Чарлс Шефилд
Отклонение (9)

Глава 9

Йерархията беше ясна на Д’жмерлиа — хората са по-низши същества от сикропеанците, но са много по-висши от ло’фтианците и хименоптите, които пък на свой ред с много превъзхождат варнианците, дитроните, берсиите и дузината други по-маловажни интелигентни видове от спиралния ръкав.

Йерархията определяше и веригата на подчиненост. В отсъствието на Атвар Х’сиал или друг сикропеанец той трябваше безпрекословно да се подчинява на човека. Не бе длъжен да го обича, но определено трябваше да прави онова, което човекът му нарежда.

Затова, когато Дариа Ланг, Ханс Ребка и Калик отидоха да търсят Луис Ненда и Атвар Х’сиал на „Хев-ит-ол“, а на него му заповядаха да остане на Дрейфъс-27, той не се оплака. В същото време Д’жмерлиа завидя на Калик. Докато той беше оставен да направи обстановката пригодна за живот, хименоптът беше отишъл да търси своя господар и може би дори да му помогне. Но кой щеше да помогне на Атвар Х’сиал, ако тя има нужда от помощ? Кой щеше да общува със сикропеанката посредством предаване на феромони? Не Дариа Ланг или Ханс Ребка, нито Калик.

Не беше решено кога да започне операцията по почистване на жилищните помещения на Дрейфъс-27, така че Д’жмерлиа не се чувстваше задължен веднага да се залови за работа. Той остана в своята стая върху клатещата се повърхност, близо до комуникационната апаратура, която Ханс Ребка беше пренесъл от „Дриймбоут“.

Неговите преживявания щяха да са чрез събирани старателно и по малко словесни, а понякога и визуални съобщения. Това все пак беше по-добро от нищо, а Д’жмерлиа притежаваше силна междувидова съпричастност. Беше ликувал, когато Калик му съобщи за първото засичане на „Хев-ит-ол“ от сензорите на „Дриймбоут“. Беше чакал мъчително, когато всички сигнали неочаквано бяха изчезнали по време на спускането към повърхността на „Глистър“ Беше се зарадвал, при пристигане на съобщението за тяхното безаварийно кацане и за видимо доброто състояние на кораба на Луис Ненда. Беше озадачен от аномалните параметри на самия планетоид и присъствието на рояк от активни фейджи около него. И се беше съгласил с предположението на Дариа Ланг, че „Глистър“ е артефакт.

В последното съобщение от „Дриймбоут“ се казваше, че Дариа Ланг оставя кораба на дистанционно управление, а тя отива на повърхността на „Глистър“ да се присъедини към Ханс Ребка и Калик за директен преглед на кораба на Луис Ненда.

Д’жмерлиа потрепери от вълнение и очакване. Следващата връзка щеше да бъде критична. „Хев-ит-ол“ изглеждаше в изправност и това беше чудесно. Но бяха ли Луис Ненда и Атвар Х’сиал живи? Наведен над комуникационната апаратура Д’жмерлиа чака шест часа за отговор.

Дългоочакваното съобщение дойде като гласов сигнал от Калик!

— Доклад № 11031 — започна тя. — 09:88:3101! Идентификационен номер на елемента R-86945.

Идентификационният номер на Луис Ненда. Следователно „Хев-ит-ол“ сигурно бе в добро състояние. Но дори преди да започне истинското съобщение, Д’жмерлиа разбра от бавния и напрегнат говор, че се е случило нещо ужасно.

— Говори Калик. Не ми е известно къде са капитан Ребка и професор Ланг. Аз съм на повърхността на „Глистър“…

Хименоптът предаде сбито и мрачно резюме на събитията след последното съобщение на Дариа Ланг и завърши с думите:

— Не е ясно дали господарите Луис Ненда и Атвар Х’сиал са живи или мъртви. Същото се отнася за професор Ланг, и за капитан Ребка. Независимо от тяхното състояние, ако са тук някъде наблизо, ще са във вътрешността на „Глистър“. Не зная как може да се влезе в сферата. Предлагам с „Хев-ит-ол“ да огледам планетоида от малка височина и да потърся места за влизане. Вероятността за откриване на такива е малка, но преди да прибегна към по-рисковани стъпки, ще направя опит.

