Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кръгът (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Valley of Silence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 118 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (26.08.2011)
Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)
Корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Долината на мълчанието

Преводач: Валентина Атанасова-Арнаудова

Пловдив, ИК „Хермес“, 2008

ISBN: 978-954-26-0681

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Пета глава

Събуди се рано заредена с енергия. През целия вчерашен ден бе носила товар, тежък като окови. Сега оковите бяха разкъсани. Нямаше значение, че от навъсеното небе навън се лее дъжд като из ведро. В нея отново сияеше светлина.

Облече ирландските си дрехи — дънки и памучен пуловер. Времето за тържественост и официални тоалети бе отминало и за нищо на света нямаше отново да губи време за издокарване.

„Може да съм кралица — помисли си тя, докато сама сплиташе косите си на една-единствена дълга плитка, — но няма да бездействам.“

Щеше да бъде кралица воин.

Върза ботушите и окачи меча на колана си. Това бе жената, която Мойра искаше да вижда в огледалото, образът, който харесваше. Жена с ясна цел, сила и познание.

Обърна се и огледа стаята. „Кралските покои“, помисли си тя. Някога бяха светилището на майка й, а от сега нататък щяха да са нейното. Широкото легло бе застлано с красива покривка от тъмносиньо кадифе със снежнобели дантелени къдрички, която майка й бе намирала за много изящна. Масивните греди бяха от полиран дъб, резбован с галските символи. Картините по стените също представляваха пейзажи от Галия, горите и планините.

На масичката до леглото стоеше малък портрет в сребърна рамка. Бащата на Мойра бе бдял над майка й всяка нощ, а сега щеше да бди над дъщеря си.

Погледна към вратите, през които се излизаше на балкона на майка й. Завесите все още бяха плътно спуснати и щеше да ги остави така. Поне засега. Не се чувстваше готова да отвори тези врати, да стъпи на плочите, върху които бе съсечена майка й.

Вместо това, щеше да си спомня за щастливите мигове, прекарани с нея в тази стая.

Излезе и почука на вратата на Хойт и Глена. Изчака няколко мига и изведнъж се сети за ранния час. Почти се канеше да се върне обратно, надявайки се да не са чули почукването й, когато вратата се отвори.

Хойт все още връзваше халата си. Дългите му коси бяха заплетени, а очите — сънени.

— Извинявайте — започна тя. — Не ми хрумна…

— Случило ли се е нещо? Какво има?

— Не, нищо. Не съобразих, че е толкова рано. Моля ви, легнете си отново.

— Какво става? — Глена се приближи зад него. — Мойра, някакъв проблем ли има?

— Само с маниерите ми. Станах твърде рано и не помислих, че другите може все още да спят, особено след снощното пиршество.

— Всичко е наред. — Глена докосна ръката на Хойт и му даде знак да се отдръпне. — От какво имаш нужда?

— Само да поговоря с теб насаме. Всъщност щях да те поканя на закуска във всекидневната на… в моята всекидневна, за да ти кажа нещо.

— Дай ми десет минути.

— Сигурна ли си? Нямам нищо против да почакам до по-късно през деня.

— Десет минути — повтори Глена.

— Благодаря. Ще наредя да приготвят закуската.

— Изглежда… готова за подвизи — отбеляза Хойт, когато Глена отиде до легена с вода, за да се измие.

— Така е.

Тя потопи пръсти във водата и се съсредоточи. Беше се примирила, че не може да вземе душ, но никога нямаше да свикне да се мие със студена вода.

Задоволи се с това, което имаше, докато Хойт разпалваше огъня. После, предавайки се на суетността, направи малък опит за разкрасяване.

— Може би просто иска да обсъдим графика за днешната тренировка. — Глена сложи обиците, които не биваше да забрави да свали преди тренировка. — Вече ти казах, че е предложила награда — един от нашите кръстове — за онази от жените, която я победи днес.

— Добре се е сетила, но се питам дали това е най-разумният начин за използване на кръстовете.

— Бяха девет — напомни му Глена, докато се обличаше. — За нас петимата и за Кинг, разбира се, значи шест. Плюс двата, които дадохме на майката и бременната сестра на Ларкин. Не сме решили кой да носи деветия. Може би така е най-честно.

— Да видим какво ще ни донесе този ден. — Хойт се усмихна, докато тя провираше глава през деколтето на сивия си пуловер. — Какво правиш, а гра[1], та всяка сутрин изглеждаш все по-прелестна?

