Чарлс Шефилд
Отклонение (8)

Глава 8

Корабът на Луис Ненда не беше повреден. Отвън и отвътре всичко беше в пълна изправност. По главния двигател имаше следи от претоварване, но той все още можеше да развие пълна мощност.

— Сигурна съм, че претоварването е настъпило, докато са били на орбита около Куейк — рече Дариа. — Казах ви, че го видях включен на пълна мощност да се отдалечава от онази сребриста сфера.

— Да. Но вие казахте също, че е бил ускорен от сферата максимално, достатъчно да бъде смачкано всичко вътре в него — Ханс Ребка махна с ръка към подредената вътрешност. — Тук не виждам нищо смачкано.

— Което не е трудно да се обясни — Калик се беше навела към пода до люка на „Хев-ит-ол“, душеше и цъкаше. — Ако корабът е бил ускорен гравитационно или от някаква друга форма на материална сила, нито той, нито неговите обитатели ще бъдат наранени. Те биха се чувствали като птици свободно падане, независимо колко голямо може да изглежда ускорението на външния наблюдател.

— Което трябва да означава, че щом корабът не е пострадал, същото се отнася и за Луис Ненда и Атвар Х’сиал — Ребка проверяваше централния пулт за управление. — И двигателите му са изключени. Работят на малка мощност готови да излетят на минутата. Което ни изправя пред още една загадка — той погледна Дариа и вдигна рамене. — Къде, по дяволите, са двамата?

Те претърсиха основно „Хев-ит-ол“ Имаше достатъчно доказателства, че Атвар Х’сиал и Луис Ненда са били в кораба. Но нямаше никаква следа от тях и в гардеробите не липсваха никакви костюми за излизане на открито.

— Господарят Ненда сигурно е бил тук — каза Калик.

— Откъде знаеш?

— По миризмата. В каютата му и на контролното табло, и тук, близо до люка. Ако беше тук Д’жмерлиа, той със сигурност би могъл да определи по-точно времето. Неговото обоняние е много по-силно.

— Не виждам как това би могло да ни помогне дори Д’жмерлиа да може да помирише и определи времето с точност до милисекунда — Ребка крачеше замислено из голямата каюта, разглеждаше релефните стенни панели и опипваше с пръсти луксозните принадлежности. — Дариа, вие казахте, че сферата, отнесла неговия кораб, отначало е била сребриста, след това обаче станала черна…

— След това се превърна в нищо, казах аз. Беше като чупка в пространството.

— Добре, превърнала се е в нищо. Но не би ли могла отново да се промени? Странното на това място… Как го нарекохте вие — „Глистър“… е, че е сфера. В природата не се срещат сферични планетоиди. Не ви ли минава през ума, че това може да е същата онази сфера, която сте видели?

— Разбира се! Мина ми тази мисъл. Още преди да кацнем. Но това прави загадката още по-голяма. По време на летния прилив нещо изпраща лъч от околностите на Гаргантюа и сферата, която видях, се изкачва по него. Ако тази сфера е онези, същата, откъде е дошъл пусковият сигнал?

— Добре, значи тази сфера може би не е същата — Ребка беше развеселен от тона на Дариа. — Но да оставим този въпрос. Къде са те?

— Дайте ми една минута. Може би имам логически отговор, но не зная дали ще ви хареса — Дариа седна на едно от удобните канапета на Ненда и се опита да събере мислите си. Тя огледа обзавеждането и го сравни с познатия й износен и спартански интериор на „Съмър Дриймбоут“.

Контрастът беше голям. Цялото вътрешно пространство на звездния кораб на Ненда беше изпълнено с извънземни прибори и апаратура. Използваната тук техника беше усъвършенствана от зардалу много преди унищожаването на техния хилядолетен свят и след това възстановена парче по парче, за да стане обща собственост на смесицата от видове, съставяща днес общността Зардалу.

Но освен технологично, тази извънземна техника на „Хев-ит-ол“ съдържаше и едно друго важно послание — богатството.

Дариа никога не беше виждала такъв разкош, а тя беше от богат свят. Ако Луис Ненда е престъпник, както мнозина си мислят, престъплението сигурно си е струвало.

