Лора Паркър
Нощна лилия (22)

21

Джулиана се взираше в момченцето, застанало босо в антрето, слабичко и мизерно облечено, бледо като призрак. Но блестящите черни очи гледаха учудващо умно — или хитро?

— Би ли повторил това, което току-що каза?

— Моят татко иска да му донесете първите пари в неделя следобед в новите галерии. Иначе…

— Роб Уийл ли ти е баща?

— Аха.

Горкото дете, помисли си тя.

— Как се казваш?

— Пайк.

— На колко си години, Пайк?

Навело очи, момчето дращеше каменния под с мръсните нокти на краката.

— Моят татко рече да не приказвам с вас, инак ще ме бие.

— Добре, добре, няма нужда да говориш с мен. — Джулиана не направи грешката да го погали, което би сторила с друго дете. На лицето му прочете същото, което беше изпитвала в присъствието на своя баща. Страх. — Ако минеш зад къщата до кухненската врата, икономката ще ти даде нещо за ядене.

Той вдигна мълчаливо гладни черни очи.

— Баща ти няма да разбере — увери го тя с усмивка.

Не стана нужда втори път да го насърчава. Момчето хукна така стремително навън, сякаш Роб Уийл вече му беше по петите.

— В неделя — прошепна тя, след като пътната врата се затвори и остави отвън вечерния здрач. — Утре… — От дни очакваше Уийл да я подкани. Но той беше решил, изглежда, първо да поразмисли как да постъпи.

Защо трябваше да отиде в галериите? Вярно, в неделен ден мината е затворена, но из блатата има толкова много усамотени места, където никой нямаше да стане свидетел на срещата им. Тя мразеше подземния мрак. След срутването тази пролет си каза, че навярно никога няма да се осмели да се приближи към мина. Уийл може да е забелязал тогава ужаса й и е решил да я унизи още веднъж. Впрочем той не беше единственият, прилагащ подобни методи.

Тя се качи бързо в спатията, заключи зад себе си вратата и запали лампа. После посегна под леглото и извади вързопа, в който пазеше четири фунта и един от пистолетите за дуел на дядо си.

Уийл сигурно пак ще й налети. Нали му позволи да я изнудва, ще реши, че му е в ръцете. Но този път ще е подготвена. Седна на леглото и се залови да зарежда внимателно пистолета.

 

 

Джулиана спря колата в началото на дерето, върза здраво понито и слезе по пътя между скалите. Когато стигна брега, слънцето вече беше ниско над морето. Само оттук можеше да се стигне до новите галерии на няколко ярда над плажа.

За малко да не дойде. Целия следобед беше чакала и се бе надявана, че ще се случи нещо, което да й спести срещата с Уийл. Но в края на краищата събра кураж и заповяда да впрегнат колата.

За да успокои нервите си, пое дълбоко в дробовете си соления морски въздух. Високо горе на скалистия хълм се издигаше сградата на машинното отделение на мината Малък Хангмън, а в далечината видя белосаните къщички на село Комб Мартин, на лъчите на залязващото слънце те се мержелееха сега златножълти и кайсиево розови. Над главата на Джулиана прелетяха кряскащи чайки. След няколко минути погледна към отвора на галериите, който прокопаха, за да създадат след срутването нов достъп до мината. Уийл не се виждаше никакъв. Само собствените й следи прекосяваха пясъка. Беше позакъсняла. Той може да е изгубил търпение и да се е прибрал вкъщи.

Тя изкачи стръмнината, обрасла с гъсталак от жълтуга. С една ръка придържаше наметалото си на шията, в другата криеше пистолета между гънките му. Искаше само да сплаши Уийл и да му попречи да разпространява сред миньорите лъжи, които можеха да навредят на семейство Кингсблъд. Когато се прибере, Джош ще знае какво трябва да се направи.

Докато се приближаваше към отвора, трябваше да се стегне, за да не хукне да бяга. Уийл изникна внезапно от сянката на входа, широко ухилен под миньорския каскет.

— Значи дойдохте все пак — мъдро решение — подхвана той, опрян на скалата. — Къде са парите?

— Ще ги получите — вирна тя предизвикателно брадичка.

— Ако мислите, че ще търпя държанието ви, значи познавате много зле Роб Уийл — изсъска той и се изправи с разкривено от гняв лице. Заприближава се бавно към нея. — Нали се споразумяхме.

— Нищо подобно! Вие ме заплашихте, но аз нищо не съм ви обещавала.

— Два фунта седмично! — жалостният му вик й напомни за тъжното малко момче. Но не се остави да я измамят, защото Роб беше мъж, едър и силен.

