Лора Паркър
Нощна лилия (2)

1

Девън, януари 1846 г.

 

Госпожа Мийд изпълняваше неохотно това задължение. През последните три месеца непрекъснато бе сновала от къщичката на пазача, в която живееше със съпруга си, до изоставената господарска къща. Беше вече повече от двайсет и пет години икономка в Блъд Хол, но все още се притесняваше, когато влизаше сама в празната сграда. С фенер в ръка минаваше от едно мрачно помещение в друго и хвърляше от време на време уплашен поглед през рамо.

Този ден сякаш всичко се беше съюзило срещу нея, за да й създава неприятности. Когато се събуди, вадя гарван, кацнал на перваза на прозореца. Том, мъжът й, си подсвиркваше, докато отиваше да седне за закуска. После, докато разтребваше кухнята, тя разсипа солта. Все лоши предзнаменования. Но сякаш и това не стигаше, и времето тежеше на душата й като олово. Въздухът беше влажен и студен. Над покритите с мъх поляни бяха надвиснали плътни сиви облаци и вече бяха превърнали сутринта във вечерен здрач. Но тя знаеше, че странната атмосфера няма нищо общо с времето. Странни, тайнствени неща ставаха в Блъд Хол. Сред тези стени бродеха духове.

Всичко започнало с обезглавяването на една клета любовна двойка. През 1649-та войници на Кромуел пролели върху каменните плочи на антрето кръвта на двама. Някои хора твърдяха, че през първото столетие след убийството всяка година в деня на смъртта на влюбените през антрето потичала кръв — сякаш за помен.

— Глупости! — измърмори под нос госпожа Мийд. Въпреки това не желаеше да мисли за станалото тогава. През дългите години на служба в Блъд Хол беше наблюдавала не едно странно явление. Така усещаше понякога близостта на някакви хора, въпреки че нямаше никой. Или млади слугини разказваха, че похотлив войник на Кромуел без глава ги преследвал през мрачните коридори. Или мебелите се оказваха преместени. Понякога на стената в хола се появяваше картина — ловна сцена, въпреки че маркизът неведнъж бе заповядвал тя да стои на тавана.

Старата резиденция на семейството Кингсблъд не беше винаги толкова призрачна. Когато маркизът и маркизата живееха тук, в къщата кънтеше смехът на техните деца и внуци. Вечер във високите прозорци се отразяваха златните отблясъци на огъня в камината, на свещите и пламъците. Всеки минувач усещаше обичта, изпълваща сградата, и който потропаше на кухненската врата, получаваше топло ядене. Но тази зима семейството прекарваше другаде.

Заради продължителното и опасно възпаление на белите дробове, от което маркизът се беше разболял миналата зима, лекарите му бяха препоръчали да прекарва за в бъдеще това време на годината на по-топли места и да пази здравето си. Но той беше, разбира се, мъж със силна воля, който не се поддаваше на влиянието нито на загрижената си съпруга, нито на докторите.

Въпреки че се чувстваше зле, госпожа Мийд се усмихна, когато си спомни как завърши спорът. Маркизът беше уведомил лондонския си домоуправител. А той беше информирал на свой ред лондонската икономка, тя пък беше написала писмо на икономката на Блъд Хол. Маркизът се гордееше, че е единственият английски аристократ, чиито слуги знаеха до един да четат и пишат. Дори перачките и конярчетата трябваше да се научат. Ако отказваха, уволняваха ги заради мързела им, при това без да им дадат препоръки.

Нищо чудно, че кралицата се беше видяла принудена да се намеси лично, за да сложи на място един толкова влиятелен и своеволен лорд. Извикала го и му заявила, че ще го възприеме като лична обида, ако той остане през зимата в Лондон и умре от възпаление на белите дробове, защото тя ще има нужда напролет от острия му като бръснач ум, за да се пребори с камарата на лордовете. Тъй че той бе заминал с маркизата за слънчева Италия.

Когато завърши обиколката си на Блъд Хол и тръгна бързо към входната врата, госпожа Мийд облекчено въздъхна. Притеснението й се оказа напразно… Изведнъж усети леден вятър да издува вълнената й пола. С треперещи пръсти отвори вратата и изтича навън, прекръсти се, за да отпъди злите сили и извади ключа. Докато го превърташе в ключалката, чу стон, долетял отдалеч. Обърна се ужасена и погледна към обраслата с мъх каменна стена, обграждаща градината. Дървената вратичка беше отворена.

