Лора Паркър
Нощна лилия (20)

19

— Лондон? Защо?

Той я гледаше с любов. Тя го очакваше, но не както обикновено — в леглото. Този път стоеше напълно облечена пред него. Поне десет запалени свещи свидетелстваха, че вече няма нужда от закрилата на мрака, за да го приеме. Колко ли поли носи под жълтата муселинена рокля? И колко ли време ще му трябва, за да разплете плитката, вдигната като корона?

— Защото трябва да се срещна в Лондон с един човек — отговори той.

— С дядо?

— Тъй като работя от вече почти година за него — близо е до ума. Но не се притеснявай, няма от какво да се боиш.

Трябваше ли да му обяснява какво й внушава страх? Щом научи, че тя е бременна, маркизът ще я накара да се омъжи за Ейдриън Лингейт.

Двамата мъже, които най-много обичаше, щяха да решават заедно нейната съдба. Но тъкмо защото тази мисъл й се струваше толкова примамлива, тя беше за нея и непоносима. Защото вече не тя щеше да решава какво ще стане с нея. Ако бракът й се окаже грешка, ще може поне да се утешава с мисълта, че решението не е било нейно. Досега винаги се бе държала разумно и прагматично. Но в присъствието на този мъж вече сама не можеше да се познае. Вече не беше лейди Джулиана, нравствената Джулиана. Още по-малко внучката на маркиза на Илфракомб или независимата, горда аристократка. Близо до Джош се чувствуваше дива като вятъра над мъховете, непредвидима като бурите в Атлантика, безпомощна като лодка без гребла, понесена от вълните на страстта, която той събуждаше в нея само щом прекрачеше прага на китайската стая. Дано остане така. Но бракът щеше, може би, да промени всичко.

— Обещай ми да не му казваш нищо за нас.

Няколко секунди той мълча със сериозно лице.

— Това никога няма да обещая. Не се срамувам от любовта си. Ако ти се срамуваш, ще ти се наложи да свикнеш с това.

— Разбира се, че изобщо не изпитвам срам. — Видя го как се ухили, млъкна и вирна брадичка. — Прави каквото щеш. Дядо знае, че никога отстъпвам, ако вече съм взела решението си.

— В такъв случай трябва да приемеш, че и аз притежавам не по-малка сила на волята. Но не съм тук, за да споря с теб, а за да се сбогувам с много нежност. — Той се приближи към нея и се засмя, когато тя се дръпна. — Какво значи това? Седмици наред ме посрещаше с радост. А тази нощ ме отблъскваш?

— През онези нощи ти беше моят тайнствен любовник. Сега си благородникът Ейдриън Лингейт.

— Духни свещите, лейди, и хайде да си лягаме.

— Не.

Той пристъпи към нея и се довери на силата на погледа си. Но тя не се предаде толкова лесно. Вече само на ръка разстояние от нея, той я прегърна през раменете. Тя беше само няколко сантиметра по-ниска от него, не беше някое дребничко момиченце, чиято глава може да притисне под брадичката си. После той я прегърна и долепи буза до нейната. Тя вдишваше чистия дъх на кожата му, наслаждаваше се на неговата топлина, искаше да докосне лицето му с устни, да отвърне на страстните му целувки. Но се пребори с почти непреодолимото изкушение, въпреки че той я притискаше все по-силно към себе си. Гърдите й усещаха ударите на неговото сърце. Ръцете му галеха бавно гърба й, не за да свалят роклята, а просто за да я погалят.

Победена от топлината му, тя усещаше как съпротивата й се топи, как желанието й расте. Неговата нежност беше оръжие, много по-могъщо от грубата сила на Роб Уийл. Бруталният нехранимайко щеше може би да я изнасили, но никога нямаше да събуди чувствата, които я караше да изпитва ласката на Джош.

Изведнъж си наложи да овладее желанията си и да се присмее на себе си.

— Колко непочтена игра играеш с любовта… Ще лежа само час в леглото до теб. После ти ще изчезнеш, а аз ще мога най-сетне отново да правя каквото ми харесва.

Той долови заканата в гласа й, отпусна прегръдката си и се загледа в лицето й.

— Внимавай само да не вършиш глупости, докато ме няма! Ако остана с впечатлението, че си прекалено лекомислена, за да се грижиш за себе си…

— Не се тревожи. Сред тези стени съм на сигурно място.

