Чарлс Шефилд
Отклонение (19)

Глава 19

Един сигнал дълбоко в мозъка на Ребка му внуши какво вижда в камерата. Никога по-рано не беше виждал нещо подобно на него, но кожата на ръцете му изтръпна, космите по врата му настръхнаха.

— Ханс? — повика го Дариа. — Отместете се. Мой ред е.

Тя го задърпа за ръкава. Тогава нещо в скованата му поза й подсказа, че онова вътре не е обичайно и той няма да се отмести. Тя се притисна по-близо до него и отново надзърна през прозрачния капак на камерата.

Трябваше да мине малко време, за да се адаптират очите й към пониженото ниво на светлината. Но докато зрението й се адаптираше, умът й обяви високо и ясно: „Внимание! Това е камера за стазис! Вътре не трябва да има никаква светлина. Изобщо! Не и докато камерата запазва състоянието на стазис.“ Но какво става вътре?

После, когато видя, всякакво рационално мислене секна. На не повече от три стъпки от лицето й имаше голямо око с диаметър колкото протегнатата й ръка, със спуснат над него клепач. Тази лазурна очна ябълка беше почти затворена. Намираше се върху широка, издута глава в среднощно синьо, широка най-малко един метър. Между раздалечените очи имаше извита нагоре човка, достатъчно голяма да хване и разбие човешки череп.

Останалата част от тялото беше дълга седем метра. На Дариа не й беше нужно да гледа повече.

— Зардалу — думата прозвуча от устните й като шепот, принуден да излезе въпреки нейната воля.

Ханс Ребка се размърда. Тихо произнесената дума го беше извела от транса.

— Да. Кажете ми, че сънувам. Няма такова нещо. Зардалу вече не съществуват.

— И е живо… Погледнете, Ханс, то мърда!

С тази забележка чувството за научно любопитство се върна у Дариа. В спиралния ръкав зардалу бяха изтребени преди много хиляди години. Макар те да служеха все още за галактически плашила всичко около тях беше теория, мит или легенда. Никой не знаеше подробности — нито за тях, нито за тяхната философия, еволюция или навици. Никой не знаеше как сефалоподите, морски някога същества, са могли да оцелеят и да дишат на сушата.

Но Дариа неочаквано разбра, че може да отговори на последния въпрос. Тя забеляза леко вълнение върху голямото тяло. Зардалу сигурно дишат, като използват модификация на техниката, с която си служат обикновените морски сефалоподи за придвижване — само че вместо да поемат и да изхвърлят вода като сепия, зардалу използват същото мускулно действие да поемат и изхвърлят въздух.

А за придвижване?

Тя се вгледа в тялото. Горната му част беше цилиндър със закръглен връх и ленти от гладки мускули по него. Очите и човката бяха разположени около един метър по-надолу. Под човката имаше дълъг вертикален отвор, заобиколен от гъвкава мускулна тъкан. Нямаше никаква разлика в ширината между главата и торса, но под дългия процеп на устата се виждаше огърлица от торбички с кръгли отвори, широки около петнайсетина сантиметра, обкръжаващи цялото тяло. В тях имаше бледосини и с различна големина овални форми. Около главното тяло личеше плетеница от дебели, също бледосини пипала. Те бяха достатъчно здрави за ходене на тях, макар че около най-дебелите им части бяха увити широки ремъци. Две от пипалата завършваха с добре разделени краища.

„Ако тези тънки нишки притежават независим контрол — мислеше си Дариа, — зардалу притежават по-голяма сила да манипулират от човешката… по-голяма от тази на всяко същество в спиралния ръкав.“

Тя изпита тревожно страхопочитание. Зардалу може би я изпълваха с ужас, но в същото време тя знаеше, че са красиви. Тази красота идваше от идеалното съответствие между форма и функция. Съчетанието от мускулна сила и нежно докосване не можеше да не я впечатли. Единствената аномалия беше мрежата, която опасваше горната част на пипалата.

