Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кръгът (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Valley of Silence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 118 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (26.08.2011)
Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)
Корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Долината на мълчанието

Преводач: Валентина Атанасова-Арнаудова

Пловдив, ИК „Хермес“, 2008

ISBN: 978-954-26-0681

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Четвърта глава

Мойра успя да открадне малко време. Избяга от придворните си дами, от вуйчо си и от отговорностите. Вече се чувстваше виновна и разтревожена, че ще се провали като кралица, защото толкова силно копнееше за уединение.

Би се отказала за два дни от храна или две нощи сън в замяна на един-единствен час насаме с книгите си. Егоистично, призна си тя, докато бързаше да се отдалечи от шума, хората и въпросите. Егоистично бе да търси спокойствие за себе си, когато толкова много е заложено на карта.

Но дори и да не можеше да си позволи уединение с книги в някой слънчев ъгъл, щеше да отдели време за това посещение.

В деня на коронясването си бе почувствала болезнено отсъствието на майка си. Затова повдигна полите си и бързо закрачи надолу по хълма, а после се провря през малката пролука в каменния зид около гробището.

Почти мигновено почувства успокоение в сърцето си.

Първо отиде до паметника, който бе наредила да издълбаят и поставят при завръщането си в Галия. Сама бе сложила камък за Кинг до тези на предците на Кийън и Хойт в Ирландия. Но се бе заклела да поръча един и тук в памет на загиналия приятел.

След като сложи китка цветя на земята, Мойра се изправи и прочете надписа в полирания камък:

„Кинг.

Този храбър воин почива не тук,

а в далечна земя.

Той отдаде живота си за Галия

и цялото човечество.“

— Дано ти харесват… камъкът и думите. Струва ми се, че е изминало толкова много време, откакто те загубихме. Сякаш е било преди цяла вечност и същевременно преди миг. Съжалявам, че трябва да ти кажа — Кийън пострада днес — заради мен. Но се възстановява бързо. Снощи разговаряхме почти като приятели. А днес… е, може би не съвсем приятелски. Трудно е да се каже.

Сложи ръка върху камъка.

— Вече съм кралица. Не е никак лесно. Надявам се да нямаш нищо против, че поставих този паметник тук, където почиват близките ми. За мен ти беше като брат през краткото време, което имахме. Бяхме едно семейство. Дано сега почиваш в мир. — Отдръпна се, но бързо се върна обратно. — О, исках да те уверя, че никога не се предавам, както ме учеше ти. — Зае бойна поза до паметника му. — Благодаря ти за всеки път, когато не съм получила юмручен удар в лицето.

С останалите цветя в ръката си, продължи през високите треви, между камъните, към гробовете на родителите си.

Сложи цветя до надгробния камък на баща си.

— Сър, едва те помня и мисля, че повечето, което зная за теб, съм научила от майка си. Тя толкова те обичаше, често говореше за теб. Зная, че си бил добър човек, иначе тя не би изпитвала такава любов. Всички, които те помнят, казват, че си бил силен, добър и весел. Иска ми се да помнех смеха ти.

Погледна над паметниците към възвишенията на далечните планини.

— Узнах, че не си умрял така, както всички винаги сме мислили, а си бил погубен от коварни убийци. Ти и младият ми вуйчо. Убити от демони, които днес още са в Галия и се готвят за война. Аз съм единственото, останало от теб, и се надявам да е достатъчно. — Коленичи между двата гроба и остави другите цветя за майка си. — Липсвате ми — всеки ден. Както знаете, трябваше да замина далеч, за да се завърна по-силна. Маахир[1].

Затвори очи, когато изрече думата, и видя образа й, ясен като наяве.

— Не можах да предотвратя онова, което те сполетя, и онази нощ все още се губи в съзнанието ми като в мъгла. Зверовете, които те погубиха, бяха наказани, единият — от собствената ми ръка. Единствено това можах да сторя за теб. Сега остава само да се бия и да водя поданиците си в битка. Някои от тях ще намерят смъртта си. Аз нося меча и короната на Галия. Не ще допусна да бъдат опетнени.

