Чарлс Шефилд
Отклонение (10)

Глава 10

Къде се намираше тя?

Трепкащата светлина изчезна и Дариа изпита огромно облекчение. Нищо не се беше променило. Тя стоеше точно там, където беше, когато облакът ги беше обгърнал. Пред нея беше същата изпъкнала, сива, слабо осветена безлична равнина, простираща се до близкия хоризонт. Светлината, която падаше върху нея, беше същата — студена, оранжева, унила.

От „Хев-ит-ол“ и от Калик нямаше и следа. Странната светлина не хвърляше сенки.

Дариа повдигна очи. Гаргантюа беше изчезнала. Бляскавите точици от звезди и обикалящи по орбита отломки също ги нямаше. На тяхно място се стелеше равномерна светлина, безлична като тази под краката й.

Тя почувства допир до ръката си.

— Е? Някакви артефакти? — Ханс Ребка прозвуча спокойно както винаги.

Какво гласеше старата поговорка?

„Ако сега си спокоен, то значи не разбираш проблема.“

— Какво се е случило с нас? Къде сме? Колко дълго сме били в безсъзнание?

— Ще пропусна първите два въпроса. Но не мисля, че въобще сме били в безсъзнание. Бяхме държани по-малко от пет минути.

Тя сграбчи ръката му, почувствала нужда от физическа близост на човешко същество.

— Стори ми се безкрайно. Откъде знаете колко дълго е било?

— Броих — той гледаше към овала на хоризонта, измервайки я с очи. — Хванат на открито, вятърът при разсъмване на Тюфел — това е първото нещо, което човек научава. Брой ударите на сърцето си. Това служи за две неща: позволява да се оценят интервалите от време и показва, че си още жив. Аз изброих до двеста и трийсет. Ако останете за минута там, където се намирате, мисля, че ще мога да отговоря и на втория ви въпрос. Зная къде сме.

Ребка се отдалечи от Дариа:

— Ще вдигна ръка и постепенно ще я свалям. Като слезе под хоризонта, кажете ми.

Когато тя му извика „Сега!“, той кимна доволен и бързо се върна при нея.

— Така си и мислех, вече съм сигурен. Повърхността, на която се намираме, е все още сферична или близо до сферична… но радиусът й е по-малък от преди. Това се вижда от начина, по който повърхността се изкривява на всяка страна.

— Значи ние сме на друга сфера, вътре в „Глистър“.

— Това е и моето предположение — той посочи нагоре. — Калик и „Хев-ит-ол“ са там горе, над тавана. Но няма начин да отидем при тях, освен ако не убедим онзи облак да се върне и да ни пренесе обратно.

— Не говорете така! — Дариа се огледа.

— Защо? Ах-ха. Проклятие. Ще ме чуе. Отново започваме.

Сякаш в отговор на думите му, от гладката синьо-сива повърхност отгоре и около тях се появи оранжево блещукане. Дариа устоя на натрапчивото желание да избяга. Беше сигурна, че няма да има полза. Тя се пресегна, хвана ръката на Ханс Ребка и силно я стисна. Този път, когато трепкащите точки прекъснаха всякаква светлина, звук и движение резултатът беше по-малко смущаващ.

Тя чакаше, усещаше слабото туптене на собствения си пулс и спокойно броеше.

Сто четирийсет и едно… и две… и три. Мъглата се разпръскваше. Сто петдесет и осем… и девет. Мъглата беше изчезнала. Тя беше свободна, все още стискаща до болка ръката на Ребка.

Ребка изсумтя изненадано.

— Е, може да не е по-добре, но поне е различно.

Бяха слезли на друго ниво. Овалът на повърхността вече не се забелязваше — нямаше хоризонт, на фона, на който, да се вижда. Намираха се в серия от свързани една с друга зали. Около тях, от синьо-сивия под до светещия таван, се простираха в зигзагообразни плетеници, тръби, мрежи, прегради. „Прозорците“ между залите бяха поставени на различна височина, на нивото на пода имаше няколко малки отвора. Които и да бяха обитателите на тези зали, те не се движеха като хората.