— За какво са онези ремъци, Ханс? — прошепна тя. — Те не могат да служат за физическа опора. Мислите ли, че са предназначени за пренасяне… на малките или на храна и оръжия?

Но Ребка още гледаше вълничките по тялото.

— Дариа, това не трябва да става. Това е невъзможно. Не забравяйте, че това е блок за стазис. Всичко е замръзнало, сякаш времето е спряло. А онова нещо там, вътре, диша… бавно, но достатъчно, за да се вижда. И погледнете онова око.

Тежкият клепач трепна. Докато го наблюдаваха, края на едно дебело пипало се изви няколко сантиметра.

Ребка бързо се отдръпна от камерата.

— Дариа, това зардалу не е в стазис. Може да е било преди няколко часа. Сега то започва да се събужда. Нямам представа колко ще продължи реанимацията, но Говорителя-между трябва да е започнал процеса веднага с нашето пристигане. Той каза, че тук има само две форми и аз предположих, че това сме ние двамата. Но сега разбирам, че това изглежда е означавало два вида. Хора и зардалу. Трябва да се опитаме да го намерим и да го предупредим. Той вероятно няма представа какви са били зардалу навремето.

Ребка обиколи всички камери за стазис и пред всяка се спираше за секунда.

— Всичките са еднакви. И всичките започват събуждат.

Той бързо се върна при модула с храна, взе още замръзнали пакети и ги натъпка в джобовете си. Дариа се чудеше, че в такъв момент той можеше да мисли за храна. Тя си спомни колко гладна беше се чувствала, но в момента не можеше да хапне нищо.

Ребка се обърна нетърпеливо към нея.

— Хайде.

Тя се подчини с нежелание. Беше против инстинкта й да остави нещо толкова ново, за което безброй учени и експерти по културата в спиралния ръкав бяха изразходвали много умствена енергия. Ханс беше прав, като каза, че Говорителя-между може би няма представа какво представляват зардалу, но това беше също толкова вярно и за познанието на хората за зардалу. Съществуваха предположения и теории, но никой не знаеше нищо със сигурност. А тя беше тук с идеалната възможност да изясни фактите.

Само едно нещо я накара да последва Ребка — страхът, който пропълзя по гръбнака й, неканен като капилярен поток от ледена вода при вида на тъмносинята кожа и грамадното тяло. Тя не искаше да бъде сама със зардалу дори и то да не е в съзнание.

Според специалистите хората никога не са срещали зардалу. Голямото въстание е станало преди човечеството да излезе в Космоса. Но може да има и повече подробности от онези, което съществуват в банките данни. Умът й подсказваше, че срещи със зардалу е имало много преди писаната човешка история.

И тези срещи са били кървави и безмилостни. Някога, много отдавна зардалските съгледвачи са следели отблизо Земята, но зардалу са били спрени, преди да могат да я колонизират. Не от действия на тогавашните хора, а от Голямото въстание. При него са били унищожени много интелигентни раси и десетки планети. А Земята се е възползвала от този резултат, без да знае за дадените жертви. Зардалу са били изтребени.

Или почти изтребени.

Дариа усети, че докато вървеше подир Ханс, цялата трепери. Той беше прав. Те трябваше да намерят Посредника и да го предупредят дори и да не бяха сигурни за какво точно го предупреждават.

Достигането до него по принцип трябваше да бъде съвсем лесно. Те бяха влезли в сферата на неговото тяло и не бяха излизали от нея. Следователно трябваше все още да са вътре в Посредника.

Но Дариа не го вярваше. Тя вече не вярваше на сетивата си. Залите с камерите за стазис и зардалу бяха прекалено големи, за да бъдат в Посредника. Строителите контролираха конфигурацията на пространството и времето, което надминаваше най-безумните мечти на сегашните обитатели на спиралния ръкав. Доколкото знаеше, Посредника можеше да е много далеч — на хиляди светлинни години според представите на хората.