Какво да направи? Изглежда, духовете най обичат да се въртят из тази градина. Лордът беше наблягал, че освен стария градинар никой слуга не бива да влиза там. Но по-малко от месец преди миналата Коледа градинарят умря. И понеже никой не желаеше да работи на това неблагословено място, в края на краищата съпругът на госпожа Мийд се бе съгласил. Но в момента той претърсваше гората за бракониери и беше на много мили далеч. Никак не й се искаше да стъпи в тази посещавана от призраци градина, но щеше да е същинска катастрофа, ако животни влезеха през отворената вратичка, нали можеха да опасат скъпите, великолепни растения, които, сякаш по чудо, цъфтяха по всяко време на годината.

Приближи се колебливо към вратичката, вдигнала високо фенера, а вятърът отново довя стон. Този път сякаш идеше от градината. Пристъпи предпазливо и се огледа, но не откри нищо необичайно. Само няколко розови храста се бяха откъснали от подпорките, други храсти изглеждаха явно занемарени. Между каменните плочи бяха избуяли бурени. Госпожа Мийд се оглеждаше на всички страни, за да разбере дали някой пор, някоя сърна или дори кравата на някой съсед не е използвал възможността и не се беше вмъкнала. В заобиколената от стена градина беше по-тъмно отколкото навън. Икономката продължи бавно напред. Само след няколко крачки светлината на фенера й бе погълната от черна сянка.

И тогава го чу отново, съвсем ясно и близо — стенанието на мъж.

— Кой е? — попита тя храбро, въпреки че най-много би искала да избяга.

Нещо я дръпна за полата. Погледна смаяна надолу и затаи дъх. Един мъж беше изпълзял в кръга светлина от фенера, лицето му, покрито с кал и петна кръв, беше призрачно бледо. Ръката му се вкопчи разтреперана в края на полата й.

— Помогнете ми!

Когато усети, че ги наблюдават, косата й се изправи. Вдигна очи към прозорец на първия етаж на къщата. Зад него цареше дълбок мрак. Но на стъклото се появи изведнъж светла розетка, сякаш грапавина или замръзнал човешки дъх, а след секунди до нея разцъфна още една. Над тях се появиха два чифта очи, но нямаше тела.

— Те са! — простена госпожа Мийд. Докато произнасяше с мъка думите, над стената премина с шумолене порив на вятъра и я обгърна в леден студ, от който ушите и пръстите на краката й изтръпнаха.

— Не ви ли е срам? — надви нечий глас шумолящия вятър. — По дяволите! Колко буйно се разрастват бурените в тази градина! Тези отвратителни растения се ширят сякаш са собствениците тук. Как можа да се стигне дотам!

Тя погледна надолу. Но мъжът беше изчезнал. С вик на ужас си запретна полите и изхвърча от градината. Каква лоша шега й бяха изиграли призраците на Блъд Хол! Ако ги разтревожи човек, способни са на всичко. Смъртно раненият гледаше безпомощно как тя изчезва от полезрението му. Кръвта му напояваше неспирно плодородната пръст в градината. Беше дошъл в Блъд Хол да потърси убежище, сигурност и мир. А сега щеше да умре, сам…

Силуетите-сенки, които бяха застанали край прозореца на втория етаж, влязоха в градината и се наведоха над присвития човек, хванаха пулса му, вслушаха се в прекъслечното, прекалено забързано дишане и видяха червената пяна на бледите устни. Смъртта чакаше търпеливо в синята сянка.

— Мъртъв ли е?

— Скоро ще умре.

— Тогава ела с мен, това не ни засяга.

— Може би все пак ни засяга, капитане. Дали няма да ни донесе известно разнообразие в нашата самота?

— Ти все във всичко се месиш. Смъртта иска да го вземе. Не бива да й пречим.

— Добре. Само че той ще ни тежи на съвестта.

