Лора Паркър
Нощна лилия (16)

15

— Какво ще кажете? — Джулиана протегна ръце и направи пирует. Над кринолина се разстилаше дългата пола на новата й рокля.

— О, мадам, c’est tres beau! — тържествуваше госпожица Софи, шивачката, с подчертания си френски акцент.

После хвърли остър поглед към двете си помощнички, които измърмориха покорно:

— Magnifique! Magnifique!

— Като картинка сте, милейди! — добави госпожа Мийд.

— Знаех си! — заяви тържествуващо лейди Реджина. — Хубава рокля, от това имаше нужда, детенце.

Петте опитни чифта очи накараха Джулиана да се изчерви.

— А кога ще мога да видя смайващата промяна?

Подканени от маркизата, госпожица Софи и госпожа Мийд донесоха голямото огледало от един ъгъл на библиотеката, която служеше сега за стая за чай.

Откакто лейди Реджина беше пристигнала преди десет дена, в Блъд Хол цареше оживление и суматоха. Дузина нови слуги се грижеха за крайно необходимото пролетно чистене. Джулиана най-често само присъстваше безучастно, колкото да позволи на шивачката да й взима мерки и да й пробва полуготови рокли. Колкото и да обичаше баба си, цялата тази суетня й ходеше по нервите. Но така маркизата беше поне изцяло погълната от новия гардероб на своята внучка и не разпитваше за други неща — например за положението в мина Малък Хангмън. А Джулиана можеше да не мисли непрекъснато за тайния си любовник, който вече не я посещаваше.

— Къде са ми новите очила? — попита тя и видя как баба й бръква неохотно в джоба на роклята си и вади очилата. Предишния ден ги бяха донесли от Лондон, където бяха поръчани. Оттогава, колкото и странно да беше, те се намираха неизменно във владение на маркизата.

— За танци няма да ти трябват — натъртваше лейди Реджина. — Но сега няма да развалят напълно впечатлението.

Джулиана си сложи очилата и примигна, когато резки контури изникнаха от приятната мъгла. Госпожица Софи дръпна с широк жест чаршафа от огледалото и онова, което Джулиана видя, измести всички нетърпеливи, гневни, неблагодарни мисли от последната седмица.

Без да обръща внимание на одобрителните гласове наоколо си, тя оглеждаше бляскавото явление, което я гледаше от огледалото. Бялата рокля от поплин беше избродирана на клончета със същия цвят. Тесните ръкави с дантелени рюшчета стигаха до лактите и завършваха с червени маншети. Корсажът подчертаваше пищния й бюст и тънката талия, а деколтето оголваше много повече от роклите, които някога беше носила. От острия край на деколтето, над гърдите и чак през раменете беше преметнат надиплен шал a la grecque. Тя никога не би избрала сама толкова смел модел. Но трябваше да даде право на баба си — стоеше й чудесно.

— Избрах ли най-подходящото за теб, Джили? — попита сияеща лейди Реджина. — А новата ти прическа? Не е ли великолепна?

Джулиана гледаше тъмната си, сресана на път в средата коса. Вече не гладко сресана зад ушите, а спусната от две страни на меки вълни. На главата й беше вдигната блестяща дебела плитка, украсена с изкуствени розички и виненочервени панделки. Изглеждаше очарователна и женствена, но не кокетна, достатъчно елегантна и скромна, без неизгоден контраст с добре изразените черти на лицето й.

— На твоята възраст и аз изглеждах така — отбеляза лейди Реджина и кимна доволна.

— О не, бабо — Джулиана се завъртя и с модерните си широки поли за малко да събори масичката за чай. — Виждала съм портрета ти. Разбира се, че си била много по-хубава.

— А какво ти показа преди малко огледалото?

Джулиана отново се завъртя.

— Аз нося очила — измърмори тя най-сетне.

— Това ли е всичко? Винаги можеш да ги свалиш. Нещо друго да възразиш на тема твоята външност? Само без фалшив свян!

Джулиана оглеждаше присвила вежди отражението си в огледалото.

— Ами чертите на лицето ми винаги са били някак твърде подчертани за сегашните вкусове.

— Продължаваш да мислиш така?

— Всъщност не. — Новата прическа придаваше на лицето й мекота. Все пак не искаше да се откаже толкова лесно от предразсъдъците си. — Косата ми е черна и права като на циганка. От нея не могат да се правят букли.