Първото й впечатление от вътрешността на кораба на Ненда принуждаваше Дариа да промени мнението си. Тя беше срещнала Калик за първи път на Опал и тогава я беше видяла като грубо третирано низше същество, собственост на човека от Карелия Луис Ненда, който се отнасяше към нея почти като към водено на каишка, наплашено домашно животно. Но на кораба помещенията на Калик на „Хев-ит-ол“ бяха толкова хубави, колкото и на Ненда и далеч по-добри от онези, на които се радваха хората на Фемъс Съркъл. Калик имаше собствен кабинет, оборудван с мощни компютри и апаратура, собствено спално помещение, украсено със скъпи образци на хименоптското изкуство.

Дори негодниците заслужават справедливост. Дариа вкара тази мисъл във файл за използване в бъдеще. Ненда може да се държи като чудовище — може дори наистина да е чудовище, но щедрото отношение иначе към Калик се различаваше от имиджа, който си бе създал. Ненда беше груб, циничен, невежлив и невъзпитан с Дариа. Но дали това беше истинският Луис Ненда или бе само поза?

— Е? — Ханс Ребка я гледаше нетърпеливо.

Дариа трепна, върна се към действителността и разбра, че мислите й са се отклонили в съвсем неочаквана посока.

— Извинявайте — каза тя. — При пристигане на кораба тук Ненда и Атвар Х’сиал са били живи. Калик е сигурна в това. Не липсват никакви костюми за излизане от кораба. Въздухът на повърхността на планетоида може да се диша. Натрапва се недоказуемо за момента, но основателно предположение, че планетоидът е кух. Друго основателно предположение: във вътрешността на „Глистър“ въздухът сигурно е същият, както тук, на повърхността. Съпоставено, всичко това води до следния извод: ако Луис Ненда и Атвар Х’сиал са все още живи… или дори ако са мъртви… ние знаем къде можем да ги намерим — тя посочи надолу. — Вътре в „Глистър“.

Ребка се намръщи.

— Докато вие си седяхте и бълнувахте в будно състояние, аз стигнах до същото заключение. Но тази идея не ми харесва.

— Не съм казала, че трябва да ви харесва.

— Това поражда друг проблем.

— Зная. За да разберем дали сме прави, трябва да влезем вътре. А никъде не видяхме следа от отвор или люк.

— При слизане определено не видяхме — Ребка седна на стола пред контролното табло. — Но това не ме изненадва… Тогава ни занимаваха други неща. Такива може да има на сто метра от нас или в обратната посока, които не сме видели.

— Ако седим тук, няма да ги намерим — Дариа стана. Излъчваше негативна енергия. — Знаете ли какво? Искам да намеря Ненда и Атвар Х’сиал и да ги заплюя в лицето, задето се опитаха да ни убият на Куейк. Но дори те да не са тук, бих желала да намеря път към вътрешността. Както и вие. Претендирате, че не се интересувате от артефактите на Строителите, но преди да ви изпратят на Добел, вие бяхте човекът, който беше готов да рискува и да се спусне в Парадокс. А това е артефакт. Аз проучих всичките хиляда двеста трийсет и шест артефакта и съм сигурна, че е артефакт. Хайде да хвърлим един поглед вътре — Дариа включи костюма си от напълно отворено в напълно затворено състояние. — Предполага се, че въздухът вътре може да се диша. Все пак трябва да проверим. Наблюдавайте ме.

Тя тръгна към люка, очаквайки Ребка да я спре. Вместо това той каза развеселено:

— Кълна се, че ту един, ту друг от вас непрекъснато настоява да извърши някоя глупост. Почакайте ме.

— И мен — извика Калик.

— И не се безпокойте за въздуха — добави Ребка. — След като беше извършен анализът и резултатът излезе положителен, аз включих костюма си на частична проницаемост. Атмосферата на „Глистър“ е чудесна.

— И вие ме наричате луда?! — Дариа влезе в люка.

Докато бяха в кораба на Ненда „Глистър“ се бе завъртял на четвърт оборот около оста си. Гаргантюа се виждаше като половин диск, докато Андъл и Амарант бяха скрити зад планетоида. Дариа излезе под ярко светещите отломки, обикалящи по орбита, в студения оранжев полумрак. Въздухът в носа и белите й дробове беше без мирис, без вкус, студен. Дъхът й образуваше облачета бяла пара.

— Сега какво?

Тя огледа пустия хоризонт, после тръгна напред, отдалечавайки се от „Съмър Дриймбоут“. Докато вървеше, сканираше повърхността пред нея. Преди това не й беше идвало наум, но без светлина от Мандъл видимостта беше недостатъчна. Дори с включени усилватели на образ в костюма си тя не виждаше подробности на повече от петдесет метра.

