Чарлс Шефилд
Отклонение (15)

Глава 15

В Последния момент бушуващата долу бездна стана кървавочервена. Дариа се почувства разпъната от главата до пръстите на краката, силите на натиск се разпространяваха на вълни по тялото й. Когато станаха непоносими, тя се гмурна в средата на ослепителната червена светлина. Преди да може да почувства някакво ново усещане, Дариа мина през нея и започна да пада в свободното пространство.

Ханс беше до нея и продължаваше да държи ръката й. Право напред, устремена към тях, беше издутата сфера на Гаргантюа.

Тя изпълваше половината небе. Нямаше начин да не се сблъскат с планетата. За един удар на сърцето Гаргантюа удвои видимата си големина и от начина, по който се променяше видът на газовия гигант, Дариа определи точно точката на тяхното падане. Те увеличаваха ускорението си към немигащото око на Гаргантюа, превърнало се в огромен оранжев, на места червеникаво-тъмнокафяв спирален вихър с една точка в центъра черна и безжизнена като междугалактическото пространство.

Каква беше тази черна зеница? Дариа не можеше да отгатне. Знаеше, че никога няма да научи. Нямаше да стигне чак дотам. Те щяха да изгорят с едно блясване на мълния, човешки метеори, възпламенени от външната атмосфера на планетата. Когато съвсем наближиха Дариа, видя, че се насочват право в празната зеница на окото, следвайки централната линия на друг тъмен вихър, който стесняваше целия път навътре.

Ханс изчезна някъде и тя се озова във вихъра. Вътре не почувства нищо нито въздух, нито светлина, нито действието на някакви сили. От всички страни се виждаха мъгляви оранжеви спирали, но тя не чуваше нито усещаше допир на атмосфера.

Вихърът се затваряше, превръщайки се в стягаща се спирала, която се сви до ширината на нейното тяло. Дариа се гмурна в центъра, дълбоко във водовъртежа на окото. Неизвестни сили разпънаха отново тялото й, но сега те я усукваха — главата, врата, гърдите, бедрата, краката, стъпалата. Болката стана непоносима. Тогава последва едно последно мъчително придвижвано и тя се намери отново в открития космос.

Не чувстваше никакво ускорение, но виждаше, че се движи.

Все по-бързо и по-бързо. Отначало Мандъл беше пред нея… после се отмести вляво и остана зад нея. Тя обърна глава. Беше не по-голям от светла точица.

След половин минута на объркване аналитичната част на нейния мозък го потвърди. Тя виждаше вселената като серия от неподвижни образи, без никакво ускорение и никакъв признак за външно гравитационно поле. Сигурно на всяко място спираше за част от секундата, преди да бъде подложена на мигновен преход по-нататък. Вселената бе представена в забавено движение като серия от неподвижни кадри. Макар че не пътуваше по-бързо от скоростта на светлината през обичайното пространство, тя сигурно достигаше до всяко място за време, по-малко от необходимото на светлината. И тъй като в звездния пейзаж около нея нямаше никакъв признак за доплерово преместване^[1], сигурно между отделните преходи, докато я транспортираха на новото място, беше в покой.

Ставаше дума за серия от преходи Боуз, но без необходимите за междузвездни пътувания на хората станции от мрежата. Всеки скок сигурно беше най-малко няколко милиона километра, но следващите продължаваха да нарастват. Мандъл не беше по-ярка от другите звезди на небето.

Колко бързо се движеше в инерциалното пространство? Ще трябва да изчисли скоростта на промяна на положението си. Дариа потърси отправна точка. Отдясно видя супергигантска синя звезда. Сигурно беше на не по-малко от няколко стотици светлинни години. И въпреки това тя променяше видимото си положение може би с една градусна секунда, което означаваше, че Дариа се движи със скорост почти две светлинни години в секунда.

И продължаваше да ускорява движението си, ако тази дума можеше да се приложи към серията мигновени преходи. Докато наблюдаваше съзвездията пред себе си, те започнаха да се променят, да се разсейват, да се реконфигурират в нови констелации.

Синята супергигантска звезда вече беше зад нея. Дариа се огледа, търсейки някаква друга опорна точка. Прозрачната тъкан на Млечния път представляваше светлинна лента, далеч вляво. Той беше останал единственото постоянно нещо в тази нова за нея среда.