Д’жмерлиа потърси местонахождението на източника на съобщението. Калик беше на планетоида на по-висока орбита от Дрейфъс-27, така че той равномерно изоставаше. След още половин час „Глистър“ ще се скрие зад сферичната маса на Гаргантюа. За известно време съобщенията ще станат невъзможни. Сигналът и сега беше с електронен шум, слаб и накъсан.

Д’жмерлиа превключи на режим предаване.

— Калик. Какво ще правим? Господарите заминаха — гласът му прерасна във вой. — Не остана никой, който да ни ръководи!

Той изчака търпеливо трите секунди закъснение за разпространение на сигнала в двете посоки. Калик беше умна — тя сигурно знаеше какво да правят.

— Разбирам — отговори слаб глас — и аз съм изправена пред същия проблем. Единственото, което можем да направим, е да се опитаме да си представим какво биха искали господарите и да действаме в съответствие с него. За момента твоето положение е ясно. Ти си инструктиран да останеш на Дрейфъс-27. Така трябва да постъпиш. Моето положение е… по-трудно.

Последва дълга пауза. Д’жмерлиа можеше да се досети какво изживява Калик и искрено й съчувстваше. Хименоптът беше отказал да се подчини на заповед на Ребка и влезе в мъглата, но не в това беше проблемът. Д’жмерлиа би направил същото, за да предпази хората от риск. Но от своето безпроблемно преминаване Калик бе убедена, че Ребка и Ланг също ще преминат през блестящата мъгла без опасност. Така и им каза — но беше сбъркала. Нейното неподчинение може би бе довело до гибелта им. Калик не можеше да седи и да чака, както чакаше Д’жмерлиа. Тя трябваше да намери начин да изкупи вината си.

— Ако след моето проучване не открия никакво място за влизане — продължи след малко Калик, — а аз имам малко основание да вярвам в това, тогава ми остава една друга възможност. Нашите първи опити да проникнем през повърхността на „Глистър“ бяха неуспешни. Не можахме да я пробием, нито да я прогорим. Но облакът, който видяхме, дойде от вътрешността на „Глистър“. Той се появи от една на вид твърда повърхност. И все пак, когато ме докосна, почувствах, че има твърди компоненти. Ние сме склонни да приписваме свръхестествена сила на Строителите и поради това пренебрегваме простите обяснения. На мен обаче ми се струва, че дори с нашата технология посредством силно електромагнитно поле повърхността може лесно да се поддържа в твърда, газова или течна форма. Ако е така, с локално неутрализиране на полето ще можем да влизаме и излизаме от „Глистър“. На „Хев-ит-ол“ има уреди за изследване на тази възможност… — гласът й заглъхна, после се появи отново по-слаб. — Предпочитам по-обикновен метод на достъп, но… като последна възможност.

Сигналът не прекъсна и гласът на Калик прозвуча отново решително, Д’жмерлиа се почувства свободен от усещането за изолираност и от лошите си предчувствия. „Може би това се дължи на факта, че тя има на разположение кораб — помисли си той. — Може да направи нещо. Ако всички на «Глистър» са мъртви, Калик може да се върне у дома и да си потърси нов господар. А той не може да отиде никъде, не може дори да си представи друг господар, освен Атвар Х’сиал. Може би, освободена от задължението да направи труден избор, Калик не беше свикнала изцяло с положението си на роб.“

— Калик, моля те обади се. Веднага щом можеш. Не искам да оставам самичък.