— Аз пък винаги съм смятала гривата ти за много екзотична. Но ако предпочиташ букли…

— Не! — възкликна бързо Джулиана. Новата прическа й харесваше, сега косата й хвърляше тъмночервени отблясъци, които досега не бе забелязвала. — Да, прическата ми… — Изведнъж си спомни онази нощ, когато се бе взирала в отражението на голото си тяло в огледалото. Въпреки че сега беше облечена, каза си, че един мъж сигурно се е досещал за примамливите закръглености. — Не мислиш ли, че роклята е прекалено младежка за мен, бабо? — Продължаваше упорито да крие радостта си от фантастичната промяна.

— Кое осемнайсетгодишно момиче би могло да носи толкова дълбоко деколте? Не, скъпа, това е най-подходящият стил за висока жена. По-нисичка би изглеждала в тази рокля като безформена гъба. Признай си най-сетне, че си направо очарована!

Джулиана се засмя и се предаде.

— С помощта на госпожица Софи ти направи същинско чудо, бабо. Едва мога да се позная.

— Нека това ти послужи за урок. Човек изглежда така, както иска да изглежда. Ти си пленителна, възхитителна млада жена. За бога, обличай се както подобава! Никога вече сиво, никакво болезнено жълто, нито кафяво. Светли цветове, Джили! Госпожо Мийд, разкарайте стария гардероб на Джулиана. Вземете каквото ви хареса, а останалото раздайте на бедните.

— С удоволствие, милейди — отговори икономката и си помисли зарадвана за една сива рокля от алпака с бяла дантела на яката и маншетите, което сигурно можеше да преправи за себе си, ако извади ивица плат от широката пола.

— Има само един проблем — обади се Джулиана с притеснен смях. — На всички тези рокли ръкавите са толкова тесни в раменете, че не мога да вдигам достатъчно високо ръце, за да си пригладя косата.

— В името на модата трябва и да се страда, скъпа, но не и прекалено — отговори лейди Реджина. — Госпожице Софи, вмъкнете клинчета под мишниците на дневните и пътнически дрехи на лейди Джулиана. А сега пробвай следващия модел, детенце.

Джулиана трябваше да се пъха цели два часа в половин дузина рокли и костюми от щампована басма, вълнени карета и раиран муселин. Имаше рокли за всички случаи, за гости, за пътуване с карета и за пикници, някои със скромни поли, други с по два или три широки волана, с назъбени или дъговидни подгъви. В това време лейди Реджина избираше от донесения от госпожица Софи асортимент подходящи аксесоари и шапки.

— Не, в никакъв случай! — протестира тя, когато шивачката поиска да драпира широк шал около раменете на Джулиана. — Вземете този — реши тя и подаде тънък кашмирен шал от тибетска козя вълна, който струваше няколкостотин фунта. Тя образува с показалец и палец буквата О и пусна благородната вълна да се плъзне през нея. — Истинският кашмирен шал е лек като перце, Джили, и можеш да го прекараш през венчална халка. Този великолепен екземпляр ми е подарък от кралицата, в знак на благодарност за изключителните заслуги на лорд Кингсли. — Тя загърна раменете на Джулиана с тънката като лист тъкан и се усмихна доволна. — Сега аз ти го подарявам.

По-късно Джулиана и баба й седяха в салона, загледани в пролетните зелени мъхове и пиеха, понеже бяха пости, чая си без сладкиш и сандвичи. И двете дами мълчаха, потънали в мислите си. Джулиана оплакваше отсъствието на тайния си любовник, а лейди Реджина се беше замислила защо ли нейната внучка изглежда толкова отнесена.

В памучна рокля на розови райета, Джулиана изглеждаше по-млада и по-хубава от когато и да било. Но на баба й не бяха убегнали лавандулово сините сенки, които виждаше всяка заран под очите на внучката, нито унинието на Джулиана, когато мислеше, че никой не я наблюдава. Лейди Реджина беше сигурна, че тя крие нещо. И то няма нищо общо с трудностите в мината Малък Хангмън — беше проблем, който Джулиана не искаше да сподели. А маркизата толкова искаше да разбере най-сетне какво става.

