според него самия може би легендарен герой — или най-малкото би станал легендарен герой. Неговата професия, както я разбирам (а аз съм сигурен, че разбирането ми е правилно), е да пътува от свят на свят и на всеки от тях да предизвиква и да убива най-опасния вид, развил се на планетата. По начин, напомнящ за легендарните северноамерикански индианци на Старата Земя, той брои символични победи над всеки противник, който е убил, и доколкото разбирам, сега той е най-големият победител в цялата история на неговата цивилизация и жадува да стане напълно заслужено шампион на всички времена, най-великият убиец измежду всичките. Какво ще спечели с това, не съм сигурен, но единствено може да се предполага — вероятно безсмъртие в паметта на расата, място във вечността на племенния пантеон…“

— Какво? — попита Хищника.

— Да?

— Сега книгата ти говори. Движиш си пръста от ред на ред.

— Нищо — отвърна Хортън. — Наистина нищо. Главно молитви и заклинания.

— Знаех си — извика Хищника. — Знаех си. Той казва, че моята магия е проклета глупост, а сам практикува своята. Не ме ли споменава? Сигурен ли си, че не ме споменава?

— Дотук не. Може би по-нататък.

„Но на тази отвратителна планета сме в един и същи капан. Той е изолиран, както и аз, от останалите светове, където би могъл да преследва, да се бие и да унищожава в името на вечната слава на расата си най-могъщите форми на живот, които открие. Вследствие на това, сигурен съм, че ще мога да открия в неговата психика на велик воин бавно нарастващо отчаяние и съм убеден, че ще дойде време, когато той ще загуби всякаква надежда за други светове и тогава ще ме запише като последно име в списъка на победите си, въпреки че убийството ми, Бог знае, ще му бъде малка утеха, защото ще съм безнадеждно превъзхождан. Направих каквото можах по околен път и почти незабележимо да го накарам да разбере какъв крехък и слаб противник ще му бъда. Мислех, че в слабостта ми е единствената ми надежда. Но сега знам, че съм сгрешил. Мога да видя как го обхваща лудост и отчаяние. Ако продължава така, знам, че един ден ще ме убие. Тогава, когато лудостта му ще му послужи да ме издигне до противник, достоен за него, той ще ме унищожи. Какво точно ще спечели от това, не знам. Би изглеждало, че няма особен смисъл да се убива, когато другите от расата му няма да го научат, не могат да го знаят. Но някак ми се струва, не знам защо, че дори в сегашната ситуация, когато той е изгубен всред звездите, убийството му ще стане известно и ще се почете от останалите му сънародници. Това е извън разбиранията ми и се отказах от опитите си да го проумея.

Той седи от другата страна на масата, докато пиша, и виждам как ме оценява, макар да знае много добре, разбира се, че не съм достоен обект за ритуалния му избор да убива. Но той все още се опитва да се хипнотизира и да повярва, че съм. Някой ден ще успее и това ще е краят. Но аз ще го победя със скръстени ръце. Имам скрит коз в ръкава си. Той не знае, че вътре в себе си нося смърт, която съвсем скоро ще се събуди. Ще съм узрял да умра, преди той да е готов да ме убие. И тъй като е сантиментален лигльо — всички убийци са сантиментални лигльовци, — ще го убедя да ме убие като свещенодействие, за чието изпълнение аз ще съм принуден да се обърна към него като към единствения, който може да извърши тази постъпка от върховно съчувствие. Така ще постигна две неща: ще го използвам да съкрати предсмъртната агония, която знам, че ще трябва да настъпи, и ще го лиша от последната възможност да убие, защото убийството като милост няма да се брои в негова полза. И докато ме убива от съжаление, ще му се смея право в лицето. Защото смехът е крайната победа. Убийството за него, смехът за мен. Това ще ни е равносметката.“

Хортън повдигна главата си, но запази мълчание, удивен. Този човек е бил луд, каза си той. Луд, обхванат от хладна, ледена, смразяваща лудост. Не само лудост на разума, а лудост на душата.

— Явно — рече Хищника — най-накрая ме е споменал.

— Да. Казва, че си сантиментален лигльо. Не звучи особено добре.

— Това е израз на голяма привързаност — обясни-Хортън.

— Сигурен ли си, че е така? — попита Хищника.

— Абсолютно сигурен — отговори Хортън.

— Тогава Шекспир наистина ме е обичал.

— Убеден съм, че те е обичал — потвърди Хортън.

Върна се отново към книгата, като прелистваше страниците. Ричард III. Комедия от грешки. Укротяване на опърничавата. Крал Джон. Дванайсета нощ. Отело. Крал Лир. Хамлет. Всички бяха там. А надраскан в полетата, изписан върху частично празните страници, където пиесите свършваха, бе текстът с грозния почерк.

