Лора Паркър
Нощна лилия (10)

9

Джулиана реши да отиде чак на другия ден да посети викария, защото не искаше да минава сама покрай горичката, където нехранимайкото я беше нападнал. Освен това Джед Колман щеше да дойде на другата сутрин с неколцина миньори в Блъд Хол, за да вземе продуктите. Ако му покаже скицата, той сигурно ще разпознае мъжа.

Тя си изчетка косата и почна да се облича. Свещникът на нощната масичка хвърляше само слаба светлина, но когато застана пред огледалото, само по риза, гащички и корсет, угаси всички пламъчета, с изключение на едно.

Обикновено се обличаше без помощта на камериерка. Но тази вечер съзнанието за собственото й тяло беше по-силно от когато и да било. Бруталното нападение на порочния мъж я беше отвратило толкова силно, може би тъкмо защото си представяше какво е да те прегръща мъж, когото желаеш. Гледаше неуверено отражението си в огледалото и виждаше висока стройна жена с гъста коса, която й стига до кръста. Дори тясна дантелка не украсяваше бялата памучна риза. Майка й й беше внушила, че такива неща предизвикват неприлични мисли. Това мнение споделяха всички достойни за уважение дами.

Въпреки това Джулиана би желала една дантела на деколтето да поукраси скромната риза. Не че вярваше друг, освен нея или някоя камериерка да я види някога с нея.

Въображението й извика образа на лорд Дашмор. Макар да бе повярвала, че го обича, не можеше да си представи да се появи пред него по бельо и с пусната коса. Само мисълта за това я накара да се изчерви. Немислимо беше също да види дука по нощница и с нощна шапчица на главата. Като си представи този привлекателен мъж в дълга до коленете бяла ленена нощница, тя се разсмя и затули устата си с ръка.

Колко ли неудобно се чувстват дами и господа, когато се запътват в нощта след сватбата към брачното ложе? Джулиана се съмняваше, че двама души по нощници могат да изпитат онези забранени чувства, които я спохождаха в сънищата й. Те щяха по всяка вероятност само да си стиснат ръце и да се оттеглят на противоположните страни на дюшека.

Все още обзета от непозволени мисли, тя си спомни за коприненото бельо на баба си, изкусно бродирано, украсено с дантели, панделки и сатенени розички. Като дете беше питала маркизата за него и бе разбрала, че маркизът не обичал да гледа в спалнята си практични дрехи и предпочитал прелъстителния лукс. Джулиана отново се изчерви. Сега разбираше какво е искала да каже нейната баба. С грозното си бельо Джулиана никога нямаше да замае главата на любовник.

В студената февруарска нощ тя побърза да свали бързо ризата, развърза корсета и го сложи встрани. Срамежлива по природа, никога не се бе занимавала с тялото си, нито бе стояла гола пред огледало. Когато се къпеше, миеше се, без да гледа тялото си.

Но тази вечер, след като за малко не бе изнасилена, си даде сметка колко малко знае за собственото си тяло. Никога не се бе питала дали би харесала на някой, който я гледа. Погледна се импулсивно още веднъж в огледалото. Онова, което видя, я смая.

На светлината на свещите розовата й кожа сияеше. Когато смъкна гащичките до бедрата, откри тънка талия и примамливо извити бедра. Въртеше се наляво и надясно, остави погледа си да се разхожда изпитателно от главата до коленете, прецени стегнатото, закръглено задниче, гладките, стройни бедра. Доколкото можеше да прецени, изглеждаше не по-малко привлекателна от всяка друга жена, беше, може би, дори по-хубава. Най-сетне вдигна високо гъстата черна коса и огледа с чувство за вина гърдите си. Едри и напращели, с тъмнорозови зърна, като розови пъпки. Пред вътрешния й поглед изникна градината. Да, тя е хубава като розите в градината на Блъд Хол. Ако можеше Джош Тревълин да я види сега…

Прогони бързо тази мисъл и пусна косата си като завеса пред гърдите. Сякаш нямаше да позволи никога на Джош Тревълин да я види гола, още по-малко да я докосне с мръсните си пръсти.

