Нора Робъртс
Долината на мълчанието (19)

Осемнадесета глава

Мойра усещаше стягане в гърдите — като свит юмрук, готов да нанесе удар. Дишаше с усилие, но застана до Кийън в края на Долината на мълчанието.

— Какво чувстваш? — попита го тя.

— Нещо ме тегли. Не ме докосвай.

— Как те тегли?

— Сякаш съм с окови на краката и около врата, и някаква сила ги дърпа в противоположни посоки.

— Болка.

— Да, но примесена с очарование. И жажда. Усещам мириса на пропитата в земята кръв, силен и натрапчив. Чувам как бие сърцето ти, долавям апетитния ти аромат.

„Но очите му са очите на Кийън“, помисли си Мойра. Не станаха червени, както когато бе дошъл тук с Ларкин.

— Те ще бъдат по-силни тук, отколкото на друга земя.

Кийън я погледна, осъзнал, че тя разбира това.

— Ще бъдат по-силни и повече от вас. Движени са от силата, която витае тук, от властта на Лилит, а смъртта не означава за тях същото, което е за вас. Ще идват и ще настъпват без мисъл за собственото си оцеляване.

— Смяташ, че ще загубим. Че ще загинем тук, всички до един.

„Истината — каза си той — е по-добра защита за нея от фалшиви уверения.“

— Мисля, че шансовете ни за победа намаляват.

— Може би си прав. Ще ти кажа какво зная за това място. Какво съм чела и вярвам, че е истина. — Отново се загледа в тъмната бездна, наречена Долина на мълчанието. — Много отдавна, преди световете да се разделят, имало само един свят, обитаван от богове и демони. Човешкият род все още не бил възникнал, за да се бие и да изкушава и едните, и другите. И двете страни били могъщи, жестоки и ненаситни, и двете се стремели към надмощие. Но все пак боговете, колкото и жестоки да били, не преследвали и не убивали нито себеподобни, нито демони за удоволствие или храна.

— Значи това била разликата между добро и зло?

— Трябва да има граница, дори и да е толкова тънка. Дълго воювали, докато стигнали до това място. Тук се разиграла последната им битка. Най-кървавата, най-страшната и най-безсмислената според мен. Нямало победа. Само океан от кръв, който се надигнал, образувал тази страховита долина и с времето се оттеглил. Така кръвта се просмуквала в земята, все по-дълбоко и по-дълбоко.

— Защо точно тук? Защо в Галия?

— Мисля, че боговете са създали Галия и са я благословили да живее и процъфтява в мир, а тази долина е цената. За да има равновесие.

— И сега идва часът на разплатата?

— Било е неизбежно, Кийън. Сега боговете възлагат на хората мисията да се бият срещу този демон, започнал съществуването си като човек. Вампирите срещу онова, от което са възникнали и с което се хранят. Или ще бъде постигнато равновесие, или всичко ще рухне. Но Лилит не осъзнава какво може да се случи, ако тя спечели.

— Ще изчезнем. Моят вид. — Кийън кимна, сам стигнал до същото заключение. — Нищо не процъфтява в хаос.

Мойра замълча за миг.

— Вече си по-спокоен, защото разсъждаваш.

Кийън тихо се засмя.

— Права си. Все пак това е последното място, където бих си устроил пикник.

— Ще си устроим след Самен, на лунна светлина. Има едно място, любимо и на мен, и на Ларкин. Намира се…

Въпреки че й бе казал да не го докосва, той сграбчи китката й.

— Шшт! Нещо…

Мойра мълчаливо посегна към калъфа със стрели на гърба си.

 

 

В сенките Дейви се усмихна широко и извади скъпоценния си меч. Сега щеше да се бие като истински принц. Да разсича, да пробожда и да хапе.

И да пие, да пие, да пие…

Приведе се на седлото, готов да нададе боен вик. Пред него се появи Лилит.

— Дейви! Веднага обърни понито обратно и се връщай у дома!

Свирепият израз на лицето му премина в детско цупене.

— На лов съм!

— Ще ловуваш, когато и където ти кажа. Нямам време за тези глупости, за тези тревоги. Трябва да водя война.

Сега чертите на лицето му застинаха в гримаса на упорство и очите му заискриха в мрака.

— Ще се бия. Ще убия тези хора и вече няма да се отнасяш с мен като с бебе.