— Не се приближавайте твърде много към мен, ако ви е мил животът — предупреди го тя и отстъпи крачка назад.

— Ще намеря начин да си прибера наградата за мълчанието — ухили се той. — Четири фунта или ще се погушкаме на пясъка.

Вече се канеше да се нахвърли върху Джулиана, но тя измъкна мълниеносно пистолета изпод пелерината. Мъжът спря смаян.

— Внимавайте, господин Уийл, оръжието е заредено. И зная как да го използвам.

— Не, вие няма да стреляте. — Гласът му звучеше примирително, но на червените отблясъци на залеза тя видя яростта в неговите очи. — Искам само каквото ми се полага. Нали обещахте. Или ще убиете един човек, само защото брани правото си?

— О, не, това не е ваше право. Освен това първият саботаж с взрива е бил замислен от вас, а не от Джош. — Тя погледна покрай него към галериите. — Какво правехте преди малко там, вътре?

— Искате ли да видите? — попита той с лукава усмивка. — Не е изключено малка изненада да очаква хората, когато дойдат на работа утре сутринта.

— Даже вие не сте чак толкова глупав.

— Нима смятате Роб Уийл за глупав? — присви той очи. — За глупак, с когото благовъзпитаната лейди Кингсблъд не е бивало изобщо да си има работа! — Той изтича ядосан към нея, без да обръща внимание на пистолета. — Проклета лондонска кучка! Да не мислите, че не мога да ви доставя удоволствие? Само почакайте! Харесвате ме, нали? Иначе нямаше да дойдете.

Джулиана отскочи встрани. Изведнъж разбра, че е неспособна да убие невъоръжен човек. Затова избяга в храсталака жълтуга. Но той беше по-бърз, нахвърли се върху нея и двамата паднаха на земята. Тежестта на тялото му изтласка въздуха от гърдите й. Докато тя се мъчеше отчаяно да си поеме дъх, пистолетът се изплъзна от вдървените й пръсти.

Лежеше почти замаяна, а той скочи и я дръпна да стане. После я награби в прегръдката си, затвори й устата с болезнена целувка, от която отново й секна дъхът. Ръцете му бяха навсякъде, плъзгаха се по гърба й, по гърдите, по бедрата. Тя се бранеше с последни сили. Но почна да губи съзнание. Когато той я пусна, тя се строполи без сили на земята.

— Така е по-добре — чу го да се подиграва. Бученето в ушите й почти заглуши гласа му. После той я вдигна на крака и тя не можа да му попречи, защото почти не го виждаше през мъглата на притъпените си сетива. — Хайде да влезем, та да не мине някой и да ни види. Сега ще разберем какво може да предложи една лейди.

До силните му гърди тя се усещаше като парцалена кукла. Той лесно я занесе до тъмната дупка и продължи дълго да върви навътре. Подкованите му с желязо ботуши кънтяха по каменния под. Понеже галерията беше с лек наклон, дневната светлина угасна само след няколко минути. Най-сетне Уийл спря, облегна Джулиана на студената каменна стена и запали свещта, закрепена на миньорския му каскет. Продължаваше да я държи с едната си ръка и всеки опит за бягство щеше да е напразен.

Когато той отново я прегърна, тя реши да запази силите си, които постепенно се завръщаха, за по-късна съпротива. При падането беше изгубила очилата и пистолета. Ако някой дойдеше през входа за галериите, щеше да намери и двете и да открие отпечатъците от стъпки в пясъка. Тази мисъл й вдъхна нова надежда, но тя скоро се изпари.

Уийл я плъзна край тялото си, но тя не усети под краката си скала. Вместо това потъна бавно в тясна шахта близо до главния вход на мината Малък Хангмън.

— Не! — изкрещя тя и се вкопчи в ръката му. — Моля ви, недейте…

— Сега харесвате ли ме малко повече? — попита той язвително и се отскубна от ръката й. — Тъкмо това ще трябва да ми докажете, когато стигнем в уютното си убежище.

Свободното падане продължи само секунда, но на Джулиана й се стори, че мина половин вечност. Тя стоеше на влажния и студен под и наблюдаваше на светлината на свещта как Уийл се държи за ръба на отвора и се спуска надолу. Втората галерия беше на около шест стъпки под първата.

На треперливата жълта светлина на свещта, закрепена за каскета на Уийл, лицето му приличаше на дяволска маска.

— Така, а сега можете отново да ме пипнете и да разберете какво значи да усетиш истински мъж.

Беше заобиколена от три влажни стени и сигурно се намираше на дъното на галерията. Не виждаше накъде води тя зад гърба на Уийл, навярно още по-надълбоко в земята. Преглътна конвулсивно и отметна кичурите коса от лицето си. Отдавна си беше загубила шапката.

