Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кръгът (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Valley of Silence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 118 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (26.08.2011)
Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)
Корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Долината на мълчанието

Преводач: Валентина Атанасова-Арнаудова

Пловдив, ИК „Хермес“, 2008

ISBN: 978-954-26-0681

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Петнадесета глава

Погребаха Тинин в прекрасно утро, в което сенките на облаците танцуваха по хълмовете, а сред клоните на близка офика пееше чучулига. Свещеник благослови земята, преди да го спуснат в нея, и музиканти засвириха тъжна мелодия.

Бяха се стекли всички, които го познаваха, както и мнозина непознати, и по пътя между озареното от слънцето гробище и замъка имаше цяло шествие. Трите знамена на Галия се вееха, спуснати до средата на коловете.

Мойра стоеше до Ларкин със сухи очи. Чуваше риданията на майката на Тинин, но знаеше, че времето за плач е отминало за нея. Другите от Кръга стояха зад тях двамата, усещаше присъствието им, което й носеше известна утеха.

Сега до гробовете на родителите й щеше да има два камъка в памет на приятели. Всичките — жертви на война, която бе започнала далеч преди Мойра да узнае за нея. И на която тя щеше да сложи край по един или друг начин.

Най-сетне се отдалечи и остави скърбящите близки насаме. Когато Ларкин й подаде ръката си, здраво я стисна. Погледна Кийън и видя само очите му под качулката на наметалото. Отмести поглед към другите.

— Имаме работа. Ние с Ларкин трябва отново да поговорим със семейството на Тинин, а после ще се срещнем в приемната.

— Тръгваме към замъка.

Блеър пристъпи напред и допря буза до лицето на Ларкин. Мойра не чу думите, които му прошепна, но Ларкин пусна ръката й за миг и силно притисна Блеър в прегръдката си.

— Идваме след малко.

Той се отдръпна назад и отново хвана ръката на Мойра. Би се заклела, че почувства как скръбта струи от кожата му.

Преди да отидат при опечаленото семейство, майката на Тинин се отдели от съпруга си и гневно закрачи към Кийън. От очите й все още се стичаха сълзи.

— Такива като теб погубиха сина ми. Твоят вид затри момчето ми.

Хойт направи крачка напред, но Кийън препречи пътя му.

— Да.

— Ти трябваше да гориш в ада, вместо моето момче да бъде в земята.

— Да — повтори Кийън.

Мойра се приближи и опита да обвие ръка около раменете на скърбящата майка, но бе отблъсната.

— Ти и всички вие. — Жената се завъртя и укорително размаха пръст. — Повече държите на това създание тук, отколкото на моя син. Сега той е мъртъв. Нямате право да стоите до гроба му.

После плю в краката на Кийън.

Докато ридаеше, закрила лице с ръцете си, съпругът и дъщерите й я отведоха.

— Съжалявам — промълви Мойра. — Ще поговоря с нея.

— Остави я. Има право.

Без нито дума повече Кийън се отдалечи от пресния гроб и редиците камъни, поставени в памет на мъртвите.

Найл го настигна пред портите.

— Сър Кийън, искам да поговоря с вас.

— Ще поговорим колкото искаш, само да се скрия от проклетото слънце.

Не знаеше защо бе отишъл до гробището. Вече бе видял твърде много мъртъвци и бе слушал твърде много ридания за тях. Не само майката на Тинин го гледаше със страх и ненавист, а той бе излязъл навън посред бял ден и единствената му защита от убийственото слънце бе някаква груба тъкан и магическо заклинание.

Успокои се веднага щом влезе вътре, далеч от светлината, и побутна омразната качулка назад.

— Казвай каквото имаш да казваш.

— Ето сега. — Закръгленото и обикновено весело лице на Найл стана сериозно. Рязко кимна и отпуснал широката си ръка върху дръжката на меча, погледна Кийън в очите. — Тинин беше приятел и един от най-добрите хора, които съм познавал.

— Не ми казваш нищо ново.