— Аз те създадох и мога да те унищожа. Ще правиш точно каквото… Какви хора?

Дейви посочи с меча си. Когато Лилит се обърна и ги видя, в нея се надигна истински страх. Болезнено посегна към поводите, но ръката й премина през врата на понито.

— Чуй ме, Дейви. Само женската е човек. Мъжът е Кийън. Много могъщ, много силен и много стар. Трябва да бягаш. Накарай понито да тича колкото може по-бързо. Не бива да оставаш тук. Никой от нас не бива да идва на това място.

— Гладен съм. — Очите му станаха червени и езикът му облиза острите зъби и устните. — Искам да убия стария. Искам да изпия кръвта на женската. Те са мои, мои са. Аз съм Принца на кръвта.

— Дейви, не!

Но с енергично сритване той накара понито да се понесе лудо напред.

Образите светкавично се сменяха пред погледа на Мойра. Сребристият блясък на меча на Кийън, изваден от ножницата, заставането му пред нея като щит. Ездачът, внезапно изскочил от мрака, и нейната стрела, заредена и насочена.

После видя, че е дете, малко момче, възседнало набито пони. Сърцето й се преобърна, тялото й потръпна. Стрелата се изплъзна и попадна встрани от целта. Детето крещеше, виеше, ръмжеше. Като тръгнало на лов вълче.

Зад понито долетя Лилит, изумрудено златист демон фучащ през въздуха, с остри нокти и лъскави зъби.

Втората стрела на Мойра премина през сърцето й и продължи да лети във въздуха.

— Тя е видение! — извика Кийън. — А момчето е истинско. Яхни дракона и тръгвай.

Докато Мойра посягаше за трета стрела, той я избута встрани и се хвърли към връхлитащото пони.

„Малко момче“, помисли си тя. Дете с искрящо червени очи и зъби на звяр. Размахваше къс меч, докато дърпаше поводите. Писъците на Лилит се врязаха като ледени остриета в съзнанието й, когато момчето се подхлъзна от седлото и падна с трясък на каменистата земя.

Там, където камъните го ожулиха, потече кръв. Заплака като дете, което е паднало и се е наранило.

Мойра затаи дъх, докато Кийън се приближаваше към него и измамният образ на Лилит го драскаше с безплътни нокти. Потресена дълбоко в ума и в сърцето си, Мойра свали лъка.

Вторият ездач изникна от нарушавания само от луната мрак като фурия. Не бе хлапак, а мъж, въоръжен за битка, чийто огромен меч вече разсичаше въздуха.

Кийън се завъртя и посрещна нападателя.

Остриетата се кръстосаха със зловещ звън, който отекна в долината. Кийън скочи и повали ездача от коня със силен ритник по врата.

Без ясна видимост за стрелба, Мойра хвърли лъка и извади меча си. Преди тя да настигне Кийън, за да се бие с него, момчето успя да застане на четири крака. Повдигна глава и святкащите му очи втренчиха поглед в нея.

Изръмжа.

— Недей. — Мойра се отдръпна крачка назад, когато Дейви приклекна, готов за скок. — Не искам да те нараня.

— Ще прегриза гръкляна ти. — Оголи зъби, обикаляйки около нея. — Ще изпия всичката ти кръв. Защо не бягаш? Най-много ми харесва, когато се опитват да избягат.

— Не аз, а ти трябва да бягаш.

— Дейви, бягай! Веднага!

Той рязко извърна глава към Лилит и изръмжа като побесняло куче.

— Искам да си играя! На криеница. Хайде, крий се! — обърна се отново към Мойра момчето.

— Няма да играя с теб.

Мойра запристъпва едновременно с него, опитвайки се да го изтласка назад, като замахваше с меча си.

Беше загубил своя при падането и тя имаше готовност да го съсече, ако се нахвърли върху нея. Не бе невъоръжен; един вампир никога не оставаше без оръжие. Зъбите му блестяха, големи и остри.

Мойра се изви, повдигна крак с намерението да го ритне в корема и да го повали по гръб. Образът на Лилит приклекна над него и й изсъска:

— Ще те убия заради това. Ще те одера до кости, преди да те довърша. Луций!

Луций размахваше меч срещу Кийън. И двамата бяха облени в кръв, с кървясали очи. Хвърляха се един срещу друг и жестоко се сблъскваха във въздуха.