Отговорът пристигна с голямо закъснение:

— Разбира се. Ще се свържа с теб… Зрителна линия на комуникация… но… — ново затихване… — шест часа… — сигналът почти изчезна. — Ако не ме чуваш… каквото и да трябва… търпелив — последната дума прозвуча като шепот сред смущенията по трасето.

Д’жмерлиа се сви над комуникационния апарат. Бъди търпелив. Какво друго би могъл да направи?

Най-напред Атвар Х’сиал и Луис Ненда. После Дариа Ланг и Ханс Ребка. Всичко и всички малко по малко напуснаха Д’жмерлиа.

Беше му останала само Калик, единственият възможен контакт на стотици милиони километри. А сега?

Той продължи да вслушва. Връзката с Калик съвсем се беше изгубила.

По стандартите на всеки нормален обитател на Лофти Д’жмерлиа вече беше в ненормално състояние.

Сигурно беше така. Ло’фтианците са обществени животни. Само луд можеше да позволи да го откъснат от домашната среда, да има за господар сикропеанка и да му служи като преводач. Що се отнася до сикропеанците, те избираха ло’фтианските си роби по тяхната способност да усвояват сикропеанската феромонна форма на говор. Но от ло’фтианска гледна точка изборът се извършваше по съвсем различен механизъм.

Всеки ло’фтианец бе способен да усвои сикропеанската форма на общуване. С техния талант да изучават езици, това изобщо не беше трудно. Но само няколко мъжки, душевно неуравновесени до точката на лудост, можеха да понасят да бъдат отмъкнати далеч от обществото на женските с техните дупки.

Отделянето им беше по-лошо, отколкото можеше някога да бъде за човек. Когато сикропеанците открили Лофти, по повърхността на планетата бродели доминиращите видове, притежаващи интелект, но не и технология. Милиони години мъжките ло’фтианци прекарвали по-голяма част от приятния си и мирен живот на открито под ясните, студени небеса на Лофти. Те не проявявали интелектуално любопитство. Всички трудни решения се вземали от слепите женски, които живеели в дупките. Търсещите храна мъжки виждали звездите, но не били любопитни и гледали на тях само като на елемент от света, който им подсказвал кога е време да се събират определени растения.

Пристигането на сикропеанците, носещи новината, че ярките светли точки по небето са светове, населени с други същества, било посрещнато с толерантна незаинтересованост от женските в дупките. Те малко се интересували от повърхността и още по-малко от онова, което е над нея. Комуникациите били на много ниско ниво. Сикропеанците нямали никакъв интерес нито да завладеят планетата, нито да живеят на нея. Те не харесвали студените, ясни небеса. И не желаели да експлоатират Лофти. Сикропеанските условия за мирно съвместно съществуване били прости.

Единственото, което търсели, било същества с чувствителни органи за възприятие, за да разбират и човешката звукова, и сикропеанската феромонна реч, и с интелект да усвоят и двете форми на език.

Загубата на малък брой от многобройните мъжки ло’фтианци като единствена цена за спокойствието била приемлива за преговарящите и във всеки случай, казали женските от дупките, които сключвали сделката, нима някой ще е толкова луд, та да прибегне до лош материал за размножаване дори и той да остане под ръка?

Д’жмерлиа напуснал Лофти, за да стане слуга и преводач на Атвар Х’сиал. Според ло’фтианската терминология той вече бил обезумял. Сега Д’жмерлиа мислеше върху едно действие, което да заличи предишната му лудост.

Шест часа. Дванайсет. Двайсет. И никакъв сигнал от Калик или някой друг. Никакъв отговор на неговите все по-отчаяни послания.

Орбитите на Дрейфъс-27 и на „Глистър“ се разминаха веднъж и после още веднъж. Първият път Д’жмерлиа се насили да включи апаратурата на приемане, докато вършеше някаква работа вътре в Дрейфъс-27. Вторият, силното желание да остане близо до комуникатора, стана непреодолимо.