Нито минаваха през стените. Дариа забеляза, че оттеглящата се мъгла от оранжеви светлини не проникна в новите структури, а изпълзя около и над тях и се промъкна през малките отвори в мрежите и паяжините.

Тя погледна в краката си. Външните слоеве на „Глистър“ бяха неестествено чисти, без никакви следи от прах по тях, макар че се виждаха парчета от счупени тръби и дълги кабели. Стаята имаше вид на занемарена, неизползвана и непочиствана от милион години. И въпреки това самите стени изглеждаха абсолютно здрави.

Ребка извърши своя проверка. Той отиде до една преграда и щом мигащите светлини се оттеглиха, удари силно с длан гладката повърхност. Същото направи с една от фините мрежи и поклати глава.

— Съвършено стабилно и здраво. Няма да можем да ги отместим. Ако искаме да отидем някъде, ще трябва да минем през дупките в стените… ако можем да се изкачим до тях.

Откакто пристигнаха на „Глистър“, Дариа се чувстваше все по-безполезна. Тя просто не знаеше какво да прави. Ребка беше свикнал на трудности и приемаше всичко спокойно. Тя не можеше да му помогне с нищо, освен с информация…

— Ханс! Каква според вас е гравитацията тук?

Той спря внимателното проучване на стените и материалите.

— Стандартна плюс-минус двайсет процента. Защо? Затруднява ли ви?

— Не. Но е по-голяма, отколкото на повърхността. Ако „Глистър“ има еднородна плътност или по-голяма част от масата е на външната страна, тогава към центъра полето би трябвало да намалява. Следователно близо до центъра трябва да съществува силно поле. И материята не може да е естествена — нищо в природата не е толкова плътно.

— Следователно е нещо непознато. Да отидем и да погледнем по-надолу.

Дариа го последва, спирайки се често да разглежда материала на стените и сложните, свързани една с друга мрежи, които покриваха по-голяма част от „прозорците“. Когато разбра, че това е наистина нов тип артефакт на Строителите — първият, открит за повече от четиристотин години, — нервността й изчезна. Тя беше първият учен, който щеше да го проучи. Ако успее да се измъкне оттук, ще представи най-пълното проучване, на което е способна. Иначе никога няма да си прости — нито биха й простили хилядите други специалисти по дейността на Строителите.

Така паниката изчезна, изместена от изследователския дух. Какво друго би могло да се каже за заобикалящата ги среда?

Много от преградите се издигаха косо от пода до светещия таван. С тяхна помощ тя прецени височината на залата. Беше висока — може би шейсет метра. Никой човек не се нуждае от толкова пространство, но то съответстваше на огромните зали, открити на другите артефакти на Строителите.

Дариа отиде до една стена и разгледа материала. Отблизо се виждаше, че е с фина зърнеста структура като печена тухла. На вид изглеждаше крехък, сякаш един силен удар щеше да го разруши, но от опит знаеше, че с материалите на Строителите това е илюзия. Конструкцията бе направена от материал, по-здрав от всичко в спиралния ръкав. Оставен да стои милиони години в корозионна атмосфера от кислород, хлор или флуор той не се бе разпаднал. Потопен във врящи киселини в продължения на столетия също не би се разтворил. Дариа нямаше представа колко дълго тази зала е била необитавана, но по повърхностите нямаше прах, сякаш някой ги бе бърсал всеки ден. А не беше. Навсякъде другаде имаше прах.

Личеше, че поддръжката на „Глистър“ е вършена небрежно, ако изобщо бе вършено нещо такова.

Дариа извади ножа от колана на костюма си и удари стената. Върхът беше от въглеродно-иридиев монокристал без дислокации — най-твърдият и остър материал, създаден от човешка технология, но острието не направи дори драскотина. Тя отиде при една от опънатите мрежи и се опита да пререже тънката нишка. Не остана никаква следа. И най-тънката плетеница беше непреодолима бариера за всичко, което не можеше, подобно на облака, да разтвори малките отделни компоненти. Трудно беше да се повярва, че прахта около тях е постепенно издухвана от стените. Някъде на „Глистър“ сигурно имаше други материали, непригодни по стандартите на Строителите за почти вечен експлоатационен живот.