 

 

Лондон, февруари 1846

 

Февруари не е предпочитан месец за сватби. Като нетърпеливи нокти потропваха снежните капки по светлите прозорци на великолепната къща на Бъркли Скуеър. Преди два часа, на път за църквата „Сейнт Джърдж“, сватбената процесия бе настигната от пристъпи на вятъра, които за малко не преобърнаха каретите. За радост на брачната двойка голям брой представители на висшето лондонско общество бяха приели предизвикателството на стихиите, за да участват в церемонията. Това нямаше нищо общо нито с репутацията на младоженеца дук Монтроуз, нито с популярността на бащата на младоженката, граф Стокпорт. Хората искаха по-скоро да присъстват на съединението на два стари рода. Издигащата се средна класа заплашваше все повече устоите на господстващата аристокрация. Затова всички приветстваха една връзка, която й придаваше нови сили. Сватбата бе отпразнувана с разсипнически размах.

След няколко часа в късните издания на най-големите вестници се появиха и първите отзиви.

 

 

Днес епископът на Лондон бракосъчета техни светлости лорд Джордж Дашмор, дук Монтроуз, и Филидия Туининг, най-голямата дъщеря на граф Стокпорт, рицар на ордена на жартиерата. Младоженката носеше красива рокля британско производство…

 

 

Беше описан накратко пищният обяд, поканите за който беше разпратила майката на младоженката, графиня Стокпорт. Приемът беше започнал преди повече от час, но на Бъркли Скуеър много от пристигналите с карети все още чакаха, преди да могат да слязат. Щастливците, които бяха влезли, се редяха на опашка, за да честитят на новобрачните.

Една от гостенките не споделяше радостта от празненството. Придружена от роднините си — лорд и лейди Купър, — лейди Джулиана Кингсблъд беше дошла само за да си докаже, че може да понесе всичко, дори брака на любимия мъж с друга жена.

— Наистина ли трябваше, Джили? — прошепна лейди Летиша на братовчедка си, докато изкачваха широкото стълбище в резиденцията на семейство Стокпорт. Това, че нарече пред хора Джулиана с галеното й име, издаваше колко е нервна.

— Лети е много права — каза лорд Алфред Купър. — Ти беше в църквата и това би трябвало да е достатъчно.

— Глупости! — Джулиана се престори, че не разбира загрижеността на роднините. — Като представителка на дядо трябва да изпълня дълга си. — Тя вдигна още по-високо тъмнокосата си глава и погледна към вратата на балната зала, където младоженците приемаха гостите. — Напредваме доста бързо и нищо няма да ми попречи да пожелая щастие на дука и неговата съпруга.

— Но ти наистина ли…

Джулиана накара с рязък жест братовчедка си да млъкне. С тъмната коса на баба си и арогантно извитите вежди над учудващо светли зелени очи, лицето й имаше характерни черти, издаващи решителност и интелигентност.

— Моля те, Лети! Човек би решил по-скоро, че не гледаш с добро око на щастието на дука.

— И ти ли се оставяш като половината лондонски дами да те излъже привлекателната, очарователна фасада? Ще е жалко, нали, Алфред? — усмихна се тя хладно.

Лейди Летиша и съпругът й размениха бърз поглед. Преди два месеца, по време на коледните празници, двамата бяха уредили в имението си в Хампстед среща на Джулиана с дук Монтроуз. Както беше известно на всичко живо, той бе дошъл на сгледа. Джулиана, на двайсет и пет, бе попрехвърлила възрастта, на която една жена би трябвало да се омъжи, но благодарение на произхода и зестрата си беше достойна за един дук.

Тогава двамата създадоха впечатление, че връзката би им допаднала, защото станаха неразделни. Джулиана, която дотогава не беше проявявала интерес към никой джентълмен и смяташе играта на карти, живите картини и музикалните вечери за „безсмислено пилеене на време“, сега не се отлепяше от дука. Държеше се, разбира се, дискретно и никой не забелязваше онова, което виждаха зорките очи на Лети — кратко докосване на ръцете, скрита усмивка над главите на другите хора, желанието да поизостанат от другите, когато вечерите в обществото са към края си. Когато след седмица гостите на семейството се сбогуваха, Лети предсказа на съпруга си скорошна сватба.

Но после, преди три седмици, по доста странен начин бе обявена сватбата на дук Монтроуз с лейди Филидия Туинингс. Лети побърза да отиде в Кенсингтън, в дома на маркиза, където й съобщиха, че Джулиана не се чувствувала добре и не бивало да я безпокоят. Лети си направи единственото възможното заключение — нейната братовчедка е била изоставена. Но когато няколко дена по-късно Джулиана я прие, тя не изглеждаше нито потисната, нито изненадана. Все пак Лети не се остави да бъде измамена. Въпреки че лицето на братовчедката рядко издаваше чувствата й, нейното спокойствие приличаше на затишие пред буря. За ужас на Лети тя предложи да отидат заедно на сватбеното тържество.