Да, но срамните мисли за Джош не се оставиха да бъдат прогонени толкова бързо, колкото комичната представа за лорд Дашмор по нощница. Вместо това си спомни топлата, силна ръка, която й бе помогнала там, край пътя, да се изправи на крака, за палеца, който избърса кръвта от ъгълчето на устните й.

С връхчето на езика потърси раничката на долната устна. Леката болка й напомни за Джош. Ако, за да махне кръвта си беше послужил не с палеца, а с езика…

Шокирана от тези мисли, тя се дръпна от огледалото. Какво й става? Нима нападението на миньора е събудило непристойни мисли? Или почтени момичета се превръщат след подобни изживявания в леки жени? Можеше ли да забрави толкова лесно строгите нравствени поучения на майка си? Що се отнася до Джош Тревълин, колкото по-малко мисли за него, толкова по-добре.

Но бунтарските мисли я преследваха и я отведоха още веднъж към нейния призрачен нощен посетител. Той действителност ли беше? Или сън? Защо не идваше вече при нея? Ако се появеше в този миг… Какво ли щеше да каже и стори? Щеше ли да я намери и той толкова хубав образа й в огледалото, колкото тя самата? Измъчвана от ново чувство за вина, тя се пъхна в нощницата и я закопча до шията.

Когато се покатери в леглото, не знаеше, че е била наблюдавана, а възхищението на наблюдаващия е превишило нейното многократно.

Часовникът удари три и наруши съня на Джулиана, рязко, сякаш ножица разряза картина. Отначало осъзна само тъмнината, забулена от нейния полусън.

После стаята стана светла. До леглото й пламна светлина. Кибритена клечка падна със звънтене в порцеланова чаша и Джулиана погледна към нощната масичка. Нещо погали бузата й, хладно и меко като кадифе. Секунди по-късно съзнанието й възприе аромат на рози.

Тя седна смаяна в леглото. Завивката беше обсипана с рози — тъмночервени и розови като мида. Бели като лилии и червени като корали.

Още преди да се съвземе от изненадата, от тъмен ъгъл на стаята долетя глас.

— Радва ли се моята лейди?

— Дали се радвам? — Джулиана се озърна да види очилата си. После си спомни, че очилата й са счупени. — Да, радвам се — отговори тя и посегна към червена като корал роза. — Но защо го сторихте?

— За да ви направя щастлива. Нали ви казах, че съм приятел.

Тя се засмя и помириса цветето.

— Приятел щеше да се покаже. Къде сте?

— Тук, лейди. — Мекият, дълбок глас насочи погледа на Джулиана към алкова до китайския параван. Така той й даде да разбере, че е наблюдавал преди няколко нощи опита й да го хване.

Но тя не се извини.

— Защо се върнахте?

— За да ви донеса подаръци. — Жестът, който подчерта обяснението му, беше само бегла сянка. — Понеже знаех колко силно си пожелахте рози, аз ги откраднах.

— Откраднал сте ги? — На другата сутрин Джош щеше да е бесен. Но ето че някой го е надхитрил. Тази мисъл я накара да се засмее. — О, приятелю, спечелил сте си опасен мъж за враг. Моят градинар си въобразява, че може да пази една градина по-добре от половин дузина членове на семейство Кингсблъд, взети заедно.

— Харесват ли ви розите?

— Даже много, прекрасни са. — Джулиана поднесе още един цвят към носа си. — В Лондон ще цъфнат чак след три месеца.

— Да, чудесни са — съгласи се той и си помисли за пъпките, скрити под нощницата й. — Една лейди, цялата в рози.

Стресната от промененото звучене на неговия глас, тя придърпа завивката до шията си.

— Кога се върнахте?

— О, аз никога не се отдалечавам много от вас.

Сега в гласа му звучеше нещо весело и Джулиана се изчерви. Сърцето й биеше все по-бързо.

— Защо се върнахте?

Освен пламъка на свещта до нея и танцуващите сенки по стените, не помръдваше нищо. Тогава той пристъпи напред, неясен силует извън нейното зрително поле, който тя можа донякъде да разпознае.

— Вие знаете, милейди.