— Е, да — съгласи се той и я пусна, — и аз мисля така. Но ако възникнат някакви трудности, трябва да осведомиш Джед Колман. Скоро ще бъдем отново заедно.

— Аз не съм чак толкова сигурна. — Божичко, как само я гледа — сякаш ще я погълне с кожата и с косата…

— За да ти докажа доверието си, тази нощ няма да те притеснявам.

Тя отстъпи крачка назад, неспособна да мисли ясно, когато той е толкова близо до нея.

— Кога заминаваш?

— Липсвам ли ти вече? — попита той усмихнат и хвърли бърз поглед към леглото. — Всъщност исках да спя при теб. Но ако не можеш да ми посочиш основателна причина, поради която да го направя, ще си тръгна.

— За нищо на света не бих те задържала — отговори тя с меден глас.

— Щом тази утешителна мисъл ще ме съпътства, раздялата ще мине бързо като сън. Какво ще кажеш за една последна целувка?

— Не.

— Момиче, ти наистина можеш да подлудиш един мъж. — Той бръкна с въздишка в джоба на сакото си и извади нещо. — За спомен.

Джулиана протегна ръка и той сложи в нея тясна гривна, направена от мънички златни сърчица.

— О, колко е хубава! — каза смаяно Джулиана.

— Беше всъщност предназначена за друга, но си казах, че и ти ще можеш… — Той видя болката, изписана на лицето й, и престана да се шегува. Все пак, макар да не искаше да си го признае, нежеланието й да го целуне го беше засегнало дълбоко. — Не, не е вярно. Купих я за теб, когато върнах Тес в Йоркшир. — Той посегна към гривната и я закопча на китката на лявата й ръка. — Щом я погледнеш, ще си помислиш за мен. — Той целуна пулса й, докоснат от златните сърца. — Щя я носиш ли? Обещаваш ли ми?

Тя вече не се доверяваше на гласа си, затова само кимна.

— Тогава да тръгвам. — Той прекоси стаята и посегна към издатината, отваряща тайната врата.

— Почакай!

— Да? — попита той и се обърна.

— Как трябва да те наричам?

— Наричай ме свой любим, Джили. — Той сви усмихнат рамене. — Наричай ме както искаш.

— Джош?

— Бащиното име на майка ми, която е родена в Корнуел, е Тревълин, а нейният баща се е казвал Джошуа. Кръстен съм на него.

— На добър час, Джош! — извика тя след него, преди той да изчезне в тъмния отвор на тайния ход.

Той хвърли усмихнат поглед през рамо.

— Най-късно след седмица съм отново тук. Пази се добре, Джили.

Следващите дни тя прекара в странно летаргично състояние. След продължилото седмици присъствие на гости, сега остана изведнъж без компания и не знаеше къде да се дене. Упоритият пролетен дъжд, който валеше над Девън, откакто Джош бе заминал, не подобри настроението й. Затворена вкъщи, прочете няколко романа, докато сивите облаци не почнаха да се разсейват.

На сутринта на четвъртия ден грейна слънце. След закуска Джулиана заповяда да впрегнат понито в колата и не обърна внимание на възраженията на госпожа Мийд. Тъй като щеше да кара, не пристегна много корсета, за да не й пречи на движенията и се отказа от тежкия кринолин.

Като огромен цвят се вееше на вятъра широката пола на роклята й на лавандуловосини и бели райета. Само за няколко дена сред младата зеленина се беше проснал дебел килим от жълтуга и пирен. Над мъховете се носеха силният дъх на влажна пръст и соленият дъх на морето. Сенките на облаците се гонеха през долините, а синьото небе будеше изпълнени с копнеж спомени за очите на Джош Лингейт.

Джош… Колко често мислеше за него. Държеше здраво юздите, но гледаше и златното синджирче, което блестеше на китката й до лявата маншета. Беше купил гривната още преди да научи от Алфред, че е бременна. И още преди да изчезне, й беше направил предложение за женитба. Въпреки всички измамни маневри и лъжи, с които се отличаваха досегашните им отношения, той я обичаше. Само да беше сигурна, че чувствата му няма да се променят. Тези съмнения я възпираха да му каже „да“.

Но, може би когато се върне… Тя отпусна юздите, даде свобода на понито и се облегна на седалката. След малко свали шапката. Обичаше да усеща слънцето и вятъра на лицето си, удоволствие, което си позволяваше рядко, защото й се налагаше да го плаща със зачервени бузи и лунички.