Докато вървеше подир Ханс Ребка към двете врати на залата, Дариа погледна зад себе си — същите врати, през които бяха влезли преди по-малко от час. Големите ковчези все още бяха тихи. Но сега тя знаеше тяхното съдържание, знаеше, че тишината е зловеща — тишина, която възвестява предстоящо раздвижване. Тя се почувства странно разтревожена от напускането на залата, дори по-разтревожена, отколкото при присъствието си в нея.

Още щом минаха през първата плъзгаща се врата и след това през втората, Дариа веднага разбра, че инстинктите й не са я подвели. Външността се беше променила. Те излязоха не в безкрайната равнина, където бяха срещнали Посредника, а в една мрачна стая със сиви стени. И вместо празнотата на високите тавани, или плетениците, въжетата, мрежите и параваните на „Глистър“ Ханс и Дариа стояха пред стотици кубове с цвят на слонова кост и размери от такива на малки кутии, които съвсем лесно можеха да се носят под мишница, до по-високи от човек. Кубовете бяха разпръснати по целия под на правоъгълната стая като зарчета, хвърлени от великан.

Нищо не помръдваше. Нямаше никаква следа от Посредника.

За изненада на Дариа, след като Ребка внимателно огледа средата, той отиде напред да погледне в две от кутиите. Бяха една до друга и стигаха до коленете му. Ребка седна на едната, бръкна в джоба си и извади някакъв пакет, отвори го и започна да бели тънкокория плод, който извади от него.

— Още е малко студен във вътрешността — каза Ребка след няколко секунди. — Но не можем да си позволим да бъдем прекалено придирчиви.

— Ханс! Зардалу! Трябва да намерим Посредника.

— Искате да кажете, че ще ни хареса — той отхапа малко парче от плода, сдъвка го и се намръщи. — Не е много вкусен, но е по-добър от нищо. Вижте, Дариа, аз не по-малко от вас искам да намерим Посредника и да говорим с него. Но как? Надявах се да установим, че сме още вътре в него, така че излизайки навън, да го срещнем. Не излезе така. Това място е по-странно от всичко, което някога съм виждал през живота си и мисля, че и на вас не ви харесва. Докато се приближавахме към него, вие видяхте размера на този артефакт. Бихме могли да прекараме останалата част на живота си в търсене на някого, но ако той не желае да се покаже, никога няма да го намерим.

Дариа си представи чудовищната космическа конструкция, която бяха видели през последната част от тяхното приближаване, фините нишки, простиращи се на милиони километри. Ребка беше прав. Конструкцията беше твърде голяма дори да се наблюдава, камо ли пък да се търси нещо в нея. Но идеята да не се търси…

— Искате да кажете, че ще стоите тук и нищо няма да вършите?

— Не. Аз мога да намеря решение, а ако човек не знае какво да върши, най-добре да не върши нищо. Ще седя и ще ям. И вие ще вършите същото — той потупа кутията до себе си. — Точно тук. Вие сте логически мислеща личност, Дариа. Помислете добре. Ние нямаме идея къде е Посредника нито как да го намерим. И не знаем как да излезем оттук… Искам да кажа, че дори не знаем топологията на това място. Но ако питате къде е най-вероятното място да се покаже Посредника, бих ви казал, че е точно тук, където ни остави. А ако ме питате кой е най-добрият начин да прекараме времето си, бих казал, че трябва да вършим две неща: да ядем и да почиваме, и да стоим там, където можем лесно да следим какво става в другата зала, където са зардалу. Всъщност ние би трябвало също да се храним там, но зная, че ако гледам онези ковчези, няма да мога да преглътна нито хапка.

Признаци на психична неустойчивост у Ханс Ребка? Дариа не знаеше дали я одобрява или не. Тя седеше на белия кашон със залепен на едната му страна етикет със снежинки. Капакът беше леко топъл на пипане. Той се огън под тежестта на тялото й съвсем малко — точно колкото да й бъде удобно.