— Скоро наистина ще се наложи да се приберем в Лондон, Джили — започна тя без заобикалки. — Дядо ти ми пише всеки божи ден, повтаря, че има ужасно много работа, за да наложи анулирането на законите за зърното. Всяко писмо завършва с оплаквания от студени стаи, студени крака, студени чаршафи, тъй че — нали ме разбираш, скъпа.

— Да, бабо.

Усмивката на лейди Реджина излъчваше чара на хубост, срещу която времето е безсилно.

— Затова ще се върнем в града. Довечера ще му пиша, че може да ни очаква в края на седмицата.

Сега Джулиана трябваше да свали картите.

— Не, аз няма да се върна в Лондон.

— Заради онзи идиот Дашмор? — Лейди Реджина сви презрително нос. — Той трябва да ти е благодарен. Заради думите, които си му казала под влиянието на алкохола, сватбата му се е превърнала за обществото в най-голямото събитие на сезона — нещо, което сам никога не би постигнал.

— От скандала не ме е страх.

Лейди Реджина изгледа замислено внучката си. В зелените й очи тя прочете копнежа на безнадеждно влюбена млада жена. Имаше ли нов мъж в живота на Джулиана? Малко след като пристигна, маркизата се запита дали тя в мъката си от несподелената любов, не е проявила слабост към градинаря, въпреки че го хулеше всеки път, щом се споменеше името му. Но дискретен разговор с госпожа Мийд успокои маркизата. Въпреки това щеше да въздъхне с облекчение едва след като видеше този мъж.

— Та кога, казваш, щял да се върне новият градинар?

Джулиана сви равнодушно рамене.

— Той прави каквото му скимне, бабо — отговори тя и погледна с невиждащи очи през прозореца. — Няма да се учудя, ако се окаже, че е изчезнал завинаги.

— Без да си вземе парите?

— Пратих Том до виличката и му заръчах да пита къде е Джош Тревълин. Но Тес не пожелала да издаде къде е, уверила го само, че щял да се върне.

Лейди Реджина присви очи.

— Коя е Тес?

— Жената на Джош — обясни Джулиана, без да се усеща колко мъка звучи в гласа й. — Двамата имат малък син.

— Да, разбирам. — Маркизата присви устни. — Този млад мъж привлекателен ли е?

Джулиана се обърна учудена към нея.

— Джош ли? Не ми се вярва… Защо питаш?

— Случва се млади мъже да мамят съпругите си, ако бъдат насърчени и нямат много работа.

— Представа нямам. — Джулиана си спомни с неудоволствие за онзи вторник по Заговезни. Тогава тя очакваше Джош да я целуне. За да смени темата, добави: — Да се надяваме, че госпожа Мийд ще се справи с яребиците, които Том е донесъл за обяда. Умирам от глад.

Само че лейди Реджина не допусна да отклонят мислите й и хвана ръката на Джулиана.

— Чуй ме, Джили. Мъчно ми е да те виждам тъжна заради загубата на човек, който не заслужава една твоя мисъл. Преди всичко защото ти лесно можеше да спечелиш онзи нехранимайко, ако той те интересуваше сериозно.

Объркана и малко ядосана от откровените думи, Джулиана си дръпна ръката.

— Представа нямам какво са ти разказали в Лондон… Но аз не умирам от мъка по загубена любов.

— Но обвиняваш себе си за отдръпването на Дашмор. Та той е само един нафукан, егоистичен светски лъв и клетата му жена скоро ще го разбере. Ако можехме да научим нещо за отвратителния му характер още преди да се приберем в Англия, дядо ти сигурно нямаше да му позволи да припари до теб. Джили, толкова добре те познавам… Като дете ти не се боеше от нищо. Понякога с дядо ти се страхувахме да не си строшиш врата при някое от главоломните си приключения. Тъкмо защото беше толкова смела, не можех да предвидя трудностите, които те очакваха. Но един ден, когато не си била с нас, ти си се погледнала в огледалото и смелостта те е напуснала. Да беше споделила с мен тревогите си още когато ни посети след първия си сезон в Лондон! Но вместо това аз, в плен на собствения си мъничък свят, ти разреших още два отвратителни сезона и ти беше по-нещастна от когато и да било. Сега си отправям горчиви упреци.

— Нямаш никакво основание, бабо. Бях прекалено висока, прекалено невзрачна и прекалено откровена в приказките си, за да заинтересувам един мъж. Ти нищо не можеше да промениш.