— Е, досега не сте го чули от мен, нали? Видях в какво се бе превърнал Шон, по-рано безобиден, често вироглав младеж. Видях го да рита тялото на Тинин от коня, сякаш мята чувал с карантия в яма.

— За него той не означаваше нищо повече.

Найл отново кимна и ръката му стисна дръжката на меча.

— Да, ето в какво са го превърнали. Вас — също. Но видях как вдигнахте тялото на Тинин от земята. Видях ви да го носите през портите, както човек би носил загинал приятел. По нищо не приличахте на съществото с образа на Шон. Майката на Тинин скърби. Беше първородният й син и е обезумяла от мъка. Онова, което каза до гроба му, беше незаслужено. Той не би искал семейството му да ви обижда. Казвам ви го като приятел. И ви уверявам, че всеки, който се бие рамо до рамо с мен, е ваш боен другар. Имате думата ми.

Вдигна ръката си от меча и я подаде на Кийън.

Хората не преставаха да го изненадват. Ядосваха го, често го дразнеха, забавляваха го и понякога черпеше от мъдростта им. Но най-вече го изненадваха с неочакваните обрати в умовете и сърцата си.

Може би това бе една от причините все още да събуждат интерес у него, след като бе живял сред тях толкова дълго.

— Ще съм ти благодарен. Но преди да хванеш ръката ми, трябва да знаеш, че и аз нося в себе си онова, което видя в Шон. Разликата е тънка.

— Не и според мен. Вярвам, че ще използвате онова, което е във вас, за да се биете на наша страна. Имате подкрепата ми, сър Кийън. И все още подадената ми ръка.

Кийън я пое.

— Благодаря ти — каза той.

Но когато тръгна нагоре по стълбите, бе сам.

 

 

С натежало сърце Мойра тръгна обратно към замъка. Знаеше, че времето за скръб и утеха е кратко. Онова, което Лилит бе сторила с Шон, с Тинин, целеше да остави рана в сърцата им. И бе успяла. Сега щяха да лекуват тази рана с действие, с движение.

— Можем ли вече да използваме драконите? Достатъчно обучени ли са да носят хора?

— Умни са и бързо свикват — отвърна Ларкин. — Лесно ще ги язди всеки, който седи уверено на седло и не се бои от височина. Но засега всичко е като игра за тях. Не мога да кажа как ще се справят в битка.

— Засега са ни нужни главно за транспорт. Вие с Блеър ги познавате най-добре. Ще ни трябват… — Мойра замълча, виждайки леля си да върви към нея през двора. — Деърдре. — Целуна я по бузата и се притисна към нея за миг. Знаеше, че е близка с майката на Тинин. — Как е тя?

— Съсипана. Неутешима. — Очите на Деърдре, подпухнали от плач, впериха поглед в лицето на Ларкин. — Като всяка майка.

Той я прегърна.

— Не се безпокой толкова много за мен или за Орин.

— Искаш от мен невъзможното. — Тя все пак леко се усмихна. Но усмивката й изчезна, когато отново се обърна към Мойра. — Зная, че е труден момент и имаш твърде много грижи в ума и сърцето си. Но искам да говоря с теб. Насаме.

— Разбира се. Ще дойда след малко — каза тя на другите и обгърна раменете на Деърдре. — Ще отидем в моята всекидневна. Ще пийнеш чай.

— Няма нужда.

— Ще подейства добре и на двете ни. — Забеляза една слугиня в коридора и нареди да донесат чая горе. — А Шинан? — продължи Мойра, докато се качваха по стълбите.

— Изтощена, изпълнена със скръб за Тинин и тревога за съпруга и братята си. Не можех да й позволя да дойде на гробището днес, накарах я да си почине. Безпокоя се за нея, за бебето, което носи, и за другите й деца.

— Тя е силна и има твоята подкрепа.

— Дали това ще е достатъчно, ако загубим Фален, както Тинин? Ако Орин вече е…

— Трябва да бъде. Нямаме избор. Никоя от нас няма. Нямаме друг избор, освен да водим тази война.

