Лора Паркър
Нощна лилия (9)

8

Малко пред началото на Заговезни проповедта на духовника — разсъждение върху смъртните грехове — продължи малко по-дълго от обикновено. Джулиана седеше в църквата, на пейката на семейство Кингсблъд, към която имаше и малка печка, кожени завивки и пухени възглавнички за под коленете. Този комфорт не можеше да прогони притеснението, което й внушаваше гръмкият глас на викария Полок. За да не заспи зад очилата, беше преброила ангелчетата на олтара (дванайсет), червените орнаменти по прозорците от оловно стъкло до пейката на семейство Кингсблъд (сто шейсет и четири) и накрая кръстчетата по бродерията, която висеше на пейката пред нея и на която се четеше: КОЙТО ОТ ВАС Е БЕЗГРЕШЕН, НЕКА ХВЪРЛИ ПЪРВИЯ КАМЪК. След петстотин и трийсетия бод им загуби броя.

Той не дойде! Откакто преди три дена се събуди на сутринта след нощното бдение в леглото, тази мисъл я следваше неотлъчно. И през следващите нощи тайнственият мъж не влезе в стаята й. Не е ли било само сън? Джулиана се отнасяше със здрав скептицизъм към света на духовете. Този нереален свят може и да съществуваше, а може би и не. Пък и какво общо имаше с нея?

Дали да поприказва с викария? Ако след службата отиде в дома на духовника и разкаже, че я е посетил дух, какво ли щеше да стане? Точно преди двеста години щяха да я обявят за вещица, да я отлъчат от църквата или да я изгорят на клада. Но тя живееше в по-модерни времена. Хора, които се заплитаха с призраци, вече не ги изгаряха, а ги пращаха в лудница.

Джулиана овладя блуждаещите си мисли и погледна към амвона, от който добрият викарий се беше навел силно напред. Уплаши се, че той може да падне и да се озове върху разперените криле на дървения ангел, който поддържаше амвона. Духовникът беше известен с дългите си проповеди и тъкмо преминаваше към следващия грях. За четиридесет и пет минути беше разгледал само пет от тях.

Изведнъж той млъкна, сякаш невидима ръка бе прерязала гласните му струни. Лицето му, зачервено от възмущението на моралиста, стана изведнъж бледо като платно. Той се хвана конвулсивно за гърлото и получи пристъп на кашлица.

Джулиана се обърна към господин Кроли, кмета, който веднага скочи от пейката и изтича към амвона, за да окаже помощ на викария. Но тя не проследи с поглед господин Кроли, защото гледаше покрай него към мъжа, който я наблюдаваше, облегнат на стената. Очите му я пробождаха като игли. Въпреки че не го познаваше, знаеше каква е професията му. Бледата кожа на миньорите издаваше, че те прекарват дните си далеч от слънчевата светлина и чистия въздух. По хлътналите бузи и квадратната брадичка на мъжа бе поникнала брада. Дори идването в църквата не го бе накарало да се избръсне. Над челото му се спускаше несресана коса. Докато тя го гледаше, той пъхна показалец в устата, посмука го, а после го пусна да виси. След това облиза ухилен устни и й кимна.

Шокирана и разгневена, тя извърна глава. Сега периферията на шапката скриваше профила й от ехидния му поглед. Защо я предизвика толкова безсрамно? Кой ли може да е? Защо иска да обиди тъкмо нея? На този въпрос можа да си отговори поне отчасти. Тя е от семейство Кингсблъд, самотен бастион на аристокрацията в една църква, в която я заобикалят приятели и врагове. До нея не седеше мъж. Разбира се, че не биваше да идва тук сама.

Не желаеше да му дава възможност да получи удовлетворение от нейната реакция, затова гледаше упорито пред себе си. От усилието да не издаде чувства, лицето й сякаш се вцепени. Усещаше, че той не я изпуска от очи. Толкова й се искаше да избяга от църквата. Но беше невъзможно. Междувременно викарият беше преодолял кашлицата и се беше оправил с чаша вода. Джулиана изпита отчаяние, когато го видя да се качва отново на амвона.