Поседна в тишината, нарушавана само от полъха на вятъра сред високите треви, под променливата слънчева светлина.

Когато се изправи, видя богинята Мориган да стои до каменния зид.

Беше облечена в нежно бледосиньо с тъмни кантове. Огненочервените коси искряха, разпуснати по раменете й.

Без цветя в ръцете и с натежало сърце, Мойра тръгна към нея през тревата.

— Закрилнице.

— Ваше Величество.

Озадачена от поклона на Мориган, Мойра преплете пръсти, за да прикрие треперенето на ръцете си.

— Нима боговете отдават почит на кралиците?

— Разбира се. Ние създадохме тази страна и избрахме твоя род да я управлява и да служи на народа й. Доволни сме от теб. Дъще… — Мориган ласкаво сложи ръце на раменете й и я целуна по двете бузи. — Бъди благословена.

— По-добре благослови народа ми и го закриляй.

— Това е твоя задача. Мечът беше изтръгнат от камъка. Още при изковаването му се знаеше, че един ден острието му ще зазвъни в битка. Ще бъде в твоите ръце.

— Тя вече проля галска кръв.

Очите на богинята бяха тъмни и спокойни като езера.

— Детето ми, пролятата от Лилит кръв е цял океан.

— И родителите ми са само капки в морето?

— Всяка капка е ценна и не е отишла напразно. Нима вдигаш меч само за своята кръв?

— Не. — Мойра пристъпи от крак на крак и протегна ръка. — Ето там има още един паметник, на приятел. Ще вдигна меча си и заради него и неговия свят, както и за всички светове. Всички ние сме част един от друг.

— Важно е да го знаеш. Познанието е голям дар, а жаждата за него — още по-голям. Използвай всичко, което знаеш, и тя няма да те победи. Използвай сърцето и ума си, Мойра. Не отдавай по-голямо значение на нито едно от двете. Мечът ти ще гори, обещавам ти. И короната ти ще блести. Но истинската ти сила се крие в това, което е в сърцето и в ума ти.

— Те са изпълнени със страх.

— Без страх няма смелост. Имай доверие и знай. Винаги дръж меча до себе си. Тя желае твоята смърт най-много от всичко.

— Моята? Защо?

— Не знае. А познанието е твоята сила.

— Закрилнице… — заговори Мойра, но богинята изчезна.

 

 

За пиршеството беше нужна друга рокля и още час суетене. При толкова други грижи, бе оставила заниманията с гардероба на леля си и със задоволство забеляза, че роклята е прелестна и в приятен син цвят, който й отива. Обичаше да носи рокли и да изглежда добре, но й се струваше, че трябва да се преоблича всяка минута и да слуша чуруликането на придворните дами през половината ден.

Липсваше й свободата, която даваха дънките и широките ризи, които бе носила в Ирландия. В началото на следващия ден, колкото и шокиращо да е за жените, щеше да облече дрехи, подобаващи на воин, който се готви за битка.

Но тази вечер щеше да носи кадифе, коприна и бижута.

— Кийра, как са децата?

— Добре, милейди, благодаря. — Застанала зад нея, Кийра продължи да сплита гъстите й коси в лъскава плитка.

— Задълженията и тренировките ти пречат да прекарваш с тях толкова време, колкото ти се иска.

Погледите им се срещнаха в огледалото. Мойра знаеше, че Кийра е разумна жена, според нея — най-сериозната от трите, които се грижеха за тоалета й.

— Майка ми ги гледа и го прави с удоволствие. Времето, което прекарвам тук, е ценно. Предпочитам да не съм с тях в тези часове, отколкото да пострадат.

— Глена казва, че си ненадмината в юмручен бой.