Тръгна по-бавно. Калик имаше светещ калкулатор, но хименоптът беше петдесет метра зад нея и тя трябваше сама да се оправя в радиус от малко повече от един километър. Значи повърхността на „Глистър“ е малко под седемнайсет квадратни километра. А тя можеше да вижда ясно най-много на петдесет метра във всяка посока. Ако се разпределят и намерят ефикасен начин да обхванат цялата повърхност, всеки от тях ще трябва да изходи над петдесет километра, за да са сигурни, че не са пропуснали онова, което може да съществува на тази площ.

Нямаше да стане. Трябваше да се сети, преди да напусне кораба. Дариа изчака Ребка и Калик да я настигнат.

— Промених решението си — каза тя. — Ще ни отнеме твърде много време. Мисля, че трябва да се върнем и да използваме кораба на Ненда — в момента той не му е необходим. — Ще летим над „Глистър“ на височина неколкостотин метра и ще изследване повърхността с всички сензори на борда. Всичко странно, което видим — пукнатини, отвори, люкове, маркировки, каквото и да е, ще въвеждаме в корабния компютър и след това ще ги разгледаме по-внимателно. Пеша. Можете ли да летите с „Хев-ит-ол“, Ханс? Ако не можете, ще се върнем и ще използваме „Дриймбоут“. Макар да съм сигурна, че апаратурата там не е така добра.

— Вярно е. Както видяхте Ненда пътува в първа класа. Аз мога да летя с неговия кораб. И се обзалагам, че и Калик може да пилотира не по-зле от мен.

— Често съм летяла както на планетарни, така и на звездни мисии — съгласи се хименоптът.

— Тогава да се връщаме обратно — Дариа тъкмо се обръщаше към кораба, когато забеляза на хоризонта зад Ханс Ребка един странен ефект, сякаш страдаше от леко удвоено вертикално зрение. Над сферично извитата граница тя видя тънък по-ярък слой. Докато наблюдаваше, той се сгъсти и се втечни. В него се появиха слаби искри като разпръснати светлини. Част от „Глистър“ изглеждаше такъв, какъвто го беше видяла за първи път отдалеч от Космоса. Тя се спря да го разгледа по-внимателно.

Светлината придоби цвят. Облакът се превърна в прозрачно оранжево петно, близо до еднообразния хоризонт на „Глистър“, простиращо се над повече от една четвърт от кръга. Докато Дариа го наблюдаваше, то нарасна. Трепкащите светлини във вътрешността станаха по-ярки.

— Ханс! Погледнете там. Когато бяхте на повърхността по-рано видяхте ли такова нещо?

Той вдигна глава и веднага я задърпа към „Хев-ит-ол“.

— Разбира се, че не сме. Хайде! Побързайте.

— Какво е това?

— Да пукна, ако знам. През живота си не съм виждал такова нещо. Мисля, че ние с Калик не постъпихме много умно, като слязохме на повърхността да научим повече за вътрешната структура. Май трябваше само да почукаме на вратата и да кажем: „Хей, пристигнахме!“ — той продължаваше да я държи за ръка. — Хайде, и двете, тръгвайте. Предпочитам да наблюдавам това нещо, каквото и да е то, от вътрешността на кораба… Със спуснати защитни екрани. Затворете напълно костюмите, за всеки случай. И не се обръщайте.

Дариа изведнъж почувства непреодолимо желание да погледне назад. Трепкащата оранжева светлина беше станала по-ярка, беше се разпространила над повече от една трета от хоризонта и видимо беше по-близо. Калик не беше помръднала, но това не означаваше, че ще изостане. Осемте жилави крака на хименопта можеха да го пренесат на сто метра за две секунди.

— Има дискретна структура — от костюма на Дариа се чу спокойният глас на Калик. — Светлите точки са отражения на светлина от Гаргантюа, попаднала върху отделни малки компоненти, всеки с диаметър не повече от няколко сантиметра. Техните ъгли непрекъснато се променят, поради което трепкат така. За да изглеждат толкова ярки, сигурно са почти идеални отражатели. Не виждам никакъв вид връзка между компонентите.