Може би това изобщо не беше признак на слабост у Ребка. Щом не знаеш какво да правиш не прави нищо. Човек би могъл да помисли, че това е нейна философия, на научния работник, живял в кабинет двайсет години. Но вместо да не прави нищо тя изпитваше огромно желание да върши нещо… каквото и да е. Ребка, роденият специалист по изглаждане на конфликти, който беше минал през стотици трудности, той можеше да седи и да си отдъхва.

Дариа взе един хладен жълт плод. Да яде? Яде. Намери го малко недозрял, с трудна за дъвчене зърнеста текстура. Никакви артефакти. Ребка беше прав и за това. Сигурно не бяха докарани чак тук, за да бъдат отровени или оставени да умрат от глад. Само че какво право имаха те да правят някакви допускания за мисловните процеси на извънземните, след като всичко, което се беше случило след тяхното пристигане на Гаргантюа, беше пълна загадка?

Дариа погълна още три парчета от непознатата храна. Стомахът й все още не възразяваше, но тя предпочиташе онова, което ядат, да е топло. Почувства хлад. Потрепери, включи костюма си на по-високо ниво на непропускливост. Дариа беше готова да поиска още плодове, но забеляза, че Ребка се е изправил и се оглежда. Тя проследи погледа му и не видя нищо.

— Какво има?

Той поклати глава.

— Не зная. Само… — Ребка се обърна към далечната страна на залата. — Усещате ли го? Не е въображение. Течение… става по-силно.

Студено течение. Дариа разбра, тя го усещаше от известно време, без да разбира, че е течение. Духаше хладен вятър, разрошваше косата й и огъваше леко костюма й.

— От какво е предизвикано?

Тя знаеше отговора, макар Ханс да клатеше озадачен глава. Дариа виждаше на далечната страна на залата въртяща се фигура — тъмен въздушен цилиндър като мътна вода или стъкло с хоризонтални ивици. Той заформяше вихър, който се простираше от пода до тавана. Тя се изправи и сграбчи ръката на Ребка.

— Ханс! Трябва да се махнем оттук и да се върнем в другата зала… Вятърът става все по-силен.

Циркулацията, създадена от вихъра, се превърна в силен вятър, завихрящ се из цялата зала. Кой можеше да каже колко силен ще стане? Ако продължеше да се засилва, тя и Ханс щяха да бъдат съборени.

Той кимаше, без да се опитва да надвика воя на вятъра. Хванати един за друг, те тръгнаха да търсят завет във входа. На влизане Ребка се обърна.

— Почакайте една секунда! — наложи се да крещи в ухото й, за да го чуе. — Вятърът продължава да се засилва, но ще спре… Погледнете!

Въртящият се въздушен цилиндър се прибираше в себе си. Докато наблюдаваха, от пет метра широчина той се сви на по-малко от една протегната човешка ръка. Ядрото му стана мазно, с мек ръб, черно и толкова тъмно и плътно, че през него не се виждаше стената на залата. Воят на вятъра стана още по-силен. Ушите на Дариа я заболяха.

Тя отиде по-навътре във входа. Силата на вятъра беше ужасяваща. Вихърът ставаше все по-тъмен и по-опасен. Тя се пресегна да дръпне назад Ребка — той надзърташе в залата, макар вихрите да дърпаха косата му и да шибаха тялото му. Пръстите й го сграбчиха за костюма. Воят на вятъра ставаше все по-силен и по-силен.

Тя го дърпаше. Ребка изгуби равновесие и политна назад. Дариа се блъсна в затворената врата.

В този миг всичко спря. Вятърът стихна, звуците замряха.

В залата настъпи пълна тишина. И тогава в неестествената тишина се чу тихо изпукване, не по-силно от това при изваждане на коркова тапа от бутилка. Вихърът смени цвета си, стана кървавочервен и започна да избледнява.

