Нора Робъртс
Долината на мълчанието (17)

Шестнадесета глава

Кийън жадуваше за дъжд. Или поне дебел пласт облаци, които да скрият слънцето. Под проклетото наметало бе горещо като в ада, закъдето неизбежно се бе запътил. Не бе свикнал с екстремни температури.

„Явно безсмъртието разглезва“, помисли си той.

Полетът с дракон безспорно представляваше вълнуващо преживяване. През първите тридесетина минути. Можеше да прекара още тридесет в съзерцаване на зеления пасторален пейзаж долу.

Но след час вече бе мъчение. Ако имаше търпението и честолюбието на Хойт, би яздил до края на света спокойно, с изправен гръб, въпреки непоносимата жега, която разтапяше плътта и костите му. Но двамата с неговия брат близнак бяха крайно различни — още от времето, преди той да стане вампир.

Хрумна му, че може да медитира, но реши, че е рисковано да изпада в транс. Безмилостното слънце само чакаше да го изпържи като бекон, а и магическата бомба в самара на Ларкин можеше да избухне просто ей така.

Защо се бе съгласил да участва в тази идиотщина, по дяволите?

А, да. Дълг, чест, любов, гордост… всички тези емоционални тежести го повличаха към дъното, колкото и усилия да полагаше да държи главата си на повърхността. Е, вече нямаше връщане назад. Нито от полета, нито от чувствата, които бушуваха в него.

Господи, колко я обичаше! Мойра ученолюбивата. Мойра кралицата. Срамежливата и дръзката, хитрата и тихата. Тази любов бе глупава, разрушителна и безнадеждна. И по-истинска от всичко, което бе познал за хиляда години съществуване.

Усещаше медальона й на врата си… нова тежест. Беше го нарекла негодник, а след минута му бе подарила едно от най-ценните си съкровища.

Спомни си как веднъж бе насочила стрела към сърцето му, а после се бе извинила с неподправена откровеност и поруменяло от срам лице. Може би в този миг бе хлътнал по нея или поне бе започнал да хлътва.

Продължи да оглежда пейзажа, потънал в размисъл. Добра земя, забеляза той, с богата плодородна почва и леки възвишения. Реки и потоци, пълни с риба, течаха през гори, в които имаше дивеч в изобилие. Планините в далечината криеха богати залежи на мрамор и минерали, дълбоки находища на торф за огрев.

Беше пренесла портокалови семена през Вратите на световете. Кой би се сетил за подобно нещо?

Трябваше да ги засади на юг. Дали знаеше това? Глупава мисъл, тази жена знаеше всичко, или имаше начин да го узнае.

Портокалови семена и Ийтс. И химикалка, която бе видял на бюрото във всекидневната й.

Щеше да отгледа своите портокалови фиданки в парника, а после да ги засади в южната част на Галия. Ако започнеха да раждат плод — а под нейните ръце всичко се развиваше великолепно — един ден щеше да има портокалова горичка.

Осъзна, че му се ще да я види. Да погледа портокаловите цветове, разцъфтели от семките, които бе взела от кухнята му в Ирландия.

Искаше да види радостта и благодарността в прекрасните й очи, докато налива чаша от портокаловия сок, към който се бе пристрастила.

Ако Лилит постигнеше своето, тук нямаше да има горичка, нито уханни цветове, нито живот.

Вече виждаше първите признаци на разрушения. От кокетните къщички бяха останали само почернели камъни и греди. В ливадите продължаваха да пасат овце и добитък, но имаше и множество гниещи на слънцето трупове, накацани от рояци мухи.

Животни, убити от дезертьори, досети се той. Отмъкваха и унищожаваха всичко, до което се докопат.

Трябваше да ги издирят и избият — до последния. Ако оцелееше дори един, той щеше да се храни и размножава. Народът на Галия и неговата кралица трябваше да са предпазливи и бдителни дълго след Самен.

Започна да умува върху този особено важен проблем, когато Ларкин най-сетне закръжи надолу.

— Благодаря на всички богове — промърмори Кийън при спускането.

Беше прилична, спретната ферма. Бойците се бяха разпръснали, тренираха или стояха на пост. Сред тях имаше и жени, които работеха редом с мъжете. А виещият се от комина дим носеше аромат на яхния, навярно къкрила цял ден.

На земята мнозина вдигнаха погледи нагоре, с ръце над очите си за сянка, или помахаха за поздрав.