Деърдре влезе във всекидневната и седна. Лицето й, обградено от шапчицата, изглеждаше състарено изведнъж.

— Ако не се бием, ще разкъсат всички ни както Тинин. Или ще сторят с нас онова, което са сторили с горкия Шон.

Мойра отиде до камината и добави буци торф в огъня. Въпреки яркото есенно слънце, беше скована до кости.

— А докато воюваме, колко още ще загинат? Колко ще бъдат изклани?

Мойра изправи гръб и се обърна. Не само леля й би искала да зададе този въпрос на своята кралица, но отговор не съществуваше.

— Как мога да кажа? Какво предпочиташ да направя? Ти беше довереница на майка ми, преди да стане кралица и през цялото й управление. Какво би я посъветвала?

— Боговете са поверили тази отговорност на теб. Коя съм аз, че да ти давам съвети?

— Близка роднина.

Деърдре въздъхна и сведе поглед към ръцете си, които лежаха отпуснати в скута й.

— Уморена съм до дъното на душата си. Дъщеря ми се страхува за съпруга си, а аз — за своя. И за синовете си. Моя приятелка погреба детето си днес. Зная, че тук няма избор, Мойра. Тази напаст се задава и трябва да бъде спряна.

Слугинята забърза към тях с чая.

— Остави го, ако обичаш — каза Мойра. — Аз ще налея. Ще сервират ли закуска в приемната?

Младото момиче направи реверанс.

— Да, Ваше Величество. Готвачката приключваше, когато излязох с чая.

— Благодаря. Това е всичко.

Мойра седна и наля чай.

— Има и бисквити. Малките удоволствия са ценни в тежки времена.

— Точно за малките удоволствия в тежко време исках да поговорим.

Подаде й чашата.

— Има ли нещо друго, което мога да направя за успокоение на сърцето ти? За Шинан и децата?

— Има. — Деърдре отпи малка глътка чай, преди да остави чашата. — Мойра, майка ти беше най-близката ми приятелка на този свят. Тук съм вместо нея, за да разговарям с теб като със своя дъщеря.

— Можеш да ме смяташ за такава.

— Когато заговори за неизбежността на тази война, ти спомена за избор. Но има и друг избор, който си направила. Като жена.

Разбрала, Мойра се облегна назад.

— Да.

— Като кралица, която се обяви за воин и доказа себе си, имаш правото и дори дълга да използваш всяко оръжие, до което се добереш в защита на народа си.

— Така е и ще го направя.

— Този Кийън, дошъл от друго време и място. Вярваш, че е изпратен от боговете?

— Зная го. Бил се е рамо до рамо с твоя син. Спаси живота ми. Нима ще седиш тук, ще ме гледаш и ще го проклинаш, както майката на Тинин?

— Не. — Деърдре плахо си пое дъх. — Той е оръжие в тази война и използвайки го, можеш да спасиш себе си, синовете ми и всички ни.

— Грешиш — равнодушно каза Мойра. — Няма да бъде използван като меч. Всичко, което е направил досега и ще направи по-нататък, за да ни отърве от онази напаст, е по негова собствена воля.

— Волята на един демон.

Погледът на Мойра стана студен.

— Както желаеш.

— А ти си поканила този демон в леглото си.

— Да, поканих Кийън в спалнята си.

— Как можа? Мойра, Мойра! — Леля й протегна ръце. — Той не е човек, а ти си му отдала себе си. Какво очакваш?

— Вече получих много.

Деърдре се отпусна на стола за миг и потърка очи.

— Нима мислиш, че боговете са го изпратили при теб за това?

— Не мога да кажа. Ти задаваше ли си този въпрос, когато се омъжи за вуйчо ми?

— Как можеш да сравняваш? — сопна се Деърдре. — Нямаш ли срам, гордост?

— Никакъв срам и огромна доза гордост. Обичам го и той ме обича.

— Как може един демон да обича?

