Нора Робъртс
Долината на мълчанието (22)

Двадесет и първа глава

Въпреки че битката бе спечелена, имаше още работа. Мойра помогна на Глена с нещо, което тя наричаше „сортиране“ на ранените. Блеър и Ларкин бяха организирали хайка за издирване на вампири, намерили убежище, а Хойт участваше в пренасянето на онези, чиито рани не бяха толкова сериозни, до една от базите.

След като отново изми кръвта от ръцете си, Мойра се изтегна по гръб. Видя Кийра да се лута като замаяна и се втурна към нея.

— Насам, насам, пострадала си. — Мойра докосна раната на рамото й. — Ела да те превържа.

— Съпругът ми. — Кийра не престана тревожно да оглежда носилките, докато се подпираше на Мойра. — Оен… не мога да го открия. Не е…

— Тук е. Ще те заведа при него. Пита за теб.

— Ранен ли е? — Кийра се олюля. — Значи е…

— Не смъртоносно, уверявам те. Щом те види, бързо ще оздравее. Ето там, виждаш ли? Само е…

Мойра не успя да продължи, защото Кийра нададе вик и залитайки, се втурна и коленичи до съпруга си.

— Подобни гледки са радост за душата.

Мойра се обърна и се усмихна на вуйчо си. Ридок, с превързани ръка и крак, седеше върху сандък за провизии.

— Иска ми се всички влюбени да можеха да се съберат като тях — промълви тя. — Но… загубихме толкова много. Над триста… и стават все повече.

— Но пък колко оцелели има, Мойра? — Той виждаше раните по тялото й, а в очите й — онези, които терзаеха сърцето й. — Почитай мъртвите и се радвай на живите.

— Да, опитвам се. — Тя погледна ранените и онези, които се грижеха за тях, и я обзе тревога само за един. — Имаш ли достатъчно сили да пътуваш до замъка?

— Ще тръгна с последните. Ще докарам загиналите у дома, Мойра. Остави това на мен.

Мойра кимна, прегърна го и отново се зае със задълженията си. Помагаше на ранен боец да пийне вода, когато Кийра пак я намери.

— Кракът му. Кракът на Оен… Глена каза, че няма да го загуби, но…

— Значи е така. Тя не би лъгала нито теб, нито него.

С въздишка на облекчение Кийра кимна.

— Мога да помагам. Искам да помагам. — Докосна превръзката на рамото си. — Глена се погрижи за мен и каза, че съм достатъчно добре. Видях Дарвел. Отървала се е почти без драскотина.

— Зная.

— Видях и братовчед ви Орин. Каза, че Фален, съпругът на Шинан, вече е на път към замъка. Но не мога да намеря Излийн. Виждали ли сте я?

Мойра внимателно пусна главата на ранения и се изправи.

— Не е сред живите.

— Не, милейди. Сигурно е жива, просто не сте я видели. — Кийра отново огледа множеството носилки на тревата. — Толкова са много.

— Видях я. Загина в битката.

— Не! О, не! — Кийра закри лицето си с ръце. — Ще кажа на Дарвел. — По бузите й потекоха сълзи, когато отмести ръцете си. — Тръгна да я търси. Ще й кажа и ще… не мога да го проумея, милейди. Не мога.

— Мойра! — извика Глена от другия край на ливадата. — Имам нужда от помощ.

— Ще кажа на Дарвел — повтори Кийра и бързо се отдалечи.

Мойра работи, докато слънцето отново започна да клони към залез, и капнала от изтощение и тревога, отлетя с Ларкин до фермата, където щеше да прекара една последна нощ.

„Тук ще го открия“, каза си тя. Навярно се криеше от слънчевата светлина и помагаше при разпределянето на провизиите, грижите за ранените и пренасянето им. Разбира се, че щеше да го види тук.

— Стъмва се — каза Ларкин, когато застана до нея. — Тази нощ в горите на Галия няма да бродят други същества, освен създадените от природата.

— Не сме намерили нито един оцелял враг.

— Пепел, само пепел. Дори в пещерите и дълбоките сенки имаше само пепел. Сякаш слънцето, което призовахме, е изгорило всички до един, където и да са се скрили.