— Така ме виждаш с очите на любовта. — Завъртя се в прегръдката му, когато той се приближи… и с тъга погледна към леглото. — Дъждовно утро. С удоволствие бих се повъргаляла с теб един час. — Повдигна глава за целувка. — Но се налага да отида на закуска с кралицата.

Когато Глена влезе, Мойра по навик бе седнала до камината с книга в ръце. Вдигна поглед и й се усмихна глуповато.

— Срамувам се от себе си. Да те измъкна от топлото легло и прегръдката на съпруга ти по това време.

— Кралско право.

Мойра се засмя и я покани с жест да седне.

— Скоро ще донесат храната. Един ден, когато от семената, които донесох и засадих, пораснат дръвчета, ще мога да пия портокалов сок сутрин. Липсва ми вкусът му.

— Бих убила за чаша кафе — призна Глена. — За кафето, ябълковия пай, телевизията и всички човешки неща. — Седна и изпитателно се вгледа в лицето на Мойра. — Изглеждаш добре. Отпочинала и готова за подвизи, както се изрази Хойт.

— Така се чувствам. Вчера ми се събра много и сърцето ми бе натежало. Сега този меч и короната принадлежат на мен, само защото тя е мъртва.

— А не си имала време да я оплачеш, както подобава.

— Нямах. Но зная, че тя одобрява това, което правя за Галия и за всички, вместо да се затворя някъде и да тъгувам за нея в такъв момент. — С известно задоволство Мойра сведе поглед към грубия панталон и ботушите си. — Реших каква кралица ще се старая да бъда. Силна и дори сурова. Нямам време да седя на трона и да обсъждам държавни дела. Политиката и протоколът могат да почакат, нали? Церемонията и тържеството отминаха — и бяха необходими. Но сега е време за труд и пот.

Мойра се изправи, когато донесоха закуската, и каза нещо на съненото момче и камериерката, която влезе с него.

„Говори непринудено“, забеляза Глена. Обръщаше се и към двамата по имена, докато те подреждаха съдовете на масата. Даде си вид, че не долавя удивлението им заради странното облекло на кралицата, и ги отпрати с благодарности… и наставления никой да не безпокои нея и гостенката й.

Когато седнаха заедно, Мойра, която последните няколко дни едва бе хапвала по някой залък, изненадващо започна да се храни лакомо като Ларкин.

— Днес ще бъде кално и ще се тренира трудно — отбеляза тя. — Мисля, че това е полезно за дисциплината. Исках да ти кажа, че въпреки участието ми днес и през следващите дни, вие с Блеър продължавате да ръководите обучението. Искам всички да видят, че тренирам като тях. Че и аз ще се изпоцапам и ще имам синини.

— Говориш, сякаш нямаш търпение да започнем.

— Наистина нямам. — Мойра загреба от яйцата. Бе научила готвачките да ги приготвят така, както Глена често ги бе приготвяла. Бъркани, с парченца шунка и лук. — Помниш ли, когато с Ларкин пристигнахме от Танца на боговете в Ирландия? Можех да забия стрела навсякъде, където се прицеля, но всеки би ме повалил с един удар.

— Винаги се изправяше.

— Да, винаги. Но вече не съм толкова лесен противник. Искам всички да видят това.

— Показа им, че си воин, когато победи вампира.

— Да. Сега ще им покажа, че мога да преглътна поражение. Искам още нещо от теб.

— Така и предполагах. — Глена наля и на двете още чай. — Изплюй камъчето.

— Никога не съм изследвала магическата сила, която имам. Не е голяма, както сама виждаш. Скромни лечителски заложби и вътрешен източник, който може да бъде отключен, ако други, по-силни достигнат до него. Както направихте ти и Хойт веднъж. Сънища. Изучавала съм сънищата и съм чела книги за значението им. Както и за магии, разбира се. Но не предполагах, че това, което притежавам, може да послужи за друго, освен да облекча нечия болка или да зная в коя посока да поема, за да открия елен при лов.

— А сега?

— Сега — кимна Мойра — мисля, че способностите ми имат и друг смисъл и искам да използвам най-пълноценно всичко, което е в мен. Когато докоснах меча, когато сложих ръка на дръжката му, силата нахлу в мен. Осъзнаването, че е мой и винаги е бил, приличаше на поток, който се вля в мен. По-скоро — премина през мен. Разбираш ли ме?

— Напълно.

Мойра отново кимна и продължи да се храни.

— Не отдавах значение на тези способности, защото имах други интереси. Исках да чета, да се образовам, да ловувам с Ларкин, да яздя.