За щастие не му стигнаха сили за по-пространни разсъждения върху останалите смъртни грехове, тъй че само ги изреди и призова енориашите си по време на поста да се разкаят.

Едва след последния химн Джулиана се осмели да погледне към безсрамния миньор. Той вече не се облягаше на стената. Не можа да го открие и сред тълпата, устремена към изхода.

Известно време продължи да седи, под предлог, че се възхищава на една дърворезба в края на пейката на семейство Кингсблъд, сложена там в знак на благодарност към маркиза, който бе платил новия покрив на църквата. Всъщност се надяваше, че докато напуска божия дом, хората ще са се пръснали и нахалният миньор ще е изчезнал.

За нещастие, когато най-сетне се озова навън, те стояха на групички в двора. Щом Джулиана излезе, всички глави се обърнаха към нея. И тогава гръмнаха неочаквани ръкопляскания.

— Лейди Джулиана, за мен е удоволствие! — извика викарият и се приближи бързо към нея. — Както виждате, вие сте обичана от малката ми енория.

— Не разбирам… — отговори слисана тя. — Няма нищо необичайно в това, когато съм в Девън, да присъствам на службата.

— Не затова ви приветстват, мила — обясни й госпожа Полок, който се бе приближил откъм другата й страна. Дребната женица с кукленско лице потупваше благосклонно ръката на Джулиана. — Хората знаят какво имате предвид.

— Какво имам? О! — За да успокои духовете, Джед очевидно вече бе започнал кампанията си и бе съобщил за Джулианиния подарък. — Най-малкото, което мога да направя, за да прекарате един приятен вторник по Сирница.

— Надявам се, че сред добросърдечните ви дарове няма и алкохол? — попита Полок и погледна многозначително над рамките на очилата си.

— Само масло, захар, брашно и яйца за задължителните палачинки. — Джулиана размени няколко думи на учтивост с викария и неговата съпруга, а после слезе по стълбището на църквата и тръгна по широкия път, който водеше към Блъд Хол.

Усмихваше се приятелски на селяните, които срещаше, но не се спираше. Вместо да си бъбри с тях, искаше да се огледа за мъжа, който я обиди. Сигурно е един от миньорите, които в свободни дни с удоволствие се напиват и е дошъл в църквата само защото съпругата го е принудила. За съжаление погледът на Джулиана беше ограничен от новата й шапка. Лети я беше избрала.

Сега Джулиана беше недоволна от тази придобивка. С лице, обрамчено от широката периферия, тя се чувстваше като кон с капаци. Ако не наведеше лице встрани, виждаше само широкия път, който се точеше пред нея. Джулиана изчака да се отдалечи достатъчно от църквата, та вече никой да не я наблюдава, и развърза копринените ленти под брадичката. Това сигурно би възмутило нейната братовчедка, защото една дама не се явява никога без шапка на обществено място. Но Джулиана не беше в Лондон. Учудващо топлото зимно слънце галеше бузите й и я ободряваше.

Докато вървеше по пътя през блатата, взе даже да си свирка. Беше го научила от четиринадесетгодишния син на един кочияш, когато беше на пет. Едрото, силно момче викаше всеки от конете на маркиза с различно изсвирване. По онова време тя го мислеше за най-хубавото и най-умно момче на света. Но сега не помнеше дори името му, а само, че беше мил и свиркаше изкусно.

Когато стигна до малка група дървета, тя вече не мислеше за призраци или за нахални мъже. Но тогава го видя — странна фигура, която прекосяваше откритата ливада и се приближаваше към пътя. Позна го дори отдалеч по накуцването. Джош Тревълин.

Нервите й се изопнаха. Спря затаила дъх. Не беше мъжът, когото се страхуваше да види отново след службата. Но тази среща й се стори не по-малко неприятна. Откакто обвини Джош в кражба, те се избягваха взаимно. Ако продължи сега да върви, ще се срещнат на пътя и ще се наложи да се върнат заедно в Блъд Хол.

Щеше да е наистина глупаво да избяга от градинаря и да хукне към блатата. Тя си сложи шапката, върза панделките под брадичката и забърза по пътя. След няколко крачки я спря мъжки глас.