В следващия миг тишината беше нарушена. От изтъняващото ядро на въртящата се колона излезе фигура. Човешка!

Беше Луис Ненда. Цветът на кожата му беше жълто-зелен. Гол до кръста, той ругаеше невъобразимо.

Малката черна чанта, която винаги носеше със себе си, шляпаше по голите му гърди. На две стъпки след него, влачейки се нещастно на шест крака, пристъпваше гигантската сляпа фигура на Атвар Х’сиал.

 

 

На Опал те бяха врагове. Ненда и Атвар Х’сиал се бяха опитали да убият Дариа Ланг и Ханс Ребка и Ребка щеше да бъде щастлив да им окаже същата чест.

Трийсетте хиляди светлинни години променяха нещата. Те се поздравиха като отдавна разделени братя и сестри.

— Къде, по дяволите, се намираме? — попита Ненда, когато спазмите в стомаха му престанаха достатъчно, за да може да каже нещо.

— Далеч от дома — каза Ребка.

— Зная това, но къде?

Размениха информация и Дариа научи, че нейното пътуване дотук е било истинско удоволствие в сравнение с онова, което се е случило на двамата новопристигнали.

— Спиране и отново тръгване — каза Ненда. — Тръгване и спиране, по целия път — той шумно се оригна. — Подмятане надолу с главата и в следващия момент обратно. Продължи цяла вечност. Ако имах нещо в стомаха си, петдесет пъти щях да повърна — той замълча замалко. — Ат казва, че и тя се е чувствала така. А вие сте пристигнали толкова леко. Сигурно има повече от един път за идване тук. Ние явно сме пътували във втора класа и сме минали по по-лошия път.

— Но по-бърз — поправи го Ребка. — От вида ви личи, че двамата с Атвар Х’сиал сте напуснали „Глистър“ дни подир нас. Ние мислехме, че сме пътували само няколко минути, но трябва да е било много повече… Не знаем колко дълго бяхме задържани в нищото между преходите.

— Е, аз мислех, че сме пътували седмици — Ненда отново се оригна. — Ох, така е по-добре. Трийсет хиляди светлинни години ли казахте? Това е много далеч от дома. Нека да ти бъде за урок, Ат. Алчността не води до нищо добро.

— Тя може ли да ви разбира? — Дариа гледаше сипаничавите голи гърди на Ненда и виждаше как вдлъбнатинките и възлите потреперват и пулсират в такт с говора му.

— Разбира се. Най-малкото винаги когато използвам приставката. Обикновено в същото време изговарям думите, защото така ми е по-лесно да зная какво искам да кажа. Но Ат всичко разбира. Гледайте. Чуваш ли ме, Ат?

Сляпата глава кимна.

— Видяхте ли. Човек трябва да има вградена приставка, за да може да разговаря с Ат и с други сикропеанци — той погледна гърдите на Дариа. — Обърнете внимание, че не бих искал да видя тези цици обезобразени.

Всякакво съчувствие, което Дариа изпитваше към карелианеца, тутакси се изпари.

— Ако бях на ваше място, Луис Ненда, щях да запазя приказките си за пред съда. Очаква ви официално обвинение, което ще бъде предявено, щом се върнем на спиралния ръкав. Съветникът Грейвс вече изпрати съобщение.

— Обвинение за какво? Нищо лошо не съм направил.

— Вашият кораб стреля по нас — отвърна Ребка. — Вие се опитахте да унищожите „Съмър Дриймбоут“ след летния прилив.

— Опитал съм се да го разруша? — лицето на Ненда бе самата невинност. — Сигурен ли сте, че съм бил аз, капитане, а не три други момчета? Никога не съм чувал за „Съмър Дриймбоут“. И не си спомням изобщо да съм стрелял по нещо. Спомняш ли си да сме стреляли по нещо, Ат? — той млъкна. Сикропеанката не помръдна. — Няма начин. Виждате ли, тя е съгласна с мен.