— Тези празненства са ужасно отегчителни — въздъхна Алфред и се огледа в препълнената зала. — Не бих посетил дори собствената си сватба, ако имаше начин да го избегна.

— Лорд Купър! — смъмри го ужасена Лети.

— Което изобщо не значи, че не съм искал да се оженя за теб. — Той потупа успокояващо ръката на жена си. — Все пак мразя цялата тази суматоха. Спират уличното движение с шум и фанфари и на човек му премръзва известна долна част на тялото. — Алфред засука с показалец краищата на грижливо подстриганите червеникаворуси мустаци. — Човек може да се ожени и мирно и тихо, без фукня и шумотевица.

— Ами чудесно — възрази Лети. — А твоята точно четиригодишна дъщеря? Какво да й кажа някой ден? Замини за Гретна Грийн, моето момиче, или ще си останеш стара мома?

— А не, почакай, Лети… — подхвана той, но го прекъсна нов поток от думи.

Джулиана се извърна от съпрузите, които се караха с приглушени гласове, но не защото беше шокирана или смутена. Те винаги се държаха така, и сред хора, и насаме. Далечна роднина на Лети и Алфред, тя ги познаваше откакто се помнеше. От деца се виждаха много често. Бракът на Лети и Алфред беше решен отрано и Джулиана неведнъж беше заявявала шеговито, че тъй като не може да има Алфред, ще си остане неомъжена. Колко съдбоносно звучаха сега тези думи…

Брак! Брак! Думата кънтеше непрекъснато в съзнанието й, докато късогледите й очи се взираха над тълпата от гости. От суетност сред хора не носеше никога омразните очила, а ги оставяше в чекмеджето на нощното шкафче. Разпозна няколко лица, но никой не й направи особено впечатление. Само едно осъзнаваше болезнено — сякаш целият свят се състоеше от двойки. Без някой джентълмен до себе си тя се чувстваше като невиждан куриоз. Отпъди решително тази мисъл. През седемте години след своя дебют изобщо не изпитваше нужда да се вкопчи в ръката на обожател. Тъй че щеше да преживее и този ден, или?

Най-сетне погледът й се втренчи във високата фигура на дук Монтроуз. Въпреки лошото зрение, беше свикнала да го разпознава бързо и отдалеч. Необичайната му височина беше подчертана и от гъстите черни къдрици и широките рамене, затова появата му привличаше навсякъде повишено внимание. В официалния си черен костюм той стърчеше над всички джентълмени наоколо. Онова, което Джулиана не виждаше, се допълваше от спомена и така във въображението й възникна безкрайно привлекателен образ.

Потисната, тя извърна глава. Само за няколко незабравими дни той спечели любовта й… Никой не знаеше, че след Коледа се бяха срещали тайно няколко пъти. Със своя чар и хубост той събуждаше в сърцето й емоции, които не познаваше. Изведнъж се бе усетила хубава и желана. Но преди три седмици той й заяви, че ще се жени за друга, а тя трябва да забрави краткотрайния им роман.

Поне беше говорил открито и честно с нея. Призна, че миналата есен е ухажвал известно време Филидия Туинингс, но безрезултатно. Но сега, по неизвестни причини и с огромно закъснение, нейният баща, когото той смяташе за луд, беше решил, че Дашмор е изоставил дъщеря му и го бе заплашил със съд за нарушено обещание за брак. Това е, разбира се, абсурд, увери я дукът. Но се съгласил на този брак, за да спаси името си от скандал.

Джулиана се изправи като свещ с чувството, че гръбнакът й се е превърнал в железен прът. Знаеше колко много държи дукът на семейството си. Чувството му за дълг и гордостта му щяха всякога да надделяват над егоистичните желания. А собствената й гордост я накара да изживее храбро деня на неговата сватба, вместо да се скрие в болката си. Беше възпитана да се справя с всяка ситуация. Но бяха забравили да я научат как се лекува разбито сърце.