Ханс Ребка нетърпеливо зачака, докато тя се мъчеше да откърти парче от стената или да пререже мрежата.

— Ще ви трябва много време да си проправите път по този начин — каза той. — Хайде, трябва да тръгваме.

Ребка не каза онова, което Дариа вече си беше помислила. Въздухът тук можеше да се диша, макар че беше чудно? Нямаше нищо, което да създаде и поддържа годна за дишане от хора атмосфера, но за да останат живи, освен въздух, те се нуждаеха и от други неща. Бяха минали дванайсет часа откакто за последен път се бяха хранили и макар че тя беше прекалено нервна, за да чувства глад, гърлото й беше болезнено сухо.

Продължиха да вървят един до друг и бавно да се спускат през дълга последователност от наклонени коридори. Най-после стигнаха до помещение, съдържащо първото нещо, приличащо на работно оборудване на „Глистър“ — масивен цилиндър, който при тяхното приближаване забръмча. Той засмукваше въздух и го изпускаше през серия малки отвори. Ребка сложи ръка, а после и лице близо до един отвор.

— Въздушен кондиционер — каза той. — Мисля, че ние току-що го включихме. По някакъв начин реагира на нашето присъствие. Ето нещо, по което трябва да помислите. Ако прибор като този поддържа вътре в „Глистър“ годна за дишане атмосфера, какво я прави такава навън.

— Вероятно нищо. Навън горе няма нищо работещо, изобщо никакви машини. Повърхността трябва да е проницаема най-малкото на определени места. Нали влязохме вътре. Направо през нея ли минахме?

— Значи единственото, което трябва да свършим, е да направим отново проницаеми таваните и да излезем. Разбира се, трябва да намерим и начин да отскочим около сто метра право нагоре — той погледна към тавана. — По дяволите! Все пак бих искал да зная как апаратът разбра, че атмосферата е достатъчно добра и за хора, и за хименопти.

— Правилно. Или какъв вид атмосфера е имал „Глистър“ преди пристигането на „Хев-ит-ол“. И защо му е била необходима допреди нашето идване тук. Може би той изобщо не е имал атмосфера.

Ребка я погледна смутено.

— Това наричам аз специално обслужване. Въздух със състав по поръчка. Това ме изнервя.

Минаха покрай апарата за въздух и половин дузина други конструкции, чието предназначение Дариа не можа да разгадае. Тя изпитваше непреодолимо желание да остане и да ги разгледа подробно, но Ханс настоя да продължат.

Осмият апарат беше висок до кръста цилиндър с повърхност като пчелна пита, осеян с осемстенни отвори, всеки колкото човешки юмрук. Външната страна на панела беше студена и покрита с капчици влага. Ребка докосна една, помириса си пръста и го допря до устните.

— Вода. Годна за пиене, струва ми се, но безвкусна.

Дариа последва примера му.

— Дестилирана. Сто процента чистота, без никакви соли и минерали. Вие просто не сте свикнали на чиста вода. Може да се пие.

— Точно сега съм готов да пия всичко, но от кондензата върху панела не можем да съберем много — той се взря в един от отворите. — Ще опитам нещо. Не стойте много близо.

Ребка протегне ръка вътре в отвора и извади шепата си, пълна с вода. Предпазливо отпи глътка.

— Добра е. Поне няма да умрем от жажда.

— И следвайки вашата по-предишна мисъл — добави той, докато пълнеха прикрепените към костюмите си бутилки, — се питам, каква течност е произвеждала тази апаратура преди една седмица. Етанол? Солна киселина?

— Или течен метан. Каква мислите е била температурата на повърхността на „Глистър“, когато Гаргантюа е била далеч от Мандъл?

Продължиха да се движат и достигнаха до място, където равномерния овал на изпъкналия под беше нарушен от наклонена рампа. Ребка застана на края и погледна надолу.