— Тя също е виновна!

— Искате да кажете невинна.

Лицето на Ребка беше изгубило обичайната си бледност.

— По дяволите! Мисля, че няма да чакам дори да се върнем у дома. Мога да изготвя обвинение срещу вас тук, също както и Грейвс — той пристъпи една крачка към Ненда.

Другият мъж не помръдна.

— В такъв случай, вие сте луд. Много важно! Хайде, арестувайте ме… и ми кажете къде ще ме заключите. Може би ще ме затворите заедно с вашата приятелка тук. Ще ми бъде много приятно. На нея също — той се усмихна и я погледна с възхищение. — Какво ще кажеш, скъпа? С мен ще изпиташ по-голямо удоволствие, отколкото си изпитала с него.

— Ако правите опит да смените темата, няма да мине — Ребка пристъпи напред, като застана на крачка от Ненда.

— Наистина ли искате да видите дали мога да ви арестувам? Опитайте още няколко духовитости като тази.

Ненда се обърна към Дариа и й намигна.

— Виждате ли го как побеснява, когато някой се опитва да постигне мир?

Ненда държеше под око Ребка и на мига отблъсна ръката, която сграбчи китката му. После двамата мъже сплетоха ръце и се втренчиха един в друг.

Дариа не можеше да повярва. Никога по-рано не беше виждала Ребка да изтървава нервите си… А Луис Ненда никога не беше бил нещо друго, освен хладен и циничен негодник. Каква беше причината за това избухване? Напрежение? Умора?

Не. Тя виждаше техните изражения. Те се измерваха с поглед, изпитваха се да видят кой е по-голям мъж.

Значи така се държат хората на примитивните далечни светове. Ако разкаже на Сентинел Гейт, всеки би помислил, че причината е в нея.

Двамата мъже още стояха със сплетени ръце. Дариа се пресегна и дръпна Ребка.

— Престанете! — извика тя. — И двамата. Държите се като диваци.

Те не й обърнаха никакво внимание, но Атвар Х’сиал се пресегна с многоставните си предни крайници, сграбчи ги за кръста, вдигна ги във въздуха, по един мъж във всеки крайник, и без усилие ги отдалечи един от друг. След секунда-две Атвар Х’сиал ги остави да стъпят на краката си, но продължи да ги държи раздалечени.

Сляпата глава се обърна към Дариа, хоботът се разви и издаде тихо съскане.

— Зная — каза Дариа. — Като животни са, нали? Подръж ги още минута-две — тя разпери широко ръце, сякаш раздалечаваше мъжете още повече. Атвар Х’сиал може би нямаше да разбере думите й, но сигурно щеше да разбере тяхното значение.

Дариа отиде и застана между тях.

— Чуйте ме и двамата. Не зная кой от вас е по-глупав, но можете да оставите идиотския си спор за по-късно. Искам да ви кажа само една дума — тя млъкна, очаквайки те да насочат цялото си внимание към нея. — Зардалу! Чувате ли ме? Зардалу.

— А? — ръцете на Луис Ненда още бяха протегнати към Ребка, но се отпуснаха като отсечени. — За какво става дума?

Дариа посочи към входа зад нея.

— Там вътре. Четиринайсет зардалу.

— Глупости! От хиляди години в спиралния ръкав няма зардалу. Изтребени са.

— Вече не сте в спиралния ръкав, Ненда. Намирате се на трийсет хиляди светлинни години от плоскостта на галактиката. И там в залата има четиринайсет камери за стазис с по едно зардалу във всяка. Живи!

— Не вярвам. Никой не е виждал зардалу дори препариран или мумифициран — Ненда се обърна към Ханс Ребка. — Чувате ли я? Опитва се да се шегува?