Дариа втренчи очи в познатата гледка и с ужас разбра, че беше започнал да се движи. Падаше надолу, извън галактическата плоскост. Сферичните струпвания на Магелановите облаци бяха пред нея. Бяха се появили от хаоса на спиралния ръкав, за да образуват блестящи звездни сфери.

Колко бързо? Колко далече?

Не можеше да каже. Но за да се забелязва нейното относително движение спрямо цялата галактика сигурно при един преход изминаваше стотици светлинни години. Изтече още една минута и много от материята на галактиката остана под нея. Тя беше далеч под спиралния ръкав. Зърна чудовищен плосък диск. Под краката си виждаше префучаващата крива на самата спирала. Отделните звезди изчезваха една подир друга в море от трептения, които блестяха около тъмни прашни облаци и осветяваха газообразните мъглявини в многоцветни светлини.

Докато наблюдаваше, звездите избледняха отново, сляха се и се превърнаха в светла мъгла, отдалечена на милиони километри. Далеч вдясно дискът се беше издул нагоре и удебелил. Тя беше достатъчно далеч от главната равнина, за да не й пречат газовите и прашни облаци. Дариа гледаше учудено светещата изпъкналост на галактическия център. Сигурно нейните очи първи виждаха покрай спиралния ръкав, към плътно опакованите галактически ядра, огромната черна дупка, образувана около главината на колелото на галактиката.

Колко далеч? Колко бързо?

Тя изглежда се отдалечаваше от галактическата плоскост. Блясъкът на централната линия беше под ъгъл от четирийсет и пет градуса спрямо нейната посока на движение. Със замръзнали бели дробове и сърце, спряло да бие, Дариа направи своята преценка. Териториите на Фемъс Съркъл бяха на около трийсет хиляди светлинни години от главината на галактиката, така че и тя сигурно беше толкова далеч от галактическата плоскост. И ъгълът на главината се променяше може би с десет градуса в минута. От това тя изчисли, че се движи със сто и седемнайсет и пет светлинни години в секунда.

Десет хиляди светлинни години за минута. Един милион светлинни години за час. За два часа колкото мъглявината Андромеда.

Точно когато й дойде тази мисъл летенето приключи. Вселената сякаш преустанови шеметното си препускане и спря в определено положение.

В отворената бездна пред себе си Дариа видя голямо космическо образувание, светеща с вътрешни светлини, разпростряло се върху половината небе с невъзможни за оценяване размери. Имаше чувството, че е огромно, че онези влачещи се псевдоподи от антени и извиващи се тръби от блестяща материя, въртящи се настрани в пространството от централния додекаедър са дълги милиони километри.

Преди да може да потвърди това си впечатление, настъпи последният преход. Звезди, галактики и звездни купове изчезнаха. Дариа се намери стояща на хоризонтална равнина. Над нея нямаше нищо. В краката й, определящи нивото на повърхността имаше милиарди трепкащи оранжеви светлини.

И до нея, с отворен костюм, за да може да се почеше по бузата стоеше Ханс Ребка.

 

 

— Е — каза той, — това заслужава да се запише в книгата на Гинес. Опитайте се да го опишете в отчета си за пътуването — той замълча за момент. Дишаше дълбоко и се оглеждаше. — Може би трябва да обменим идеи — каза накрая Ребка. — Ако някой от нас има такива, разбира се. Като начало къде, по дяволите, се намираме?

— Отворили сте костюма си!

— Не — той поклати глава. — Не съм го отворил. Просто нямах време да го затворя, докато падахме… както и вие.

Дариа с изненада установи, че беше прав. Костюмът й беше напълно отворен.

— Но ние бяхме в открития Космос… лишен от въздух, вакуум.

— И аз така мисля. Не си спомням да съм изпитал нужда да дишам, обаче.

— Колко дълго бяхме там? Изброихте ли ударите на сърцето си.

Той се усмихна мрачно.

— Съжалявам. Дори не зная дали сърцето ми биеше. Бях твърде зает да разбера какво става… къде бяхте отишли вие, къде отивах аз.