— Бягай Дейви! — изкрещя Луций. — Бягай!

Дейви се поколеба и на лицето му се изписа нещо, което за миг накара Мойра да види в него детето, погълнато от демона. Страхът, невинността, учудването.

Затича се точно като дете, накуцвайки, с ожулени колене. Набирайки скорост, с призрачна грация се втурна към кръстосващите се мечове. Тя хвърли своя и грабна лъка. С миг закъснение, защото Дейви скочи на гърба на Кийън и го нападна със зъби и юмруци. Ако стреляше, щеше да прободе момчето, но и Кийън.

Един миг. Отново бързо сменящи се образи. Момчето се преобърна във въздуха, тласнато от силен удар. Потърка искрящите си очи и хленчейки, повика майка си.

Лилит изкрещя.

— Луций, принцът! Помогни на принца!

Лоялността му, дългите години вярна служба му струваха скъпо. Когато главата му леко се извърна към нея, Кийън я отсече с един замах. Дейви се изправи и на лицето му се изписа паника.

— Убий го! — извика Кийън на Мойра, когато момчето побягна. — Стреляй.

Картините започнаха да се сменят по-бавно. Разтърсващи викове, неудържими ридания, които отекваха в застиналия въздух. Силуетът на дете, тичащо с окървавени, уморени крака. Ужасеното лице на Лилит, застанала между нея и момчето, с разперени ръце в отчаяна молба за пощада.

Мойра погледна Лилит право в очите, но нейните се премрежиха. С плач в сърцето примигна, за да ги проясни и изпрати стрелата към целта.

Писъкът бе поразително човешки, когато стрелата премина през образа на Лилит и продължи да лети към сърцето на създанието, в което се бе превърнало някогашното невинно момче, увлечено в игра с баща си сред топлите морски води.

След няколко мига Мойра отново стоеше сама с Кийън край жадуващата за още кръв долина.

Кийън се наведе и вдигна мечовете.

— Да тръгваме. Лилит вече е изпратила други.

— Тя го обичаше. — Гласът й прозвуча странно пискливо в собствените й уши. — Обичаше детето.

— Любовта е присъща не само на хората. Трябва да тръгваме.

Замаяна, Мойра погледна Кийън и опита да се опомни.

— Пострадал си.

— И не изгарям от желание да оставя още от кръвта си тук. Качвай се.

Мойра кимна и взе оръжията си, преди да възседне дракона.

— Убила го е — промълви тя, когато Кийън седна зад нея. — Но го обичаше.

Не каза нищо повече, докато се отдалечаваха от бойното поле.

 

 

Глена пое нещата в свои ръце веднага щом пристигнаха. Поведе и двамата към малкия салон за първа помощ.

— Не съм пострадала — упорстваше Мойра, но тежко се отпусна върху един стол. — Никой не ме е докоснал.

— Просто поседни. — Глена започна да се бори с копчетата на Кийън. — Сваляй ризата, хубавецо, за да видя раните.

— Няколко порязвания и леки убождания. — Прехапа устни, докато тя внимателно издърпваше ризата. — Беше добър с меча, бърз с краката.

— Явно ти си бил по-добър и по-бърз. — Блеър му подаде чаша уиски. — Имаш ужасно ухапване на рамото, приятелю. Нима нещастникът се е бил като момиче?

— Беше хлапакът — каза Мойра, преди Кийън да отговори. Поклати глава, когато Блеър й предложи уиски. — Детето на Лилит, което тя наричаше Дейви. Втурна се към нас, яхнало малко пони и въоръжено с меч, не по-голям от играчка.

— Не беше дете — равнодушно отсече Кийън.

— Зная какво беше.

Мойра затвори очи.

— Хлапето вампир ли те подреди така? — попита Блеър.

— Не. — С леко раздразнение Кийън се намръщи срещу нея. — За какъв ме вземаш? Воинът… опитен и закален, навярно изпратен от Лилит, когато е вдигнала тревогата. От него са ми тези рани, освен проклетото ухапване.

— Как да те лекувам? — попита Глена. — Вампир, ухапан от вампир?

— Като всяка друга рана. Ще пропуснеш поливането със светена вода, разбира се. Ще зарасне бързо.

— Неразумен риск беше да отивате там — каза Хойт.