— Не се шегува — Ребка оправи костюма си, който Ненда беше смъкнал наполовина от раменете му. — Това, което казва, е истина. Те наистина са в камери за стазис, но мисля, че това няма да продължи дълго. Когато ги видяхме, стазисът беше започнал да приключва.

— Искате да кажете, че сте се били с мен, докато там зардалу са излизали от стазиса? И ме наричате луд? Вие сте лудият!

— Да не намеквате, че аз започнах боя!

Дариа отново застана между тях.

— И двамата сте луди. Пак ли започвате? Защото, ако започвате, надявам се Атвар Х’сиал да разбере достатъчно, за да удари главите ви една в друга и да ви влее малко разум.

— Атвар Х’сиал разбира. И ще го стори — Ненда загледа затворената врата. Неочаквано той отново се превърна в стария спокоен Ненда. — Зардалу. Не зная какво сте открили, но може би ще бъде по-добре да отидем там. Ще кажа на Ат какво става. Тя е като мен обаче… няма да повярва, докато сама не види.

Той се обърна към сикропеанката.

— Това няма да ти хареса, Ат — сивите феромонни възли на гърдите му пулсираха в такт с човешката реч. — Тези двама шегаджии казват, че там има зардалу. Чу ме, нали? Четиринайсет, в стазис, но живи и готови да тръгнат. Зная, зная.

Сикропеанката клекна на задните си крайници, разгъна антената над главата си и напъха хобота в надипления джоб.

— Тя не иска да слуша това — рече Ненда. — Казва, че сикропеанците не се страхуват от нищо във Вселената, но образът на зардалу е част от колективната памет на расата. Лошата част от нея. Никой не знае защо.

Ханс Ребка отвори първата от двете плъзгащи се врати.

— Да се надяваме, че няма да имаме възможност да научи. Аз предлагам вие и Атвар Х’сиал да останете замалко назад… просто за всеки случай.

Той отвори втората врата. Дариа задържа дъха си, после го изпусна с въздишка на облекчение. Големите петстенни цилиндри лежаха както ги бяха оставили, тихи и затворени.

— Добре — Ханс Ребка се намръщи. — Вие искате доказателство. Ето го. Погледнете там.

Ненда пристъпи предпазливо към прозрачния капак в края на камерата за стазис и надзърна. След няколко секунди той шумно въздъхна.

— Зная — каза тихо Ребка. — Впечатляващо, а? И страшно. Трябва да намерим начин да включим отново полето за стазис.

Луис Ненда поклати глава.

— Не зная каква игра играете, капитан Ребка и професор Ланг, зная само, че е тъпа.

Той се отдалечи от дългия ковчег.

— Има още тринайсет за проверка, но аз се обзалагам, че всичките са като този — той се обърна с лице към Дариа. — Празен е, скъпа. Празен като черепна кутия на дитрон. Какво ще кажете за това?

Статия 42: Дитрони

Разпространение: Никога не достигнали до равнище самостоятелно да пътуват из Космоса, дитроните се намират в голям брой само на техния роден свят (Дитрона, официално Лурис III, Сикропеанска федерация, сектор пет). Транспортирани дитронски колонии могат да се намерят също на съседните на Дитрона светове Принал (Лурис II) и Иверген (Лурис V). В началото на сикропеанската експанзия дитрони били откарани на други звездни системи, но там не оцелели. Навремето смятали, че причина за това са хранителни несъответствия, но от последните анализи става ясно, че основни фактори са физиологически. През третата фаза на техния жизнен цикъл дитроните не могат да оцелеят, ако групата, в която живеят стане по-малка от двайсет.

Физически характеристики: Необходимо е да се разгледат отделно трите фази на дитронския жизнен цикъл, условно означени като S-l, S-2 и S-3. Дитроните са уникални измежду известните интелигентни видове с това, че най-високите умствени нива се постигат не в най-зрялата им фаза, а във фазата преди съзряването и чифтосването (S-2).