Когато Калик се обърна, предният край на облака беше на двайсет метра от хименопта. За миг тънките черни крака се раздвижиха и секунда след това тя се оказа до Дариа.

— Съгласна съм с капитан Ребка. Не съм наблюдавала такова явление.

— Никой не е наблюдавал — „Хев-ит-ол“ беше само на четирийсет метра. Дариа не можеше да устои на изкушението да не погледне отново назад. Облакът не се увеличаваше. Преди трепкащата мъгла да докосне предния край на корпуса щяха да минат през въздушния шлюз и да го затворят. И тъй като корабът беше в състояние на готовност, имаше голяма вероятност дори да излетят от „Глистър“.

— Напред! — извика Калик.

Ребка изруга.

Дариа се обърна. Пред тях през непроницаемата повърхност на „Глистър“ като искряща пара нагоре се издигна призрачна светлина. Докато тя я гледаше и изумено, светлината се сгъсти и разпростря, образувайки тънка преграда между тях и кораба.

Ребка спря и се огледа. Облакът зад стената още се движеше напред. Беше станал непрозрачен, краищата му се бяха разпрострели по-широко. След още няколко секунди щяха да се съединят с мъглата пред тях и напълно да ги обградят.

Калик вече вървеше напред. Ребка извика:

— Калик! Върни се. Това е заповед.

— Тц — хименоптът продължи да върви. — Моите извинения, капитан Ребка, но не мога да се подчиня на тази заповед. Не трябва да излагам на риск живота на един човек, ако това може да се избегне. Щом стане възможно, ще докладвам какво съм установила.

Калик навлезе в облака. Тя се завъртя на тънките си крака и бъчвообразното й тяло скоро се превърна в искрящо светло очертание.

— Виждам структурата на отделните компоненти — гласът както винаги беше спокоен. — Изглежда не са свързани един с друг, всеки е различен и има независима подвижност. Природата им определено е кристална. Видът им напомня на водни снежинки… Имат същото разнообразие като фракционните структури. Чувствам да тежат върху костюма ми, но друго, освен просто външно налягане не усещам. А сега… те са вътре в костюма ми… въпреки че е включен на пълна непропускливост! Очевидно проникват през защитни материали така лесно, както се движат по повърхността на планетоида. Съмнително е дали екраните на кораба могат да осигурят някакво препятствие или защита. Сега снежинките са в контакт с гръдния ми кош и корем. Те ме докосват, опипват ме, сякаш проучват моята структура. Те са вътре в мен, чувствам ги. Трудно е да се определи температурата им, но не е екстремна. Не чувствам никакъв дискомфорт.

Калик се изгуби от поглед. Гласът й за кратко заглъхна, след това възстанови предишната си сила.

— Чувате ли ме, капитан Ребка? Моля, отговорете, ако можете.

— Чувам те силно и ясно, Калик. Продължавай да говориш.

— Ще продължа. Вече съм седем стъпки в облака. Рядък е, но е непрозрачен. Не виждам нито небето, нито повърхността на планетоида. Регистрирах също изтичане на енергия от костюма, но засега мога да го компенсирам. Единайсет стъпки. Чувствам малко съпротивление на движението ми напред, макар да не е достатъчно, за да ме спре. Повърхността под краката ми остава непроменена. Нямам трудности с дишането, мисленето или движението на крайниците. Осемнайсет стъпки. Съпротивлението в движението ми намаля. Видимостта се подобрява и вече виждам очертанията на кораба на господаря Ненда. Двайсет и две стъпки. Отново мога да виждам звезди. По-голяма част от облака е зад мен. Аз съм на повърхността на планетоида и изглежда физически не съм засегната от преминаването. Двайсет и седем стъпки. Сега е съвсем ясно.

— Капитан Ребка, предлагам двамата веднага да минете през облака и да дойдете при мен тук. Ще приготвя люка на „Хев-ит-ол“ за многократно влизане и ще подготвя кораба за излитане. Чувате ли ме все още?

— Чувам те. Тръгваме. След няколко минути ще се видим.

Ханс Ребка отново задърпа Дариа за ръка, но тя не се нуждаеше от подканяне. Двамата пристъпиха едновременно в блещукащата оранжева светлина. Дариа започна да брои стъпките.

На седмата стъпка гледката пред нея избледня. Звездите над главата й бяха обгърнати от облаци и изчезнаха. На една педя от лицето си тя видя стотици фини кристалчета. Дариа чу гласа на Ребка.