— Ще ви дам парите — предложи тя и намрази слабия си гласец.

— Това е ясно — съгласи се той и се ухили. Явно се наслаждаваше на страха й. — Обаче аз искам и още нещо.

Джулиана се дръпна от гротескната му муцуна. Изведнъж се озова до глезените във вода и погледна смаяна надолу.

— Защо е толкова мокро тук? Помпите не работят ли?

— Между тази галерия и основната шахта минава подземна река. Чувате ли я как се плиска? Тук прекъснахме временно работа, докато бъдем сигурни, че водата не може да проникне през пукнатина в скалата. — Той протегна ухилен ръце. — Елате, момиче. Иначе ще съсипете хубавата си рокля.

— Не ме докосвайте! — изсъска тя и отстъпи крачка назад. Ледената вода стигаше сега до прасците й. — Ако си въобразявате, че ще се измъкнете, много се лъжете! Ще ви натикат зад решетките!

— Възможно е. Но когато си свършим работата, може вече да не искате някой да разбере.

— Взела съм предпазни мерки, оставих писмо в Блъд Хол.

Той зяпна учуден.

— О, не, лъжете! Наистина ли искате всичко живо да разбере с кого се срещате? С мъж като мен?

За съжаление трябваше да признае, че той има право. В последния миг реши да не оставя съобщение. Но не се издаде.

— Написах писмото, защото се боях да не ми сторите нещо. — Тя заотстъпва отчаяна в студената вода. — Ако не се прибера, преди да се е стъмнило, ще знаят къде да ме намерят и кой ме е отвлякъл. — Тя извади кърпичката, в която бе завила монетите и му я хвърли. — Ето! Четири фунта! Вземете парите и ме пуснете да си вървя!

Той улови ловко вързопчето.

— Знаех си аз, че ще се вразумите — заяви тържествуващо и опипа монетите. После впери отново лаком поглед в Джулиана. — Е, хубаво, позволявам ви да запазите още известно време малката си тайна, благородна лейди. А като награда за вашето покорство ще ви направя щастлива. Скоро ще тичате сама при Роб Уийл, защото онзи страхливец, вашият любовник, взе, че избяга!

Докато той пъхаше, извърнал глава, парите в джоба си, тя изпита безкрайно облекчение, но още не проумяваше какво е замислил. Той подскочи високо и се хвана с една ръка за ръба на дупката, издърпа се нагоре, за да се хване и с другата ръка. Джулиана щеше да е неспособна на усилието, което му струваше това.

— Не! Почакайте! — Тя изтича ужасена към него и прегърна краката му с две ръце. — Вземете и мен!

— По дяволите! — изруга той — я ме пуснете! Напразно се опитваше да я срита. Растящата паника й придаде неподозирани сили и сега тя го държеше като в желязно менгеме. За малко да реши, че мисълта да остане сама в ледения, влажен мрак е по-лоша от изнасилването, което я застрашаваше допреди малко.

Двамата го чуха едновременно — приглушен стон в самата скала. Няколко секунди царуваше страховита тишина, нарушена само от водата, която капеше някъде в далечния мрак. После се чу пак — гръмолящият шум на срутващи се камъни. Колко бързо се удряше Джулианиното сърце в ребрата! Подът под краката й поддаде. Тя се свлече с вик надолу, повлече със себе си в дълбокото и Уийл. Във вечната подземна нощ неговият отчаян вик на ужас се сля с нейния.

Ледената вода, в която се потопиха, притъпи всички сетива. Но Джулиана се беше вкопчила здраво в омразния мъж, хванала колана му с едната си ръка. Оставени безпомощни на течението, което ги отнасяше, те се подаваха от време на над водата като останки от корабокрушение, кашляха и плюеха.

Значи така ще умра, помисли тя почти в безсъзнание, в черната бездна на един мит. Без да съм му казала колко го обичам. Каква ужасна съдба… Джош! Нашето дете! Моля те, прости ми…

 

 

— Какво, по дяволите, значи това? Миналата нощ не се е прибирала вкъщи?

Госпожа Мийд избегна, вече достатъчно нещастна, гневния поглед на някогашния градинар на Блъд Хол и се помъчи, доколкото й беше възможно, да разсъждава логично. Той й предаде писмо от маркиза. В него пишеше, че господин Лингейт е почетен гост на Блъд Хол и сега той наистина изглеждаше като джентълмен. Син на лорд? Невероятно!

— Вчера към четири часа следобед нейна светлост потегли с колата. Заяви, че имала среща с някого. Не я попитах къде и с кого. Когато вечерта не се прибра, тръгнахме с Том да я търсим. Но как да знаем къде?