— Но необходим! — сопна се Кийън. — За мен. И за да ви донеса радостната вест, че въздействието на онова място не ме възпира да превърна друг вампир в пепел. Мойра… — Изчака, докато очите й се отвориха и срещнаха неговите. — Трябваше да го направя. Може би е имало и други, тръгнали след онзи, когото тя наричаше Луций. Ако трябваше да се бия и с момчето, щях да загубя време и да те оставя сама. Не беше по-малък враг от другите заради ръста си.

— Зная какво беше — отново каза тя. — Създанието, което уби Тинин и се опита да убие Ларкин. Тази нощ щеше да погуби и двама ни, ако нещата се бяха развили по различен начин. Все пак видях лицето му… зад онова, което представляваше… видях малко момче, невинно и сладко. Видях и лицето на Лилит. Лице на майка, обзета от ужас за детето си. Пронизах го със стрела, докато тичаше и жално я викаше. Зная, че каквото и да се случи от тук нататък, никога няма да ми бъде по-тежко. И зная, че мога да живея с това. — Колебливо въздъхна. — Мисля, че все пак ще пийна онова уиски. Ще го взема в стаята си, ако нямате нищо напротив. Уморена съм.

Кийън изчака, докато Мойра излезе.

— Лилит ще се опита да й въздейства. Може би няма да успее физически да проникне в къщата, но ще се яви в сънищата й като илюзорно видение.

Хойт стана.

— Ще направя нещо по въпроса. Ще се погрижа защитата ни да бъде достатъчно надеждна.

— Няма да иска компанията ми сега — промърмори Ларкин. — Или на когото и да е от нас — добави той и мълчаливо погледна Кийън. — Нуждае се от уединение. Но ще може да живее с това, както каза. — Седна срещу Кийън. — Твърдиш, че онзи, с когото си се бил, се казвал Луций?

— Точно така.

— Същият, с когото се сблъсках в пещерите, освен с момчето. Отстранил си един от най-ценните й воини. Нещо като генерал. Лилит ще прекара много тежка нощ, благодарение на теб и Мойра.

— Още повече ще се озлоби. Унищожихме най-приближените й — и ще дойде при нас, жадна за кърваво отмъщение.

— Нека дойде — каза Блеър.

 

 

Готова бе веднага да ги връхлети, изпитваше толкова неудържима ярост, гняв и скръб. Бяха нужни шестима пазачи и магията на Мидиър, за да я усмирят, докато Лора й даде кръв с успокоително.

— Ще ви убия всичките за това! Всичките до един. Долу ръцете от мен, преди да ги отсека и да ги дам на вълците.

— Дръжте я! — нареди Лора и насила наля още кръв в гърлото й. — Не можеш да отидеш в базата им тази нощ. Не можеш да тръгнеш с армията и да ги нападнеш. Всичко, за което работихме и крояхме толкова планове, ще бъде загубено.

— Вече е загубено. Тя го уби.

Лилит наведе глава назад, оголи зъби и ги впи в една от ръцете, които я държаха. Собствените й писъци се сляха с виковете на ранения.

— Пусни я или ще пострада не само ръката ти! — предупреди го Лора. — Вече нищо не може да се направи за него, скъпа… любов моя.

— Това е сън. Просто сън. — По лицето на Лилит потекоха кървави сълзи. — Не може вече да го няма.

— Ето, готово. — Лора даде знак на другите да се отдалечат и прегърна Лилит. — Оставете ни. Махайте се, всички!

После седна на пода, залюля я в прегръдката си и ласкаво й заговори, докато сълзите им се сливаха.

— Беше моето безценно съкровище — зарида Лилит.

— Зная, зная, и моето.

— Искам да намерят онова пони. Искам да бъде заклано.

— Ще бъде. Веднага.

— Той само искаше да си поиграе. — Търсейки утеха, Лилит потърка нос в рамото на Лора. — След няколко дни щях да мога да му дам всичко. А сега… Ще я одера до кости, ще изцедя кръвта й в сребърна вана и ще се окъпя в нея, Лора. Кълна се!

— Ще се окъпем заедно, докато пием от кръвта на онзи предател, който уби Луций.

— Луций, Луций… — Сълзите отново бликнаха. — Той пожертва вечното си съществуване, за да спаси нашия Дейви. Ще издигнем паметник и на двамата. Ще стрием човешки кости и ще го изградим от прахта им.