— Седем стъпки, Калик. Почти една трета от разстоянието.

Единайсет стъпки. Започна да чувства натиск върху малки точки от тялото си. Подобно на Калик Дариа не можеше да каже дали тяхното докосване е горещо или студено. Чувстваше, че кристалите проникват в нея, измерват я, оценяват я. Дариа задържа дъх, за да не вдиша от кристалния облак. Продължи да върви. Имаше определено съпротивление на движението й напред, почти като ходене под вода.

— Четиринайсет стъпки — каза един гъргорещ, променен до неузнаваемост глас. Беше Ребка. Звучеше сякаш наистина е под вода.

Осемнайсет. Според Калик трябваше да започне да вижда нещо повече от блестяща мъгла. Дариа се втренчи право пред себе си. Виждаше само мъгливи точки светлина. Съпротивлението на движението й нарастваше.

Не трябваше да е така!

Тя се мъчеше да продължи напред, но повърхността под краката й не позволяваше. Беше станала гъбеста и поддаваше под тежестта на тялото й.

Дариа искаше да коленичи, да се наведе напред, да опипа с ръце тази невеществена почва. Но вместо да я освободят, искрящите точки светлина все по-здраво и по-здраво я държаха. Почти не можеше да движи ръцете и краката си.

— Дариа? — чу тя гласа на Ханс Ребка по мобифона в костюма си. Беше най-слабият звук, отдалечен сякаш на километри сигнал, прекъсван от смущения от статично електричество.

Дариа направи последно усилие да се придвижи напред. Крайниците й обаче останаха неподвижни. Беше в пълно съзнание, но не можеше да помръдне. Беше хваната здраво, като муха в кехлибар.

Запази присъствие на духа! — каза си тя. — Не се паникьосвай.

— Ханс! — опита се да извика, борейки се в гласа й да не проличи страх. Беше излишно, защото от гърлото й не излезе звук. До ушите й вече не достигаше никакъв звук, не се чуваха дори слабите смущения от статичното електричество, каквото винаги създаваше костюмът й. Натискът на кристалите до тялото й отслабваше, но тя все още не можеше да се движи. Светещата мъгла беше отстъпила място на абсолютна тъмнина.

— Ханс! — беше беззвучен вик. Страхът я беше завладял. — Ханс!

Тя се ослуша и зачака.

Нищо. Никакъв звук, никакъв образ, никакво докосване. Никакво усещане от какъвто и да било присъствие. Не усещаше болка.

Така ли се чувства човек, когато животът му свършва — пълна тъмнина? Смъртта, от която едва се бе изплъзнала на Куейк, тук ли беше дошла да й отнеме живота?

Дариа чакаше, чакаше…

Неочаквано си представи Ада, който лежеше отвъд самата смърт — да бъде в пълно съзнание цяла вечност, но неспособна да се движи, да вижда, да говори, да чува или чувства.

 

 

Калик беше минала невредима през кристалната мъгла. Тя нямаше никакво основание да мисли, че с Дариа Ланг и Ханс Ребка няма да е същото.

Беше го чула гласът му да й казва: „Седем стъпки, Калик. Изминахме почти една трета от пътя.“ Удовлетворително. Тя очакваше да чуе следващото съобщение за изминати дванайсет или четиринайсет стъпки.

Такова обаче не дойде. Но преди да успее да се разтревожи, бариерата от светеща мъгла пред нея се промени в серия от вихри, които бяха засмукани в твърдата повърхност. Тя чакаше и нетърпеливо гледаше да види другите двама да излизат от кълбата мъгла.

Мъглата изтъня. Не се появиха никакви познати човешки очертания. След още няколко секунди мъглата напълно изчезна. Повърхността пред Калик беше гола.

Тя се затича напред със скорост, която само онези, които заплашват хименопт със смърт, бяха виждали някога. След две секунди и сто и петдесет метра Калик спря. При човешкото движение със скоростта на охлюв нямаше начин за изтеклото време Ханс Ребка и Дариа Ланг да са отишли толкова далеч.

Калик се изправи в пълен ръст и използва всичките очи на главата си.

Видя Гаргантюа да се извисява на хоризонта. Видя кораба на Луис Ненда и зад него „Съмър Дриймбоут“, почти скрит зад овала на планетоида.

И това беше всичко.

Тя стоеше сама върху голата повърхност на „Глистър“.