Тя стисна с усмивка ръка на членовете на семействата на брачната двойка и размени с тях нищо незначещи любезности. С всяка крачка опасният миг приближаваше все повече, след малко ще трябва да погледне в лицето мъжа, когото ще обича винаги — в това не се съмняваше нито секунда.

Силна мъжка ръка с тежък пръстен, украсен с герба на дука, обгърна пръстите й. Той я гледаше втренчено, свел поглед към нея, пребледня, изчерви се и отново пребледня. Привлекателната му външност, на която винаги се бе възхищавала, й се стори изведнъж толкова куха, сякаш беше восъчна фигура. Запита се за миг дали лицето й издава онова, което чувства. Устните му се раздвижиха, изрекоха беззвучно името й и тя се надяваше, че мъжът ще каже нещо, което ще придаде смисъл на гротескната сцена и ще й позволи да диша по-леко.

Той се съвзе най-сетне от смайването си. Лицето му придоби нормален цвят и си възвърна обичайното съвършенство. Въпреки че устните му се смееха, в сивите очи проблясваше лед.

— А, лейди Джулиана, за мен е, както винаги, удоволствие да ви видя — изрече той с отегчения тон на британски аристократ.

— Ваша светлост — чу се тя да отговаря по правилата, — ще позволите ли да ви честитя? Желая ви да отпразнувате много и щастливи годишнини от сватбата…

Тя не искаше да каже точно това. Стотици пъти си бе повтаряла остроумни, горчиво-сладки, загадъчни и най-вече запомнящи се думи. Но се сети твърде късно за тях. Дукът говореше отново. Какво казваше?

— Предайте най-сърдечните ми поздрави на маркиза и маркизата. — И той се наведе учтиво над ръката й в ръкавица.

Докосването на устните му я накара така силно да се разтрепери, че се уплаши да не би пламъците на свещите да се олюлеят. Той не можеше да не знае какво означава за нея тази целувка. Сигурно бе усетил как треперят пръстите й. Но когато се изправи, той вече не я гледаше. Гледаше усмихнат жената до себе си.

— А сега искам да ви представя съпругата си, лейди Филидия Дашмор, новата дукеса Монтроуз.

Джулиана за малко не извика, дълбоко потресена от хладното отблъскване. Наложи й се все пак, искаше или не, да се обърне към дамата, чието лице придоби сега ясни очертания пред късогледите й очи. В църквата Джулиана седеше твърде далеч от средната пътека, за да види хубостта на младоженката. Сега виждаше кукленско лице с меки букли с цвета на нарцис над високо, изпъкнало чело и очи с цвета на кехлибар. Бели кадифени рози украсяваха небесносинята копринена рокля. В косата й сред свежи бели рози проблясваха диаманти. Прочутата огърлица от сапфири и диаманти, семейно бижу на рода Монтроуз, обгръщаше тънката шия. Дукесата беше несъмнено идеална младоженка — млада и хубава, съвсем здрава и богата.

— Лейди Джулиана — измърмори тя хладно и подаде вдървена ръка. — Колко мило от ваша страна да дойдете на сватбата ни…

— Всичко хубаво, дукесо — Джулиана побърза да пусне тънките, облечени в тясна ръкавица пръсти.

С това мъчението беше вече изтърпяно. Преди да тръгне, тя продължи да се взира още няколко секунди. След като стисна ръка и на последния член на семействата на младоженците, си спомни изненадата на Дашмор. Очевидно не е допускал, че тя ще дойде, нито е желаел присъствието й. Бузите й пламнаха от силен гняв.

— Слава богу, всичко свърши — простена Алфред зад гърба й. — В съседния салон сервират закуска. Искаш ли да се подкрепим? Както чувам, коктейлът от раци не бил за пренебрегване.

— Идете двамата с Лети — каза Джулиана. Пред очите й се размиваха ярките, весели цветове на копринени, сатенени и дантелени рокли. — Аз трябва да поговоря със съдружниците на дядо и да им кажа ясно, че той просто си е позволил да вземе отпуска и изобщо не е с единия крак в гроба. — Преди братовчед й да успее да я спре, тя вече бързо се отдалечаваше.

— Е, най-сетне свърши — въздъхна Алфред.

— Вярваш ли? — Лети наблюдаваше Джулиана как си пробива, вирнала глава, път през тълпата. За разлика от други високи жени, тя не присвиваше глава, за да се направи по-ниска. — Струва ми се някак странна и се надявам да не направи нещо, за което после ще съжалява.