Ларвената форма (S-1) се ражда в котило с не по-малко от пет и не повече от тринайсет малки. Новороденият дитрон тежи по-малко от килограм, но е напълно подвижен и веднага започва да яде. Той е почти сляп, притежава седемкратна радиална симетрия, асексуален е, тревопасен и не притежава измерена интелигентност.

Фазата S-1 продължава един дитронски летен сезон (три четвърти стандартна година), в края на който телесната маса на малкото достига двайсет килограма и започва метаморфоза. S-1 се движи под земята, като плосък светложълт диск с около един метър в диаметър. През пролетта той се появява като S-2 — тънко, тъмнооранжево, многокрако месоядно с двустранна симетрия и страхотен апетит. Дитронът S-2 напада всичко, с изключение на собствените си форми S-1 и S-3. Не е известно да притежава език, но от поведението му се съди, че е безспорно интелигентен. Разглеждането на дитрон във фаза S-2 най-напред е довело до признаване на този вид като интелигентен.

През тази фаза на живот дитронът е отшелник, енергичен, антисоциален. Всички опити за изпращане на дитрони S-2 на други светове са пропадали, не защото организмите умират, а защото той никога не е преставал да се храни лакомо, при всяка възможност да атакува своите поробители и да се опитва да избяга. Затворена, формата S-2 решава за минути проблем, който за повечето хора или сикропеанци би отнел час или повече.

Формата S-2 продължава четиринайсет години, като през цялото време дитронът непрекъснато расте. В края на този период теглото му достига дванайсет тона, а дължината петнайсет метра. Не съществуват по-огромни хищници в спиралния ръкав (археолози на Лурис III са открили древна форма на дитрон S-2, която е била два пъти по-голяма от днешната S-2 и очевидно също толкова лакома. Тя обаче, вероятно не е била интелигентна).

Преходът във фаза S-3 става неочаквано и очевидно без предупреждение за самата S-2. Предполага се, че първият признак на промяна в състояние S-3 е значителното намаляване на интелигентността на дитрон S-2 и неочаквания стремеж за сдружаване. Предишното антисоциално същество търси и защитава групи от други променящи се дитрони S-2. На местата с меки речни брегове се събират до сто дитрони и изравят тунели, където всеки изплита собствен защитен пашкул. Новопристигналите защитават мястото от хищници, преди сами да започнат да дълбаят. Метаморфозата се извършва за период от две години. Телесната маса на появяващите се S-3 намалява до по-малко от един тон. Останалият пашкул представлява ценна награда за всеки, който може да преодолее защитата на другите S-2.

S-3 е изправено двуного, кафеникавочервено на цвят, с голяма глава, с две очи и двустранна симетрия. Неговият буден вид и голяма черепна кутия е убедила ранните изследователи на Лурис III, че S-3 трябва да е по-интелигентен и сигурно по-дружелюбен от предхождащия го S-2.

За нещастие главата на S-3 се използва главно като резонаторна кухина. Тя позволява на съществото да издава любовни призиви, които се чуват на големи разстояния, но черепът съдържа главно въздух. Самият мозък е малко повече от двеста грама и служи на S-3 да си намери другар, да се чифтоса и да роди ларвената форма S-1.

Много пъти са правени опити дитроните да се използват като роби, защото S-3 е покорен и обича компания. Само сикропеанците продължават да отглеждат S-3 или за роби, или за домашни животни, или задруги цели, които остават скрити.

История: Дитроните нямат нито писмена, нито уста история. Палеонтологическите изследвания показват, че през последните три милиона години тези същества малко са се променили по форма, за разлика от големината.

Култура: Не съществува такава. Дитроните S-1 и S-3 са глупави. Дитроните S-2, безспорно интелигентни, но не строят никакви конструкции, не използват инструменти, не носят облекло и не пишат летописи. Всички опити за комуникация с дитрони S-2 са безуспешни.

Из „Универсален каталог на видовете“ (Подклас интелигентни)