Пребледнялото й лице помръкна и той сграбчи ръката й.

— Знаеш, че за него е различно. Сигурно е успял да сложи наметалото навреме. Не бива да мислиш, че магията ни би могла да навреди на някого от нас.

— Разбира се. Прав си, разбира се. Просто съм уморена, това е.

— Хапни нещо и легни да поспиш.

Поведе я към къщата.

Хойт говореше с Блеър и Глена. Нещо в израженията им накара коленете й да се подкосят.

— Мъртъв е, нали?

— Не. — Хойт забърза към нея и хвана ръцете й. — Оцеля.

Сълзите, които часове бе сдържала, бликнаха и обляха лицето й.

— Ще се закълнеш ли? Не е загинал? Видя ли го, говори ли с него?

— Кълна се.

— Седни, Мойра, изтощена си.

Но тя поклати глава, не откъсвайки поглед от лицето на Хойт.

— Горе… горе ли е? — През тялото й премина тръпка, когато разбра това, което прочете в очите на Хойт. — Не е горе. Нито в къщата, нито в Галия. Заминал е. Върнал се е в своя свят.

— Реши… По дяволите, съжалявам, Мойра. Беше твърдо решен да замине — веднага. Дадох му ключа си и отлетя върху един дракон до Танца. Каза… — Хойт взе от масата запечатан лист хартия. — Помоли ме да ти дам това.

За миг Мойра остана с втренчен в писмото поглед и най-сетне кимна.

— Благодаря.

Никой не проговори, когато тя го взе и тръгна сама нагоре по стълбите.

Затвори се в стаята, където бе прекарала нощта с него, и запали свещите. После седна и просто задържа листа до сърцето си, докато намери сили да счупи печата.

И зачете.

„Мойра,

Така е най-добре. Разумът ти го разбира. Ако остана още малко, болката ще става все по-силна, а вече изживяхме достатъчно за десет живота. Решението да замина, е продиктувано от любов. Надявам се да разбереш и това.

В съзнанието си пазя толкова картини с твоя образ. Как седиш на пода в библиотеката ми, заобиколена от книги, вглъбена в тях. Как се смееш с Ларкин или Кинг в онези първи седмици, когато рядко се смееше с мен. Как препускаш смело в битка или си потънала в размисъл. Нямаш представа колко често съм те съзерцавал и си събуждала желание в мен.

Виждам те в утринната мъгла как изтръгваш лъскавия меч от камъка или летиш, възседнала дракон, а стрелите от лъка ти пеят.

Виждам те в светлината на свещите, протегнала ръка към мен, за да ми дариш светлина, която никога преди не съм познавал и не ще позная отново.

Ти спаси и своя, и моя свят — и навярно безброй други светове. Вярвам в онова, което каза — че е било писано да се срещнем и да изградим силната връзка, нужна за спасението на човечеството.

Сега е време да се разделим.

Искам да бъдеш щастлива, да изградиш отново своя свят и живота си и да прегърнеш и двете. Иначе би било предателство към онова, което имахме. Онова, което ти ми даде.

С теб, незнайно как, отново започнах да се чувствам човек. Мъжът, когото ти обичаше безкрайно. Но все пак онзи, в когото се влюби, не е човек. През всичките векове, откакто съществувам, съм обичал единствено теб. Ако любовта ти към мен е толкова силна, ще се опиташ да постигнеш онова, което искам.

Живей заради мен, Мойра. Дори когато ни делят светове, ще зная това и то ще ми носи радост.“

Кийън

Щеше да си поплаче. Сърцето й изпитваше нужда да даде воля на порой от сълзи. Отпусна се върху леглото, в което се бяха любили за последен път, притисна писмото към сърцето си и изля всичката си мъка.

 

 

Ню Йорк

Осем седмици по-късно

Кийън прекара дълго време в пълен мрак и през по-голямата част от него се наливаше с уиски. Който имаше пред себе си цяла вечност, можеше да си позволи едно-две десетилетия бездействие. Може би дори век, след като се бе отказал от любовта на живота си, проклет и вечен.