— Как може един демон да рискува живота си неведнъж, за да спаси човечеството?

— Не се съмнявам в неговата смелост, а в твоята преценка. Мислиш, че съм забравила какво е да си млада, влюбена и безразсъдна? Но ти си кралица и носиш отговорност пред короната и пред народа си.

— Живея и дишам с тази отговорност всеки миг, всеки ден.

— А нощем се любиш с вампир.

Вече не издържайки да седи, Мойра стана и отиде до прозореца. Навън все още грееше слънце, ярко и златно. Обсипваше с блясък тревите, реката и прозрачните като воал криле на драконите, които спокойно кръжаха над замъка.

— Не те моля за разбиране. Настоявам за уважение.

— Като моя племенница ли говориш или като кралица?

Мойра застана с гръб към прозореца на фона на ярката слънчева светлина като в рамка.

— По волята на боговете съм и двете. Дошла си при мен от загриженост — приемам това. Но си дошла и с незаслужени обвинения, с които не съм съгласна. Вярвам на Кийън с цялото си същество. Мое право и избор е да му се отдам с тялото си.

— А народът ти? Хората, които се питат как може тяхната кралица да направи едно от онези създания от мрака свой любовник?

— Нима всички смъртни мъже са добри, лельо? Нима всички са мили, внимателни и силни? Кое е важно — какви сме създадени или какви избираме да бъдем по-нататък? Ето какво ще ти кажа за народа си, за онези, които ще защитавам с цената на живота си. Те имат по-важни грижи, по-важни неща, за които да мислят и разговарят, отколкото с кого кралицата прекарва нощите в спалнята си.

Деърдре стана на крака.

— А когато войната свърши? Ще продължиш ли тази връзка? Този демон ли ще седи до теб на трона?

„Слънцето продължава да грее — помисли си Мойра, — дори когато сърцето помръква.“

— Щом всичко свърши, ако оцелеем, той ще се завърне в своето време и своя свят. Никога вече няма да го видя. Ако загубим — ще загубя живота си, ако спечелим — ще жертвам сърцето си. Не ми говори за избори и отговорности.

— Ще го забравиш. След края на войната ще забравиш този мъж и тази мимолетна лудост.

— Погледни ме — каза Мойра. — Знаеш, че е невъзможно.

— Не. — Очите на Деърдре се насълзиха. — Не можеш. Иска ми се да имаше начин да те предпазя.

— Не бих забравила нито миг. С него се чувствам по-жива от всякога. За това не съжалявам за нищо.

 

 

Всички се бяха събрали на масата за закуска, когато Мойра влезе. Глена повдигна капака на чинията на централното място.

— Трябва все още да е топло — каза тя на Мойра. — Не го оставяй да изстине.

— Няма. Всички трябва да се храним, за да имаме сили.

Но после втренчи поглед в храната пред себе си, сякаш бе горчиво лекарство.

— Е — приветливо й се усмихна Блеър, — как беше денят ти досега?

Смехът, макар кратък и неискрен, леко отпусна свития стомах на Мойра.

— Скапан. Подходяща дума, нали?

— Най-подходящата.

— Е — започна да хапва насила, — тя нанесе поредния си удар, за да ни сплаши и разколебае. Някои ще повярват в онова, което ни каза Шон. Че ако се предадем, ще ни остави да живеем в мир.

— Лъжите често са по-примамливи от истината — отбеляза Глена. — Но времето изтича.

— Да, ние шестимата трябва да се готвим за поход от замъка до бойното поле.

— Няма спор — кимна Хойт. — Преди да тръгнем, трябва да се уверим, че базите са подготвени и все още са в наши ръце. Щом Тинин е убит, може би са завзели укреплението. Имаме само думата на един демон, че хлапето го е убило, и то единствено него.

— Било е детето. — Кийън пиеше чай с голяма доза уиски. — Раните по тялото — обясни той. — Не бяха от зъби на възрастен вампир. Все пак това не е гаранция, че укрепленията все още са сигурни места.