Пътуваше вече от часове без цел, когато пред нея се издигнаха комините на мината Матък Хангмън. Още преди да стигне тесния път, който водеше към морския бряг и територията на мината, спря понито. Не искаше да отива там, където я спохождаха лоши спомени. Често се опитваше да убеди себе си, че хората сигурно нямаше да я замерят с камъни и само за кратко са загубили самообладание, понеже катастрофата в мината ги е изпълнила с мъка и гняв. А лейди Кингсблъд се бе оказала много подходяща мишена за народната ярост. Въпреки това потрепери от нахлулите зловещи спомени за онзи следобед. Когато обърна колата, за да се прибере, дръпна малко прекалено силно юздите.

И тогава видя Роб Уийл. Можеше да размаха камшика и да подкара кончето по-бързо. Но той вече я беше видял и тя нямаше да бяга. Вместо това пое с колата покрай скалите с намерение да мине покрай Уийл. В последния миг той вдигна ръка. Тя се уплаши да не би мъжът да посегне към юздите и пришпори понито.

— Добър ден — поздрави тя с ледения тон, който й беше присъщ, когато се налагаше да се справя с неприятности.

— Милейди… — Той вдигна учтиво каскета. — Хубав ден, за да си побъбрим.

Тя издържа погледа му и дори не премигна.

— Ако искате да обсъдите условията си за труд, обърнете се към господин Колман.

— Не става дума за мината — усмихна се коварно Роб Уийл. — То жена и без туй не разбира от тия неща.

— В такъв случай какво обичате? — попита тя с надеждата, че ще възприеме нервността й като нетърпение.

Той скръсти бавно ръце на гърдите.

— Малко повече внимание.

— Вие печелите много добре.

— Не става дума и за това. — Той протегна ръка да потупа кончето по врата. Но тя разбра, че се кани да й попречи да избяга. — Зная някои неща, които могат да ви заинтересуват.

— Като например?

— Ами за мъжа, който работи за вас и нарича себе си градинар.

Джулиана вдигна вежди.

— Та какво ви е известно?

— При срутването в мината го видях отблизо. Той не е градинар, а шпионин.

— Какво?

— Той работеше тук, преди мъжете да го изгонят.

— А защо са го сторили?

— Защото подстрекава към безредици — натърти Уийл, погали понито по хълбока и се приближи към Джулиана. — Защото срутването не беше нещастен случай, а последица от взрив, предназначен да предизвика катастрофата.

— Господин Уийл, изрекохте тежко обвинение. Защо не сте споделили съмнението си нито с господин Колман, нито с шерифа? Все пак от катастрофата измина цял месец.

— Така е… — Той присви пресметливо очи. — Да, но щяха ли да повярват на човек като мен, ако обвини градинаря на ваша светлост?

Язвителният му тон накара пулса й да забие учестено.

— Това обяснение не ме убеждава.

— Ами той непрекъснато се въртеше край вас. — Роб Уийл се ухили победоносно. — А преди няколко седмици ви целуна ей там, на онзи хълм. Аз ви видях.

Ледени тръпки преминаха по Джулианиния гръб, сякаш облак закри слънцето.

— Имате мръсно въображение, господин Уийл, освен това, изглежда, ви доставя удоволствие да очерняте хората — отговори презрително тя. — Ако се бяхте вгледали по-добре, щяхте да видите, че не му позволих току-така да ме целуне, а се съпротивлявах и отблъснах градинаря. Разбира се, че не можех да понеса безсрамието му и веднага го уволних. Оттогава той не е стъпвал в Блъд Хол. Можете да попитате когото си щете.

— Зная какво видях — настоя той. — Освен това някои хора се питат защо една лейди пътува сама с градинаря си посред нощ.

— Аз също мога да разказвам истории — изсъска тя, — за това, да речем, как преди няколко седмици ме нападнахте!

— Брей, само че ако аз кажа как е било, ще видим на кого ще повярват. — Той погали с голямата си мръсна ръка хълбока на понито, което го удари с опашка. — Тъй де, защо не ме обвинихте? Защото харесвате Роб Уийл? — Той се втренчи в разкопчаната й яка, в развълнуваните й от учестеното дишане гърди. — Дали да не се опитам още веднъж? Дали не ми се опряхте само защото вашият градинар се оказа наблизо? Имахте може би намерение да го срещнете в храсталака и да запретнете за него поли?