Заобиколиха ги веднага щом Ларкин се приземи. Кийън слезе и започна да разтоварва боеприпасите. Щеше да остави на Ларкин и на другите мъже да отговарят на въпроси. Сега се нуждаеше от сянка и тъмнина.

 

 

— Не сме имали никакви неприятности досега.

Излийн сипа черпак от яхнията, въпреки нежеланието на Кийън. Беше решил да се подкрепи от запасите си кръв, когато остане сам.

Ларкин загреба лакомо от купата си в мига, в който я сложиха пред него.

— Благодаря — каза той с пълна уста. — Вкусна гозба.

— Много благодаря. Главно аз се занимавам с готвенето тук и бих казала, че бойците в нашата база се хранят по-добре от останалите. — Излийн се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки. — Напредваме с тренировките ден след ден и здраво се залостваме вътре преди залез. Откакто пристигнахме и изпратихме другите, не е паднал и косъм от главата на никого от нас.

— Радвам се да го чуя. — Ларкин вдигна халбата, която тя бе сложила до купата му. — Ще ми направиш ли една услуга, скъпа Излийн? Ще доведеш ли Оен, съпруга на Кийра? Трябва да поговорим с него.

— Разбира се, веднага. Можете да легнете да си починете тук или горе, ако предпочитате.

— След малко продължаваме към следващата база. Трима от хората, които доведохме, ще останат при вас.

— О! Забелязах червенокосия Малвин сред тях — нехайно каза Излийн и леко се засмя. — Надявам се, че единият от тримата може да е той.

Ларкин се усмихна широко и загреба още от яхнията.

— Никакъв проблем. Сега ще доведеш ли Оен, скъпа?

— Имал си нещо с нея, нали? — промърмори Кийън.

— Не… — Но жълтеникавите очи на Ларкин проблеснаха дяволито. — Нищо сериозно.

— Какво смяташ да правим по-нататък?

— Оен е разумен човек, стабилен. Сигурно вече е чул за Тинин от хората, които дойдоха с нас. Ще отговоря на въпросите, които несъмнено ще ми зададе. Иска ми се вие двамата да прегледате отново мерките и разпорежданията за безопасност. Ако не може да ни каже нищо повече от онова, което чухме от Излийн, ще оставим Малвин и още двама тук и тръгваме. Не си ли гладен?

— Напротив. Но ще изчакам.

— Аха — кимна Ларкин с разбиране. — Имаш ли достатъчно от онова, което ти е нужно?

— Да. Конете и кравите са в безопасност.

— Видях труповете по пътя. Не са толкова, че да са нахранили цяла армия, но може би няколко изгладнели дезертьори. Какво мислиш?

— Точно това мисля.

— Предимство за нас сега — промърмори Ларкин. — Тя губи част от бойците си. Но по-късно ще започнат да създават неприятности.

— Да, безспорно.

— Ще измислим нещо. — Ларкин извърна глава, когато вратата се отвори. — Оен, имаме много неща за обсъждане и малко време.

 

 

В следващото укрепление положението не се оказа много по-различно, но в третото Лилит бе оставила отпечатъка си.

Две от пристройките бяха опожарени, нивите — изпепелени. Бойците говореха за пожар и дим през нощта и писъци на животни, клани наред.

Кийън застана до Ларкин и огледа обгорялата земя.

— Както казахте вие с Блеър, унищожила е стопанства и домове.

— Постройки и вещи.

Ларкин поклати глава.

— Ниви и добитък. Домове, изградени с кървава пот.

— Всичко може да се построи и отгледа отново. Бойците ви са устояли на обсадата без жертви и ранени. Били са се и са опазили базата… и са пратили част от армията на Лилит в ада. Като по чудо чашата е наполовина пълна, Ларкин.

— Прав си, зная. Надявам се, че ако тя се опита да изпие тази половина, ще си изгори червата. Е, да продължаваме.

До следващата база имаше пресни гробове, изгорени ниви и ранени мъже.

Ужасът, от който стомахът на Ларкин бе свит на топка, най-сетне се разсея, щом видя по-малкия си брат Орин да излиза, куцайки от фермата. Бързо закрачи към него и по мъжки го смушка с лакът, а после го сграбчи в мечешка прегръдка.

— Майка ни безкрайно ще се радва да узнае, че все още си сред живите. Колко сериозни са раните ти?

— Драскотини. Как са нещата у дома?

— Всички работят неуморно. Видях Фален в един от другите лагери, жив и здрав.