— Доста е стръмно. И изглежда мазно. Прилича повече на улей, отколкото на коридор. Не виждам дъното. Сигурен съм, че ако слезем, няма да можем да се изкачим обратно.

— Нуждаем се от храна. Не можем да се върнем на повърхността и не можем да останем тук вечно.

— Съгласен съм — той седна на края на рампата. — Аз ще се спусна. Вие чакайте да ви извикам и да ви кажа дали е безопасно.

— Не! — Дариа беше изненадана от силата на своята реакция. Тя пристъпи напред и отиде до него. — Няма да остана сама тук. Ще дойда с вас.

— Тогава се дръжте здраво — те седнаха един до друг на ръба.

Улеят беше стръмен само в началото. След това се извиваше в полегата спирала. Двамата се плъзнаха по него и скоро достигнаха скорост колкото бърз човешки ход. Надолу светлината се промени. Студеното оранжево сияние, наподобяващо отразеното светене на Гаргантюа беше заменено от ярка, жълто-бяла светлина пред тях, която се отразяваше по гладките стени на улея. Накрая наклонът стана толкова малък, че повече не можеха да се плъзгат.

Ребка се изправи.

— Безплатното возене свърши. Чудя се за какво първоначално е бил предназначен този улей. Освен ако допреди нашето идване го е нямало.

Оказаха се в края на сводеста зала с формата на гигантска чиния за сервиране с диаметър петдесет метра. Подът представляваше плитка купа с лек наклон към центъра, а таванът имаше форма на идеална полусфера. Ханс и Дариа огледаха залата, адаптирайки зрението си към ярката бяла светлина. За очите, свикнали през последните няколко часа на студения оттенък и мъгливото синьо-сиво, новата среда беше истински разкош. На кръговия под имаше светли концентрични кръгове с различен цвят като мишена за стрелба с лък. На границите им се издигаха едва видими полукълба, неразделна част от пода. Около външния периметър на залата, на известно разстояние един от друг, се виждаха входове към коридори или към улеи като онзи, по който се бяха спуснали. Ослепителен глобус на тавана осигуряваше осветлението.

И в средата на залата, в централната вдлъбнатина точно под светлината… Дариа ахна от изненада.

— Вижте, Ханс! Това са те!

Най-малкият прозрачен купол стоеше около яркосиньото биволско око на най-вътрешния кръг. В неговия център върху подиум, висок метър и половина, се виждаха обърнати навън дузина прозрачни съоръжения, подобни на големи стъклени седалки.

На две седалки, поддържани от някаква невидима опора, седяха един до друг Луис Ненда и Атвар Х’сиал.

Дариа тръгна напред, но Ханс Ребка я хвана за ръката и я спря.

— Сега трябва да сме най-внимателни. Аз мисля, че и двамата са в безсъзнание. Погледнете ги по-внимателно.

Дариа спря и ги погледна. На централния подиум се издигаха половин дузина полусфери, които й пречеха да види добре Ненда и Атвар Х’сиал, но тя видя достатъчно, за да постави нов въпрос.

На пръв поглед общият вид на Луис Ненда не беше различен от последния път, когато го бе видяла. Ръцете на късото му мургаво тяло бяха набраздени от мускули, а ризата му бе широко отворена на врата и откриваше гъсто обрасли с косми гърди.

Наистина ли бяха косми? Безцветни, неравни те не приличаха съвсем на косми. Тя се обърна към Ребка.

— Гърдите му…

— Виждам — Ханс Ребка мигаше и се взираше недоумяващо, също като Дариа. Полусферите леко деформираха образа. — Целите са покрити с бенки и следи като от сипаница. Виждала ли си преди голи гърдите му?

— Не. Винаги ги държеше покрити.

— Тогава не смятам, че това е отскоро. Обзалагам се, че ги е имал още при пристигането си на Опал.

— Но какво е това?