— Мисля, че зная. Не какво се случваше, а къде бяхме и къде сме сега.

— Тогава вие сте шест крачки пред мен — той посочи безкрайната равнина пред тях. — Това не се ли наричаше Чистилище. Неопределено място, където отиват изгубените души.

— Ние не сме изгубени. Ние сме докарани тук насила. Аз казах на Чакащия колко силно желая да срещна Строителите. Той е приел буквално казаното от мен.

— Но май нищо не излиза, нали? Не виждам следи от тях.

— Дайте им малко време. Ние току-що дойдохме. Спомняте ли си, че летяхме надолу към Окото на Гаргантюа?

— Ще го помня до последния си ден. Който си мислех, че е много далеч, но сега започвам да се съмнявам.

— Окото е входната точка на една транспортна система на Строителите. Сигурно е тук, откакто хората са на системата Мандъл, а може и много преди това, но не е изненадващо, че никой още не я е открил. Екипажът на един кораб трябва да е луд, за да влезе в него.

— Екипажите на изследователските кораби наистина са луди. При колонизирането на тази система хората са вършили много неразумни неща. Зная, че кораби са прониквали дълбоко в атмосферата на Гаргантюа и са се връщали… Някои от тях. Но не мисля, че това би било достатъчно, за да се постигне стореното от нас. Ние трябва да сме получили онзи първи тласък от „Глистър“, който ни е изстрелял в средата на вихъра. Когато бях вътре, ми се струваше, че то беше широко само колкото раменете ми. Нямаше място за друг човек, камо ли пък за кораб.

— И аз имах такова чувство. Чудех се къде сте отишли, но знаех, че няма място и за двама ни. Добре. Значи първият тласък е дошъл от гравитацията на „Глистър“, после вторият от преместващото поле в Окото на Гаргантюа. Това ни е запратило направо в главната транспортна система и оттам директно вън от спиралния ръкав. Трийсет хиляди светлинни години, според моите изчисления.

— Чудя се за това. Аз огледах наоколо и можах да видя цялата проклета галактика разпростряна като плоска чиния за хранене… макар че така, както се чувствам в момента, мразя дори да споменавам думата „хранене“.

— И после още един последен преход, за да ни докара тук — Дариа огледа наоколо чак до сегментирания тъмен таван и блестящата равнина на пода.

— Където можем да стоим и да гледаме докато умрем от глад. Още някои идеи, професоре?

— Намират се — умопомрачителното пътуване беше преминало и тя бе способна отново да мисли. — Аз не вярвам, че след като сме докарани чак тук, ще бъдем оставени да умрем от глад. Чакащия ни изпрати, следователно трябва да знае, че сме пристигнали. И макар че това е част от мястото, където живеят Строителите, мога да се обзаложа, че то е пригодено за нас или за същества като нас — Дариа описа с ръка дъга от деветнайсет градуса около пода. — Виждате ли равната повърхност? Това не е естествено за конструкциите на Строителите.

— Ние не знаем по какъв начин мислят Строителите. Никой никога не е срещнал дори един Строител.

— Вярно. Но знаем как строят. Когато човек е изучавал артефакти на Строителите толкова дълго, колкото мен, той започва да си изгражда представа за самите Строители. Човек не може да провери нещата, но той свиква да вярва на инстинктите си. Ние не знаем къде или кога се е развила цивилизацията на Строителите, но аз съм сигурна, че е било в газообразна среда или в космическо пространство. Най-малкото е било място, където гравитацията не е означавала същото, което означава за нас. Строителите работят във всичките три измерения и за тях те са равностойни. Техните артефакти не внушават никакво усещане за „горе“ или „долу“. Равнини като тази обичат хората. Те не се срещат на артефактите. Човек не очаква гравитационно поле близко до единица в конструкции като тази, нито наличието на атмосфера, годна за живот. А погледнете това — тя посочи към тавана, видимо на километри над тях. Вижда се, че той е построен от петстранни сегменти. Това е обичайно за много конструкции на Строителите. Затова мисля, че сме във вътрешността на додекаедър, форма, срещана многократно в артефактите на Строителите. И мисля също, че те просто са добавили плосък под и въздух, и гравитация за същества като нас. Не съм сигурна обаче, че тази равнина е нещо толкова голямо, колкото изглежда. Вие знаете, че Строителите често правят трикове с пространството, които объркват нашето чувство за разстояние.