— Той и говореше много — обади се Хищника. — Почти всяка нощ. Понякога през дъждовни дни, когато оставахме вътре.

Всичко е добре, когато свършва добре, страница 1038, надраскано в лявото поле:

„Днес езерото вони по-ужасно от когато и да е било. Вони на зло. Не просто вони на лошо, а вони на зло. Като че ли е живо зло, което изпуска изпарения. Като че ли крие в дълбините си някаква мръсотия…“

Крал Лир, страница 1143, този път в дясното поле:

„Намерих изумруди, отронили се от скалата на около километър и половина под извора. Просто си лежаха там, чакайки някой да ги вдигне. Напълних джобовете си с тях. Не знам защо си направих труда. Ето ме тук, богат човек, но това не означава нищо…“

Макбет, страница 1207, в полето отдолу:

„Има нещо в къщите. Нещо, което трябва да намеря, загадка, на която да отговоря. Не знам какво е, но чувствам, че е там…“

Перикъл, страница 1381, на долната половина от страницата, оставена празна след свършването на текста:

„Всички ние сме изгубени в необятността на вселената. След като сме загубили дома си, няма къде да отидем, или, което е по-лошо, има твърде много места, на които можем да отидем. Изгубени сме не само в дълбините на нашата вселена, но също така и в дълбините на съзнанията си. Когато хората са си стоели на една планета, те са знаели къде се намират. Имали са дървени метри да мерят разстояния и пръсти, с които да определят времето. Но сега, дори когато мислим, че знаем къде се намираме, все пак сме изгубени. Защото няма пътека, която да ни отведе у дома, нито в много случаи дом, в който има смисъл да се върнем.

Независимо къде може да е техният дом, хората днес, поне мисловно, са бездомни скитници. Дори да можем да наречем една планета «дом», дори да има малцина, които остават и могат да нарекат Земята техен дом, днес няма такова нещо, каквото е домът. Човешката раса сега е разпокъсана между звездите, все още пръскаща се към звездите. Като раса нас не ни задоволява миналото, а много от нас и настоящето, така че гледаме само в една посока — към бъдещето, което ни отдалечава все повече от понятието дом. Като раса ние сме непоправими скитници и не желаем нищо, което би ни обвързало, и нищо, за което да се държим — до този ден, който трябва да дойде някога за всеки един от нас, когато разбираме, че не сме толкова свободни, колкото си мислим, а по-скоро сме изгубени. Едва когато се опитаме да си припомним с наследствената си памет къде сме били и защо сме били там, разбираме до каква степен сме се изгубили.

На една планета или дори в една слънчева система бихме могли да се насочим към психологичния център на вселената. Защото тогава имахме ценности, ценности, които сега разглеждаме като ограничени, но все пак ценности, които осигуряваха човешка система, в чиито рамки да се движим и да живеем. Но рамките на тази система сега са разбити и нашите ценности начупени толкова много пъти от различните посетени от нас светове (тъй като всеки нов свят или ни е давал нови ценности, или е отричал някои от старите, към които сме се придържали), така че нямаме основа, върху която да изграждаме и прилагаме оценките си. Сега не разполагаме с мярка, за която да се споразумеем и да я използваме за измерване на загубите си или на стремежите си. Дори безкрайността и вечността се превърнаха в понятия, които се различават по някои основни линии. Едно време прилагахме науката си, за да изградим мястото, където да живеем, да му придадем форма и смисъл. Сега сме объркани, защото сме научили толкова много (макар и да е само частица от това, което има да се научава), че не можем да намерим гледни точки на човешката наука, които да представят вселената такава, каквато я познаваме днес. Сега имаме повече въпроси, отколкото когато и да било преди, и по-малко шансове да намерим отговорите им. Може да сме били провинциалисти, никой няма да отрече това. Но много от нас трябва да проумеят, че в провинциализма сме намирали утеха и известно чувство за сигурност. Всеки живот е поставен в среда, която е много по-голяма от самия живот, но за няколко милиона години всяка форма на живот може да извлече от околната си среда достатъчно знания, за да може да живее добре в нея. Но ние, като напуснахме Земята, като отхвърлихме с презрение родната си планета в замяна на по-ярки и по-далечни звезди, разширихме неимоверно околната си среда и не разполагаме с тези няколко милиона години. В бързината си не разполагаме с никакво време.“

Тук текстът свършваше. Хортън затвори книгата и я бутна настрана.

— Какво? — попита Хищника.

— Нищо — отвърна Хортън. — Само безкрайни заклинания. Нищо не разбирам от тях.