— Зардалска приставка, продукт на зардалска технология. В първото искане на Ненда за достъп до Опал се казваше, че той има приставка, но не се казваше каква. Сега вече знаем. Тези възли и ямки са феромонни генератори и рецептори. Това е рядка и скъпа операция… и болезнена, както при имплантирането на всякакви зардалски приставки. С нея той може да разговаря директно с Атвар Х’сиал.

— Те могат да общуват без посредничеството на Д’жмерлиа — Ребка го огледа още няколко секунди. — Предполагам, че физическото му състояние не е лошо, само е в безсъзнание. Много по-трудно е да се каже какво е състоянието на Атвар Х’сиал. Вие какво мислите?

Дариа заразглежда сикропеанката. Тя беше прекарала повече време с Атвар Х’сиал, така че нейната оценка за състоянието и трябваше да е по-добра. Само че сикропеанката беше толкова различна от хората във всяко отношение…

Дори седнала със свити под тялото шестставни крака, Атвар Х’сиал се извисяваше над карелианеца Луис Ненда. Над тъмночервената сегментирана долна страна се издигаше къса шия с огненочервени и бели дипли, увенчана с бяла глава без очи. Тънкият хобот, който излизаше от средата на лицето, можеше да се пресегне навън и да служи като чувствителен сензорен орган, но в момента беше извит надолу и пъхнат в една гънка на брадата.

Нито сикропеанката, нито карелианецът имаха празния поглед на мъртъвци. Но беше ли Атвар Х’сиал в съзнание.

— Атвар Х’сиал! — извика Дариа с всичка сила.

Ако извънземното изобщо възприемаше средата около себе си, то щеше да отговори. Идващи от най-облачната планета на звезда червено джудже, сикропеанците нямаха зрение. Те „виждаха“ посредством ехолокация, изпращайки високочестотни звукови импулси от надипления резонатор на брадичката. Пристигащите сигнали приемаха и интерпретираха посредством жълти отворени рога, разположени по средата на широката глава. В резултат от това сикропеанците имаха невероятно чувствителен слух, далеч извън човешкия честотен обхват.

— Атвар Х’сиал! — извика отново Дариа.

Не последва никаква реакция. Жълтите рога не се обърнаха към нея. Приличните на папрат двойка антени над тях, непропорционално дълги дори за това огромно туловище, останаха събрани. С узурпирания за зрението слух сикропеанците „говореха“ помежду си химически с пълноценен и богат език чрез излъчване и приемане на феромони. Разгънатите антени можеха да улавят и идентифицират единични молекули между хиляди, носени от въздуха миризми. Ако Атвар Х’сиал беше в съзнание, тези деликатни, дълги два метра ветрила сигурно щяха да се разгънат, да анализират въздуха и да потърсят феромони на източника на звука.

— Тя също е в безсъзнание. Сигурна съм.

Дариа се движеше към мястото, откъдето на пода започваше най-външния цветен кръг. Преди да достигне до края на този първи, яркожълт кръг, Ханс Ребка отново я спря.

— Ние не знаем защо са в безсъзнание. Там изглежда съвсем безопасно, но може и да не е. Вие останете тук, а аз ще вляза вътре.

— Не! — Дариа се спусна бързо надолу по склона на плитката чиния. — Защо отново вие? Време е да започнем да споделяме рисковете.

— Аз имам по-голям опит.

— Чудесно. Това означава, че ако изпадна в беда, вие ще знаете как да ми помогнете. Аз ще вляза вътре само за малко — Дариа предпазливо пристъпи през мъглата на първата полусфера. Стъпваше внимателно, опитвайки пода пред себе си.

— Добре, тази преминах — тя се обърна да види Ханс. Той не изглеждаше различно. — Досега никакъв проблем. Не забелязвам нищо, никаква пречка за движение. Ще пресека жълтата зона.

Тя погледна напред. Жълто, зелено, виолетово. Всеки цветен кръг по пет стъпки — няма да е трудно. На средата между втората и третата полусфера тя спря объркана за момент какво да прави.

— Добре ли си? — Дариа чу гласа на Ребка зад себе си.

Тя се обърна.

— Разбира се. Продължавам към… центъра.