— Кой, Джили? Просто не си представям Джулиана да се забрави. В цял Лондон няма по-разумно момиче. Ти не се ли възхити на достойното й държане? Сякаш познаваше само бегло Дашмор. Сигурен съм, че напразно се тревожиш.

— Щом мислиш така… — измърмори Лети, все още неспокойна. После видя братовчедка си да разговаря с по-възрастен джентълмен и се поуспокои.

— Ела, скъпа, да хапнем от коктейлите с раци.

— Добре — каза тя, но последва съпруга си неохотно.

Щом видя как роднините й изчезнаха в съседното помещение, Джулиана прекъсна незначителния си разговор с джентълмен, който принадлежеше в парламента към политическите противници на маркиза, нейния дядо. Искаше да остане сама, за да подреди мислите си, толкова объркани след срещата с дука.

Въпреки че предпочиташе плодови сокове, сега взе от подноса на един лакей чаша шампанско. Ръцете й трепереха, сърцето й биеше учестено. Може би алкохолът ще поуспокои нервите й.

Без много да се замисля, пресуши чашата на един дъх. Усети в гърлото си студените мехурчета като късчета лед. В същото време и как в нея да се надига яростен гняв и заплашва да даде пълен простор на чувствата й.

Дашмор само дето не я отпъди! Как се бе осмелил дори за секунди да се опасява, че внучката на лорд Кингсблъд няма да знае как да се държи?

Тя остави празната чаша, взе пълна и се оттегли в един ъгъл да наблюдава гостите и да се вслушва в техните разговори. Беше, изглежда, единствената дама, появила се без кавалер.

През двата й сезона в Лондон нито един младеж не се беше заинтересувал от нея. Този разочароващ опит я накара да презира безсърдечните принципи на пазара за невести и лекомислените мъже от каймака на обществото. Не криеше мнението си. Затова матроните си шушукаха, че имала остро езиче, била прекалено сериозна и деспотична, по-лошо дори — прекалено образована, за да си хване съпруг. Изглежда, че и ергените от аристокрацията бяха на същото мнение. Но в обществото поне не бяха обявили публично Джулиана за „непривлекателна“.

Нейните приятелки, които тя все поставяше натясно, само утежняваха положението, като й натрапваха свои далеч не очаровани братя и братовчеди. Когато свърши и вторият й сезон, тя реши да не се подлага никога вече на подобни мъчения.

Но ето че преди два месеца, вече примирена с бъдещето на стара мома, срещна голямата любов. Като наивно момиченце потъна в същите красиви мечти, които преди презираше, и закопня за брак, за деца, и за съпруг, който ще я ощастливява до край на дните й. Наистина беше станала за смях. Единствената й утеха бе, че никой не го знаеше. Не се довери даже на добрата Лети.

Зазвуча валс и дукът поведе съпругата си към балната зала.

 

 

Преливаща от горчив гняв, Джулиана наблюдаваше двойката. Полите на небесносинята рокля се развяваха над лъснатия като огледало под и Джулиана чу коментара на неколцина гости наблизо, които твърдяха, че не са виждали по-красива младоженка.

Чудесно е, че никога няма да се омъжа, помисли си тя сърдито. Светлосиньото не й отиваше. В роклята, която облече тази вечер, също не беше особено хубава. Светлосивият цвят правеше тена й много блед. Под дантелената шапчица гъстата тъмна коса беше вързана на тежък възел, а това не смекчаваше резките черти на лицето й. Но какво значение можеше да има всичко това, след като нито един мъж не й обръщаше внимание?

И все пак… Разумната лейди Джулиана, от години твърдо решена да не се омъжва, си помисли изведнъж за бебетата, които никога нямаше да има и за унизителното съществуване на стара мома. От него няма да я спаси даже положението й на внучка на маркиз. Докато си представяше един безрадостен живот без целувките и нежността на обичан мъж, очите й се изпълниха с наистина неразумни сълзи.

Потисната от музиката и ръкоплясканията на гостите, които възнаграждаваха съвършената хармония на танцуващата брачна двойка, тя отмести поглед и пристъпи в сянката на една колона.

Отначало не забеляза двамата джентълмени, до които се бе приближила. Но после ги чу да споменават дук Монтроуз и се заслуша в разговора.