— Радвам се за него. Истински. Но аз имам лоши вести за теб, Ларкин.

— Вече стигнаха до нас. — Той сложи ръка на рамото на брат си. Орин изглеждаше почти юноша, преди да тръгне на поход. Сега бе мъж, поел огромна отговорност върху плещите си. — Колко други, освен Тинин?

— Още трима. И един, който навярно няма да доживее до сутринта. Други двама отведени, живи или мъртви, не мога да кажа. Беше детето, Ларкин. Детето демон уби Тинин.

— Ще поговорим вътре.

Седнаха в кухнята, Кийън — далеч от прозореца. Разбра защо Ларкин изслуша внимателно целия разказ, въпреки че вече знаеха или се досещаха за по-голямата част. Орин трябваше да изрече всичко, да го види отново.

— Аз бях на пост преди него и все още спях, когато чух тревогата. Беше твърде късно за Тинин, Ларкин. Твърде късно. — Орин накваси гърлото си с бира. — Няколко мъже се втурнаха навън. Сега си мисля, че като втори командващ трябваше да им наредя да стоят вътре. Твърде късно беше да го спасим, но как можеше да не опитаме? Заради този опит загубихме още хора.

— Той би направил същото за теб, за всеки.

— Отнесоха тялото му. — Младото лице на Орин изглеждаше посърнало от мъка, очите — състарени. — Търсихме го. На следващата сутрин претърсихме околността за него и за двамата отведени, но намерихме само кръв. Страхуваме се да не са били превърнати във вампири.

— Тинин не е — заговори Кийън и изчака уморените очи на Орин да срещнат погледа му. — Не знаем за другите двама, но Тинин не е превърнат в демон. Тялото му беше донесено в замъка. Беше почетен с подобаващо погребение рано тази сутрин.

— Благодаря на боговете поне за това. Но кой го донесе?

Докато Ларкин го осведомяваше, изражението на Орин стана сурово.

— Малкият Шон. Не можахме да го спасим при нападението по пътя. Изникнаха от земята. Загубихме добри хора в онзи ден, включително и Шон. Дано вече почива в мир.

— Не мога да те уверя.

— Е, просто ще вярвам, че е така, както за Тинин и за всички други, които погребахме. Не може да бъде съден нито от хората, нито от боговете за случилото се с него.

 

 

Удвоиха броя бойци на пост за през нощта. Кийън нареди да напълнят малки мехури със светена вода. Щяха да ги окачат на стрели и дори ако върхът не се забие в сърцето, да причиняват тежки рани или смърт.

Бяха заложени и още капани. Мъжете, които не можеха да спят, убиваха времето си с дялкане на колове.

— Мислиш ли, че тя ще изпрати хайка точно тази нощ? — обърна се Ларкин към Кийън.

Седяха в стая, която навярно бе малка приемна, сега превърната в оръжеен склад.

— Може би до някоя от другите позиции. А тук… не виждам смисъл. Успяла е да стори онова, за което е дошла в тази база.

Бяха насаме и Кийън отпиваше кръв от глинена чаша.

— Ти какво би направил на нейно място?

— Бих изпратил малки отряди да разсейват и тормозят. За сплашване на врага във всяка база. Проблемът е, че вашите хора са твърди, докато, както знаем, някои от нейните дезертират. Но смъртта дори на един боец е голяма загуба за вас, докато за нея не означава нищо. — Отпи още глътка. — Аз не съм Лилит, но този, който съм, би изпитал удоволствие, ако изненадаме някои от нейните отряди, преди да достигнат до целта си. И ги изтребим до крак.

— Странно нещо — каза Ларкин с усмивка. — Аз не съм нито Лилит, нито ти, но в ума ми се върти точно същата мисъл.

— Е, тогава какво чакаме?

Оставиха базата под командването на Орин. Въпреки че имаше доста възражения и негодувание, Ларкин и Кийън тръгнаха сами. Един дракон и един вампир можеха да пътуват бързо и незабелязано.

Ако откриеха хайка и решаха да се приземят за схватка, самарът на Ларкин бе добре зареден с оръжия. Кийън метна на гръб калъф със стрели и сложи в колана си още колове.

— Ще бъде интересно да проверим дали идеята за нападение от въздуха е сполучлива.

— Готов ли си?

Ларкин се преобрази и златистото му люспесто тяло остана неподвижно, докато Кийън го оседлаваше. Бяха се разбрали да се придържат към кратък и прост план. Щяха да покръжат над района и да потърсят следи от група вампири или техен лагер. Ако забележеха, щяха да ги ударят… бързо и чисто.