И тогава спря колебливо. Почувства нужда да се огледа наоколо, преди да осъзнае какво става.

Там в средата, където седяха Атвар Х’сиал и Луис Ненда, спомни си тя. На столовете.

— Вече наполовина съм там — извика тя. — Почти преминах през зеленото. Следващото е виолетово.

Тръгна отново. Ярки светлини, ярки цветове. От жълто в зелено, във виолетово, в червено, в синьо. Пет зони. Не следваха обичайния ред, ала — червено, оранжево, жълто, зелено… редът в… как се наричаше това? Не можеше да си спомни. Дъга. Да, така се казваше.

Тези цветове не са подредени като в… как беше? По дяволите, отново забрави думата. Продължи да се движи. Оставаха й да премине само още два цвята. Щеше да си спомни имената им. Жълто, зелено, виолетово, червено… Как беше името на онзи цвят? Жълто… зелено…

 

 

Очите на Дариа бяха широко отворени. Тя лежеше на твърда, равна повърхност и гледаше сводестия син таван. Над нея беше наведен Ханс Ребка, лицето му бе бледо, обляно в пот.

Тя бавно се изправи. Пред нея беше голямата зала с цветни кръгове, с подиум в центъра и две мълчаливи тела.

— Какво правя легнала тук? И защо ме оставяте да спя? Ако се мотаем и си губим времето, няма да можем да помогнем на онези двамата.

— Добре ли сте? — тя кимна нетърпеливо, а Ханс каза: — Не бързайте. Кажете ми последното нещо, което си спомняте.

— Спомням си, че исках да отида в кръговете и да разбудя Луис Ненда и Атвар Х’сиал, а вие ми казахте да не отивам. И след това се канех да стъпя… — тя неочаквано се обърка. — Бях до жълтия кръг, а сега съм десет стъпки извън него. Какво се е случило, излязла ли съм?

— Нещо повече — лицето му беше загрижено. — Не си ли спомняте, че прекосихте жълтия кръг, после зеления и тръгнахте към виолетовия?

— Не си спомням. Не бих могла. Тръгнах преди минута. Само стъпих в жълтата зона и тогава… — тя го погледна. — Да не искате да кажете…

— Вие го казахте преди минута. Изгубихте съзнание. Но не тук — той посочи. — Вие бяхте там. Бяхте преполовили разстоянието до подиума, когато гласът ви стана съвсем объркан и неясен. После седнахте на пода. А след това легнахте и престанахте да говорите. Това беше точно преди три часа, нито минута по-малко. Почти през цялото това време бяхте в безсъзнание.

— И вие дойдохте да ме измъкнете? Било е лудост. Вие също бихте могли да изпаднете в безсъзнание.

— Аз не минах по целия път навътре. Не се реших. Бях виждал нещо подобно по-рано… а и вие сте писали за него в каталога. Вашето предположение, че това е артефакт на Строителите ми подсказа какъв може да е проблемът.

— Безсъзнание? Това не е дело на Строителите.

— Не безсъзнание. Загуба на памет. Случвало се е с хора, които са се опитвали да изследват Парадокс, само че там е много по-лошо. Вие изгубихте съзнание само за няколко часа. Те са напълно заличени от паметта ви. Виждал съм жертви, които излизат от Парадокс. По-безпомощни са от новородени.

Възбудата измести тревогата. Дариа беше изучавала артефактите още от детска възраст, но до летния прилив беше виждала директно само Сентинел.

— Вие казвате, че в онези полусфери има лотосово поле. Но това е очарователно.

От изражението на Ребка разбра, че не е избрала точната дума. Дариа продължи бързо:

— Но ако е лотосово поле, как сте могли да ме изнесете навън? Ако ми е подействало така, същото трябваше да стане и с вас?

— И щеше да стане. Подейства ми малко. Вътре в жълтия кръг вие знаехте какво вършите, така че реших да рискувам и да отида до него. Дотам стигнах. Но ако бях минал целия път, за да стигна до вас същото щеше да стане и с мен. Тогава двамата щяхме да лежим безпомощни, докато умрем от глад или някой дойде да ни убие или изведе навън.