— Ние с Хойт можем да погледнем — предложи Глена.

— Ще ви помоля за това, но не е достатъчно. — Мойра продължи да се храни. — Трябва да чуем разкази на оцелели.

— Ако има такива.

Тя погледна Ларкин и почувства какво го терзаеше. Постоянният страх за Орин.

— Ако беше превзела базата — намеси се Кийън, — вестоносецът им щеше да се хвали и може би да довлече повече трупове.

— Да, ясно. Но за да попречим онова, което е постигнала, да се повтори, трябва да изпратим подкрепления.

— Искаш да летим дотам с дракони — кимна Ларкин. — Затова попита дали са готови за яздене.

— Колкото от тях можем да използваме. От тук нататък всички, които потеглят пеша или на кон, ще бъдат наблюдавани от въздуха. Ако тръгнете сега, Ларкин и Блеър, вземете бойци. С дракони можете да стигнете до всички бази, да пренесете оръжия и хора, да разпитате оцелели и да решите какво още да се направи, когато видите с очите си какво е положението. Ще се върнете преди залез, а ако не успеете, ще пренощувате в някоя от базите.

— Тук остават твърде малко от нас, след като изпращаш двама — прекъсна я Кийън. — Би трябвало да отида аз.

— Хей! — Блеър отчупи парче содена питка. — Защо мислиш, че цялото забавление се полага на теб?

— От практически съображения. Първо, всички — освен мен и Глена — са виждали бойното поле или част от района около него с очите си. Време е и аз да добия представа. Второ, с онова грозно наметало мога да потегля през деня и да се придвижа по-бързо и безопасно от всеки през нощта — освен това усещам присъствието на себеподобните си по-бързо дори от преследвачката на демони, която е сред нас.

— Излага солидни аргументи — изтъкна Ларкин.

— Кроях планове да замина, да поогледам. Така ще получим всичко, което ни е нужно. И накрая, според мен всички трябва да се съгласим, че тук духовете ще се успокоят, ако не се навъртам в замъка.

— Тя прекрачи границата — промърмори Блеър.

Кийън сви рамене, разбрал, че говори за майката на Тинин.

— Зависи от гледната точка… и къде чертаеш тази граница. Времето напредва, а никой от нас не бива да бъде на бойното поле, особено през нощта, когато Лилит навярно изпраща разузнавачи.

— Нямаш намерение да се връщаш — бавно каза Мойра.

— Няма смисъл. — Погледите им се срещнаха за дълго и разкриха много повече от думите. — Някой от бойците, които ще взема със себе си, ще се върне да докладва. Ще ви осведомя за останалото, когато пристигнете.

— Вече си го решил. — Мойра внимателно се вгледа в лицето му. — Всички в Кръга сме равни. Мисля, че за такова решение всеки от нас има право на глас.

— Честно казано, идеята един от нас да тръгва без другите не ми харесва. Но това трябва да се направи, и доводите на Кийън са разумни. Ще го наблюдаваме, както наблюдавахме Ларкин, когато отиде сам в пещерите в Ирландия. Ако се наложи, ще се намесим. — Погледна съпругата си. — Глена?

— Да, съгласна съм. Ларкин?

— Също. С една промяна в плана. Не мисля, че двама от нас са твърде много, Кийън. Никой не бива да тръгва съвсем сам. Мога да те отнеса дотам в образа на дракон. Освен това — продължи той, преди да последват възражения — съм по-опитен от теб с драконите, в случай че имаме проблем с тях или с врага. Затова предлагам да отидем двамата — ти и аз. Блеър?

— По дяволите! Момчето дракон има право. Може да се придвижваш по-бързо от нас пеша, Кийън, но ще ти трябва умел дресьор на дракони, за да стигнеш там, особено ако водиш хора.

— Да, така е по-разумно. — Глена се замисли. — Много по-разумно. Гласувам „за“.

— Аз също — каза Хойт. — Мойра?