Полетът нагоре към луната, която се намираше в третата си фаза, бе опияняващ. Свободата, която даваше мракът, завладя Кийън. Летеше без наметало или шлифер и се наслаждаваше на нощния хлад.

Под него Ларкин се носеше спокойно, разперил драконовите си криле, и звездите проблясваха през тях, докато те раздвижваха въздуха.

Облаците се плъзгаха бавно по небето, сякаш тънък воал обгръщаше звездите, сякаш призрачни кораби плаваха под нарастващата луна.

Далеч под тях по земята запълзяваше мъгла.

Ако не друго, насладата от полета компенсираше неприятните усещания по време на изтощителното пътуване през деня. Прочел мислите му, Ларкин се издигна по-високо, бавно описвайки кръгове. За един кратък миг Кийън си позволи просто да затвори очи и да се унесе.

Тогава почувства нещо, някаква странна ласка. Студени пръсти погалиха кожата му и сякаш навлязоха в него, в кръвта му. В съзнанието му зазвуча шепот, като тиха песен на морска сирена, настойчив зов към дълбоката му същност, скрита зад маска на човек.

Щом погледна надолу, пред очите му се разкри суровата земя на бойното поле.

Гробната тишина там отекваше като вик на ярост. Изгаряше го като разтопена стомана, искряща и тъмна, дълбока и първична. Сухите треви бяха остриета, скалите вещаеха смърт. После дори те изчезнаха и останаха само черни бездни, пещери, в които нищо не би се осмелило да пропълзи.

Закътана между планините, прокълнатата земя жадуваше за кръв.

Трябваше само да се наведе напред — толкова близо — и да впие зъби във врата на дракона, за да усети вкуса на човешка кръв. Богат и животворен, несравним с нищо друго. Вкус, от който се бе лишавал векове наред. И защо? За да живее сред хората, преструвайки се на един от тях?

Те бяха толкова по-низши от него, толкова жалки — като бълхи по козината на куче. Не представляваха нищо друго, освен плът и кръв, създадена за храна. Гладът го разяждаше отвътре и неистовото желание да изпита тръпката напираше в него на тласъци, като пулс.

Споменът за убиването, за първата гореща глътка живот, нахлуваща в устата му, сгряваща гърлото му, бе сладостен.

Треперейки като наркоман в абстиненция, напрегна волята си да го потисне. Нямаше да свърши така. Нямаше да се превърне отново в роб на собствената си природа.

Вече бе по-силен. Бе дал всичко от себе си, за да стане по-силен.

Усети слабост в стомаха и се наведе към Ларкин.

— Свали ме тук. Остани в този образ. Бъди готов да полетиш отново, да ме оставиш, ако се наложи. Ще разбереш.

Тази прокълната земя го теглеше, докато се спускаха към нея. Шепнеше, пееше и обещаваше. Мамеше.

Горещата вълна в него го разтърси като треска, когато скочи. Закле се, че няма да изневери на себе си и да убие приятел, както някога се бе опитал да убие брат си.

— Страховито място. Тук витае зло.

— Казах ти да не се преобразяваш. Не ме докосвай!

— Усещам го в себе си. — Гласът на Ларкин бе спокоен и равен. — Сигурно те изгаря отвътре.

Кийън се обърна, с червени очи и пот по кожата, избила от вътрешната борба.

— Оглупял ли си?

— Не. — Но преобразеният Ларкин не би извадил оръжие, не го направи и сега. — Бориш се и ще надделееш. Каквото и да събужда това място, в теб има нещо повече. Онова, което Мойра обича.

— Не познаваш този глад. — Дълбоко в гърлото му се надигаше стон. Звучеше в ушите му и заедно с него чуваше пулса на Ларкин. — Усещам миризмата ти, човешка миризма.

— Надушваш ли страх?

Разтърсиха го тръпки, достатъчно силни, за да изпочупят костите му. В главата му отекваше писък, но все още не можеше да заглуши примамливия звук, коварното изкушение на това биещо сърце.

— Не. Но мога да те накарам да го изпиташ. Страхът носи още повече сладост. Господи, кой безумец е създал такова място?

Краката му се подкосиха и той се свлече на земята, напрягайки цялата си воля да се опомни. Когато успя, напипа медальона, който Мойра бе окачила на врата му, и здраво го стисна в шепата си.