— Но вие ме изнесохте.

— Изнесох ви. Но не влязох при вас. Аз останах в жълтата зона и ви изтеглих оттам като риба закачена на кука. Защо мислите останахте толкова дълго вътре? Трябваше да намеря нещо, което да използвам като кука. Не беше лесно. Отне ми два часа, докато го намеря, после още един, докато ви закача.

Дариа се обърна и погледна към центъра на залата.

— Атвар Х’сиал и Луис Ненда са точно в средата. Мислите ли, че тяхната памет е изтрита напълно?

— Не мога да кажа, но ако е като в Парадокс, полето може да засегне пътя до средата, но не и средата. Може да им няма нищо… а може и да са пострадали. Не можем да знаем, преди да сме ги извадили от там.

— Можете ли да направите с тях това, което направихте с мен… да ги извлечете?

— Не с това — Ребка посочи дължината на извития като кука кабел, който лежеше до Дариа. — Много е късо, а и изглежда, че те са завързани за онези столове.

— Тогава как ще ги измъкнем навън.

— Няма да ги измъкваме. Не и в момента — Ребка й помогна да се изправи на крака. — Трябва да намерим друг начин. Хайде. Сега поне зная малко повече за плана на това място… обходих нагоре и надолу половината от коридорите, тръгващи от тази стая да търся нещо, което да използвам за въже. Това пусто място е адски широко… Някои сектори са съвършено чисти, други са прашасали от десет милиона години. Но не ме питайте за причината за… това е пълна загадка.

Дариа се остави да я поведе покрай стената на залата към една врата, три входа по-нататък.

— Трудно е да се разбере защо изобщо „Глистър“ е тук — каза тя. — Но това не е най-голямата загадка.

— Има много причини за това — Ребка звучеше уморено, но Дариа знаеше от опит, че той няма да си обърне внимание, докато не рухне съвсем. — Мога да ви посоча цял куп — продължи той. — Бързите фейджи. Атмосферата на повърхността. Начинът, по който влязохме. Оборудването, което осигурява въздух и вода. Лотосовото поле в залата. Всички те са възможни. Изберете си.

— Вие не посочихте една, която най-много занимава ума ми — пътят се виеше по спирала надолу, водейки към полегата, извита рампа към центъра на „Глистър“. Дариа беше жадна… Неочаквано се почувства и толкова гладна, че й беше трудно да мисли за каквото и да било друго.

Откога не беше яла? Струваше й се, че отпреди векове. Умът й можеше да се изключи за три часа, но стомахът не можеше. Той грижливо отбелязваше пропуснатото време за хранене.

— Необяснимо е следното — каза най-после тя. — Защо оранжевият облак на повърхността пропусна Калик да мине незасегната, а нас, Луис Ненда и Атвар Х’сиал свали тук?

В „Глистър“ има нещо, което прави разлика между хора, сикропеанци и хименопти. Това е най-голямата загадка от всички.

Статия 19: Хименопти

Разпространение: Родният свят на хименоптите не се знае точно, но се смята, че е един от осемдесетте подложени приблизително преди двайсет хиляди години от зардалу на мащабна промяна на повърхността.

Днес на осемнайсет от тези светове съществуват хименоптски общества, пренесени там от зардалу и изоставени по времето на Голямото въстание. Осем от тези колонии впоследствие са се развили технически достатъчно, за да извършват междупланетни пътувания. Един хименоптски свят самостоятелно открил двигателя Боуз, но от културни съображения ограничил неговото използване.

След Голямото въстание на спиралния ръкав комуникацията с хименоптските светове се изгубила и те били преоткрити едва след проучването и преброяването „Декантил“ на населението на териториите на общността Зардалу.

Оттогава роби хименопти са вземани на всички светове на общността и на дузина планети от Сикропеанската федерация. Не се знае колко е цялото население на хименоптските светове, но вероятно е няколко десетки милиарди.