— Така е. — На напрегнатото лице на Кийра се появи усмивка. — Не умея да боравя добре с меч, но има време да се науча. Глена е добра учителка.

— Строга — намеси се Дарвел. — Не колкото лейди Блеър, но взискателна. Всеки ден бягаме, бием се и дялкаме колове. И завършваме деня с отекли крака, синини и драскотини.

— По-добре уморени и контузени, отколкото мъртви.

Рязката реплика на Мойра я накара да се изчерви.

— Не проявявам неуважение, Ваше Величество. Вече научих много.

— Доколкото чувам, въртиш меч като истински демон. Гордея се. И ти, Излийн, си станала много точна с лъка.

— Да. — Излийн, най-младата от трите, поруменя при комплимента. — Стрелбата ми допада повече от боя с юмруци и ритници. Кийра винаги ме надвива.

— Щом пищиш като мишле и размахваш ръце, всеки ще те надвие — изтъкна Кийра.

— Кийра е по-висока и с по-дълги ръце от твоите, Излийн. Затова трябва да се научиш да бъдеш по-бърза и по-хитра. Гордея се с всички ви, за всяка синина. Утре и през всеки следващ ден ще тренирам заедно с вас не по-малко от час.

— Но, Ваше Величество — започна Дарвел, — не можете…

— Мога — прекъсна я Мойра. — И държа на думата си. Очаквам вие, а и другите, да правите всичко възможно да ме победите. Няма да бъде лесно. — Стана, когато Кийра се отдръпна назад. — Аз също научих много. — Повдигна короната и я сложи на главата си. — Повярвайте ми, с лекота мога да поваля и трите ви, и която и да е друга, дръзнала да се приближи. — Обърна се ослепителна в бляскавото синьо кадифе. — А онази, която успее да повали мен, с оръжие или с голи ръце, ще получи сребърен кръст с магическа сила. Това е най-големият ми подарък. Кажете и на останалите.

 

 

Кийън имаше чувството, че влиза в театър. Голямата зала приличаше на сцена, украсена със завеси и ярко осветена от свещи и огън. Рицарите и знатните дами и господа бяха издокарани с най-хубавите си премени. Жакети и кринолини, скъпоценни камъни и злато. Забеляза няколко мъже и жени, чиито обувки имаха извити нагоре върхове — мода, която помнеше отпреди.

„Е — помисли си той, — явно дори за смешните стилове няма граници между световете.“

Храната и напитките бяха в изобилие и дългите отрупани маси сякаш стенеха под тежестта на блюдата и каните. Звучеше музика от арфа, бърза и жизнерадостна. Водеха се разговори на всякакви теми. Мода, политика, клюки за интимния живот, флиртове и финансови дела.

Атмосферата не се различаваше твърде много от тази в неговия нощен клуб в Ню Йорк. Разбира се, там жените носеха далеч по-оскъдно облекло и музиката звучеше по-силно. Но същината не се бе променила много през вековете. Хората все още обичаха да се събират и да споделят храна, питиета и музика.

Отново си спомни за своя клуб и се запита дали му липсва. Нощното оживление, шумовете, множеството хора… Осъзна, че не изпитва никаква тъга.

Навярно бе започнало да му омръзва и скоро щеше да реши, че е време за промяна. Пътуването на Хойт през времето и пространството и приземяването му пред неговия праг, така да се каже, бе ускорило нещата. Но без Хойт и мисията, възложена от боговете, промяната би означавала нова самоличност, преместване и прехвърляне на капитал. Сложно, трудоемко и… интересно. Кийън бе имал повече от сто имена и домове и все още намираше изграждането им за интересно.

„Къде бих отишъл?“, запита се той. Може би в Сидни или в Рио. Може би в Рим или Хелзинки. Трябваше само да окачи карта на стената и да забие стреличка. Бяха останали малко места, където да не е пребивавал, и можеше да се устрои навсякъде, където пожелае.