— Биха го оценили. Сега ела с мен. Трябва да си починеш.

— Чувствам се толкова слаба, толкова уморена. — Лилит се изправи, подкрепяна от Лора. — Нареди всички пленници да бъдат екзекутирани и изцедени. Не, изцедени бавно и мъчително. Искам да чувам писъците им в съня си.

 

 

Мойра не сънува. Просто попадна в празно пространство и се понесе из него. Събуди се с благодарност към Хойт за няколкото часа спокойствие, без да вижда образа на дете, преливащ в този на чудовище.

Сега имаше още работа за вършене. Месеците подготовка се бяха стопили до броени дни, дори часове. Докато кралицата на вампирите скърбеше, кралицата на Галия щеше да действа.

Раздвижи се и се надигна. И видя Кийън да седи на стола срещу тлеещия огън.

— Няма да се съмне скоро — каза той. — Можеш да поспиш още.

— Спах достатъчно. Откога бдиш над мен?

— Не броя часовете.

Не бе броил часовете, но бе броил ударите на сърцето й.

— Раните ти как са?

— Зарастват.

— Щяха да са по-малко, ако не бях проявила слабост. Няма да се повтори.

— Казах ти да тръгваш. Не вярваше ли, че мога да се справя с двама, особено когато единият е на половината на моя ръст? Дори по-нисък.

Тя се облегна назад.

— Хитро извърташ нещата така, че да ме упрекнеш за съмнение в бойните ти умения, вместо за малодушието ми.

— Ако беше малодушна и с малко повече здрав разум, щеше да тръгнеш, както ти казах.

— Глупости! Не можех да избягам в такъв момент и да те оставя. Обичам те. Трябваше да го съсека с меча бързо, а се поколебах и потърсих начин да го прогоня, за да не съм аз тази, която ще го убие. Този миг на слабост можеше да коства живота и на двама ни. Повярвай ми, вече я превъзмогнах.

— А заедно с нея и неуместното чувство за вина.

— Може би ще ми трябва повече време, но няма да е пречка. Остават ни само два дни. Два дни. — Мойра погледна към прозореца. — Тихо е. Толкова рано преди съмване е тихо. Убила е малко момче и е обикнала това, в което го е превърнала.

— Да. Това не прави никого от двамата по-малко чудовище.

— Два дни — отново каза тя почти шепнешком. Нещо в нея вече умираше. — Когато всичко свърши, и да победим, и да загубим, ти ще отидеш до Танца и ще се завърнеш в своя свят. Никога вече няма да те видя, да те докосна или когато се събудя, да открия, че си седял до мен в мрака.

— Ще замина.

— Ще дойдеш ли да ме прегърнеш сега, преди слънцето да изгрее.

Кийън стана и отиде при нея. Притегли я към себе си и тя отпусна глава на рамото му.

— Кажи ми, че ме обичаш.

— Както не съм обичал никога досега.

Устните им се срещнаха, когато тя повдигна своите.

— Докосвай ме. Целувай ме. — Раздвижи се и се надвеси над него. — Вземи всичко.

Какъв избор имаше? Тя завладяваше сетивата му и разпалваше неудържим копнеж. Отдаваше толкова, за колкото жадуваше, притискайки устните му към гърдите си.

— Вземи още и още…

Въздишките й бяха горещи и отчаяни, докато отстраняваше дрехите му. Зъбите й одраскаха брадичката му, трептящият й дъх погали кожата му.

Чувстваше се жива, изгаряше, всичко в нея се надигаше в безумен порив. Как да се откаже от това? От любовта, от страстта, от живота?

Ако бе писано да умре в битка, щеше да го приеме. Но как да живее ден след ден, нощ след нощ без сърцето си?

Притисна го между бедрата си, прие го в себе си със страстни движения, жадна да почувства още, да изживее още. Да познае още.

Очите й блестяха, почти искрящи от лудост, и не откъсваха поглед от неговите. После се наведе над него и косите й обгърнаха и двамата, спускайки се като уханен воал.

— Люби ме.

— Разбира се.

Пръстите му се впиха в плътта й, докато стремително се носеше към върха.

— Докосвай ме, изгаряй ме, обсебвай ме! — Мойра с вик доближи шията си до устните му и притисна към тях нежната кожа, под която пулсираше кръв. — Направи ме като себе си.