Физически характеристики: В собствените си колонии хименоптите се делят на шест отделни функционални групи означени като: регенти^[1], рикордери^[2], дифендъри^[3], фийдъри^[4], брийдъри^[5] и уоркъри^[6]. Тези форми еволюират, при което брийдърите след метаморфозата преминават във фийдъри и накрая в регенти, докато дифендърите в последния етап на своя живот стават рикордери. Уоркърите остават такива през целия си живот.

Трябва да се отбележи, че единствените хименопти, които работят като роби, са уоркърите. Другите групи не напускат колониите си. По тази причина, когато други видове от спиралния ръкав говорят за „хименопти“ трябва да се разбира, че това са уоркъри. Следващото физическо описание се отнася само за тях.

Хименоптите уоркъри са стерилни женски осемкраки членестоноги. Лапите на всичките им крайници са за хващане, пригодни за манипулиране с малки предмети; за деликатна работа обаче нормално се използват само четири предни крайници. Въпреки причудливата прилика на хименоптите уоркъри със земната хименоптера, което дало основание на биолозите, извършили проучването „Декантил“, да им дадат такова име, физиологичното сходство в най-добрия случай е само външно. Хименоптите обаче наистина притежават здрав екзоскелет и мощно жило в края на закръгления корем. (Това, съчетано с бързото им движение, подсказва, че робството на хименоптите уоркъри е въпрос на избор и навик, а не на принуда.)

Хименоптите виждат посредством пръстен от прости (т.е. несъставни) очи, разположени около гладката глава. Зрението околовръст на главата ги кара в много случаи да стоят прави, макар че при необходимост от бързо движение те преминават в хоризонтално положение. Очите на хименоптите са чувствителни към светлина с дължина на вълната от 0.3 до 1.0 микрометра, което надхвърля спектралния диапазон на човешкото зрение. Тяхната чувствителност към ниски нива на светлина е по-добра от тази на хората. Това е дало основание на някои екзобиолози да предложат неубедителна идентификация на родния свят на хименоптите основана на по-слабата слънчева светлина и звездни спектрални свойства.

История: Най-ранната история на хименоптите е изгубена заедно със знанието за родния свят на техния вид. Днес планетата Кер се смята за център на хименоптската цивилизация и е несъмнено главното място за съхранение на хименоптските летописи.

Именно на Кер преди седем хиляди години е бил открит двигателят Боуз. Това откритие е довело до господството на хименоптите от Кер, което никога не е било оспорвано. Според архивите на Кер словесните форми на история и расова памет се простират назад шейсет хиляди поколения. Тъй като един жизнен цикъл продължава седемдесет стандартни години хименоптите следователно са били интелигентни с добре развит език преди повече от половин милион години. Писмените хроники на Кер са обаче на по-малко от десет хиляди.

Кер е движещата сила, главен пазарен център и основен получател на сумите от продажбите на хименоптски роби. Нейните жители много държат на тази си роля и следват общата хименоптска практика да обезкуражават взаимодействието и търговията с другите видове, с изключение на търговията с хименоптски роби.

Култура: В хименоптските светове общественият контрол се изчерпва с контрола върху размножаването. Тъй като другите пет групи са стерилни, брийдърите, по принцип, притежават уникална власт; всеки брийдър обаче знае, че тя един ден ще претърпи метаморфоза във фийдъри (отговорни за възпитанието на малките) и след това в регенти (отговорни за решенията на цялата колония). Тези три групи си сътрудничат и съставляват Висшата тройка на хименоптската култура, а уоркърите, рикордерите и дифендърите — Низшата тройка. Немислимо е член от Висшата тройка да продаде друг член на същата за използване като роб.

Кръстосването между колониите се смята за генетично изгодно, но пътуването навън строго се контролира. То се одобрява предварително и се разрешава само за чифтосване. Никоя хименоптска колония не желае, нито допуска неконтролируемо прехвърляне на индивиди. Този фактор, повече от всеки друг ограничава хименоптския интерес от междузвездна и дори междупланетна търговия. Търговията с роби на Кер е единственото съществено изключение.

Из „Универсален каталог на артефактите“

Четвърто издание