Джош я изгледа навъсено.

— Да е споменавала напоследък, че трябва да разговаря с някого в Комб Мартин или в Илфракомб? Беше ли е нервна и уплашена? Имахте ли чувството, че крие нещо?

— Ами да, стори ми се потисната — отговори икономката, без да крие неодобрението си. — Вие все пак шокирахте твърде силно нашата господарка, сър, с новото си име и този нов външен вид.

Джош се усмихна загадъчно.

— Предполагам, че ще изпита още един шок. Но първо трябва да я намерим.

Той въздъхна и прокара пяла длан през косата си. Маркизът му бе наел каляска. Без да сменя конете, Джош беше препускал колкото може по-бързо от Лондон до Блъд Хол и беше стигнал точно за двайсет и четири часа. Въпреки това имаше впечатлението, че е бил вързан за гърба на мързеливо добиче. Но сега всичко това вече нямаше никакво значение. Джулиана беше изчезнала.

— Да организираме издирване. Пратете Том в мината. Да свика там неколцина доброволци. Ще им платя двойна надница.

— В такъв случай ще проявят желание не само няколко души — каза госпожа Мийд.

— Добре, хайде, побързайте. Може някой да е видял колата и понито, вчера или тази сутрин.

— Къде отивате, сър? — попита тя шокирана, когато той заизкачва стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж.

— В стаята на лейди Джулиана — извика той през рамо.

— Боже, какво става! — измърмори тя и излезе от къщата, за да предаде на мъжа си желанието на господин Лингейт.

Джош претърси методично цялата стая, дано намери нещо, което да му подскаже какви са били предишния ден намеренията на Джулиана. Забрани си едно-единствено предположение — тя може да е взела на заем четири фунта от надниците на миньорите, за да плати някому, за да прекрати бременността. Не, не беше способна да го направи. За изчезването й трябва да има друга причина. Онова, което най-сетне откри, го накара да потрепери от страх. Под леглото й видя кожена касетка, в която е имало първоначално два пистолета. Сега единият липсваше.

— Джили, Джили… — прошепна той. С треперещи ръце опипа вдлъбнатината, в която бе лежало оръжието. — Каква ли опасна глупост си измислила? И кой е забъркан във всичко това? Уийл?

Изведнъж се изправи рязко, слезе тичешком в салона, където срещна Джед Колман и двама работници.

— Джош! — възкликна Джед. — Моите хора откриха колата на лейди Джулиана. В дерето край мина Малък Хангмън.

— Тя къде е?

— Не успяхме да открием никъде нейна светлост — отговори един от спътниците на Джед. — Затова решихме, че е тук.

Лицето на Джош се вкамени. — Не. Изчезнала е от вчера следобед. Трябва да я намерим. Може да е паднала от колата и да лежи някъде тежко ранена… Или е била отвлечена. Джед, кога видяхте Уийл за последен път?

— Тази заран той не дойде на работа, ако това искате да знаете. — Двамата мъже се спогледаха в мълчаливо съгласие.

— Претърсихте ли мината? — попита нетърпеливо Джош.

— Там работят на всички нива. През нощта е имало леко свличане на пръст. Нищо страшно. Ако лейди Джулиана или Уийл са били засипани някъде, досега да са ги намерили.

— Да вървим. Трябва да се претърси всяка къща между Илфракомб и Блъд Хол. Мисля, че Уийл е отвлякъл лейди Джулиана. Но едва ли са стигнали далече и все някой трябва да е видял нещо.

Джед кимна мълчаливо и изпъди двамата от къщата. Никой не видя страха, помрачил лицето на Джош.

— О, боже, Джили… — прошепна той. — Ако е сторил нещо на теб или на бебето…

Не, не искаше даже да мисли за това. Трябваше да я намери. Иначе щеше да полудее.

Джулиана се събуди в един нереален свят. Никой неин сън не е бивал толкова неясен, никой кошмар толкова реален. От тила й болката се разпространяваше по всички нерви на тялото, й, неспирни шумове продължаваха да кънтят в мозъка й. Някой стенеше толкова тихо, сякаш не искаше да събуди мъртвите. Това самата тя ли беше? Или друг човек? Не, беше смъртта.

Вдигна бавно клепачи. Усети движението им. Но това беше единственото реално усещане сред черния като катран въздух. По бузите й се стичаха сълзи. Неспирни, безсмислени, излишни сълзи. Беше цялата мокра. Толкова много вода. Сигурно лежеше в локва. Сковаващият студ й се стори по-поносим от болките преди малко. Сега чу вода да шурти. Силата на високата вълна, която я вдигна високо и я събори, сега клокочеше под скалата, на която се бяха озовали.