Тя вдигна възмутена камшика. Но той предвиди намерението й и веднага отскочи.

— Това ще си го платите! — изкрещя той, но не посмя да се приближи. — Колко благовъзпитана и колко арогантна лейди! Впрочем не чак толкова горда, та да не разкопчее, когато й скимне, дюкяна на един градинар! Но сега ще чуете какво ще ви каже Роб Уийл!

— И защо, ако мога да попитам?

— Ами защото има неща, които не знаете. Тревълин е подстрекател. Миналата зима се опита да вдигне във въздуха машинното отделение. Видях го как сложи взривното вещество.

Той явно не подозираше, че Джош й е казал истината.

— Вие ли бяхте човекът, предупредил господин Колман?

Уийл сви рамене.

— Такива неща си ги решаваме между нас. Но после Тревълин се хвана на работа в Блъд Хол. — Той присви очи. — В тази част на Девън чартистите ги представлявам аз. Маркизът никога не е заявявал открито какво е отношението му към профсъюза. Кой може да каже дали не е възложил на Тревълин да вдигне машинното отделение във въздуха, а после да ни припише саботажа?

Той много се лъжеше, но заключенията му звучаха убедително и ако хората някой ден научат, че Джош ги е шпионирал по заръка на маркиза, те ще повярват на версията на Уийл.

— Слушам ви.

— Чудесно. Тревълин е известен предател. Някои от нашите хора могат да се закълнат в съда, че ужасната експлозия в мината е негово дело. Какво ще си помислят хората, ако разберат, че внучката на маркиза се е забъркала с убиец? Тогава миньорите ще обесят Тревълин. В блатата нощем може всичко да се случи.

Тя прехапа замислено устни. Ако почне да настоява, че Джош е невинен, мъжът ще се досети, че тя знае повече, отколкото си признава.

— Господин Уийл, вие сигурно сте мислили по какъв начин това може да бъде предотвратено?

— Разбира се — потвърди самоуверено той.

По каменистия път отекнаха стъпките на човек с ботуши и двамата погледнаха към мината. Неколцина работници току-що бяха завършили смяната и си отиваха у дома. Джулиана не желаеше да я сварят на дълъг разговор с Уийл, затова го подкани:

— Какво искате да кажете?

— Преди всичко искам да получа мястото на Джед Колман. И без туй повечето мъже слушат мен.

— Това не мога да го реша аз. Джед работи за маркиза. Следователно ще трябва да се обърнете към моя дядо.

Уийл събра вежди, но трябваше да признае, че тя има право.

— Щом е така, ще трябва да кажете добра дума за мен. Освен това трябва да ми платите за мълчанието, в противен случай ще разкажа на всичко живо за похожденията ви.

Джулиана с мъка сдържа гнева си.

— Колко?

— Два фунта седмично.

— Два? Та това прави над сто фунта годишно! Невъзможно! Не разполагам с толкова много пари.

— Това си е ваш проблем. Ще ги намерите. — Той чу приближаващите се крачки и хвърли поглед през рамо. — В края на седмицата си искам парите за четиринайсет дена. Ще ви осведомя кога и къде да ги платите. — След това той свали за поздрав каскета и заслиза бързо по пътя между скалите. Без да поглежда назад, Джулиана потегли бързо в противоположната посока. Ето че Уийл има последната дума, призна си тя неохотно. Още по-болезнено я притискаше опасността той да слиса с полуистини и тромави лъжи нейния дядо и Джош — двамата мъже, които най-много обичаше…

Като пристигна, тя се запъти към градината, в която след разговора си с Алфред не беше стъпвала. Тук се чувствуваше най-близко до любимия, въпреки че той беше в Лондон.

С мъка отвори вратичката. Отначало реши, че някой я е залостил отвътре. Но грешеше.

Когато натисна с все сили, вратичката най-сетне се отвори. Някак смътно усети, че някой иска да й попречи да влезе. Но вече между стените, нямаше чувството, че не е добре дошла. Никога не беше възприемала толкова силно магията на това море от цветя. Тя затвори вратичката и се облегна на нея. Не бързаше да наруши със стъпките си съвършената красота.