— Глупости, мила, ти беше не по-малко хубава от всяка друга дебютантка. Но тази седмица видях да се потвърждава онова, което съм си мислила през всички тези години. Просто не биваше да позволявам на майка ти да ти избира роклите. На теб най-добре ти стоят ярки цветове и драматичният стил. Прекалено много рюшове и воланчета биха те правили смешна. Впрочем, кой знае, може би въпреки неподходящите дрехи, пак щеше да имаш успех, ако беше по-уверена в себе си. Била си, за съжаление, твърде страхлива. — Лейди Реджина докосна гърдите на внучката си. — Оттам, отвътре човек решава как да гледа на него светът. Нито рязко очертаните черти на лицето ти, нито мъдростта ти са пропъдили потенциалните обожатели, а твоето самочувствие. — Тя погали с любов Джулиана по бузата. — Тежки думи изрича баба ти, нали, Джили? Но мисля, че доста съм закъсняла с тях. По-скромна красота не може да попречи на истинска жена да възбуди възхита. Нашата кралица да не е красива? А множеството портрети на безбройните любовници на последния ни регент? Да, привлекателни жени, но не и сияйни хубавици. Те сами са решили, че са хубави и светът е бил на същото мнение.

— Колко просто звучи.

— И си е така. Маркизът твърди, че съм превзела сърцето му с щурм. Но истината е, че по онова време аз завиждах на годеницата му за хубавичкото й личице. Междувременно установих, че порцелановите кукли са не по-малко от лалетата в Холандия. Някои са несравними, други си остават незабелязани, всичко зависи от характера. Ти се видя днес за пръв път с други очи и сега всички възможности са ти достъпни.

— Защо го казваш?

— Защото вярвам, че си намерила някого. О, изчерви се! Явно, улучила съм. Вече няма нужда да ми разказваш за него. Ако не е градинарят… — Лейди Реджина вдигна вежди. — Или е градинарят?

— Не, бабо — разсмя се Джулиана.

— Олекна ми. — Маркизата отпи глътка чай и промени темата малко по-ловко отколкото го бе направила внучката преди малко. — За какво беше тук ръководителят на мината днес следобед? Само не ми казвай, че не е било нещо важно! Говорих с икономката и с някои от слугите. Какви са тези вълнения?

— Е, добре… — Джулиана си пое дълбоко дъх. — Обещай ми да не казваш нищо на мъжа си, преди Джед и аз да решим, че е необходимо дядо да се намеси.

— Моят съпруг и аз нямаме тайни един от друг — отвърна бързо лейди Реджина, но после в очите й се появиха обичайните упорити искрици. — Разбира се, аз решавам кога да го информирам за едно или друго. Кажи ми всичко, Джили.

Джулиана описа неохотно всичко, което се беше случило в Блъд Хол откакто е тук. Не спомена само за случката с Роб Уийл след църква и враждебното държане на хората при злополуката в мината. В противен случай щеше да натовари баба си с много грижи, а щеше да й се наложи и да я осведоми, че и в двата случая я е спасил Джош Тревълин. Като знаеше колко настойчиво задава лейди Реджина въпросите си, предпочете да споменава колкото може по-рядко името на градинаря.

— Какъв ужас, Джили… Трябва да тръгнеш с мен, още утре. Така е най-добре — продължи маркизата и вдигна ръка да спре евентуалните възражения, — но не те принуждавам да го сториш. Наредила съм все пак на икономката, ако възникнат нови затруднения, да те изпрати в Лондон, дори ако се наложи да те сложат в каретата вързана и със запушена уста. Що се отнася до твоя млад човек, най-добре щеше да е той да дойде час по-скоро в града и да се представи на дядо ти.

За това Джулиана нямаше отговор.

По обяд тя свари икономката и новата камериерка в кухнята, надвесени над някакъв вестник. Джулиана видя, смаяна, как госпожа Мийд скри вестника зад гърба си.

— Ще желаете ли нещо, милейди?

Джулиана местеше недоверчиво поглед от едната към другата.

— Да. Някакво прекалено старателно момиче е измило клавишите на пианото с вода. Трябва ме парцал, за да ги избърша.

— О, сигурно е Нора — въздъхна пренебрежително госпожа Мийд. — Не я бива да свърши и най-простата работа. Ако до края на седмицата не се оправи, ще трябва да си върви. Веднага ще се погрижа за пианото.