Щеше да превъзмогне това, разбира се. Нямаше друг избор. Отново щеше да се залови с бизнеса си. Да попътува. Но първо да удави мъката в алкохол. Година-две пиянство нямаше да навредят на един безсмъртен.

Знаеше, че тя е добре, помага на поданиците си да се върнат към нормалния си живот и планира изграждане на паметник в Долината напролет. Бяха погребали мъртвите и лично тя бе прочела името на всеки от тях — близо петстотин имена — на възпоменателната церемония.

Знаеше това, защото и другите се бяха върнали в този свят и бяха настояли да му разкажат подробности, за които не бе молил.

Поне Блеър и Ларкин живееха в Чикаго и нямаше да го тормозят, настоявайки да се срещнат и да поговорят. След като бяха прекарали толкова време с него, хората би трябвало да разбират, че той не желае компания.

Имаше право да се самосъжалява, по дяволите! Предполагаше, че повечето от тях ще са мъртви, когато той се отърси от самосъжалението.

Наля си още уиски. Поне не бе паднал толкова ниско, че да пие направо от бутилката.

И ето ги отново Хойт и Глена, идваха да му досаждат с увещания да прекара Коледа с тях. Каква Коледа, по дяволите? Кога най-сетне щяха да заминат за Ирландия, да заживеят в къщата, която им бе подарил, и да го оставят на мира?

„Дали в Галия празнуват Коледа?“, запита се той и прокара пръсти по сребърния медальон, който носеше ден и нощ. Не бе попитал никого дали има такъв обичай по това време на годината. Може би си устройваха празненства с едри пънове в огнищата и музика. Каквото и да правеха, то вече не означаваше нищо за него.

Но тя трябваше да празнува. Хиляди свещи да озарят Галския замък. Зелени клонки да украсят вратите и да звучи музика.

Кога щеше да отшуми тази болка? Нима бе нужен цял океан уиски, за да я притъпи?

Чу бръмченето на асансьора и се намръщи. Нали беше казал на шибания портиер да не пуска никого горе? Щеше да счупи врата на този негодник като клечка.

„Нищо“, каза си. Беше включил механизма за заключване отвътре — като допълнителна защита. Можеха да се качат, но не и да влязат в апартамента му.

Тихо изруга под носа си, когато вратите се плъзнаха и Глена закрачи към него в мрака.

— О, каква жалка гледка, за бога!

Гласът й издаде раздразнение и след миг лампите светнаха и заслепиха очите му.

Този път ругатните му бяха изречени силно и цветисто.

— Погледни се. — Тя остави голямата, луксозно опакована кутия, която бе донесла. — Седиш на тъмно като…

— … вампир. Върви си.

— Тук вони на уиски.

Глена влезе в кухнята, сякаш бе у дома си, и се зае да свари кафе. Докато водата се затопляше, тя се върна при него и го завари точно както преди.

— Весела Коледа и на теб. — Наклони глава встрани. — Имаш нужда от бръснене, подстрижка и… Някой ден, когато престанеш да се цупиш, ще те попитам как се справяш с тези неща. Бръснене — повтори тя, — подстрижка и баня, защото вонята на уиски не е единствената, която се носи тук.

Очите му останаха притворени и устните му вяло помръднаха:

— Ти ли ще изтъркаш гърба ми, Червенокоске?

— Ако е нужно. Какво ще кажеш да се поизмиеш, Кийън, и да дойдеш с мен у дома? Имаме останала храна в изобилие от празничната вечеря. Коледа е — каза тя в отговор на празния му поглед. — Всъщност девет часа на Бъдни вечер, а оставих съпруга си сам, защото е упорит като теб и отказа да дойде без покана.

— Все пак е нещо. Не искам остатъци. Не искам и кафето, което вариш. — Кийън повдигна чашата си. — Имам си от питието, което искам.

— Добре. Стой тук пиян и вонящ, в този окаян вид. Може би не искаш и подаръка. — Тя стовари кутията в скута му. — Отвори го.

Кийън втренчи поглед в пакета без интерес.

— Но аз не съм ти купил нищо.

Глена приклекна до краката му.

— Ако го отвориш, това ще бъде моят подарък. Моля те. Важно е за мен.