На лъчите на пролетното слънце на всяко стъбло, всеки храст, всяка клонка ярки цветове напомняха за пъстрото изобилие на летен панаир. Жълти, кайсиеви, розови, тъмночервени и бели рози се надпреварваха да привличат вниманието на госта. Спрял на някой по-особен цвят, погледът веднага биваше привлечен от друг, още по-красив. Рози, олеандри, порцелановосиня зъбна трева, бял и лилав люляк, червено мушкато, кадифени индиговосини хортензии — всички предлагаха на сетивата радостен празник и изпълваха въздуха със смесица от замайващи аромати.

Под закрилата на огромни папрати растяха лавандула и градински теменуги. По-приглушени бяха цветовете на дивите моркови, мащерката, розмарина и незабравките.

Беседка от диви рози и орлов нокът, екзотичен оазис в полусянка, привлече Джулиана към една пейка. Когато седна, топлината на огрения от слънцето камък проникна през полите й и тя отново се почувства добре дошла.

С удоволствие свали шапката и ръкавиците и вдигна лице към слънцето, проникващо през шарената сянка. Но приятното чувство не остана задълго. Прекалено много грижи дебнеха в нейното подсъзнание, а нямаше кой да й помогне.

Никога не беше възприемала толкова болезнено разстоянието между Блъд Хол и Лондон. Ако пише на дядо си и помоли за помощ, писмото ще стигне едва след два или три дена. Още толкова време щеше да измине, преди да получи отговора му — ставаше седмица. Но ако Роб Уийл се появи още по-рано…

Спомни си с ужас погледа му. Бе вперил в нея очи, като гладен вълк, съзрял най-сетне жертвата си. Дали не рисува във въображението си нейните любовни нощи с Джош? Каква ужасна мисъл!

Не бива да подценява заплахите му. Доскоро се съмняваше дали е достатъчно умен, за да изплете интрига. Сега беше вече убедена в противното. Без скрупули и с огромно удоволствие щеше да разруши и нейния живот, и доброто име на семейство Кингсблъд. Но щом се стреми към по-висок пост, не можеше ли да използва това в своя полза? Трябваше да му предложи нещо, за което той никога не се е осмелявал и да помисли. Не, невъзможно, та нали само маркизът можеше да му осигури желания авторитет. А щеше да мине време, преди дядо й да разбере за нейните затруднения. Какво ли щеше да предприеме междувременно Уийл?

Имаше още един проблем, за който трябваше да осведоми дядо си и баба си… Искаше й се да го стори колкото може по-късно. Но може би тъкмо сега, докато тя седи в градината, Джош се среща с маркиза и му казва, че Джулиана чака дете от него. Как да пише на дядо си за Уийл, без да спомене състоянието си?

Бременността все още й се струваше нереална. Понякога й се виеше свят. Иначе не усещаше никаква промяна, освен леко набъбване на гърдите и смътното чувство, че в корема й нещо расте. Но това беше изпитвала и през любовните нощи с Джош. Дрехите все още й ставаха. Ако доктор Маклинтън не я беше прегледал, изобщо нямаше да знае какво става в тялото й. Бебе от нейния градинар — това сигурно щеше да изложи семейство Кингсблъд, тъй че заплахите на Уийл бяха излишни. И все пак не се срамуваше от стореното. Но нямаше и да се остави да я принудят да се омъжи само за да бъде запазено благоприличието. Освен това дори този брак нямаше да спаси любимия мъж от обвиненията на Уийл. Миньорите скоро щяха да научат, че шпионинът Джош Тревълин, когото бяха пребили, още е жив. Те няма да разберат, че се е наел като градинар, за да ги защити и никога не е искал да им причини зло.

— Къде отиде храбростта ми? — прошепна отчаяно тя. Предишни генерации Кингсблъдовци са били принудени да понасят и по-силни удари на съдбата. Историята за капитана и неговата любима беше само една от легендите. Съвсем наскоро маркизата й разказа за скандала, който едва не е разрушил щастието й с маркиза.

Джулиана се озърна в тихата градина, толкова отдалечена от грижите на света. Изглежда, това е било любимото място и на капитана и неговата лейди. А лейди Реджина каза, че дойде ли й времето да умре, най-много би желала да заспи заедно със съпруга си в беседката с рози и никога вече да не се събуди. Защо и Джулиана не изпитваше същото непоколебимо доверие в съдбата, каквото и да й донесе тя?

Усети как очите й се затварят. Пътуването през блатата я беше уморило. Сред бръмченето на насекомите и лекото шумолене на листата, тя задряма.