— … ако щете вярвайте, ако щете недейте — миналата есен Дашмор поиска от лорд Туининг ръката на лейди Филидия, но получи отказ.

— Какво говорите!

— И това далеч не е всичко.

Джулиана се приближи тихо още повече до колоната, която я разделяше от двата гласа. Въпреки че не виждаше мъжете, разбираше всяка дума.

— И какво мислите, защо сватбата става още сега, а не в края на сезона?

Тих смях.

— Защото графът е заплашил дука да го съди за несдържано обещание за брак.

— Сериозно?

— Абсолютно!

Когато Джулиана се наведе, за да не пропусне нито дума, чашата й с шампанско се удари в колоната, падна на пода и се пръсна със звън на матки късчета. Но джентълмените явно не забелязаха нищо, а разговорът им ставаше все по-гротескен.

— Трябва да призная, че дукът го е скроил много хитро. Макар аз лично да не одобрявам подобни похвати. Та Монтроузското абатство е в пълна разруха. Дашмор може да е пропилял наследството си, но си знае задълженията. След като графът не приел предложението му, той се завъртял около една стара мома.

Другият мъж избухна в гръмогласен смях.

— Сега може да забрави грижите си. Туининг ще отпуска на щастливата двойка по четиридесет хиляди годишно.

— Въпреки че не въздишам по стари моми, срещу богати стари моми възражения нямам. Дали не трябва да поогледам дамата, която дукът е изоставил?

— По-добре ще е да поизчакате. Само си помислете за положението на младоженката. След девет месеца истината ще излезе на бял свят. Тогава старата мома ще страда от уязвена гордост и ще приеме, приятелю, с повече готовност ухажването ви.

Отново прозвуча смях. Сега Джулиана не можа повече да се сдържа и пристъпи напред.

— Какво искахте да кажете?

Джентълмените се обърнаха слисани към гневната дама.

— Лейди Джулиана? — подхвана единият и й се стори, че познава този млад парламентарист, който посещаваше понякога нейния дядо. Той се втренчи в колоната, зад която тя се бе скрила и сигурно бе слушала разговора. — Представа нямам какво сте чула…

— Стига — прекъсна го тя нетърпеливо. От една страна, искаше да го накара да се откаже от всяка своя дума, от друга — да разбере цялата истина. — Току-що намекнахте, че лорд Дашмор е постигнал тази сватба с принуда. Как е възможно?

Двамата мъже размениха съчувствени погледи. Колкото и свободно да разговаряха досега, бяха твърде добре възпитани, за да разказват на една лейди скандални истории.

— Не обръщайте внимание на думите ни — настоя джентълменът, за когото тя реши, че е парламентарист, и погледна предупреждаващо спътника си. — Освен това смятахме, че никой няма да ни чуе. Елате, Лесли, чашите ни са празни. Бихте ли ни извинили, лейди Джулиана? Впрочем бих ви препоръчал да не вземате на сериозно казаното от поразвеселени мъже. — Той се поклони припряно и изчезна.

Когато другият мъж го настигна, той му прошепна нещо.

Джулиана разбра само две думи: „лошо държане“.

Няколко секунди тя наблюдава бягството на двамата. После се обърна към брачната двойка, която продължаваше да се носи сама по паркета. Хубавата лейди Филидия сигурно е могла да направи избора си сред голям брой добри партии. Защо тогава баща й е допуснал един обеднял дук да я завлече пред олтара? Освен ако тя наистина очаква дете от Дашмор…

Въпреки че виждаше новобрачните доста неясно, сега отново се увери колко хармонично се движеха двамата. И още нещо й направи впечатление — навеждането на главите и погледите издаваха интимност, която преди й беше убегнала. Сега осъзна цялата ужасна истина. Те не бяха в никакъв случай жертви на гневен баща. Бяха го надхитрили и принудили да се съгласи на нежеланата от него сватба. Джулиана сякаш още чуваше думите на джентълмена. След два-три месеца истината ще излезе на бял свят… Младоженката наистина е бременна.