— Като всяка млада жена — прекъсна я Глена. — Защо да не правиш неща, които обичаш? Не си знаела какво те очаква.

— Не знаех. Питам се дали, ако бях вникнала по-дълбоко, щях да го предвидя.

— Не е било възможно да спасиш майка си, Мойра — ласкаво каза Глена.

Мойра вдигна очи, с ясен поглед.

— Толкова лесно четеш мислите ми.

— Мисля, че на твое място щяха да ме спохождат същите. Не е било възможно да я спасиш. А и…

— Не е било писано — довърши Мойра. — В сърцето си го зная. Но ако бях изучавала това, което нося в себе си, може би щях да имам предчувствие, че се задава нещо. Независимо дали би имало значение. Също както Блеър, неведнъж съм виждала бойното поле в съня си. Но за разлика от нея, не бях готова да застана с лице срещу него. Извръщах глава. Но край. Няма повече да… да се самобичувам. Нали така се казваше?

— Да, точно така.

— Няма да се самообвинявам. Време е за промяна. Затова те моля да ми помогнеш да развия магическата си сила, както бойните си умения.

— Мога. С удоволствие.

— Ще съм ти признателна.

— Рано е за признателност. Нужна е работа. Магията не е изкуство, а занаят. И дарба. Но усилието няма да бъде по-малко, отколкото физическите тренировки. Ще бъде като… развиване на мускули. — Глена докосна бицепса й. — Трябва да ги напрягаш и оформяш. Както в медицината, всичко е въпрос на практика. Човек не престава да се учи.

— Всяко ново оръжие, с което се сдобивам, е удар срещу врага. — Мойра повдигна вежди и стегна ръката си. — Е, ще развивам и мускулите, за които говориш, така, докато стана възможно най-силна. Искам да я разбия, Глена. Да я разгромя напълно. Поради безброй причини. Родителите ми, Кинг, Кийън — добави тя след кратка пауза. — Това никак не би му харесало, нали? Да знае, че гледам на него като на жертва.

— Той не гледа на себе си така.

— Отказва да се самосъжалява. Затова е преуспял, по свой начин. Постигнал е… не може да се каже спокойствие, защото не е спокойна натура. Но е приел съдбата си. Сякаш дори я е прегърнал.

— Бих казала, че го познаваш добре, доколкото може да го опознае човек.

Мойра се поколеба и започна да преподрежда хапките в чинията.

— Отново ме целуна.

— О! — Глена замълча за миг и пак промълви: — О!

— Аз го накарах.

— Не подценявай чара и силата си. Едва ли някой може да накара Кийън да стори нещо, без той да желае.

— Може би го е желал, но нямаше да го стори, ако не бях толкова настойчива. Бях пийнала повечко.

— Хм!

— Не бях пияна — засмя се Мойра малко смутено. — Не много. Само колкото да се отпусна и да не мисля за приличието. И да стана по-уверена. Търсех малко въздух и спокойствие и излязох до една от бойниците. Той беше там. — Сякаш отново го видя. — Можеше да отиде навсякъде другаде, както и аз. Но и двамата се озовахме на едно и също място, по едно и също време. В нощта — тихо каза тя. — Музиката и светлините едва достигаха до нас.

— Романтично.

— Предполагам, че е било. Въздухът беше съвсем леко влажен от задаващия се дъжд, а луната приличаше на тънък бял сърп в небето. В него има нещо загадъчно, до което така силно ми се иска да достигна.

— Човешко е да го намираш за привлекателен — каза Глена.

Тя не изтъкна онова, което и двете знаеха. Че онзи, за когото говорят, не е човек.

— Държеше се сковано с мен, както винаги, и това ме вбеси. Признавам, че беше… предизвикателство. В същото време… когато съм с него, в мен се пробужда нещо. Както с познанието или с магическата сила. — Докосна корема си и плъзна ръка към сърцето си. — Просто… нещо се надига от дълбините ми. Никога не съм изпитвала силни чувства към мъж, не по този начин. Леки трепети, нали се досещаш? Приятни, но не така изгарящи. В него има нещо, което ме привлича неудържимо. Толкова е…

— Секси — довърши Глена. — Влудяващо.

— Исках да узная дали ще бъде както първия път, когато и двамата бяхме гневни и той ме бе сграбчил. Поисках да го стори отново и не бих приела отказ. — Наклони глава встрани, сякаш се опитваше да разреши загадка. — Знаеш ли, мисля, че стана неспокоен. Смущението му и опитът да го прикрие бяха опияняващи колкото виното.