Още преди да отвори очи, знаеше, че е спала дълго. Слънчевата светлина вече не проникваше в беседката и Джулиана зъзнеше. През вените й сякаш преминаваха студени потоци. Беше се свлякла от пейката върху каменните плочи.

Отвори бавно очи и се взря учудено в студената мъгла, която обгръщаше градината, пропъждаше топлината и помрачаваше багрите. По краищата на облаците се влачеха повесма като надигащи се вълни. Въздухът миришеше на дъжд и гнило, хладна роса мокреше лицето й. Отначало не забеляза как мъглата променя очертанията си. После завесата й се раздра пред очите й, оставяйки след себе си подвижни сребърни петна.

Изведнъж чу нещо, но не беше естествен шум — на капеща вода или клони, които стържат по камъните на пътеките. Трептенето на човешки дъх, издаващ дълбока загриженост, докосна бузата й. Явно не беше сама. С нарастващ страх се озърна.

Тя чу ридание и скочи. Беше несъмнено звук, издаден от човек, реален миг на смъртността, сега не нейната, помисли си почти успокоена, но толкова потискаща. Риданието идваше от живия плет до отсрещната стена и тя тръгна към нея.

— Кой е? Ранен ли сте?

Плътен облак мина като воал край лицето й. Тя бръкна в джоба да извади очилата, но не ги намери. Навярно бяха паднали на земята. Когато се обърна, за да ги потърси, сивият облак се разкъса и тя видя размития силует на млада жена, застанала с гръб към нея. Беше мъничка и нежна, с учудващо тънка талия сред богатите дипли от златиста коприна — и беше на двеста години.

Още преди силуетът да се обърне, Джулиана разбра кой стои пред нея. Руси къдрици обрамчваха класически красиво лице. Странно, но Джулиана виждаше тисовия плет през слабичкото й тяло. Наистина беше дух.

По-скоро смаяна, отколкото уплашена, тя въздъхна. Едва сега осъзна, че беше затаила дъх.

— Лейди Кингсблъд? — Сама не знаеше защо заприказва духа. Обикновено хората не си бъбрят с призраци, ако се изключат ексцентричните приумици на лейди Реджина.

Призракът вдигна ръка, от която се издигна трептящ сребърнобял пламък, и й помаха да се приближи. Джулиана се отзова сякаш омагьосана на поканата. Градината ставаше все по-тъмна. Отвъд светлия кръг от пламъка светът беше изчезнал.

Докато се приближаваше към магическия огън, тя виждаше все по-ясно лицето на дамата. Портретът в галерията беше изпълнен в обичайния стил от времето на Чарлс I. Но дамата на капитана — странно, че името й никога не се споменаваше — беше толкова красива, че дори изтънченото изкуство на художника не му правеше комплимент. Класическите черти се съчетаваха в съвършена хармония. Неземна. Въпреки това Джулиана не се съмняваше, че този призрак е огледално отражение на жената от плът и кръв.

— Какво искаш от мен? — прошепна тя с надеждата, че извън стените на градината никой няма да я чуе.

Дамата вдигна обвиняващо пръст.

— Помогни ми! Ти го отпрати, а той трябва да се върне!

Макар да не се чу глас, за Джулиана думите прозвучаха като удари с чук. Гневни вълни прииждаха насреща й, последвани от дива болка, от която й се късаше сърцето.

— Кой трябва да се върне? — попита тя, преливаща от горещо съчувствие.

— Моят любим — и твоят! — отговори призракът. — Смъртта чака. И трябва да й се плати. Заради теб спасих живота му. А сега ти ще уредиш сметката!

Джулиана потрепери, обгърната от нови вълни на ярост.

— За чия смърт трябва да платя? Джош ли имаш предвид?

— Трябва да измамиш смъртта. Иначе сме загубени завинаги!

В очите на призрака светеха сълзи. Джулиана усети смаяна как текат и по нейните бузи.

— Прости ми — прошепна тя уплашено. — Не съм искала да ти причиня мъка. Какво трябва да направя?

Но духът отстъпи назад и отнесе светлината със себе си в мрака.

— Не! Почакай! — извика Джулиана и избърза след призрака. — Трябва да зная как да поправя злото, което съм причинила!

Няколко секунди призракът стоя неподвижно. Джулиана се опитваше напразно да го накара отново да заговори. Жената погали с бързи пръсти ръката й, после угаси пламъка и Джулиана остана сама в тъмното.