— Ще си тръгнеш ли, ако го отворя?

— Веднага.

За да й достави удоволствие, Кийън повдигна капака на кутията в сребриста опаковка със сложна панделка и отмести горния пласт мека хартия, посипана с брокат.

Отсреща го гледаше Мойра.

— Дявол да те вземе, Глена! — Нито уискито, нито волята можеха да надделеят над образа й. Гласът му затрепери от вълнение, когато извади портрета в рамка. — Прекрасен е. Прелестна е.

Глена я бе нарисувала в мига, когато изтръгва меча от камъка. По въздействащ начин бе пресъздала забуления в сребриста мъгла мистичен пейзаж, зелените сенки и новата кралица, застанала с лъскавия меч в ръка, насочен към небето.

— Мислех, надявах се тази картина да ти напомня за всичко, което си й дал. Никога нямаше да застане там без теб. Нямаше да има Галия без теб. И аз нямаше да стоя тук с теб. Никой от нас не би оцелял, без когото и да е от другите. — Глена сложи ръка върху неговата. — Все още сме свързани в един кръг, Кийън. Винаги ще бъдем.

— Направих най-доброто за нея, като заминах. Постъпих правилно.

— Да. — Тя стисна ръката му. — Направи най-доброто, акт на огромна и чиста любов. Но убедеността, че си постъпил правилно и безкористно, не прогонва болката.

— Нищо не може да я прогони. Нищо.

— Бих казала, че времето лекува, но не зная дали това е истина. — Съчувствието се долавяше в гласа й, в очите й. — Ще кажа, че имаш приятели и семейство, които те обичат и ще бъдат до теб. На този свят има хора, които те обичат, Кийън, и страдат за теб.

— Не зная как да приема това, което искате да ми дадете, все още не зная. Но тази картина… — прокара пръст по рамката. — Благодаря ти.

— Моля. Имам и снимки. Онези, които направих в Ирландия. Хрумна ми, че може да поискаш да ги имаш.

Кийън понечи да повдигне следващия пласт, но се спря.

— Имам нужда от минута насаме.

— Разбира се. Ще отида да донеса кафето.

Щом остана сам, той извади големия кафяв плик и го отвори.

Бяха десетки. Една на Мойра с книгите му, друга — с Ларкин навън. Една на Кинг, окупирал кухнята, на Блеър със съсредоточен поглед и проблясващи по кожата капки пот, хванала здраво меча и заела позата на воин.

Имаше и снимка на него и Хойт, която не знаеше, че е направила.

Докато разглеждаше всяка от тях, чувствата се смесваха и бушуваха в него — радост и тъга.

Щом най-сетне вдигна поглед, видя Глена да стои на вратата с чаша кафе в ръка.

— Дължа ти много повече от подарък.

— Не, Кийън. Ще отидем в Галия за Нова година. Всички.

— Аз не мога.

— Зная — каза тя след миг и разбирането в очите й почти го съкруши. — Зная, че не можеш. Но ако има нещо, което искаш да предадем…

— Не. Има твърде много за казване, Глена, и същевременно нищо. Сигурни ли сте, че можете да отидете отново там?

— Да, имаме ключа на Мойра и уверение от самата Мориган. Ти не дочака да чуеш благодарността на боговете. — Глена се приближи и сложи кафето на масата до него. — Ако промениш решението си, заминаваме по обяд преди новогодишната вечер. Ако не, после ние с Хойт ще останем в Ирландия. Надяваме се да ни погостуваш. Блеър и Ларкин ще се нанесат в моя апартамент тук.

— Треперете, нюйоркски вампири!

— Точно така. — Глена се наведе и го целуна. — Честита Коледа.

Той не изпи кафето, но не пи и повече уиски, което бе известен напредък. Вместо това, остана загледан в портрета на Мойра и часовете до полунощ отминаха неусетно.

Въртяща се спирала от светлина го накара да скочи на крака. Нямаше друго оръжие подръка и сграбчи бутилката уиски за гърлото. Не бе толкова пиян, че да има халюцинации, и реши, че богинята, която стои срещу него, е истинска.