— Господи! — С дълга въздишка Глена повдигна чашата си. — Не се и съмнявам.

— Целувката беше като предишния път, дори още по-завладяваща. Защото я очаквах. В онзи миг той беше замаян колкото мен. Усетих го.

— Какво очакваш от него, Мойра?

— Не зная. Може би само тази топлина, тази сила. Насладата. Нима има нещо лошо?

— Не мога да кажа. — Глена изпита тревога. — Той не може да ти даде нищо повече. Трябва да го разбереш. Не може да остане тук, а дори и да остане за известно време, нямаш никакво бъдеще с него. Навлизаш в опасна територия.

— Всеки ден до Самен е опасна територия. Зная, че говориш трезво и разумно, но умът и сърцето ми са обсебени. Трябва да успокоя и двете, за да мога да реша какво да правя по-нататък. Но зная, че не искам да вляза в битка, загърбвайки това, което чувствам, само защото се боя какво може, или не може да последва.

След миг размисъл Глена въздъхна.

— Може да е разумно и трезво, но самата аз едва ли ще се вслушам в този съвет, ако съм на твое място.

Мойра посегна към нея и хвана ръката й.

— Хубаво е да мога да поговоря с друга жена. Да споделя с нея всичко, което вълнува ума и сърцето ми.

 

 

В друга част на Галия, в къща с плътно спуснати завеси, за да не прониква дори най-слабата светлина, две други жени седяха и разговаряха.

За тях бе краят, а не началото на деня, но споделяха спокойна закуска.

Спокойна, защото мъжът, чиято кръв изсмукваха, вече нямаше сили да се съпротивлява.

— Ти беше права. — Лора се облегна назад и кокетно изтри кръвта от устните си с ленена кърпичка. Мъжът бе заключен с вериги за масата между тях, защото Лилит искаше ранената й приятелка да седи и да се храни нормално, вместо да пие кръвта от чаша в леглото си. — От това имах нужда — да стана и да половувам.

— Видя ли? — усмихна се Лилит.

Лицето на Лора все още бе покрито с белези от изгаряне. Светената вода, която онази кучка, преследвачката на демони, бе плиснала към нея, я бе обезобразила. Но Лора се възстановяваше и обилната прясна храна щеше да й помогне да възвърне силите си.

— Иска ми се да хапнеш още малко.

— Ще хапна. Толкова си добра с мен, Лилит. Въпреки че те разочаровах с провала си.

— Не си се провалила. Беше добър план — и почти сполучлив. Ти плати жестока цена. Не мога да понеса мисълта за болките, които изтърпя.

— Без теб щях да умра.

Бяха любовници и приятелки, а често — и съперници. От четири века означаваха всичко една за друга. Но раните на Лора, които едва не бяха довели до края й, ги бяха сближили повече от всякога.

— Преди да пострадаш, не осъзнавах колко много се нуждая от теб. Хайде, скъпа, само още мъничко.

Лора се подчини, повдигна безжизнената ръка на мъжа и впи зъби в китката му.

Преди обгарянето бе красива млада блондинка с впечатляващ стил. Сега кожата на лицето й бе грапава и зачервена, набраздена от полузараснали рани. Но сините й очи вече не гледаха изцъклени от болка и гласът й звучеше уверено.

— Беше прекрасно, Лилит. — Лора отново се облегна назад. — Но просто не мога да пийна нито капка повече.

— Тогава ще наредя да отнесат храната и ще поседим пред камината преди лягане.

Лилит разклати малко звънче и даде сигнал на една от слугините да разчисти масата. Знаеше, че остатъците няма да отидат на вятъра.

Стана, за да помогне на Лора да се придвижи до другия край на стаята, където вече бе сложила възглавнички и завивка на дивана.

— Тук е по-удобно, отколкото в пещерите — отбеляза тя. — Все пак нямам търпение да се махнем от това място и да си намерим по-сносно жилище.

Настани Лора и седна, царствена с пищната си червена рокля. Косите й бяха прихванати високо и посипани със златист брокат, за да придаде малко повече тържественост на вечерта.

Красотата й не бе повехнала две хиляди години след смъртта й.

— Имаш ли болки? — попита тя Лора.

— Не. Вече почти съм на себе си. Извинявай за детинското ми държане вчера сутринта, когато онази прелетя със смешния си дракон. Щом я видях, сякаш отново изживях страха и агонията.