Трийсет часа чака той, докато накрая не го сдържаше на едно място. Ханс Ребка му беше казал да остане на Дрейфъс-27. Калик му беше казал същото. Но те и Дариа Ланг бяха в опасност.

„Съмър Дриймбоут“ беше оставен на дистанционно управление. Той използва комуникатора да го изведе по траектория, максимално близка до Дрейфъс-27.

Корабът прие тежкото изпитание да мине през пояса от фейджи и пристигна с още едно хлътване на корпуса от удар. Д’жмерлиа го огледа, за да се увери, че повредата е повърхностна, след това се качи и зададе курс с най-кратко време на завръщане.

Докато траеше полетът обратно до „Глистър“, не пристигна никакво съобщение. При своята заетост със съществуващия проблем Д’жмерлиа не се сети да изпрати съобщение за своето решение да напусне Дрейфъс-27 и да направи едно пътуване до планетоида.

На две хиляди километра „Глистър“ се провидя. Също и матрицата от светли точици, въртящи се в орбита около малката сфера. Д’жмерлиа настрои уредите за управление, за да блокира системата за избягване на сблъсъци, ако се наложи. Компютърът беше готов за траектории за свободно падане на природни тела, не за директна атака на активни фейджи. За времето, с което разполагаше, Калик може би щеше да успее да състави алтернативни програми, но за Д’жмерлиа това беше непосилна задача.

Двеста километра. Последва рязко дърпане поради силното ускорение. Сближаване — достатъчно да погледне в петоъгълното тъмно гърло на фейдж, прелетял само на четирийсет метра. Осемдесет километра. Друго по-близо сближаване и второ дърпане наляво. Петдесет. „Дриймбоут“ започна толкова рязко да забавя, че предните крайници на Д’жмерлиа не можеха да се движат по таблото. Той седеше вдървен, гледаше през илюминатора как корабът мина със свредел през дъжда от фейджи. Той броеше избегнатите удари.

Вече беше убеден, че корабът е обречен, но в последните минути на слизане фейджите изведнъж изчезнаха. Воят на претоварените двигатели премина в остро свистене. Д’жмерлиа, вече в космически костюм, включи екрана на дисплея за детайлно разглеждане на повърхността.

Нищо. Никакво оранжево блещукане, никакво движение на хора, никаква следа от „Хев-ит-ол“.

Но от неговото положение близо до повърхността той виждаше по-малко от един процент от повърхността на планетоида, а по време на полета надолу нямаше време за визуално изследване. Може би Калик и другият кораб бяха само на няколко метра, скрити зад овала на „Глистър“. А Калик беше сбъркала. Повърхността не беше напълно гола. Той виждаше някаква стърчаща над хоризонта синьо-сива маса.

Според Калик и Ханс Ребка атмосферата навън беше годна за дишане. Пак според тях цялото място беше безопасно. Д’жмерлиа включи костюма си на непропускливост и излезе навън. Той тръгна по гладката повърхност към стърчащите синьо-сиви буци.

Наполовината път спря. Беше ли онова нещо такова, каквото изглеждаше, че е? Той гледа дълго време после обърна лимонените си фасетъчни очи нагоре. Беше ли въображение или те се движеха още по-ниско и по-бързо от предположението в доклада на Дариа Ланг?

Той се обърна, върна се на „Дриймбоут“ и го включи в режим на пълна самозащита.

После се върна и тръгна по повърхността на „Глистър“. Тази струпана маса може би е била скрита там, зад хоризонта, при пристигането на другите на планетоида. Може да е стояла там милиони години. Д’жмерлиа определено се надяваше да е така.

Но тя можеше да е съвсем скорошно струпване. На всеки няколко стъпки той се спираше и оглеждаше небето.

Беше ли то онова, което предполагаше? Определено приличаше на такова, макар всеки специалист по Строителите да се кълнеше, че никога не може да бъде намерено в силно гравитационно поле.

Колкото по-близко идваше, толкова повече предметът, който доближаваше, приличаше на сива останка от разбит фейдж.