— Няма нужда. Само ми дайте парцал. Това седмичният вестник ли е?

— Какъв вестник, милейди?

Джулиана трябваше да се стегне, за да не направи гримаса.

— Този зад гърба ви.

— А, този ли? — Икономката измъкна неохотно вестника. — Много стар вестник, тъкмо исках да запаля огъня с него — заяви тя и почна да мачка вестника.

— Моля ви, недейте. Откакто баба е тук, все не намирам време да прочета нещо. Разбира се, че ще ми липсва, когато замине, но тогава наистина ще е по-спокойно. Та може ли да ми заемете вестника?

Двете жени размениха мрачни погледа, преди госпожа Мийд да оправи вестника и да изпълни желанието на своята господарка.

— Този вестник не сме го внесли ние в къщата — натърти тя и предупреди с поглед камериерката. — Намерихме го тази заран под вратата.

Защо икономката крие вестника? Джулиана прегледа заинтригувана заглавната страница. „Северна звезда“ прочете тя, „февруари 1846“. Веднага позна това име. Преди около девет години чартистите основаха този вестник в Лийдс. Не беше чела нито един брой, но знаеше, че маркизът преглежда от време на време по някоя статия. Тя вдигна засмяна глава.

— Госпожо Мийд, решила сте, че това ще ме ядоса?

— Видяхте ли рисунката, милейди? — попита младата камериерка плахо, но и предизвикателно. — Аз мисля, че е градинарят, но госпожа Мийд твърди, че не бил той.

Джулиана разгледа отново заглавната страница. В средата се мъдреше дагеротипът на млад мъж със сериозно лице, светла, сресана на една страна и пригладена зад ушите коса, с буйни бакенбарди, колосана яка на ризата и вратовръзка на точки. Очите бяха някак странно прозрачни, като стъкло, стиснатите устни издаваха безкомпромисност. Въпреки че чертите на лицето й се струваха някак познати, този добре облечен млад мъж не приличаше ни най-малко на нейния дрипав, нает временно градинар. Под снимката прочете: „Сър Ейдриън Дж. Лингейт, едно от ръководните лица в чартисткото движение“.

— Привлекателен мъж — каза тя, — но не виждам никаква прилика с Джош Тревълин. Може ли да прочета статията, преди да ви върна вестника?

— Разбира се, милейди — съгласи се с явно облекчение госпожа Мийд. — И аз казах на Моли, че това не е Джош, но тя държеше упорито и твърдо на своето.

Моли хвърли колеблив поглед към госпожа Мийд.

— Казах само, че прилича на мъжа, който живее във виличката на градинаря. Но той не може да е мъжът на снимката. Защото госпожа Мийд каза, че този тук е същински джентълмен. А пък хората във виличката са най-обикновени грешници.

— А как по-точно са съгрешили? — попита със смях Джулиана.

Тъмните очи на момичето светнаха.

— Ами те не са женени. А мама казва, че ако мъж и жена живеят заедно, без да са женени, те ще идат в ада.

Но Джулиана вече не я слушаше. Беше прелистила вестника и беше открила карикатура — сватба с брачна двойка и огромна сватбена торта. Отдолу пишеше: „Плодовете на нашия труд“. Младоженецът беше вдигнал нож с надпис „Аристократически принцип“ и се канеше да разреже с него тортата. Младоженката стоеше търпеливо до него, протегнала ръце да поеме първото парче.

Джулиана знаеше толкова добре кого представляваха изобразените. Младоженецът носеше короната на дук, а младоженката беше в напреднала бременност, а роклята й беше съшита от банкноти фунтове стерлинги. Трета фигура — жена, облечена като работничка, вдигаше чаша с шампанско. Отдолу пишеше: „Три пъти ура за правата на аристокрацията и за всичко, което може да се купи с милиони откраднати надници!“

— Зле ли ви е, милейди?

— Аз… — бледа като платно и явно смутена, Джулиана избягваше погледа на икономката. — Вече не ми се свири на пиано. Сега имам нужда от чист въздух.

— Да кажа ли на конярчето да оседлае кон?

Джулиана поклати безмълвно глава, избърза към задната врата и си взе шал от закачалката. После излезе навън в топлия априлски ден.

Слънцето светеше, топло и златно. Мъховете блестяха, свежо зелени, първите цветя бяха нацъфтели. Докато прекосяваше малка падина, чу в храстите да пеят черни коприварчета. Природата беше удържала мълчаливото си обещание и беше подарила на света нов живот.