— Представа нямам — възрази тя, макар да мислеше, че се досеща. Твърде често за душевното й равновесие четеше той мислите й. — Тази тайнственост напряга нервите ми. Покажете се или изчезнете!

Колко дълго трябваше да я притеснява, докато разбере най-сетне кой е? Той тихо се засмя.

— Е, добре, милейди. Чувала ли сте историята за Бъбривия любовник?

— Не, не е възможно… — Тя затаи уплашено дъх. — Напуснете стаята ми! Компанията на призраци ми е противна!

С безшумни стъпки той бързо се приближи към леглото.

— Защо ме отпращате? Не искам да причиня на ваша светлост нищо лошо и ви предлагам само онова, за което мечтае всяка жена. — В края на леглото той спря, полускрит зад завесата. — За какво мечтаете, лейди?

В лилавата сянка тя видя да проблясва светла коса, видя профил, заслужаващ да бъде изсечен от благороден мрамор. Луда ли е? В съществуването на Бъбривия любовник вярваше не повече, отколкото допускаше, че кози могат да летят. Но ако наистина има такъв призрак, той сигурно притежава ораторското изкуство на нощния й посетител.

Тази нощ най-съкровените й мисли я бяха възбудили, бяха превъзмогнали чувството й за свян и разума й. Ако не го спре, какво ще стори? Ще се повтори ли в живота й този миг?

— Наистина ли сте Бъбривият любовник?

Няколко отвратителни секунди се боеше той да не й се изсмее. Нервите й се напрегнаха.

— О, сладка Джили… — прошепна той от сянката. — Хубава като цветето, на което сте кръстена. Във вашето тяло са се преплели корените и магията на шибоя. Изгасете свещта и аз ще отдам дължимото на прелестите ви.

Тя го послуша, без да се колебае. Джулиана угаси свещта и се отпусна върху възглавниците, неспособна да разпознае призрачния силует. На слабата лунна светлина виждаше само сянката му — тя трептеше, отразена, по тавана.

Сега той се наведе над нея и я целуна.

Не знаеше какво бе очаквала. Студеното и влажно докосване на труп? Леденото проникване на смъртта в дъха й? Всичко, само не тази опияняваща човешка топлина.

Тялото й потрепери. С учудване долови, че и той трепери. Вдигна ръка и докосна лицето му, но той не помръдна. Пръстите й сякаш изгаряха кожата му. На скулата му напипа конвулсивно свит мускул. После ръката й се плъзна към слепоочието му и долови учестен пулс. Това беше мъж, а не призрак, не дух.

Когато той вдигна глава, двамата продължиха да мълчат, защото нямаше нищо за казване. Той се изправи. Но Джулиана все още усещаше на устните си неговия вкус и вече й липсваше неговата близост.

— Приятели ли сме? — чу го тя страстно да шепти.

— Да, приятели сме — потвърди тя.

Тя затаи за известно време дъх, докато не чу пак гласа му.

— Аз не съм заплаха за теб. Но тук има други, които не желаят присъствието ти. Върни се в Лондон.

Той напразно очакваше отговор.

— Колко си упорита. Ако искаш непременно да останеш в Девън, не бива да напускаш Блъд Хол. Тук си на сигурно място.

— Закриляш ли ме?

Стори й се, че го вижда да поклаща глава.

— Силите, обитаващи този дом, ще те спасят.

Реалността й се изплъзваше като струя вода. Тя стисна розата в ръката си, приветства бодлите, които се забиха в кожата й.

— Има ли такива сили?

— За толкова важни неща никога не бих те мамил.

— Ако тези сили наистина ме пазят, как е могъл крадец да се промъкне в килера и във винарската изба?

— Защо мислиш, че за кражбата не са виновни тъкмо те?

— Защо им са на тях сирене и вино?

— Може би за да спасят нечий живот?

— А, разбирам — излъга тя. Нищичко не разбираше, освен усещанията си за този миг, който навярно само сънуваше.

— Надявам се, че разбираш — обади се той навъсено. — За в бъдеще не бива да се осмеляваш да напускаш без придружител този дом. Случилото се на пътя би трябвало да ти е за урок.