— Така ще направим. — Изправи се, осъзнавайки, че изпраща надалеч двамата мъже, които обича най-много на света. — Ние, останалите, ще досъберем оръжията, ще се погрижим за сигурността на замъка и ще дойдем след два дни.

— С повече усилия — замислено кимна Блеър — можем да се справим.

— Ще се справим. Ларкин, оставям на теб да избереш драконите, а на двама ви с Кийън — да изберете хората. — Мойра наложи плана в съзнанието си, най-важните моменти, подробностите. — Искам Найл да остане с нас до края, ако нямате нищо против. Ще отида да се погрижа за боеприпасите, които ще ви трябват.

 

 

Когато свърши всичко необходимо и се надяваше, че е достатъчно спокойна, Мойра отиде до спалнята на Кийън. Почука и отвори вратата, без да изчака покана. При спуснатите завеси вътре бе толкова тъмно, че едва се виждаше, и тя използва магическата си сила, за да запали свещ. Издълженият трептящ пламък бе предупреждение, че не е толкова спокойна, колкото се надяваше.

Той продължи да събира багажа си във вързоп.

— Не ми каза нищо за онези свои планове.

— Не казах на никого.

— И щеше да заминеш през нощта, без нито дума?

— Не зная. — Спря се и я погледна. Имаше безброй неща, които не можеше да й даде или да поиска от нея. Но честността бе нещо, което и двамата си дължаха. — Да, поне в началото. Но една нощ ти дойде до вратата ми и плановете ми се промениха. Или бяха отложени.

— Отложени — бавно кимна тя. — А когато отмине Самен, нима ще изчезнеш без нито една дума?

— Думите ще са излишни, нали?

— Не и за мен. — Обземаше я паника при мисълта, че краят наближава. Досега не бе осъзнавала, че я таи дълбоко в себе си и очаква да се надигне и да я задуши. — За мен могат да са безценни. Искаш да заминеш. Виждам го. Нямаш търпение да тръгнеш.

— Трябваше да тръгна по-рано. Ако бях побързал, щях да се намирам далеч, преди да дойдеш. Така щеше да е по-добре за теб. Това… с мен… не ти носи нищо добро.

— Как смееш? Как смееш да ми говориш като на дете, което иска твърде много сладкиши? Омръзна ми да ме поучават какво да мисля, чувствам и желая. Щом искаш да отидеш, върви, но не ме обиждай.

— Заминаването ми няма нищо общо със случилото се между нас. Работата трябва да се свърши. Ти се съгласи, както и останалите.

— Дори и да не бях, дори и другите да не бяха казали „да“, щеше да тръгнеш.

Кийън се загледа в нея, докато окачваше меча. Болката вече се врязваше и в двамата като тънко острие. Знаеше го от мига, в който я бе докоснал.

— Да, но щеше да е по-сложно.

— Значи всичко между нас е приключило за теб?

— И ако е така?

— Ще се биеш на два фронта, негоднико!

Кийън не можа да сдържи смеха си. Едва сега осъзна, че между тях има не само болка. Не биваше да го забравя.

— Тогава имам късмет, че не съм приключил с теб. Мойра, снощи знаеше, че трябва да убиеш момче, което си познавала приживе и си била привързана към него. И аз знаех това и се въздържах да го сторя вместо теб. Cara, зная, че се налага да се разделим. Ти също го знаеш.

— Но не ми е по-леко. Може никога повече да не останем насаме, никога да не сме заедно отново, както снощи. Искам още време… не ми бе достатъчно. Искам още. — Пристъпи към него и силно го притисна. — Нашата нощ бе прекъсната. Не я изживяхме докрай.

— Но изживяхме незабравими часове, всяка минута от тях.

— Ненаситна съм. Не мога да се примиря, че заминаваш без мен.

„Не само днес“, помисли си той. И двамата знаеха, че говори не само за днес.

— Жените от Галия следват ли традицията да изпращат любимите си на война с нещо за спомен?

— Какво искаш от мен?

— Кичур от косата ти.