— Е, трябва да отбележа този ден с червено. Едва ли някога такава като теб е гостувала на такъв като мен.

— Ти си един от шестимата — каза Мориган.

— Бях.

— Все още си. Въпреки че страниш от останалите. Кажи ми, вампире, защо участва в битката? Не заради мен и онези, от чието име се явявам.

— Не заради боговете. Защо ли? — Той сви рамене и този път отпи от бутилката, като предизвикателен жест на неуважение. — Търсех си интересно занимание.

— Глупаво е такъв като теб да се преструва пред такава като мен. Вярваше, че е справедливо и си струва да се биеш и дори да пожертваш собственото си съществуване. Познавам твоя вид, откакто са плъзнали по земята да смучат кръв. Никой не би направил това, което направи ти.

— Ти изпрати брат ми тук, за да ме върне в правия път.

Богинята повдигна вежди в отговор на тона му и наклони глава.

— Изпратих брат ти да те намери. Но всичко стана по твоя собствена воля. Истински обичаш тази жена — посочи към портрета на Мойра. — Тази смъртна.

— Мислиш, че ние не можем да изпитваме любов? — Гласът на Кийън затрепери от гняв и мъка. — Че сме неспособни да обичаме?

— Зная, че ти си способен. Колкото и силна да е любовта на някого от твоя вид, зад нея винаги се крие корист. Но не и зад твоята. — С развята роба, тя закрачи към картината. — Тя те помоли да я направиш като себе си, но ти отказа. Можеше да я задържиш, ако бе изпълнил молбата й.

— Да я задържа като домашен любимец? Да я обрека на мрак — това щях да направя, да угася онази светлина в нея.

— Да й дариш вечността.

— В тъмнина и ненаситен глад за кръвта на онова, което е била. Да я осъдя на живот, който не е живот. Тя не знаеше какво иска от мен.

— Знаеше. Има толкова силен дух, проницателен ум и смелост, а те помоли за това, макар и да знаеше. Беше готова да ти отдаде живота си. Ти си постигнал много, нали? Развил си интелекта и способностите си, натрупал си богатство. Имаш хубав дом.

— Така е. Предадох смисъл на злощастното си съществуване. Нима в това има нещо лошо?

— И се радваш на постигнатото, когато не седиш на тъмно, потънал в самосъжаление заради нещо невъзможно. Нещо, което не можеш да имаш. Радваш се на своята вечност, младост, сила и познание.

Кийън се усмихна самодоволно, с пренебрежение към боговете.

— Може би предпочиташ да скубя косите си? Вечно да оплаквам собствената си смърт? Това ли искат боговете?

— Не искаме нищо. Отправихме молба и ти се отзова. Даде повече, отколкото очаквахме от теб. Иначе нямаше да се намирам тук и…

— Добре. Сега ще си тръгнеш ли?

— … и да ти предлагам този избор — добави тя със същия спокоен тон. — Да продължиш да живееш, да ставаш все по-богат, век след век, без страх от старост и болест, с благословията на боговете…

— Вече имам това и без вашата благословия.

В очите й проблесна нещо, но не би могъл да каже — и не го интересуваше — дали е гняв или насмешка.

— Сега ти давам избор и си единственият от твоя вид, който го получава. Ти и аз сме видели повече смърт от всеки човек. И изпитваме по-голям страх от нея. Не е нужно съществуването ти да има край. Но може и да има.

— Как? Като бъда пронизан с кол от самите богове? — Той изсумтя и отново отпи голяма глътка от бутилката. — Или изгорен от божествен огън? За пречистване на обречената ми душа?

— Можеш да станеш отново такъв, какъвто си бил някога, и животът ти да отмине и да завърши, както на всички смъртни. Можеш да живееш, да остарееш и да заболееш и един ден да срещнеш смъртта като човек.

Бутилката се изплъзна от ръцете му и тупна на пода.

— Какво?!

— Ти решаваш — каза Мориган и протегна двете си ръце с дланите нагоре. — Вечност и с нашата благословия да й се наслаждаваш. Или кратък човешки живот. Какво ще избереш, вампире?