Тя не искаше да си признае колко дълбоко я е потресло нападението.

— Не ме е страх.

— Но аз се тревожа за теб. — Гласът му стана рязък. — Най-добре ще е да се върнеш в Лондон.

— Не! Не съм в опасност. Нали и ти го каза.

— Между тези стени не си. Но ако хубавата ти главица реши отново да се поразходиш като лекомислено дете из покритите с мъх ливади…

— Аз не съм лекомислена — прекъсна го тя сърдито. — Нито съм хубава.

— Ти си и двете, но си и прекалено вироглава.

— Не ме навиквай!

— Много бих искал да направя и повече от това!

О не, тя не говореше с приятел, а с тайнствен, смущаващ чужденец.

— И какво би направил?

Този път той дълго не отговори.

— Бих те любил.

Думите му връхлетяха върху сетивата й като бурен морски прилив. Мигът на истината, който тя предчувстваше вече от дни, беше настъпил.

Проумя го веднага щом той излезе от стаята. Настъпи потискаща тишина. Бяха останали само ароматът на рози и полъхът на страстта.

 

 

Госпожа Мийд се втренчи в розите в синята ваза, сложена на средата на масата.

— Ако не сте донесли вие розите, милейди, кой тогава ги е внесъл в къщата?

— Не зная. — Джулиана вдигна невинно вежди и не каза нито дума за случилото се изминалата нощ. Изглежда, посетителят беше събрал розите от завивката й и ги беше сложил във вазата.

— Когато влязох тази сутрин в салона, розите веднага привлякоха вниманието ми. Свежи и красиви като през май. Помислих си, че ваша светлост сигурно сте ги откъснала в градината. Но ако не сте била вие, значи е бил градинарят.

— Той има ли ключ от къщата? — попита ядосано Джулиана.

— Не, но може би Том го е пуснал да влезе.

— Възможно — съгласи се Джулиана. Но предполагаше, че Джош би й изпратил по-скоро куп конски тор, преди да му мине през ума да отреже, та макар и едно от скъпоценните цветя.

Когато икономката излезе от стаята, Джулиана се загледа в розите и си спомни странната нощ и изпитаното неописуемо чувство на щастие. За миг се бе оставила да я завладее дълбоката вяра в нещо древно като тази мъглива страна, в която живееше сега. В далечни времена из западните блата са бродили гигантски езически божества. В мрака на бедняшките си колиби смъртните са треперели и са се молили да дойде новото светло утро. По онова време необясними магически сили са държали света в ръце, за да не се разпадне. В такъв свят хората са вярвали в духове като Бъбривия любовник. Да, но той я беше целунал. Затова тя знаеше, че във вените му тече човешка кръв.

Толкова много други въпроси оставаха без отговор. Кой е той? Откъде идва? Как тъй влиза и излиза незабелязан? На кого трябва да разкаже за него? Щяха ли да й повярват? Как би могла да докаже, че той съществува?

Момиче, ако споделиш с някого, че приемаш в нощен час Бъбривия любовник, ще се озовеш в лудницата, предупреди се тя весело и стана. Взе от вазата една жълта роза, прекърши дръжката и я пъхна в деколтето на кафявата си копринена рокля.

Никой не биваше да разбере кой й е донесъл розите. Дори тя самата ще се съмнява в този факт, ако има и друго обяснение за появата на розите в къщата. Може изобщо да не са от градината на Блъд Хол. Колкото й да не й се искаше, но за да задоволи любопитството си, трябваше да отиде в градината.

Джош подкастряше плета извън стената. Този ден беше по-хладно и той носеше вълнен шал и ръкавици без пръсти. Джулиана загърна зиморничаво рамене в червената пелерина, готова за упоритото мълчание на градинаря в отговор на нейните въпроси.

Очевидно не е трябвало това да я тревожи. Щом я видя да се приближава, той веднага я нападна.

— Значи ваша светлост наложи все пак волята си! Най-хубавите рози — изчезнали до една! Надявам се, че вече сте доволна!