После чу вятъра. Той прозвуча отначало като далечен шум на морето. Но постепенно се засилваше. Спомни си, че е чувала този шум един-единствен път — в една нощ преди двайсет години, когато силна буря връхлетя брега, изкорени дървета и събори къщи.

Докато бурята струпваше мастилени сенки, тя изтича слепешком до вратичката. Но ужасът беше по-бърз. Вятърът я повали с брутална сила на колене и я засипа с пясък. Наоколо й трополяха сякаш хиляда железни подкови, сякаш стенеха безброй заблудени души. Ледена ярост притъпи сетивата й. Тя запълзя отчаяно по градинската пътека, спираше се отново и отново, за да закрие главата си с ръце. Със стенещия мрак се сливаше и нейният вик на ужас.

Изведнъж шумът утихна.

— Милейди? Милейди?

Сякаш от много далеч стигна до нея викът.

— Милейди? Милейди? — Между думите настъпваше дълбока тишина, която кънтеше в ушите й. Чу как вратичката изскърцва и госпожа Мийд вече бързаше към нея.

Малко по-късно топли човешки ръце докосваха лицето й, пулса на шията й.

— О, милейди! — чу тя икономката да се вайка. — Какво се случи?

Джулиана отвори бавно очи и примига на слънчевата светлина. Над нея се простираше безоблачно небе. Тя лежеше присвита на пътеката в градината, а госпожа Мийд се навеждаше към нея.

— Всичко наред ли е, милейди? — попита я загрижено тя.

— Да… — Джулиана седна и усети, че кокалите и мускулите й трябваше да се напрегнат, за да изпълнят тази задача. Отметна с трепереща ръка кичур коса от очите си, а прокараната длан остави кървава диря на слепоочието й.

— О, милейди, ранена ли сте? — Госпожа Мийд хвана кървящата ръка и я избърса внимателно с единия край на безукорно чистата си престилка.

Странно, но Джулиана не изпитваше болка. След срещата с призрака се чувствуваше само леко притеснена и объркана.

— Изглежда, съм заспала — изрече тя с мъка.

— Защо решихте да си починете тъкмо в градината? Бурените избуяха като диви, откакто Джош ни напусна.

Джулиана се озърна. Разкошните цветове бяха изчезнали. Погледът й скиташе над провиснали клони, неподпрени стъбла и подивели розови храсти без нито една пъпка.

— Къде са цветята? — попита тя смаяна. — Тук имаше цветя. Толкова много.

Госпожа Мийд й помогна внимателно да се изправи.

— Не се тревожете за такива неща — помоли я успокояващо. — Пролетта едва започва. Градината скоро отново ще цъфти. Само почакайте.

Джулиана усещаше краката си студени като ледени кочанчета. Когато се опита да направи крачка, залитна и се облегна на икономката.

— Добре, добре. — Госпожа Мийд я прегърна през кръста. — Да влезем вътре, милейди. Ами то стана късно. Пропуснахте обеда си. Сега е време за чая.

Но Джулиана беше обсебена от една-единствена мисъл.

— Трябва да намеря Джош и да говоря с него.

— Не помните ли? — попита меко госпожа Мийд. — Джош вече не е при нас. Скоро ще назначим друг градинар, по-добър.

— Не! — Джулиана се дръпна рязко и си пое дълбоко дъх. Тя нямаше да сподели с тази жена онова, което си спомни. — Не, искам да кажа, че трябва да помоля господин Лингейт да ме посети.

— Елате с мен — предложи меко госпожа Мийд, сякаш говореше на объркано дете. — Когато се почувствате по-добре, ще уведомите господин Лингейт или някой друг.

Джулиана кимна и хвана ръката, която й подаваха. Госпожа Мийд отправи към небето мълчалива молитва на благодарност. Последните няколко седмици в Блъд Хол бяха най-странните, които бе изживявала. Понякога времената и хората се променят. Тя го знаеше. Но когато градинари си сменяха имената, изправяха се нахално пред вратата, за да посетят господарката на дома, беше крайно време да напише писмо на маркиза.

— Какво е това, милейди? — Тя гледаше учудено как Джулиана вперва поглед в стиснатия си юмрук.

Джулиана разтвори ръка и дузина розови листца полетяха към земята — толкова свежи, сякаш току-що откъснати.