Въпреки това тя не се чувстваше добре. Не беше очаквала, че клюките за скандалното й държане на пийнала жена ще стигнат и до ушите на хора, които не я познават, а сцената ще бъде използвана в сатирична карикатура. Все пак никой не можеше да я познае в жената, нарисувана във вестника, облечена като работничка в мина, участничка в движение, за което никога не се бе застъпвала. Какво унижение!

Дали, като е видяла карикатурата, госпожа Мийд е познала господарката си? Затова ли се опита да скрие вестника? Кой друг го беше видял? Маркизата искаше да остави много от лондонските си слуги в Блъд Хол, за да почистят кристалните полилеи и скъпите произведения на изкуството. Все пак по-голямата част от персонала беше от местни хора. Какво знаеха лондонските слуги за скандала? Бяха ли осведомили тукашните? Дали тези хора се хилят зад гърба й, или тя само си въобразява, че непрекъснато я наблюдават?

На една височина спря и се загледа в хълмистия пейзаж, който се простираше до крайбрежието. Беше отпратила любовника си и му беше заповядала повече да не се връща.

— Колко глупава и страхлива съм била! — извика тя и вятърът понесе думите й. След това се почувства малко по-добре. Въпреки това сълзи пареха очите й и се стичаха неспирно по бузите й.

Разбира се, че го изпъди. Какво друго можеше да стори? Баба й беше съобщила за завръщането си и беше сложила край на спокойната й самота. Джулиана никога не бе питала нощния си гост как се промъква в стаята й. Знаеше, че в Блъд Хол има много тайни ходове. Но нейните баба и дядо, от страх някое жадно за приключения дете или внуче да не се нарани, никога не бяха споменавали за тях. Дали любовникът й идва по някой от тайните ходове? Как го е открил? И кой ли можеше да е този мъж? А сега и най-важният въпрос — щеше ли да се върне? Веднъж й заяви, че само тя да го пожелае, и веднага ще избърза да дойде при нея.

Сега имаше по-голяма нужда от него от когато и да било.

— Прости ми, приятелю мой! Толкова съжалявам! Моля те, ела пак при мен!

Докато бършеше горещите сълзи от лицето си, зърна изведнъж някакъв мъж в края на високото плато, на което стоеше. Той бързаше право към нея. Изглеждаше както винаги зле облечен, с очи, засенчени от широката периферия. Джулиана откри само една промяна. През триседмичното си отсъствие беше пуснал брада. Гъста и тъмнокестенява, пронизана от червеникави и златисти нишки. На едното му рамо висеше торба. Когато вдигна глава и я погледна, той не забави крачка.

— Ето ви най-сетне и вас. — Учуди се, защото усети как пулсът й се учестява.

— Да, милейди. — Младежка усмивка раздели брадата на Джош Тревълин. — Ето ме пак.

— Не ми говорете с този самоуверен тон! — Както винаги наглостта му я дразнеше. Дали е чул думите, които извика преди малко? Дано не е. — След вашето изчезване маркизата пристигна в Блъд Хол. Остана четиринайсет дена. Разбира се, че не й хареса да види градината така престъпно занемарена.

Джош сви рамене и пусна торбата на земята.

— По това време градината се грижи сама за себе си. Стоплена от слънцето, напоена от топящия се сняг.

— Въпреки това трябваше да поискате разрешение, преди да хукнете нанякъде — натърти тя хладно. Спомни си въпросите на баба си. Маркизата нямаше основание да се бои, че внучката й може да се свърже с този градинар. Колкото пъти се срещнеха, не успяваха и пет минути да запазят привидна учтивост. — Дори градината да не се е нуждаела от грижите ви, трябва да се свърши и друга работа.

Погледът му се плъзгаше по тялото й, спря се на гърдите.

— О, нова рокля, милейди. — Той отметна глава и тя видя дяволити искрици в сините очи. — Каква работа?

Тя пламна от гняв, засилен от разочарованията на последните седмици и новия й срам — карикатурата, — но също и от срамния за нея страх, че той може да прочете мислите й и да им се присмее. Е, да, но не само за нея се носеха клюки.

— Както разбрах, вие изобщо не сте венчан и сте в незаконно съжителство.