— За какво говорите? — сопна се Джулиана. Словесен двубой с този нахакан тип щеше да й дойде добре, защото все трябваше някак да намери отдушник за чувствата си.

— Наистина ли не бяхте вие? — Гласът му беше пропит от сарказъм. — Елате с мен! — Той тръгна бързо към вратичката, а там й стори път. — Какво ще кажете? — С широк жест посочи розовите храсти. Наистина — нито един цвят не се беше разтворил на утринното слънце. — Една не е останала! — извика той.

Джулиана се дръпна инстинктивно от градинарската ножица, която той размахваше. Толкова ядосан още не го беше виждала. Трябваше ли да признае къде са розите сега? Но той не беше ли просто неин слуга? Пък и градината не е негова, а на семейство Кингсблъд. Значи няма от какво да се бои.

— Не зная как розите са се озовали в къщата. Тъй или иначе, сега са във ваза, сложена на масата.

— Ами! — Дръпна се той ядосан. — Аз мога да ви кажа как са се озовали там! Вие сте ги откраднала!

— Не е вярно! — изкрещя тя в гърба му. — Но дори да съм го направила, нямате право да ме упреквате. Това е моята градина и щеше да е мое пълно право да отрежа розите. Но не съм го сторила.

Той беше втренчил в нея очи, закрити от шапката — един от навиците му, според нея по-отвратителен от всички останали.

— Значи розите са в къщата?

— Нали току-що това казах — натърти тя, готова за сблъсък.

— В синя ваза?

— Да. Но откъде знаете? Или именно вие сте сложил цветята в тази ваза?

Сега той сякаш се поотпусна. Обърна се към нея, свали градинарската ножица и видимата долна част на лицето му придоби странен израз.

— Това е нещо друго — отбеляза той с необичайна мекота.

— Какво искате да кажете?

Джош сви рамене, немногословен както винаги.

— Това вие трябва да ми обясните! — Тя скръсти решително ръце на гърдите. — И няма да помръдна, докато не го сторите.

Преди да каже нещо, той сякаш претегли възможните последици от мълчанието си.

— Няма човек, от когото да ме е страх. Но призраците предпочитам да оставя на мира.

Тя се сви смаяна.

— Какви призраци? Какво знаете за тях?

Джош избухна в гръмогласен смях.

— Да можеше сега да си видите физиономията, милейди! Наистина ли вярвате в духове?

— Не е ваша работа в какво вярвам! — изсъска тя, възмутена от веселото му настроение. — Но в какво вярвате вие?

— Ами вижте — въздъхна той, след като се поуспокои от неудържимия си смях, — твърде много мъже не биха приели тази длъжност. Питайте икономката. Причината е, че в градината се разпореждат духове. Но Джош Тревълин се разбира чудесно с духовете. Тъй че, ако те пожелаят в къщата да има рози, да заповядат и да си вземат.

Джулиана присви очи.

— Наистина ли искате да ме убедите, че призраците на Блъд Хол са откраднали цветята?

Той вдигна отегчено рамене.

— Щом не сте била вие…

Насили се да премълчи отговора, който й беше на езика.

— Известен ли ви е призрак, когото наричат Бъбривия любовник?

— А, ясно — ухили се той, — призрак, който ухажва глупави момичета и стари моми. С него се оправдават глупавите гъски, които явно не знаят какво е онова, дето се крие в панталоните на момчетата и им е надуло коремите.

Джулиана се изчерви притеснено. Наистина трябваше да предположи, че той ще използва случая, за да я обиди още веднъж.

— Отвратителен тип! — измърмори тя и избяга от градината.

Един час по-късно Джед Колман пристигна с кола и двама миньори. Джулиана наблюдава мъжете от прозорец на втория етаж, докато те натовариха колата. После слезе бързо на двора.

— А, добро утро, лейди Джулиана! — извика Джед.

— Добро утро, Джед — отговори тя и кимна на двамата му спътници, които мачкаха притеснено каскетите си. — Получихте ли всичко необходимо?

— Да, и много ви благодарим, милейди.

— Това ще е най-хубавият вторник на Сирни Заговезни от години насам — каза един от мъжете и си свали с уважение каскета.