— Поднесохме им малка изненада, а? — Лилит ласкаво приглади завивката, увита около Лора. — Представи си шока й, когато стрелите се оттласнаха от щита на Мидиър. Права беше, като ме убеди да не го убивам.

— Следващия път, когато я видя, няма да хленча и да се крия под одеялата като изплашено хлапе. Следващия път ще умре — от моята ръка. Кълна се.

— Все още ли я искаш за свое другарче?

— Никога не ще направя подобен подарък на онази пачавра. — Лора оголи зъби в злобна усмивка. — От мен ще получи само смърт. — С въздишка сложи ръка на рамото на Лилит. — Никога не би била за мен това, което си ти. Мислех само да се позабавлявам с нея. Хрумна ми, че ще си прекараме добре трите заедно в леглото… Онази неизчерпаема енергия и агресивност, която носи в себе си, беше толкова неустоима. — Наклони глава и устните им се сляха в дълга нежна целувка. — Твоя съм, Лилит. Завинаги.

— Милото ми момиче. — Лилит долепи устни до слепоочието й. — Знаеш ли, когато те видях да седиш сама на онази тъмна парижка улица и да плачеш, знаех, че ще ми принадлежиш.

— Мислех, че обичам онзи мъж — промълви Лора. — Че любовта ми е споделена. Но той ме използва и ме захвърли заради друга. Сърцето ми беше разбито. Тогава се появи ти.

— Помниш ли какво ти казах?

— Никога няма да забравя. Думите ти бяха: „Горкото ми тъжно момиче. Сама ли си?“. Аз ти казах, че животът ми е свършил, че до сутринта ще умра от мъка.

Лилит се засмя и погали косите й.

— Толкова драматично! Как можех да ти устоя?

— Или аз на теб. Изглеждаше прелестна… като кралица, каквато си. Беше облечена в червено, както сега, и косите ти блестяха в съвършени къдрици. Заведе ме в дома си, нагости ме с хляб и вино, изслуша тъжната ми история и изтри сълзите ми.

— Ти беше млада и чаровна. И убедена, че онзи мъж, дето те е зарязал, е единственото, което някога ще желаеш.

— Вече не помня нито името, нито лицето му.

— Така нетърпеливо се хвърли в обятията ми — замърка Лилит. — Попитах те дали искаш да останеш вечно млада и красива и да имаш власт над мъже като онзи, който те е наранил. Ти отвърна „да“, и отново „да“. Дори когато вкусих от теб, се притискаше към мен и повтаряше: „Да, да“.

Очите на Лора леко се зачервиха, когато си спомни онзи вълшебен миг.

— Никога не съм изживявала такава тръпка.

— Когато отпи от мен, аз те обикнах, както никого другиго.

— А когато се пробудих отново, ти го доведе при мен. Негодникът, който ме бе изоставил, стана първата ми жертва. Поделихме си го, както безброй други след него.

— На Самен ще си поделим всичката плячка.

 

 

Докато вампирите спяха, Мойра стоеше на тренировъчната площадка, мокра и окаляна. В хълбока й пулсираше болка от изненадващия удар, който бе получила, и все още дишаше тежко след поредната схватка.

Чувстваше се чудесно.

Подаде ръка на Дарвел да се изправи и я похвали:

— Справи се много добре. Почти ме надви.

Дарвел направи гримаса и потърка закръгления си ханш.

— Не мисля.

С ръце на кръста и изпоцапана кожена шапка на главата, Глена стоеше и наблюдаваше и двете. Одобрително кимна към Дарвел.

— Вече се задържаш на крака по-дълго и се изправяш по-бързо. Имаш напредък. Доколкото чувам, неколцина от мъжете в другия край нямат шанс срещу теб.

— Доста от тях вече са си изпатили от нея — обади се Излийн.

Прозвуча похотлив женски смях.

— Зная какво да правя с тях, когато паднат в ръцете ми — самодоволно отвърна Дарвел.

— Вложи част от тази енергия в следващата схватка — предложи Глена — и може да я спечелиш, вместо да се озовеш в калта. Кратка тренировка по стрелба с лък — и край за днес.

Жените въздъхнаха с облекчение, но Мойра махна с ръка.

— Все още не съм се била с Кийра. Запазвам за накрая тази, за която се говори, че е най-добра. Така ще мога да се оттегля от бойното поле с чувство за пълна победа.