— Добър ден, лейди Кингсблъд! Или изобщо не сте лейди?

Още преди да се обърне към него, тя се сети кой е — нахалният миньор. Той излезе иззад дърветата и сега я гледаше втренчено с оценяващ, лукав поглед, който я ядоса не по-малко от вулгарния жест в църквата.

— А, лейди Кингсблъд… — Той премлясна с уста, сякаш се канеше да опита много вкусен сладкиш. — Виж я ти само, развява си с панделките насам-натам и си свирка като някоя курвичка.

Той беше вече на пътя.

— Познавам ли ви? — попита тя хладно.

— Не, но това ще се промени, скъпа.

Нямаше смисъл да се преструва, че не е разбрала значението на тези думи.

— Добър ден…

Джулиана се слиса, защото той й препречи пътя. В неделен ден, на светлото обедно слънце. Не му ли минаваше през ума, че всеки миг по пътя може да се зададе някой? С тази надежда тя вдигна глава и се озърна за Джош Тревълин. Изведнъж закопня за неговото присъствие.

Мъжът пристъпи по-близо и я хвана за раменете.

— Не се тревожи, момиче. Освен нас двамата тук няма никой. Пък и можем да се крием под сянката на дърветата, за да се насладим взаимно на удоволствието.

— Пуснете ме! — заповяда тя и се ядоса, защото гласът й прозвуча пропит от страх. Но той имаше яки ръце, а тя съвсем не беше амазонката, за която винаги се бе мислила. Той я задърпа без особени усилия от пътя, въпреки отчаяната й съпротива.

— Хайде, елате! — припираше той. — Никой няма да разбере. Видях ви преди малко в църквата — толкова благопристойна и възпитана. Но когато ме погледнахте, видях в очите ви онзи блясък. И тогава си казах — тази жена има нужда от мъж — в леглото или в храстите, няма значение. Доверете ми се, лейди, ще изпълня всичките ви желания.

Тя реши, че мъжът иска само да я сплаши, затова потисна вик на ужас. Никой мъж няма да изнасили момиче в канавката край пътя, убеждаваше се тя. Но когато той я прегърна и притисна устни към нейните, разбра грешката си.

От лошия му дъх й се повдигаше. О, божичко, той ще ме задуши, помисли си ужасена. После той отвори наметалото й. Чу как той къса роклята й, усети корави пръсти на една от гърдите си. Тя издра с вик ръката му. Без да обръща внимание на протестите й, той я целуна брутално и настойчиво. Обзета от гняв и отвращение, тя го удари с юмрук в ухото. С измърморена ругатня той я удари през лицето и й разкървави устата. Очилата й се плъзнаха по носа и паднаха на пътя.

Изведнъж чу зад себе си бързи стъпки, мъжки глас я извика. Само няколко секунди по-късно беше вече свободна, а нападателят отдръпнат от нея. Стана толкова бързо, че тя загуби равновесие и падна в тревата. Сякаш някъде от много далеч чу как силна ръка се удря в яки мускули, чу вик на болка. Стана, леко замаяна, и разбра кой я е спасил. Но панделките под брадичката й се бяха развързали и шапката се беше свлякла върху лицето й. Когато я вдигна нагоре, битката беше приключила. Миньорът лежеше по гръб. Джош беше застанал със стиснати юмруци над него.

Мъжът се надигна с ругатни. Джош отстъпи встрани и нахлупи вечната си шапка по-ниско над челото. Миньорът хвърли изпълнен със злоба поглед към Джулиана и се повлече по пътя.

Отначало тя изпита само облекчение, усети учестените удари на сърцето си, с мъка си пое въздух. Една ръка докосна нежно раменете й и тя се сви.

— Наред ли е всичко?

— Да… — отговори тя тихо и избегна погледа на Джош Тревълин. Усети по устните си вкус на кръв. Събра разтреперана пред гърдите разкъсания корсаж на роклята — Изгубих си очилата. Бихте ли ги потърсили, моля? — Докато той не я гледаше, избърса кръвта от подуващата се долна устна. В следващия миг пред погледа й се изпречиха два кални ботуша.