— Да, така е. Но според мен това място наистина е голямо, независимо какви трикове са приложени.

Ханс Ребка не беше повишил тон, но стомахът на Дариа се сви от неочаквано напрежение. Не се предполагаше Ханс да е нервен. Това беше нейна привилегия.

— Сигурно е голямо — продължи той, — ако можем да съдим по онова нещо.

Той посочи вляво. Отначало Дариа не видя нищо. После разбра, че над морето от трепкащи оранжеви звезди блести постоянна светлина от една по-ярка сфера. Отначало тя беше малка, не по-голяма от сребристо детско топче, но докато я наблюдаваха, тя ставаше все по-голяма и се движеше на нивото на повърхността с постоянна скорост. Нямаше начин да се прецени разстоянието до нея или да се каже дали се търкаля, или се движи по някакъв друг начин.

— Пристига комитетът по посрещането — каза Ребка под нос. — Всички да се усмихнат.

Не се търкаляше. Дариа беше някак си сигурна в това, макар че не можеше да види има ли следи по повърхността. Струваше й се, че лети или плува само на части от милиметъра над оранжевия облак.

Никак не беше малка. Дори беше доста голяма. И продължаваше да нараства. Беше огромна, три пъти по-голяма от Чакащия. Извисяваше се над тях, макар че все още беше далече.

Спря на двайсет стъпки. По сферичната повърхност се движеше равномерна серия от вълни като върху живак. Тяхната амплитуда нарасна, сферичната форма се удължи нагоре в стебло. На върха му се появи позната петстранна, прилична на цвете глава и се наведе към тях. От предната страна на сярата излязоха петстранни дискове, една сребърна опашка се проточи надолу и закотви обекта за пода. От новопоявилия се отвор в централния търбух блестеше трепкаща зелена светлина.

Настъпи продължителна тишина.

— Добре, скъпа — прошепна навъсено Ребка. — Сега какво?

— Ако това е като Чакащия, той трябва да чуе няколко думи от нас, преди да може да превключи на нашия език — Дариа повиши глас. — Казвам се Дариа Ланг и съм от планетата Сентинел Гейт. Това е Ханс Ребка от планетата Тюфел. Ние сме хора и пристигнахме от звездата Мандъл и планетата Гаргантюа. Вие като Чакащия ли сте?

Последва десетсекундна тишина.

— Онзи… който… чака — промълви стенещ глас. Тонът беше по-дълбок от този на сферата на „Глистър“ и звучеше дори поуморено. — Онзи… който… чака. Човек… човек… чо-чо-човек… хммм.

— Нуждае се от ободряващо хапче — каза тихо Ребка. — Вие Строител ли сте? — извика той на плуващия пред тях рогат и опашат демон.

Съществото се премести няколко стъпки по-близо до тях.

— Човек, човек, човек, човек… Най-после. Вие сте тук. Но двамата сте еднакви. Къде е… другият?

— Другият — каза Ребка. — Какво означава това?

Дариа поклати глава.

— Няма друг — каза високо тя. — Не ви разбираме. Ние сме единствените тук. И питаме отново вие като Чакащия ли сте?

Сребристото тяло жужеше с нисък тон, прекалено нисък за човешкото ухо.

— Трябва да има… друг… а може би пристигането да не е завършило. Ние имаме само две форми… но в съобщението се казва, че третата е на път и скоро ще пристигне… — последва нова продължителна тишина. — Аз не съм като Чакащия, макар че сме създадени по един и същ начин.

— Не е Строител — бързо прошепна Дариа. — Знаех си. Ние изучаваме неща, направени от Строителите, точно като Чакащия. Може би някакъв вид невероятно стари компютри. И аз не мисля, че те… Е, че те работят съвсем добре.

Това беше нова мисъл за Дариа, при това доста непонятна. Обикновено артефактите на Строителите изглежда работеха и след пет милиона години така добре, както и в деня на тяхното създаване. Но Чакащия и сега това ново същество създадоха у Дариа едно странно чувство на дезорганизираност и несигурност. Може би дори Строителите не можеха да създадат машини, които работят вечно.