Без да се впечатли ни най-малко, той тихо се засмя.

— Никога не бих помислил, че една лейди може да я е грижа за подобни неща.

Сарказмът му разпали нейния гняв.

— Вярно ли е? Женен ли сте за Тес? Или е ваша любовница, а Джеси ваше копеле?

— Защо ви вълнува толкова въпросът по какъв начин е вкарал един мъж в леглото си жена, която обича? Да не би да ревнувате?

Няколко секунди тя не можа да намери думи. Най-сетне избухна:

— Вие сте един безсрамен, нагъл тип…

— А вие наистина ли имате толкова студено сърце, наистина ли сте толкова лицемерна? Знаете ли, че има разлика между разврат и истинска любов? Някои мъже и жени са способни да я изпитват, дори и да не са женени. Ако не го знаете, мога само да ви съжаля, милейди.

— Какво? Вие ме съжалявате? — Ръцете й трепереха толкова силно, че вестникът й се изплъзна.

Изведнъж тя се озова в прегръдката му. Устните му, горещи и настойчиви, притискаха нейните и той я привличаше с все сила към гърдите си. Останала за миг без дъх, тя се почувства покорена. После осъзна кой е той и коя е тя.

Той я пусна пак така внезапно, както я беше прегърнал. Тя докосна с треперещи пръсти влажните си устни, стори й се да съзира на лицето на Джош отражение на собствените си чувства, на опасната си страст. Когато той протегна ръка към нея, тя изкрещя:

— Уволнен сте! Чухте ли? Изчезвайте! — Едва не изхълца. Не, няма да му достави удоволствието да види сълзите й. — До утре по обяд да сте напуснал вилата заедно с вашата курва. Том ще ви донесе остатъка от надниците. А сега ми се махайте от очите!

Но не той, а Джулиана обърна гръб. Хукна с все сили надолу по хълма, ужасена от мисълта, че той може да я последва, да я нападне, за да й отмъсти за онова, което му бе сторила. Но той остана да стои и само вдигна вестника. Като видя снимката, сви вежди. После запрелиства страниците, загледа се в карикатурата, прочете текста под нея и едва тогава проследи с поглед Джулиана. Тя вече беше стигнала подножието на хълма и той виждаше само полата й на черни и червени карета да просветва на фона на пролетната зеленина.

— Горката лейди Кингсблъд — прошепна той, обзет от искрено, дълбоко съчувствие, което би я учудило.

 

 

В неделята на Великден малката селска църква беше претъпкана. Насърчен от необичайния интерес, викарий Полок се издигна до нови висини на ораторското си изкуство и Джулиана се уплаши проповедта му да не е още по-дълга от обикновено.

В задушния въздух тя напразно си вееше за малко хлад. Едва не задряма. До ней седеше госпожа Мийд, сплела ръце в скута на новата, получена от господарката, гълъбовосива рокля, която си бе преправила. Колко е мила, каза си Джулиана и си помисли, че щеше да е хубаво, ако собствената й рокля от избелен муселин на жълто-зелени цветя не изискваше толкова стегнат корсет. Банелите се впиваха болезнено в гърдите й, по гърба й се стичаше пот.

Както всяка неделя след нещастието в мината, тя беше внимателно наблюдавана, а това засилваше притеснението й. Въпреки че не беше виждала Роб Уийл, предполагаше, че той ще присъства на великденската литургия. Миналите два неделни дни, в присъствието на маркизата, хората от енорията бяха проявили учтивост и сдържаност. Знаеха, че маркизата има още по-голямо влияние върху маркиза от неговата внучка. Но сега Джулиана отново беше сама. Щом влезе в църквата, веднага долови неприязнената атмосфера. Усещаше като пробождания с игла погледите на селяните. Те непрекъснато разтърсваха рамене, сякаш искаха да отхвърлят някакъв товар.

След час проповедта най-сетне свърши. Сега щеше да прозвучи последният химн. Джулиана посегна облекчена към книгата с псалми, която лежеше на облегалката на пейката пред нея. Но книгата сякаш се заотдалечава. Тя се изправи, но църквата се бе превърнала в олюляващ се кораб, понесен и подмятан от бурно море. Чу до себе си ужасения глас на госпожа Мийд. Но дори не се опита да й отговори. С благодарност се отпусна някъде много надълбоко, където я очакваха хладни сенки и състрадателна забрава.