Поне в своя свят. Галия бе друго нещо. Веднъж вече бе преживял тази мода и култура и нямаше желание да се повтаря. Произхождаше от заможно семейство, така че достатъчно бе присъствал на дворцови пиршества.

Честно казано, би предпочел да прекара вечерта с чаша бренди и хубава книга.

Нямаше намерение да остава дълго. Щеше да присъства само за да не го търсят. Би намерил начин да избегне всеки изпратен да го издирва, но не и да се отърве от укорителните забележки на Хойт на следващия ден.

Далеч по-лесно бе да се появи, да вдигне тост за новата кралица, а после да се измъкне незабелязано.

Отказа да сложи официалния жакет и аксесоари, донесени в стаята му. Не можеше да избяга от средновековната обстановка, но за нищо на света нямаше да се облече в съответствие с нея.

Предпочете черен панталон и пуловер. Не бе сложил в багажа си костюм и вратовръзка за това пътуване.

Все пак топло се усмихна на Глена, която мина покрай него в изумруденозелена рокля, по негово време наричана robe deguisee. Много официална, много елегантна, със заоблено деколте, над което щедро се подаваха прекрасните й гърди.

— Ето едно видение, което бих предпочел пред всяка богиня.

— Чувствам се почти като такава. — Тя разпери ръце и широките ръкави се развяха. — Доста тежи. Сигурно в нея има поне пет килограма плат. Виждам, че ти си избрал облекло с по-малка тежест.

— По-добре да се нанижа на кол, отколкото отново да се натъпча в един от онези жакети.

Глена не можа да сдържи смеха си.

— Не бих те упрекнала, но Хойт изглежда адски добре със своя. За мен… а навярно и за теб след толкова време, това е като карнавал. Мойра избра самуреночерно и златисто за придворния магьосник. Подхожда му, както по-съвременният избор — на теб. Целият днешен ден е странен сън.

— А на мен ми прилича на странна пиеса.

— Да, може да се каже. Както и да е, тази вечеря трябва да бъде кратък отдих и забава. Днес успяхме да направим малко разузнаване, аз и Хойт — с магически средства, Ларкин и Блеър — с полет над щаба. Ще ти разкажа, когато…

Фанфарите я прекъснаха.

Мойра влезе тържествено, с влачеща се след нея мантия, и короната й заблестя на светлината на стотиците свещи.

Сияеше като кралица и като жена в целия си блясък.

Застиналото сърце се сви в гърдите му. Кийън изруга наум.

Нямаше друг избор, освен да заеме мястото си до високата маса. Да си тръгне по-рано щеше да е откровена обида… не че му пукаше, но би привлякъл внимание. Отново не можеше да избяга.

Мойра седна на централното място, между Ларкин и вуйчо си. Добре че до Кийън седеше Блеър, която му каза важни неща и бе забавна компания.

— Лилит все още не е изгорила нищо, това е изненадващо — започна тя. — Може би е твърде заета като болногледачка на Фифи. А, един въпрос… Значи френската кучка е живяла четиристотин години, така ли? А ти — двойно повече. Как тогава и двамата сте запазили акцента си?

— А защо американците си мислят, че всички трябва да говорят като тях?

— Имаш право. Това еленово месо ли е? Мисля, че да. — Тя набоде хапка. — Не е лошо.

Беше облечена в яркочервено, силните й рамене оставаха разголени. По късите й коси нямаше украшения, но на ушите й висяха сложно гравирани златни дискове, големи почти колкото бебешко юмруче.

— Как държиш главата си вдигната с тези обици?

— Жертва в името на модата — нехайно каза Блеър. — Имат коне — продължи тя. — Двадесетина, на няколко места. Може би държат и още в конюшни. Изведнъж ми хрумна да кажа на Ларкин да се спусне и да ги подплаши. Само за да ядосаме врага. Опитах се да го придумам да подпалим това-онова. Ако вампирите останат вътре, изгарят. Ако излязат, отново загиват.