Треската отслабна съвсем леко, сякаш ласкава ръка бе погалила наранена кожа.

— Тя влива светлина в мен. Когато я поема, се чувствам като човек. Но зная, че не съм. Току-що жестоко ми бе напомнено. — Червеният оттенък на очите му вече изчезваше, когато погледна Ларкин. — Глупаво беше да не извадиш оръжие.

В отговор Ларкин повдигна кръста на врата си.

— Може би щеше да е достатъчна защита — замислено каза Кийън и изтри потта от дланите си в дънките. — За късмет и на двама ни, не се наложи да го изпробваме.

— Ще те отнеса обратно в базата.

Кийън погледна протегнатата ръка на Ларкин. „Хора — помисли си той. — Доверчиви оптимисти.“ Хвана я и се изправи.

— Не. Да продължаваме. Чувствам нужда да половувам.

Полетя отново на гърба на дракона с мисълта, че е спечелил битката. Но не можеше да отрече облекчението, което изпита, когато се отдалечиха от бойното поле. И мрачното задоволство, когато забеляза движещи се силуети под тях.

Преброи десетина, които се придвижваха пеша с грацията и бързината на неговия вид. Макар и да бързаха, редиците им бяха стройни, стъпките — уверени, което издаваше, че са опитни и закалени бойци.

Усети как тялото на дракона потръпна, когато Ларкин ги видя, и отново се наведе към него.

— Какво ще кажеш да изпробваме най-новото оръжие на Глена? Докато прекосяват следващата ливада, прелети точно над тях. Имат двама стрелци, така че веднага щом топката падне в целта, трябва да направиш бърза маневра за бягство.

Щом Ларкин зае удобна позиция, Кийън пъхна ръка в джоба на самара и извади топката.

Доколко ли драконът приличаше на самолет? С опитното си око на пилот прецени скоростта на полета, разстоянието, ускорението.

— Изстрелвам бомбата — промърмори той и я хвърли.

Топката се разби на земята и изненаданите бойци спряха и извадиха оръжия. Кийън бе готов да обяви експеримента на Глена за неуспешен, когато отекна мощна експлозия. Онези, които стояха най-близо, просто се изпариха, а неколцина други бяха обхванати от пламъци.

Докато наблюдаваше паниката и слушаше писъците, Кийън зареди лъка. „Пълен хаос“, помисли си той и унищожи останалите.

Ларкин отново кацна и се преобрази.

— Е — той нехайно ритна купчина пепел, — бързо стана.

— Чувствам се по-добре, след като избих неколцина, но беше отдалеч, без личен контакт. Човешки стил. Не носи насладата на истинския лов. Поради същата причина не използваме огнестрелни и други съвременни оръжия — добави Кийън. — Няма тръпка.

— Съжалявам, но резултатът ме устройва. Глена може да се гордее с изобретението си, нали?

Ларкин засъбира разпилените по земята оръжия. Докато бе наведен, покрай него прелетя стрела, която се заби в хълбока на Кийън.

— О, мамка му! Явно съм пропуснал един.

— Вземи самара. — Ларкин го хвърли към него. — И скачай на гърба ми — и бързо се превърна в дракон.

Кийън тутакси го възседна. Улови следващата стрела във въздуха, преди да го улучи. После Ларкин се издигна с въртеливи движения.

— Ето, виждам ги. Втори отряд. Вероятно хайка за заблудени изселници или каквато и да е плячка.

Отново използва лъка и унищожи няколко, когато те се разпръснаха да потърсят прикритие.

— Така не е забавно — реши той. Извади меча си, скочи от гърба на Ларкин и се спусна съвсем близо до земята.

Ако драконите можеха да говорят, Ларкин би избълвал цял порой ругатни.

Двама мъже и три жени застанаха около Кийън в триъгълник. Той разсече с меча си стрелата, която полетя към него, а после се завъртя, за да отбие нападение в гръб. В него бе останала част от яростта, завладяла го над бойното поле, и той я използва. Онази жажда за кръв — ако не да я изпие, то поне да я пролее. Първо се стараеше да нанася рани, за да усеща мириса й — силен и апетитен, и увлечен във вихър, да съсича и да поразява.

Драконът размаха опашка и повали едната жена по гръб, когато тя отново повдигна лъка си. После ноктите му раздраха гърлото й.

За да се позабавлява, Кийън се наведе назад и жестоко ритна един противник в лицето, докато изваждаше стрелата от хълбока си, за да я забие в сърцето на онзи, който идваше от лявата му страна.