Молбата прозвуча изненадващо сантиментално и Кийън леко се смути. Но когато тя се отдръпна назад, по лицето й се изписа радост.

— Ще я отнесеш ли със себе си? Тази част от мен?

— Да, ако успея да я опазя.

Мойра докосна косите си и протегна ръка.

— Почакай, почакай. Имам нещо за теб. Ще отида да го донеса. — Чу тръбния зов на драконите. — Вече са готови и те чакат. Ще го донеса навън. Не тръгвай. Обещай ми, че ще почакаш, докато дойда да се сбогувам.

— Ще съм там.

„Този път“, помисли си той, когато Мойра забърза навън.

 

 

Застанал под навеса пред конюшните, Кийън огледа избраните от Ларкин и бойците дракони, които щяха да обяздят.

После се намръщи при вида на топка втвърдена глина, която Глена му подаде.

— Благодаря, но вече хапнах достатъчно на закуска.

— Много смешно. Това е бомба.

— Червенокоске, тук виждам топка кал.

— Да, глинена топка… заредена с магия, с огнено ядро. Хвърлена от въздуха, се превръща в бомба. — Глена размаха ръце, подсвирна с уста и изпускайки въздух, имитира експлозия. — На теория — добави тя.

— На теория.

— Изпробвала съм я, но не и от височината на драконов полет. Намери удобен момент.

Кийън се намръщи и завъртя топката в ръцете си.

— Просто да я хвърля?

— Да. На безопасно място.

— И няма риск да избухне в ръцете ми и да се превърна в огнено кълбо?

— Нужни са ускорение и сила. Но не е зле да бъде от по-голяма височина. — Тя се повдигна на пръсти и го целуна по двете бузи. — Пази се. Ще се видим след няколко дни.

Все още намръщен, Кийън прибра топката в един от джобовете на самара, който Блеър бе изработила за Ларкин.

— Ще ви държим под наблюдение. — Хойт сложи ръка на рамото му. — Не предприемай нищо опасно, преди да се съберем отново заедно. Ти също — обърна се той към Ларкин.

— Вече го предупредих, че жестоко ще сритам задника му, ако се остави да го убият.

Блеър сграбчи Ларкин за косите и притегли главата му надолу за страстна целувка. После се обърна към Кийън.

— Ще минем и без обща прегръдка.

Тя се усмихна.

— Съгласна съм. Стой далеч от остри дървени предмети.

— Такова е намерението ми.

Погледна над главата й и видя Мойра, която тичаше към конюшните.

— Надявах се да стигна по-бързо — задъхано каза тя. — Значи вече сте готови. Ларкин, пази се.

Прегърна го.

— И ти. — Ларкин стисна ръката й за последно. — На драконите! — извика той, чаровно се усмихна на Блеър и се преобрази.

— Нося онова, което поиска. — Мойра подаде на Кийън сребърен медальон, докато Блеър оседлаваше коня. — Баща ми го е подарил на майка ми, когато съм се родила, за да пази в него кичур от косата ми. Извадих го и сложих друг.

Беше добавила от скромната си магическа сила.

Повдигна се на пръсти и окачи верижката на врата му. За удивление на всички, които гледаха, обхвана лицето му и сля устни с неговите в дълга, топла и нежна целувка.

— Очакват те още такива — обеща му тя. — Не поемай глупави рискове.

Кийън вдигна качулката на наметалото и я върза. Когато се качи на гърба на Ларкин, погледна Мойра в очите.

— До след два дни — каза той.

После се издигна в небето, възседнал златистия дракон. Другите бойци го последваха с драконова песен.

Докато отблясъците на разноцветните люспи се губеха от погледа й, Мойра бе разтърсена от внезапно прозрение, че когато се завърнат от Долината на мълчанието, Кръгът им вече няма да е цял. Зад нея Глена отпрати Хойт с жест. Обви едната си ръка около талията на Блеър, а другата — на Мойра.

— Е, дами, да стягаме багажа, за да ви съберем час по-скоро с вашите любими.