 

 

В Галия бе завалял тих сняг и земята бе покрита с тънка бяла пелена. Светлината на утринното слънце се отразяваше в нея и в искрящия скреж, сковал дърветата.

Мойра подаде пеленачето обратно на братовчедка си Шинан.

— Става все по-красива с всеки ден. Мога да седя и да я гледам часове наред. Но гостите ще пристигнат по обяд. Все още не съм свършила с подготовката.

— Ти ги върна обратно при мен. — Шинан потърка нос в телцето на дъщеря си. — Всички, които обичам. Иска ми се и ти да имаш всичко, което обичаш, Мойра.

— Онези няколко седмици бяха цял живот за мен.

Кралицата целуна бебето за последен път и изненадано извърна глава, когато Кийра се втурна в стаята.

— Ваше Величество… долу има някой… който иска да ви види.

— Кой?

— Казаха ми само… че имате гост, дошъл отдалеч, за да говори с вас.

Тя повдигна вежди, когато Кийра забързано се отдалечи.

— Е, който и да е, изглежда доста развълнувана. Ще се видим после.

Мойра излезе и приглади панталона си. От няколко дни почистваха и се готвеха за посрещането на най-скъпите за нея гости. Нямаше търпение да ги види отново, да разговаря с тях. Да зърне усмивката на Ларкин, когато види новородената си племенница.

Дали щяха да донесат някаква вест от Кийън?

Стисна устни и си напомни, че не бива да допусне мъката, която я разкъсва отвътре, да проличи. Беше време за веселие, за празнуване. Нямаше да помрачи празника на поданиците си след всичко, което бяха сторили за Галия.

Нещо премина по кожата й, когато тръгна надолу по стълбите. Тръпка пробяга по гърба й до тила, където любимият бе обичал да я докосва с устни.

Щом тръпката достигна до сърцето й, продължи тичешком. Тръпнещото й сърце запрепуска. После полетя.

Това, което бе смятала за невъзможно, се бе случило и той стоеше там с вдигнат към нея поглед.

— Кийън! — Радостта, от която досега бе лишена, заструи от нея като музика. — Ти се върна. — Беше готова да се хвърли в обятията му, но той я гледаше така съсредоточено, така странно, че не знаеше как ще го приеме. — Върна се.

— Питах се дали някога ще видя лицето ти отново. Може ли да поговорим насаме?

— Разбира се. Да, ще… — Смутена, Мойра се огледа. — Всъщност май сме сами. Всички са изчезнали. — Какво можеше да стори, за да устои на изкушението да го докосне? — Как дойде? Как…

— Нова година е — каза той, взирайки се в нея. — Край на старото, начало на новото. Исках да те видя на прага на тази промяна.

— И аз исках да те видя, независимо кога и къде. Другите ще пристигнат след няколко часа. Моля те, кажи, че ще останеш за празненството.

— Зависи.

Гърлото й пареше, сякаш бе погълнала огън.

— Кийън, зная, че онова, което казваш в писмото си, е истина, но ми беше тежко, толкова тежко да не те видя отново. Последният ни миг заедно да е сред море от кръв. Исках… — Очите й се наляха със сълзи и не й достигна воля да ги преглътне. — Исках само още един миг. Сега го получавам.

— Би ли искала повече от миг, ако мога да ти го дам?

— Не разбирам. — Мойра се усмихна и затаи дъх, когато той извади медальона, който му бе подарила, изпод ризата си. — Все още го носиш.

— Да, все още. Това е едно от най-ценните неща, които имам. Аз не ти оставих нищо от себе си. Сега те питам: искаш ли повече от един миг с мен, Мойра? Би ли приела това!

Повдигна ръката й и я притисна към сърцето си.

— О, боях се, че не желаеш да ме докоснеш. — Дъхът й затрептя, когато издаде въздишка на облекчение. — Кийън, нали знаеш, трябва да знаеш, че… — Ръката й трепна под неговата и очите й се отвориха широко. — Сърцето ти. То бие!

— Веднъж ти казах, че ако можеше, щеше да бие за теб. Сега това се сбъдва.

— Усещам ударите му с ръката си — прошепна тя. — Как е възможно?