— Предизвикателна — такава те харесвам! — отбеляза Блеър, докато се приближаваше през дъжда и калта. — Напредваме с оръжията. Вече сме изработили доста — добави тя и вдигна глава. — Повярвайте ми, след няколко часа в ковачницата дъждът е приятно нещо. Е, какъв е резултатът?

— Мойра победи всички с меч и с голи ръце. Сега предизвиква Кийра, преди да завършим със стрелба.

— Браво! Ще заведа една група до мишените, докато приключите тук.

Силно негодувание се надигна сред жените, които с нетърпение очакваха да видят последната схватка.

— Настървени са. — Блеър кимна с одобрение. — И това ми харесва. Е, добре, дами, направете им място. На коя залагаш? — обърна се тя към Глена, когато двете жени застанаха една срещу друга.

— Мойра е загряла и мотивирана. Цял ден е като фурия. Залагам цялото си състояние на нея.

— Аз съм за Кийра. Хитра е и не се бои да поема удари. Виж я само — добави Блеър, когато Кийра падна по очи в калта, а после бързо скочи, готова за нова атака.

Тя финтира, завъртя се в последната минута и замахна с крак към корема на Мойра. Кралицата залитна назад от удара, успя да възстанови равновесието си и да залегне, за да избегне следващия удар. Изправи се и преметна Кийра през рамо, но когато се обърна, тя не лежеше по гръб на земята, а бе заела поза със свити юмруци, нападна с крака и повали противничката си в калта.

Мойра бързо стана и очите й заблестяха.

— Е, виждам, че репутацията ти не е преувеличена.

— Боря се за награда. — Кийра приклекна и се завъртя. — Не го забравяйте.

— Тогава заслужи я!

— Добър бой — заключи Блеър, когато полетяха ръце, крака и тела. — Кийра, дръж лактите си по-високо!

Глена я смушка:

— Без наставления от публиката.

Но се усмихваше — не само защото схватката бе ожесточена и интересна, а и заради насърчаващите викове и съвети на другите жени.

Бяха създали екип.

Мойра политна назад, направи ножица и спъна противничката си. Но когато се изви, за да я притисне, Кийра рязко се надигна и я преметна над главата си.

Прозвучаха няколко въздишки на съчувствие, когато Мойра се приземи с разтърсващ трясък. Преди да успее да изправи гръб, Кийра я възседна, допирайки лакът до гърлото и юмрук до гърдите й.

— Мъртва сте.

— Да, по дяволите! Стани от мен, за бога, смазваш дробовете ми.

Мойра с мъка повдигна все още вибриращото си тяло и седна в калта. Кийра просто се отпусна до нея и двете, задъхани, впериха погледи една в друга.

— Голяма кучка си в бой — провлачено отбеляза Мойра.

— Вие също, при цялото ми уважение, милейди. Получих доста нови синини и цицини.

Мойра изтри част от калта по лицето си с ръка.

— Не бях със свежи сили.

— Вярно е, но и да бяхте, пак щях да ви победя.

— Мисля, че си права. Ти спечели наградата, Кийра, спечели я честно. Гордея се, че бях победена от теб.

Подаде й ръка, силно стисна нейната и я повдигна високо.

— Ето коя е най-добрата в бой с голи ръце.

Последваха възгласи и приятелски прегръдки. Но когато Кийра предложи помощ на Мойра, за да се изправи, тя побутна ръката й.

— Ще поседя още минута, докато си взема въздух. Върви да вземеш лъка си. В този вид тренировка никоя от вас не може да ме победи.

— Няма да постигнем вашата точност, дори ако тренираме хиляда години, Ваше Величество.

— О, господи, няма да мога да седна спокойно цяла седмица — добави Мойра и потърка хълбока си.

— Никога не съм се гордяла толкова много със своята кралица.

Мойра се усмихна на себе си, а после мълчаливо преброи контузиите си. Изведнъж погледът й бе привлечен от мястото, на което бяха стояли с Кийън предишната вечер.

Съзря го там, загледан в нея през сивотата на дъжда. Усети притегателната му сила отдалеч, неповторимия чар, който излъчваше.

— Какво гледаш? — промърмори тя на себе си. — Забавно ли е да ме видиш по задник в калта?

„Може би“, каза си Мойра, и кой би го упрекнал? Навярно изглеждаше доста смешно.

— Скоро ще се бием един с друг. Тогава ще видим кой кого ще победи.

Изправи се, стисна зъби, за да преглътне болката, която я караше да накуцва, и тръгна с уверена походка, без да погледне назад.

Бележки

[1] Галски израз, означаващ мила, скъпа. — Б.пр.