— Аз не съм… компютър — слухът на съществото сигурно беше по-чувствителен от човешкия или директно четеше в техните умове. — Аз съм неорганичен, но възрастен неорганичен. Чакащия стои винаги близо до стария дом, а аз израснах тук. Аз съм… аз съм… Посредникът. Събеседник. Онзи, който трябва… да служи като посредник между вас и другите. Задачата на Чакащия е свършена. Но задачата на Посредника не може да започне, преди тук да дойде третият — умореният глас започна да звучи по-бавно, по-тихо. — Третият. Тогава… може да започне задачата на Посредника. Дотогава…

Повърхността на голямото сребристо тяло леко се развълнува. Петстранното цвете започна да се скъсява.

— Хей! Посреднико! Вие не можете да спрете дотук — Ребка затича към него по повърхността, обувките му хвърляха пръски от блестящо оранжево. — И не можете да ни оставите тук. Ние сме хора. Хората се нуждаят от храна, вода и въздух.

— Това е известно — тялото се изду в основата си и се спусна към равната повърхност, докато сребристата опашка не се прибра в него. — Не се безпокойте. Мястото е пригодено за вашия вид. Тъй като третият е вече на път, вие няма да се нуждаете от стазис^[2]. Влезте… и яжте, пийте, почивайте.

Сребърният глобус на Посредника се деформира в издуто полукълбо с широк сводест отвор в центъра.

— Влезте — каза отново отслабващият глас. Отворът се премести и застана пред тях двамата. — Влезте… сега.

Ребка изруга и се отдръпна назад.

— Не го доближавайте.

— Не — Дариа тръгна напред. — Аз не зная какво има вътре, но досега нищо лошо не се опита да направи. Ако искаха да ни убият, можеха лесно да го сторят. Хайде. Какво имаме да губим?

— Какво друго, освен живота? — той обаче я последва.

Отворът, в който влязоха, беше пълен със зелено сияние от скрити светлини. Гледан отвън, той би могъл да бъде с всякаква дълбочина. Дариа пристъпи една крачка навътре и разбра, че фактически се намира в малък входен шлюз дълъг три метра. Тя отиде до някаква вътрешна врата, отвори я и пред нея се разкри стая със синьо-сиви мрачни стени и висок таван.

Много висок. Дариа влезе и погледна нагоре. Четирийсет метра до онзи сводест петстранен център? Трябваше да е най-малко толкова… което означаваше, че беше в стая по-висока от външните размери на Посредника. А това беше физически невъзможно. Преди да бе успяла да пристъпи, тя чу тиха въздишка. Сегментите на равния под на стаята пред нея започнаха да се изкривяват и да се издигат. Параваните и мебелите израснаха нагоре като странни растения, излизащи изпод мека, еластична повърхност.

— Място пригодено за нас? Не съм убеден — Ханс Ребка мина предпазливо покрай нея към една излизаща от пода цилиндрична структура. Тя беше с издут горен край и скосени крака. — Това наистина е интересно. Хладилен шкаф и синтезатор на храна. Виждал съм подобен, но не и работещ. Беше в музей.

— Тази технология не е типична за Строителите.

— Сигурен съм, че не е — в очите на Ребка се появи странен израз на объркване. — Ако не се досещах щях да се чудя.

Върхът на цилиндъра беше обвит в тънка мъгла. На повърхността му след миг се появи слой ледени кристали. Ребка предпазливо допря пръст, после го отдръпна.

— Адски студено! — той повиши нивото на непропускливост на костюма си, за да си осигури термична изолация и се пресегна със защитена ръка да издърпа един извит лост в горната част на цилиндъра. С усилие го премести в ново положение. Част от корпуса на цилиндъра се завъртя и разкри вътрешността. Имаше три лавици с наредени по тях запечатани бели пакети.

— Вие сте биолог, Дариа. Познавате ли някои от тези неща? — Ребка бръкна и бързо извади няколко плоски и други гладки яйцевидни пакети и ги постави на скосения като чиния горен край на цилиндъра. — Не ги докосвайте с гола ръка, защото можете да измръзнете. Те наистина са студени. Още не можем да ги ядем, но можете да съобщите на стомаха си, че скоро и това ще стане.