Джулиана стисна юмруци. Някъде в подсъзнанието й винаги беше дебнало подозрението, че интересът на дука към нейната личност щеше да е нещо прекалено хубаво, за да идва от истински чувства. Защо трябваше да избере тъкмо нея, след като толкова по-красиви и по-млади дами го боготворяха? Сега вече знаеше защо. Защото му трябваше богатство, за да възстанови Монтроузското абатство и да запази земите си. Преди две години тлъстата зестра, която щеше да получи, беше в устата на всички. Дядо й се надяваше по този начин да успее да омъжи внучката си. А тя, колкото и да го обичаше, беше отвратена от тактиката му.

Тази вечер тя осъзна какво унижение дължи на дядо си. Лорд Дашмор се беше сближил с нея само защото беше решил, че тя е последното му спасение. Спомни си потисната вечерта, когато той дойде да сподели с нея новините си.

О, господи, как само се бе изложила… Беше се вкопчила отчаяно в ръката му, беше го умолявала да промени решението си и го беше уверявала, че дядо й ще му помогне, ако наистина го обвинят, че е нарушил обещание за брак. Тогава бе решила, че дукът е твърде горд, за да приеме предложението й. Сега получи много добър урок. Той изобщо не е искал някой да го пази от женитба с лейди Филидия. Беше играл с висок залог и бе спечелил. Ако Джулиана не се беше толкова предпазлива, сега тя щеше да е в положението на булката — впрочем без младоженец. Ставаше й ту горещо, ту студено. В тялото й сякаш трептеше всеки нерв, а по ръцете и краката й сякаш пълзяха безброй мравки. Добавяше се и въздействието на изпитото шампанско. Изведнъж й се стори, че вече няма спирачки. Сякаш щеше да припадне от мъка и срам, и гняв. Излезе решително иззад колоните и взе от поднос още една чаша.

Винаги е била послушната, разумната Джулиана, на която може да се разчита и която върши винаги най-правилното. Никога през живота си не бе проявявала лекомислие или необузданост. Но сега, след като си даде кураж с голяма глътка, изпита завладяващото чувство, че тази вечер е способна на всичко.

Проследи с поглед щастливата двойка, която се носеше по паркета. Как само се наслаждаваха на празненството си, съвсем сигурни, че нищо не може да помрачи щастието им. Каквото и да са сторили, за да постигнат целта си, сега бяха достойна за уважение брачна двойка. Джулиана не можеше да понася повече това лицемерие.

Унизена и измамена, насърчена от шампанското в желанието си за мъст, тя избърза към паркета и застана на пътя на младоженците.

Когато двамата се сблъскаха с нея, тя се усмихна и чу как смутените присъстващи си поемат дълбоко дъх. Не виждаше любопитните погледи, но ги усещаше. Нека зяпат, каза си тя. Сега имаше очи само за лъжеца-дук и неговата изнежена съпруга.

Обзет от лошо предчувствие, лорд Дашмор докосна ръката й.

— Джулиана! — изрече предупреждаващо.

Младоженката чу, че той нарича лейди Кингсблъд на малко име и мекият й поглед стана остър. Тя стисна ядосано устни.

Както Джулиана можа да установи със задоволство, даже красиви жени погрозняват от лоши мисли. Тя вдигна триумфиращо почти празната си кристална чаша.

— Искам да вдигна тост! — извика тя с ясен глас. — За дук и дукеса Монтроуз! За най-сигурния път към брачния олтар. За съпружески радости, които могат да се купят, като се стъпче с крака истинската любов. За четиридесет хиляди фунта стерлинга годишно.

Без да обръща внимание на кресливия хор от гласове, който вече я заобикаляше, тя изгледа шокирания дук и прошепна:

— Ти беше последната ми надежда за щастие. — Произнесе тези думи, само защото вече нямаше гордост и нямаше бъдеще.

Излезе с високо вдигната глава от балната зала, без да обръща внимание на шушукането, която я следваше, Лети изтича след нея.

— Скъпа, моля те, ти не биваше…

— Би ли ми донесъл палтото? — обърна се Джулиана към Алфред. — За днес вече се напразнувах.

Зад себе си чуваше останалите без дъх гласове на сватбарите, които приказваха един през друг, безкрайно ужасени. Никой никога нямаше да я покани вече на светско събитие. Но това не я притесняваше. Докато шампанското течеше в жилите й, тя се чувстваше стоплена, силна и непобедима. Когато се събуди на другата сутрин изтрезняла, сигурно ще да съжалява за държането си. Но не и сега. Но кой знае, може би и утре нямаше да съжалява.