— Добра идея. Освен ако не е поставила стражи с насочени лъкове.

— Да, помислих и за това. Изпращаме няколко запалени стрели, за да привлечем вниманието им. Вече бях избрала целта си… къщата до най-голямото заграждение за коне. Реших, че навярно там се намират част от бойците. Представи си изненадата и ужаса ми, когато стрелите се оттласнаха от въздуха като от невидима стена.

Той присви очи срещу нея.

— Говориш за силово поле? Този номер от „Стар Трек“ ли са го видели?

— Точно това имам предвид. — Блеър закачливо го перна по рамото. — Изглежда, онзи магьосник, Мидиър, работи здравата. И базовият им лагер се намира под защитен похлупак. Ларкин се спусна да погледнем по-отблизо, и двамата сякаш получихме електрически шок. Вбесяващо.

— Безспорно.

— Тогава излезе самият Мидиър… от голямата къща. Изглеждаше зловещо, бих казала. Развята черна мантия, дълга бяла коса. Стоеше там и ние гледахме надолу към него, а той — нагоре към нас. Най-сетне схванах. Мексикански шит. Не можем да изпратим стрела през него, нито пък те. Когато защитата е задействана, куполът е непроницаем и за двете страни. Здрав е като каменен зид, по дяволите!

— Тя знае как да използва пълноценно всеки от своите — замислено отбеляза Кийън.

— Така изглежда. Направих няколко неприлични жеста, за да не е било пълна загуба на време. Сигурно нощем свалят щита.

— Може би. Дори и да са донесли със себе си достатъчно запаси от храна, ловуването е част от природата на звяра. Тя няма да допусне бойците й да залинеят или да станат твърде раздразнителни.

— Тогава не е зле да предприемем атака през нощта. Нещо, върху което трябва да помислим. Това е овча пастърма, нали? — Блеър смръщи ноздри. — Ще мина и без нея. — Приближи се до Кийън и сниши глас: — Ларкин казва, че се е разчуло как се справи с онзи, който се опита да убие Мойра. Стражите на замъка и рицарите са на твоя страна.

— Това няма значение.

— Знаеш, че има. Важно е, че хората, които ще бъдат в челните редици на армията, не само те приемат, а и те уважават, сър Кийън.

Раздразнението му бе очевидно.

— Недей!

— Просто звучи чудесно. В това желе сякаш има песъчинки. Знаеш ли какво е?

Кийън съзнателно изчака, докато тя опита втора хапка.

— Желирани вътрешности… вероятно свински.

Когато дъхът й секна, той избухна в смях.

„Толкова е странно“, помисли си Мойра. Смехът му звучеше странно — малко зловещ, но доста заразителен. Беше допуснала грешка с дрехите, които бе изпратила за него. Твърде силно беше свързан със своето време — или настояще — за да приеме подобно облекло.

Все пак бе дошъл, а тя не знаеше дали да го очаква. Не бе разменил нито дума с нея.

Беше убил заради нея, а сега не й говореше.

Затова щеше да го изключи от мислите си, както очевидно той я изключваше от своите.

Искаше й се само тази вечер да свърши. Копнееше за постелята си, за сън. Нямаше търпение да свали тежкото кадифе и блажено да се потопи в мрака — само за една нощ.

Но трябваше да се преструва, че се храни, въпреки липсата на апетит. Трябваше поне да си дава вид, че обръща внимание на разговорите, докато очите й се затваряха.

Вече бе изпила твърде много вино и бе доста разгорещена. А щеше да отпусне глава на възглавницата едва след часове.

Разбира се, трябваше да се владее, да се усмихва и да отпива всеки път, когато някой рицар вдигне тост. Ако продължаваха с това темпо, щеше да стигне до постелята си, залитайки.

С голямо облекчение най-сетне можеше да обяви началото на танците.

Длъжна бе да ги открие и осъзна, че движението в такт с музиката я кара да се чувства по-добре.