— Ето ги очилата. Но няма да са ви вече от полза — добави той. И сложи в скута й парчетата стъкло и прегънатите дръжки.

Тя погледна угрижено счупените очила, без които беше почти сляпа. Когато вдигна поглед към Джош, видя го неясно, защото слънцето беше зад гърба му. С шапка, нахлупена ниско над челото и високо вдигната яка, за да го пазят от студения вятър, беше скрил и чертите на лицето си.

— Благодаря, Джош. За щастие дойдохте тъкмо навреме.

— Въпреки че не е моя работа… — Той сви равнодушно рамене. — Но такъв мъж не е най-добрата компания за вас.

— Компания ли? — Кръвта се задвижи по-бързо в жилите й. — Никога не съм виждала този човек. — Тя се озърна наоколо. — Той къде се дяна?

Джош посочи към селото.

— Предполагам, че сега му се вие свят.

— Трябваше да го задържите! — въздъхна тя ядосано. — Искам да го предам на шерифа.

— Трябваше да ми го кажете. — Той й подаде ръка и тя осъзна, че продължава да седи в тревата. Хвана колебливо пръстите му.

Топла, силна ръка. Учудващо малко мазоли за работник. Енергична, но и чувствителна ръка, реши Джулиана. После се учуди на мислите си. След като той й помогна да се изправи, тя му обърна гръб и пооправи скъсаната си рокля. За нейно успокоение цепката не беше много дълбока. Ако по пътя за дома я срещнат хора, едва ли ще я забележат. Приглади косата си, отърси тревичките от полата и се обърна отново към Джош. Той стоеше толкова близо до нея, че ръцете им се докосваха. Тя вдигна смаяна глава и го погледна право в очите.

Този път синият блясък на очите му не беше нито подигравателен, нито враждебен, а само безразличен. Иска да скрие чувствата си? Въпреки това тя прочете в погледа му нещо, от което бузите й пламнаха.

Очите му бяха станали по-тъмни. После той си близна палеца и докосна с него едно от ъгълчетата на устата й. Странно интимният жест я накара да потрепери. На палеца му беше останало кърваво петънце.

— С какво всъщност предизвикахте този мъж, лейди? Може би изобщо не биваше да се намесвам?

С тази обида той постигна, изглежда, желано въздействие. Тя се дръпна възмутена.

— Както току-що ви казах — никога не съм го виждала. И ако ми се изпречи още веднъж на пътя, ще извикам полицията. Можете да се обзаложите, че ще го направя.

Видя, че под полите на шапката, които отново закриваха очите му, той се хилеше.

— Защо тръгнахте сама по пътя, щом не искахте да срещнете някой възлюбен?

— Ходих на църква — отговори тя тихо.

— Сама? — вдигна той скептично вежди.

— В църква човек обикновено няма нужда от придружител. — Сега се ядосваше, че тъкмо той я спаси. — Когато отивам на литургия, обичам да ме оставят на спокойствие.

— Постъпила сте ужасно лекомислено. Защо не отидохте с колата?

— Както знаете, в момента в Блъд Хол няма коне, а и не съм малко дете, което трябва да бъде заведено на църква.

Той гледаше мълчаливо лицето й. С мълчанието си сякаш й възразяваше. После той си тръгна. Но след няколко крачки отново спря.

— Идвате ли? Чака ме работа.

— О, аз, аз… — За неин срам краката не я слушаха. Изглежда, тялото й продължаваше да изпитва шока от ужасното нападение.

Не знаеше той ли пристъпи към нея, или тя се домъкна до него. Всеки случай беше благодарна за силното рамо, на което изведнъж се облегна, за ръката, която я придържаше.

— Значи дамата все пак има сърце — измърмори той. — Но сега трябва да се стегнете. Или искате да видят лейди Кингсблъд в прегръдката на един градинар?

С тези думи излекува нервния пристъп на Джулиана. Тя веднага се дръпна от него.

— Да вървим.

Докато се връщаха в Блъд Хол, Джулиана не знаеше как да подхване разговор, а Джош сякаш смяташе приказването за излишно. Пред входа той изведнъж сви към градината, без дори да хвърли поглед през рамо.