Непосилно бе да спре горещия прилив, който нахлу в него на силни тласъци. Знаеше, че и за нея е невъзможно, докато тялото й се извиваше и тръпнеше. Усещаше този неустоим пулс с устните си, притиснати към плътта й.

— Подари ми вечността, заедно с теб.

— Престани! — Потръпвайки, той я отблъсна със сила, която едва не я повали на пода. — Използваш моята природа, за да сломиш волята ми?

— Да. — В гърдите й се надигна плач, който прозвуча в гласа й. — Бих използвала всичко и всеки. Нима открихме това само за да го загубим? Два дни, само два дни. Искам още.

— Не мога да ти дам нищо повече.

— Можеш. Лилит обичаше онова, което е създала, видях го. Ти ме обичаш сега, и аз теб. Любовта няма да изчезне с промяната.

— Не знаеш нищо.

— Зная. — Тя сграбчи ръката му, когато Кийън стана от леглото. — Няма нищо, което да не съм прочела. Как просто да се разделим и всеки да продължи живота си. Защо да избера смърт на бойното поле, вместо от твоята ръка? Няма да е истинска смърт, ако ме направиш като себе си.

Той отскубна ръката си и сякаш въздъхна. С нежност, която не се долавяше в очите му, обхвана лицето й с длани.

— За нищо на света.

— Ако ме обичаш…

— Тази фраза е евтин женски трик. Недостоен за теб. Ако не те обичах толкова много, може би щях да направя точно това, за което ме молиш. Веднъж го направих.

Кийън застана до прозореца. Вече се зазоряваше, но не бе нужно да спускат завесите. Настъпваше дъждовно утро.

— Преди време изпитвах силни чувства към една жена. И тя ме обичаше. Или обичаше онзи, за когото ме смяташе. Превърнах я във вампир, защото исках да остане с мен. — Обърна се към леглото, където Мойра бе коленичила и тихо ридаеше. — Беше красива, забавна и умна. Мислех, че ще е интересна партньорка. И беше, почти десетилетие, преди да я изпепели добре насочена факла.

— Аз няма да свърша така.

— Стана убийца, двойно по-жестока от мен. Най-много си падаше по деца. Беше красива, забавна и умна… и след промяната. Веднага щом стана като мен, започна да използва качествата си, за да подмамва малчугани.

— Никога не бих…

— Напротив! — отсече той. — Почти със сигурност би се случило същото. Няма да превърна светлината на живота си в чудовище. Не искам да те видя като себе си.

— Когато те погледна, не виждам чудовище.

— Отново ще се превърна в такова, ако направя онова, което искаш. Не само ти ще се промениш, Мойра. Нима искаш отново да бъда обречен?

Тя притисна очите си с ръце.

— Не. Не. Тогава остани. — Тръсна ръце. — Остани при мен и нека бъдем такива, каквито сме. Или ме вземи със себе си. Щом Галия е в безопасност, мога да я оставя в ръцете на вуйчо си или…

— И какво? Да живееш с мен в сенките? Не мога да ти дам деца. Не мога да ти предложа истинския живот. Как ще се чувстваш след десет години, след двадесет, когато видиш, че остаряваш, а аз — не? Когато заставаш пред огледалото и виждаш в природата си нещо, което не ще видиш в моята? Вече откраднахме няколко седмици. Трябва да са ти достатъчни.

— А за теб достатъчни ли са?

— Получих повече, отколкото някога съм имал или съм се надявал да имам. Аз не мога да стана човек, Мойра, дори заради теб. Но мога да бъда наранен — и сега ти ме нараняваш.

— Съжалявам, съжалявам. Чувствам се, сякаш нещо изцежда всичко в мен. Сърцето ми, дробовете ми. Нямах право да те моля, зная. Знаех го и преди. Знаех, че е егоистично и недостойно. И малодушно — добави тя. — А преди малко се заклех, че няма повече да проявявам малодушие. Зная, че е невъзможно. Зная. Не зная само дали можеш да ми простиш.

Той се приближи и седна до нея.

— Жената, която превърнах в своя себеподобна, не знаеше какъв съм преди онзи миг. Ако бе узнала, щеше да избяга с писъци. Ти знаеш. Отправи тази молба, защото е човешко. Аз не искам прошка за това, което съм, не е нужно и ти да ме молиш да ти простя, че си човек.