Той не танцуваше, разбира се, а само седеше на мястото си. „Като намусен крал“, помисли си Мойра, наивно ядосана, защото искаше да танцува с него. Да усеща допира на ръцете му, да среща погледа му.

Но той не ставаше, а продължаваше да отпива от виното си, загледан в тълпата. Мойра се завъртя с Ларкин, направи реверанс на вуйчо си и пое ръката на Хойт.

Когато отново погледна към Кийън, той бе изчезнал.

 

 

Чувстваше нужда от въздух. По-точно — от нощта. Нощта бе неговото време. Създанието, което живееше зад маската на човек, винаги щеше да копнее за нея и да я търси.

Качи се до бойниците, където мракът бе непрогледен, а глъчката от залата звучеше като приглушено ехо. Облаци закриваха луната и звездите едва проблясваха през тях. Преди зазоряване щеше да завали дъжд; вече усещаше мириса му.

Долу горяха факли, за да осветяват двора, и до портала и зидовете стояха стражи.

Чуваше храненето на един от тях и плющенето на знамената над главата си при внезапен порив на вятъра. Ако наостреше слух, можеше да чуе дори шумоленето на мишки в пролуките между камъните или свистенето на криле на прилеп, кръжащ над замъка. Чуваше неща, които другите не можеха да чуят. Усещаше мириса на човешка плът — солта по кожата и обилния поток от кръв под нея. Част от него все още копнееше за вкуса й. За преследването и убиването. За нахлуването на кръвта в устата му, в гърлото му. За живота в нея, който никога не можеше да вкуси от охладените найлонови пакети. „Гореща — спомни си той, — винаги гореща“, като онази първа глътка, която затопляше всички застинали мъртви кътчета, и за миг животът — или неговата сянка — се пробуждаше в тях. Нямаше да е зле понякога да си припомня неописуемата наслада. Онова, което с усилие на волята си потискаше. Не биваше да забравя за какво жадуват враговете им.

Хората не можеха да го разберат. Дори Блеър, която познаваше природата им по-добре от всеки друг.

Все пак щяха да се бият и да умрат. Други щяха да ги последват и, на свой ред, да срещнат смъртта. Някои щяха да избягат, разбира се, винаги ставаше така — някои да се предадат на страха и просто да бъдат изклани като зайци, хипнотизирани от светлината на фарове.

Но повечето нямаше да бягат и да се крият, нито да застиват от ужас. За всичките години, през които бе виждал хората да живеят и да умират, беше разбрал, че когато нямат избор, се бият като демони.

Ако спечелеха, щяха да претворят цялата история в романтични легенди, песни и приказки. След години старците щяха да седят до огъня, да показват белезите си и да разказват за славните дни.

Или да се будят, облени в студена пот, преживяващи отново ужаса на войната в съня си.

Ако оцелееше, какво ли щеше да бъде всичко това за него? Славни дни или кошмар? „Нито едно от двете“, помисли си той. Не бе в природата на неговия вид да се рови в миналото.

Ако Лилит успееше да го унищожи, е, истинската смърт щеше да е ново приключение за него. Може би щеше да е интересно.

С острия си слух долови стъпки по каменното стълбище. Беше Мойра, познаваше походката, както и уханието й.

Понечи да се скрие в сенките, но се почувства страхливец. Тя бе просто жена, човешко същество. Не можеше и не биваше да означава нищо повече за него.

Когато излезе, я чу да издава дълга, протяжна въздишка, сякаш току-що е свалила от плещите си непосилно бреме. Тя застана до каменния парапет, отметна глава назад и затвори очи, вдишвайки дълбоко.

Лицето й бе зачервено от огъня и от танците, но под очите й имаше сенки на умора.

Някой старателно бе вплел в дългите й плитки златисти връвчици, които проблясваха сред лъскавия кафяв водопад.