— Благодаря! — Тя хвърли думата по него като копие и й се стори да чува тих смях. Но не беше сигурна.

Въпреки че се изми много добре и се преоблече, не можеше да забрави отвратителната случка край пътя. След обеда имаше намерение да довърши писмото до дядо си и да му съобщи, че ще плати на селяните традиционното хапване на вторника от Сирни Заговезни. Но вместо това се разхождаше напред-назад из големия салон. Хартията за писма и перото лежаха недокоснати на масата.

Над нея никога не беше упражнявано насилие. А ето че в една мека февруарска неделя и в слънчев ден, при това едва ли не пред собствената й врата, трябваше да понесе брутално нападение. Дори призраците не й изглеждаха толкова опасни.

Разтърси несъзнателно рамене, за да отхвърли грубите ръце на нехранимайкото. Може би трябваше да съобщи веднага на шерифа. Попречи й предупреждението на Джед Колман за разбунените духове на миньорите. Ако обвини един от тези хора, приятелското отношение, което я посрещна тази сутрин в двора на църквата, сигурно щеше да изчезне.

Въпреки всичко щеше да се почувства по-добре, ако поне знаеше името на мъжа. Ако посмее да се приближи още веднъж към нея, нямаше да се поколебае да осведоми шерифа. Помъчи се да си спомни как изглежда престъпникът. Но описанието, което можеше да даде, би съвпаднало с това на мнозина миньори — блед, с хлътнали бузи, отпуснати рамене, опърпани дрехи, груби ръце. Ако можеше да се сети за по-ярки отличителни белези…

Без особена причина спря пред един портрет на дядо й, рисуван преди много години от Ейкън. На него бяха запечатани привлекателните черти на един по-млад маркиз, живите му сини очи. Но й липсваше особената му усмивка, която не стигаше до устните и докосваше сякаш само високите му скули. Когато нещо го забавляваше, те изпъкваха още по-силно. Ако художникът го беше познавал по-добре, това своеобразие не би му убегнало.

Внезапен порив на вятъра, който препускаше често през големия салон, я отвлече от мислите й. Когато се обърна, видя някакъв лист да хвърчи във въздуха. Уверена, че е писмо, тя се затича и посегна към него.

Вдигна учудено вежди. Страницата беше празна, на нея имаше само голямо мастилено петно. Когато се втренчи в него, различи чертите на лице и позна профила на нощния посетител. Орловия нос, пълната долна устна — всяка подробност. Най-много я порази това, че малкият портрет не правеше впечатление на нарисуван с определена цел. Или все пак? Тя се озърна притеснено.

Когато разгледа по-внимателно портрета, изведнъж й просветна. Ако нарисува миньора, който я нападна, викарият щеше може би да успее да го идентифицира.

Сякаш за да го потвърди, и втори лист хвръкна от масата, право в ръката й. Този път ветрецът беше придружен от тих смях. Тя погледна отново с присвити очи портрета на дядо си и въпреки че беше загубила очилата, стори й се, че различава онази своеобразна усмивка, която преди напразно се бе опитвала да открие.

— Не, няма никакви призраци — заяви тя на портрета и седна до масата.

След няколко напразни опита успя да направи рисунка, която изобразяваше поне донякъде нейния нападател. Сега усети как нараства уважението й към художниците, рисуващи портрети, които трябва да задоволят клиентите, без да изневеряват на природата.

На кого да покаже творбата си? На икономката не беше разказала за случилото се, защото се боеше госпожа Мийд да не я накара да съобщи на шерифа. Кого още можеше да има предвид? Джош Тревълин, своя спасител? Тъй като той видя мъжа съвсем отблизо, можеше и най-добре да прецени скицата.

Откри го на каменна пейка до стената на градината да се наслаждава на следобедното слънце. Скръстил ръце на гърдите, беше нахлупил шапка върху лицето и сякаш спеше.

Но щом стъпките й се приближиха, свали шапка и стана.

— Добър ден, милейди — поздрави навъсено.

— Добър ден, Джош — отговори тя, обзета от внезапен срам. — Надявам се да не ви преча.

— Градината е ваша, милейди.