— Дар от боговете в последните мигове на Бъдни вечер. Върнаха ми обратно отнетото. — Той извади сребърния кръст, който висеше на врата му заедно с нейния медальон. — Пред теб стои човек, Мойра.

— Човек — промълви тя. — Ти си жив.

— Мъжът, който те обича, е тук.

Поведе я към вратите, отвори ги широко и ярката слънчева светлина обля и двамата. Все още изумен от това чудо, Кийън вдигна глава, за да се наслади на топлината, която галеше лицето му.

— Пред теб стои човек — повтори той. — Мъжът, който те обича. Този мъж те моли да станеш част от живота, който му е даден. Да споделиш своя живот с него. Да ме приемеш такъв, какъвто съм, и да изживеем дните си заедно. Галия ще бъде моят свят, както ти си целият ми свят. Сърцето ми ще бие тук, защото ти си моето сърце. Ако ме приемеш.

— Твоя съм от първия миг и ще бъда твоя до последния. Ти се върна при мен. — Мойра сложи едната си ръка на сърцето му, а другата — на своето. — И моето сърце отново бие.

Обви ръце около врата му и хората, събрали се в двора на замъка и на стъпалата, нададоха радостни викове, когато кралицата на Галия целуна своя любим под зимното слънце.

 

 

— И така, заживели заедно — каза старецът — в любов. Кръгът ставал все по-силен и от него се образували нови кръгове — като вълните по повърхността на езеро. В Долината, която някога била безмълвна пустош, звучали нежната песен на летен бриз сред зелени треви, мучене на добитък, музика на арфи и дървени свирки, смях на деца.

Старецът погали косите на малко дете, пропълзяло в скута му.

— Галия процъфтявала под управлението на Мойра, кралицата воин, и нейния рицар. За тях дори в най-непрогледната нощ греела светлина. Така приказката за магьосника, вещицата, воина, учения, дарения с много образи и вампира завършва своя кръг. — Той потупа детето в скута си по дупето. — Вървете навън, всички — да се порадвате още малко на слънцето.

Прозвучаха викове на радост и вълнение и той се усмихна, когато чу първите спорове кой ще бъде магьосникът и кой — кралицата.

Запазил острите си сетива, Кийън повдигна ръка към облегалката на стола, където Мойра бе опряла своята.

— Добре разказваш.

— Лесно е човек да говори за нещо, което е преживял.

— Лесно е да поразкраси преживяното — поправи го тя и заобиколи стола. — Но ти се придържаше към истината.

— Нима истината не е достатъчно странна и вълнуваща?

Косите й бяха снежнобели и когато му се усмихна, на лицето й се появиха дълбоки старчески бръчки. Но бе по-красиво от всяко друго, което бе виждал.

— Да се поразходим, преди да падне здрач. — Тя му помогна да стане. Тръгнаха, хванати под ръка. — Готов ли си за нашествието? — попита Мойра, свела глава на рамото му.

— Когато дойде, поне ще престанеш да се суетиш.

— Толкова се вълнувам, че ще видим всички отново. Първият ни Кръг и създадените от него. Да се събираме цялата компания веднъж в годината означава твърде дълго чакане дори при кратките гостувания по друго време. Когато слушам откъси от приказката, всичко оживява отново толкова ясно, нали?

— Да. За нищо ли не съжаляваш?

— Никога не съм съжалявала, щом става дума за теб. Имахме чудесен живот, Кийън. Зная, че сега сме в неговата зима, но не чувствам студ.

— Е, аз чувствам, когато опреш крака на задника ми през нощта.

Тя се засмя и се обърна към него, за да го целуне с цялата топлота, цялата любов на шестдесетгодишния им брак.

— Ето я нашата вечност, Мойра — каза той и посочи с ръка към внуците и правнуците им. — Ето го нашето безсмъртие.

Вървяха ръка за ръка в спускащия се здрач. Въпреки че стъпките им бяха бавни и предпазливи заради годините, продължиха през двора, градините и отвъд портите, докато зад тях отекваше весела детска глъчка.

Високо над кулите на замъка се вееха трите символа на Галия. Кладдоу, драконът и слънцето грееха златисти върху белите знамена.