Кийън забеляза мига, в който тя осъзна, че не е сама. Внезапното застиване на раменете й, нервното плъзгане на ръката й между диплите на роклята.

— Ако си скрила дървен кол там — каза той, — моля те, не го насочвай срещу мен.

Раменете й останаха напрегнати, но отпусна ръка, когато се обърна.

— Не те видях. Исках да подишам малко въздух. Вътре е толкова топло, а и пийнах доста.

— Повече, отколкото яде. Е, няма да хабя въздуха ти.

— О, стой тук. Ще остана само миг, после отново ще оставя всичкия въздух на теб.

Зарови пръсти в косите си и вирна брадичка.

Кийън успя да види ясно лицето й, очите й и си помисли: „Да, малката кралица наистина изглежда смазана“.

— За размисъл ли идваш тук? Не зная дали това място е по-подходящо от затворена стая. Сигурно има много неща, за които да размишляваш.

Мойра леко се олюля и се засмя, когато той хвана ръката й и веднага я пусна.

— Толкова внимаваш да не ме докоснеш — отбеляза тя. — Освен за да ме спасиш от смърт или нараняване. Или да ми покажеш някоя хватка при тренировка. Намирам това за интересно. А ти?

— Не особено.

— Освен онзи единствен път — продължи тя и застана крачка по-близо. — Когато ме докосна истински, с ръце и устни. Често си мисля за това.

Кийън едва не се отдръпна ужасено.

— Целта беше да ти дам урок.

— Обичам да научавам нови уроци. Дай ми още един.

— Виното е замъглило разсъдъка ти. — Кийън се ядоса на себе си заради суховатия си, твърде сериозен тон. — Трябва да влезеш вътре и придворните дами да те придружат до леглото ти.

— Наистина съм замаяна. Утре ще съжалявам, но да оставим угризенията за утре, а? Какъв ден беше… — Мойра бавно се завъртя и полите й докоснаха зида. — Тази сутрин извървях пътя до камъка. Как е възможно да е било толкова скоро? Сякаш през целия ден се превивам под тежестта на меча. Сега ще оставя тези мисли, поне за през нощта. Бързо се напивам, но какво от това? — Тя приближи още крачка и гордостта не му позволи да се отдръпне. — Надявах се да танцуваш с мен и се питах какво ли ще е да ме докосваш, без да е хватка, проява на добри маниери или грешка.

— Нямах настроение за танци.

— Е, настроенията ти често се менят, а? — Вгледа се в лицето му съсредоточено, сякаш се взираше в книга. — Както и моите. Когато ме целуна, бях ядосана. После — малко изплашена. Сега не изпитвам нито гняв, нито уплаха. За разлика от теб, струва ми се.

— Напълно си оглупяла.

— Докажи го. — Измина последната крачка, която ги делеше, и повдигна лице към неговото. — Дай ми нов урок.

Преди да го е сторил, вече съжаляваше. Не бе нито плах, нито нежен. Рязко я притегли към себе си и почти я повдигна от земята, преди устните му да се впият в нейните.

Усети вкуса на виното, топлината… и безразсъдство, което не бе очаквал.

Този път бе готова за него. Ръцете й докосваха косите му, устните й нетърпеливо се разтваряха. Не се отпусна и не затрепери в ръцете му. Жадуваше за близост.

Желанието бе забило нокти в него. Още един демон, изпратен да го измъчва.

Истинско чудо бе, че във въздуха помежду им не се надигна дим, че и двамата не избухнаха в пламъци. Огънят проникваше в кръвта им, до кости.

Как бе живяла досега без това усещане?

Дори когато я пусна и я побутна назад, то продължи да гори в нея като треска.

— Почувства ли това? — шепотът й бе изпълнен с удивление. — Почувства ли го?

Завладян от вкуса й и от копнеж за нея, той не отговори нищо. Плъзна се в мрака и изчезна, оставяйки я без дъх.

Бележки

[1] На галски, майка. — Б.пр.