Завъртя се и видя Ларкин в човешки образ да пробожда последната жена в сърцето със собствената й стрела.

— Това ли бяха всичките? — задъхано попита той. — Няма ли повече?

— Толкова преброих.

— Последния път ги беше преброил много точно. — Ларкин се изправи и изтупа дрехите си. — Е, сега по-добре ли се чувстваш?

— На върха на света, момче! — Кийън вяло потърка ранения си хълбок. Кръвта течеше силно и той съдра ръкава на ризата си. — Ще ми помогнеш ли? Бърза превръзка с подръчни материали.

— Искаш да превържа задника ти?

— Не задника ми, умнико.

— Близо е. — Но Ларкин се приближи да погледне. — Сваляй гащите, красавецо!

Кийън го изгледа намръщено, но се подчини.

— Какво мислиш, че ще каже Лилит, когато никой от двата й отряда не се върне?

— Ще побеснее. — Изпъна врат да види как се справя Ларкин. — Направо ще обезумее.

— Повод за празнуване, а? Заслужаваше си да отнесеш дълбока рана на задника.

— На хълбока.

— Според мен е на задника ти. Толкова съм гладен, че мога да изям цял кон, с кожата и костите. Време е да се прибираме. Ще си поискаме нещо за хапване и по халба бира. Готово. Добра работа свършихме тази нощ — добави Ларкин, докато Кийън закопчаваше дънките си.

— Така се оказа. Нещата можеха да се развият различно там, в долината, Ларкин.

Ларкин замислено откъсна няколко стръка трева, за да изтрие кръвта на Кийън от ръцете си.

— Не мисля. Не вярвам, че би могло да се случи нещо друго. Сега, ако задникът не те боли твърде много, ще ми помогнеш да съберем тези ценни оръжия и да ги добавим към арсенала си.

— Остави задника ми на мира.

Заедно започнаха да събират мечове, лъкове и стрели.

— Сигурен съм, че тази част от тялото ти бързо ще заздравее. Ако не, Мойра ще те доизлекува с целувки, когато пристигне.

Кийън извърна глава, докато Ларкин си тананикаше и прибираше оръжията в самара.

— Забавно момче си, Ларкин. Дяволски забавно.

 

 

В замъка Мойра се отдалечи от кристалната сфера и застана до прозореца със скръстени ръце.

— Греша ли или бяха предупредени само да нагледат базите, без да поемат рискове?

— Не ни послушаха — съгласи се Блеър. — Но не можем да отречем, че се биха добре. А онази топка с огнено ядро е отлична бомба.

— Експлозията се забави, това е малък проблем. — Глена проследи полета им обратно до базата. — Ще поработя върху него. Малко повече се тревожа за въздействието, което имаше бойното поле върху Кийън.

— Той го надви — изтъкна Хойт. — Каквато и да бе силата, която се опитваше да го завладее, той се пребори с нея.

— Да, трябва да му се признае — съгласи се Глена. — Но беше трудно спечелена битка, Хойт. Трябва да помислим по въпроса. Може да направим амулет или заклинание, което да му помага да отблъсва тази сила.

— Не — заговори Мойра, без да се обърне. — Сам ще успее. Нуждае се от това. Нали благодарение на силната си воля е такъв, какъвто е?

— Предполагам, че си права. — Глена се загледа в скования й гръб. — Предполагам и че двамата трябваше да излязат тази нощ и да направят онова, което направиха.

— Може би. В безопасност ли са вече?

— Готвят се за кацане — отвърна Блеър. — „На Западния фронт нищо ново“. Тоест на източния, но заглавието на известната книга звучи уместно.

— Моментно затишие. — Мойра се обърна. — Мисля, че ще прекарат нощта на сигурно място, малко вероятно е да има ново нападение над базата. Нуждаем се от сън.

— Добра идея.

Глена прибра кристала.

Казаха си лека нощ и се разделиха. Но никой не си легна. Хойт и Глена отидоха да работят в кулата, а Блеър се отправи към празната бална зала за тренировка.

Мойра влезе в библиотеката и прерови всяка книга, в която можеше да намери версия на легендите за Долина на мълчанието.

Чете почти до разсъмване.

Когато заспа, сгушена на креслото до прозореца, както често бе заспивала като дете, сънува съдбовната война между богове и демони. Война, бушувала векове, в която и двете страни бяха пропели океан от кръв.

И този океан се бе превърнал в долина, наречена Долината на мълчанието.