Значи продължава да се държи както винаги, помисли си разочарована, но не виждаше причина да се държи неучтиво и тя.

— Тази сутрин не помислих за това. Но сега се питам, дали не сте бил ранен, докато ме спасявахте.

С учудващо мека усмивка той вдигна шапката още по-високо.

— Няколко драскотини са нищо за един мъж.

— Още веднъж много ви благодаря.

След продължително мълчание той попита:

— Желаете ли нещо, милейди?

— Да. Бихте ли погледнали това? — Тя му подаде скицата, но той не я пое.

— Какво е това?

— Трябва вие да ми кажете. — Тя се опита без успех да овладее гневния тон в гласа си. Близо до Джош Тревълин се чувстваше всеки път като котка, галена срещу козината.

— За съжаление не знам да чета.

— Няма нищо написано, това е портрет.

Взе най-сетне рисунката, хвърли й бегъл поглед и й я върна.

— Някакъв мъж.

— Да, разбира се. — Тя насила се принуди да се държи спокойно. — Но кой е мъжът?

— Представа нямам как се казва.

— Но вие го познахте! — възкликна тя радостно.

— Ами да, онзи тип от заранта.

— Благодаря — каза тя и му подари сияеща усмивка.

— Защо сте го нарисувала? — попита той ухилен. — Толкова ли му се възхищавате?

Джулиана обузда желанието си да тропне с крак. Нали щеше все пак да има нужда от помощта на градинаря.

— Тъкмо обратното. Искам да открия кой е. Ако ме притесни още веднъж, ще изпратя шерифа по петите му.

— Отдавна трябваше да го направите.

Джулиана си помисли за дългата самотна разходка през блатата, която би трябвало да направи.

— Бихте ли ме придружили до селото?

— О не — отвърна той толкова бързо, сякаш беше очаквал този въпрос.

— Защо не? Трябва ми свидетел. А вие бяхте там. — Мълчанието му я дразнеше. — Страхувате ли се?

— Защо би трябвало да се боя от закона?

— О, не зная! — възкликна тя нетърпеливо. — Може полицията да ви издирва. — Джулиана видя, че той трепна, и присви на свой ред очи на слънчевата светлина. За съжаление знаеше твърде малко за него. Нямаше никакви препоръки. Беше питала икономката, след като откриха кражбата. Той твърдял, че е бил войник. Но кой знаеше дали не е избягал затворник.

— Откъде идвате, Джош Тревълин? Защо не работите в мините както повечето силни мъже? Или защо не сте станал рибар?

Веднага съжали за думите си. Без да я поглежда, той се отдалечи, накуцвайки. Мълчанието му беше изразителен укор.

— Съжалявам — побърза тя да каже, — не помислих за ранения ви крак. Болките силни ли са? Раната добре ли е зараснала?

Той се обърна бавно към нея.

— Не се тревожете за мен, мога да се грижа за себе си по-добре от някои хора със здрави крайници. — Явно намекваше за случилото се край пътя.

Странно, но този път тя не се ядоса на начина, по който той я сложи на място. Беше горд мъж. Установи го още при първата им среща. И понеже самоуважението беше толкова важно за него, недъгът сигурно много му тежеше.

— Прощавайте, ако съм ви обидила.

— Не, не сте. — Той сви равнодушно рамене. — Но няма да дойда с вас при шерифа.

— Добре, добре, нямам нужда от помощта ви. Ще покажа рисунката на викария. Впрочем ще трябва да се явите в съда, ако този мъж ме нападне отново. Защото в такъв случай ще повдигна обвинение срещу него. — Докато му обръщаше гръб, чу сподавена ругатня, на която не обърна внимание. — Впрочем — добави тя и хвърли поглед през рамо — отрежете няколко рози и донесете букета в къщата. Госпожа Мийд ще го сложи във ваза.

— Няма!

Енергичният протест развесели Джулиана.

— Защо?

— Защото днес е неделя и имам свободен ден.

За малко да заяви, че сама ще отреже розите, но тогава той сигурно щеше да намери предлог, за да я възпре.

— Какъв невъзможен човек! — прошепна тя и побърза да излезе от градината.