— О, радвам се — засмя се тя. — Джед, може ли да ви кажа няколко думи? — помоли го тя и тръгна към къщата.

Ръководителят на мината заповяда на миньорите да се върнат в селото без него и последва Джулиана. Колата напусна бавно двора и Джулиана се обърна отново към Джед.

— Как върви в мината?

— Там е спокойно като в гроб.

— Чудесно. Но имам още един въпрос. — Тя извади скицата от джоба на роклята, разгърна я внимателно и му я подаде. — Познавате ли този мъж?

— Естествено — това е Роб Уийл. — Джед присви учудено вежди. — Защо ви е портретът му, милейди?

— Аз го нарисувах. — Джулиана взе скицата от ръката му и я вдигна към светлината. — Вчера го видях в църквата и си казах, че ще е интересен модел. Добре ли съм го улучила?

— Мисля, че сте го поласкали, милейди. Той е по-грозен от греха, освен това е и коварен дяволът.

— Защо не го уволните?

Джед поклати с въздишка глава.

— Защото няма да е разумно. Хората го обичат.

Тя разбра, че Колман от една страна презира този мъж, но от друга сякаш се възхищава на Уийл заради влиянието му сред миньорите. Джед беше твърде интелигентен, за да подценява хората, които го предизвикват.

— Каквото и да решите, Джед, оставям ръководството на мината Малък Хангмън във вашите умели ръце.

— Благодаря, милейди, няма да ви разочаровам.

— Вярвам ви.

След като се сбогуваха, тя остана известно време на двора, наблюдавайки как кокошките кълват зърната, които госпожа Мийд им хвърляше.

Сега нападателят имаше име. Роб Уийл. Защо я беше нападнал? Нали трябваше да знае какво го заплашва за нападение на една лейди Кингсблъд?

Вгледа се замислено в скицата. Маркизът й беше обяснил, че всеки проблем може да бъде решен, ако човек разсъждава логично. Трябва да се вземат предвид всички възможни мотиви, които се крият зад привидно безсмислена постъпка. Така се стига в края на краищата до истината. Роб Уийл положително преследваше с нападението си съвсем определена цел. Но каква?

Мините Кингсблъд бяха окупирани от чартисти, които ревностно се мъчеха да подстрекават работниците. Както Джед Колман й каза, Роб Уийл бил сред привържениците на това течение. Искал е, изглежда, да провокира семейство Кингсблъд. И понеже тя беше единствената от семейството, което живееше сега тук, избрал е нея за мишена. Тя не беше забравила камъка, паднал през прозореца в антрето. Но тъй като не последваха други нерадостни произшествия, престана да е непрекъснато нащрек. Едва след нападението на Уийл почна да внимава.

Нали е жена, за него беше лесно да употреби сила. Щеше ли наистина да я изнасили, ако Джош Тревълин не й се беше притекъл овреме на помощ? Съмняваше се. Но какво смяташе да спечели Роб Уийл с нападението си? В съда нейната дума щеше да е срещу неговата. Тя щеше да свидетелства, че е станала жертва на неговата бруталност и в никакъв случай не го е канила на любовна среща. Но той щеше да твърди обратното.

Изведнъж прекъсна мислите си. Нейната дума срещу неговата! На една дама щяха по-лесно да повярват, отколкото на един работник и ако я беше изнасилил, щяха строго да го накажат. Но ако е искал само да я унизи? Въпреки това щяха да го осъдят, защото никой обикновен гражданин не биваше да напада дъщерята на аристократ. Само че на процеса той щеше да има желана възможност да заяви публично, че тя го е прелъстила. Някои хора щяха да му повярват или поне да се усъмнят в казаното от лейди Кингсблъд. А това щеше да е достатъчно, за да се настроят работниците срещу семейство Кингсблъд и да бъдат подтикнати да запалят фитила на бунта.

Погледна отново ръбатото, примитивно лице, което бе нарисувала. Този мъж беше ли достатъчно умен, за да измисли толкова изтънчена интрига? Или изпълняваше указанията на интелигентен водач?

Ще разбера това, Роб Уийл, прошепна тя. Във вторник, на карнавала…