Дариа включи ръкавиците си на пълна непропускливост и отвори един кръгъл пакет. Беше плод, изпъстрен със зелено и жълто с тънка кора и месесто стебло в единия край. Тя го обърна, разгледа структурата и плътността, изстърга тънко парче от повърхността, след това го загря със специалната ръкавица. Когато се затопли, го помириса, опита и поклати глава.

— Не си падам по плодовете, но никога по-рано не съм виждала нещо подобно. Мисля, че и не съм чела. Може да е от свят на Съюза, но не е широко разпространен плод, защото те се отглеждат навсякъде. Наистина ли мислите, че е ядлив?

— Ако не е, защо ще бъде съхраняван тук? Позовавам се на вашата логика, Дариа… ако искаха да ни убият можеха да намерят по-лесни начини. Мисля, че можем да ядем тази и другата храна. Посредника не изглеждаше много щастлив да ни види двамата, защото очакваше някой друг. Но ние също сме част от шоуто. Трябва да бъдем нахранени и напоени. И не се докарва някой от трийсет хиляди светлинни години, за да бъде оставен случайно да се отрови. Моето безпокойство е малко по-различно — той почука изпъкналата страна на цилиндъра. — Аз зная методите на строителство във Фемъс Съркъл и Четвъртия съюз и съм виждал как правят нещата в Сикропеанската федерация. Но това не прилича на тях. То е…

Той беше прекъснат от скърцащия звук на отдавна неизползвани панти. На трийсет метра цялата стена на стаята тежко потъваше в пода. Зад нея имаше друга, още по-голяма стая в средата с дълга редица предмети като необичайно големи ковчези.

Дариа преброи четиринайсет петстенни цилиндри, дълги седем метра, широки четири и високи четири.

— Това вече е технология на Строителите — каза тя. — Съвсем определено. Спомняте ли си Фламбо, близо до границата между Съюза и Сикропеанската федерация? Онзи артефакт е пълен с елементи като тези, някои от тях дори по-големи. Всичките са празни, но са в изправност.

— За какво служат? Никога по-рано не съм виждал неща като тези — Ребка пристъпи предпазливо към най-близкия от четиринайсетте. Всеки от чудовищните ковчези имаше в петстранния си край монтирана прозрачна врата. Той се доближи до нея, избърса прахта с облечената си със защитна ръкавица ръка и надзърна.

— Никой не е сигурен за какво са били предназначени първоначално — Дариа почука по стената на цилиндъра. Чу се глух кънтящ звук. — Но ние знаем, че те могат да се използват за съхраняване на неща почти неограничено дълго — предмети или организми — и предполагаме, че това е главното им предназначение. Във всеки има външно контролирано поле на стазис. Можете да видите бутоните за включване и настройка на другия край. За Фламбо беше измерен ходът на времето във вътрешността. По-бавен е средно шейсет милиона пъти в сравнение с този отвън. Прекарайте едно столетие в някой от онези цилиндри за стазис и ако останете в съзнание, ще имате чувството, че е изминала само една минута.

Ребка изглежда не слушаше. Той още стоеше с лице, опряно до вратата.

Тя го потупа по рамото.

— Хей, Ханс! Елате на себе си. Какво толкова очарователно има там? Нека и аз да хвърля едно око.

Тя се приближи. Съдът за стазис не изглеждаше празен, вътрешността му беше почти тъмна. Дариа видя неясно очертание. Трябваха й няколко минути, за да се адаптират очите й към осветлението вътре и да различи детайлите.

Тя хвана и стисна ръката на Ребка.

— Можете ли да видите какво има вътре? Хайде, ако е интересно, не ме дръжте в напрежение.

Той все още мълчеше, но думите на Дариа и докосването го накараха да се обърне към нея.

Дариа видя изкривеното му лице и намали натиска върху рамото му, сетне свали ръка.

Нищо не можеше да шокира Ханс Ребка. Никога нищо не беше повлиявало върху неговия железен самоконтрол.

Само че сега този самоконтрол беше изчезнал. В очите му бе стаен необясним ужас, какъвто Дариа никога не беше очаквала да види.