Уийл я беше спасил!

Дори по време на стремителното падане в тъмната бездна той не позволи на страха да го покори. Изплува над шуртящата вода, която ги повлече, и открил издадена напред скала, вкопчи се в нея и издърпа изтощеното тяло на Джулиана. Наоколо им водата се пенеше и продължаваше нататък по новия път, който срутването й беше отворило. Уийл прегърна Джулиана, той я ругаеше и кълнеше, но я бранеше от всмукващите невидими потоци. След време водата спадна.

Хитър като лисица, с крака пъргави като на коза, воден от котешки инстинкти, той я бе водил през непрогледния мрак. Сега разбра защо мъжете му се възхищават. Никоя опасност, колкото и голяма да е, не го плашеше. С пръсти, вкопчени в колана му, тя джапаше подир него. Все още не го харесваше. Но страхопочитанието й беше безгранично. Веднъж дядо й й обясни, че за да работиш в мина, са нужни смелост и интуиция при вземането на решения. Уийл притежаваше и двете.

Вървяха през вода, която им стигаше до бедрата. Той явно знаеше каква посока трябва да следват, въпреки че едва ли виждаше нещо. Отдавна беше загубил свещта, кибритените клечки в джоба на панталона му бяха съвсем мокри. Тя се досещаше защо упорито мълчи — защото трябваше да се съсредоточи върху начина, по който те двамата можеха да оживеят. Когато в горния край на шахтата внезапно се появи слаба светлина, тя я възприе като чудо. Уийл сигурно я беше видял много преди нея. През този отвор я беше пуснал да се свлече надолу.

Сега я вдигна високо, пришпори я с яки ругатни, защото изтощеното й тяло се отпускаше и не се подчиняваше на заповедта да се изкатери нагоре. Той се възползва безсрамно от ситуацията, бръкна и под полите, загали бедрата й и дупето. Тя най-сетне се видя горе.

Слънцето беше залязло, светлината в главната шахта се беше обагрила в лавандуловосиньо и зелено. Само няколко секунди по-късно и Уийл изпълзя през отвора. Никога не беше предполагала, че може да се зарадва като види грозното му лице. Той кървеше на няколко места, ръцете му бяха ожулени. Беше си загубил ризата. На едното му рамо зееше рана. Въпреки това подскачаше като ученик, преживял страхотно приключение.

— Хайде, елате, моя горда лейди! — извика весело той, бръкна в джоба и измъкна мокрото вързопче с монетите. — Получих каквото пожелах!

Тя се опита да стане, но усети силна болка в глезените. Изпъшка и се свлече. Той вече я беше изпреварил и сега й се подиграваше, задето изостава.

И тогава дойде катастрофата — земята почна да се движи. Преди Уийл да успее да прекоси тичешком галерията до изхода, тя видя как очите му изскачат от орбитите. Стана толкова бързо, че Джулиана не можа дори да извика. Второ срутване разтърси оглушително мината и Уийл изчезна сред чакъла.

Този ад продължи няколко мига. Остана само разяждащ очите прах и едно ехо, което кънтеше в ушите на Джулиана, остана ужасното съзнание, че е затрупана. Тя затвори очи, защото реши, че е по-добре да не е принудена да гледа мръсотиите, които трябваше да нагълта. Времето се влачеше мъчително бавно. Много време, прекъсвано от потоци сълзи, болка и студ.

Скоро щяха да я намерят. Уийл — силният, енергичният Уийл, сигурно се бе спасил. Тази мисъл й вдъхна нови сили. Работниците щяха да си проправят път през срутването и да я изровят. Тя трябваше само да лежи тук и да чака спасението си. Тогава ще види отново Джош и ще му признае онова, което досега беше премълчавала. И никога вече няма да се разделят.

Тя заспа, после се събуди. В мрака наоколо си долови нещо ново. Бученето в главата й беше замлъкнало и сега чу други шумове. Ритмично потропване. Лопата?

Изпълзя с ръце и крака до мястото, където би трябвало да е блокираният изход. Грапавият под раздираше кожата й. Но на това изобщо не обръщаше внимание. Най-сетне напипа струпани един върху друг камъни, които й преграждаха пътя, вкопчи се в тях и почна да крещи, да се обажда на мъжете, които я търсеха.

Под пръстите й се откъртваха по-малки камъчета и падаха. Звънтящият шум й вдъхваше кураж. Сигурно Уийл е довел много мъже, които му помагат да я освободи. Тя напипа късче плат и го дръпна. Сред дъжд от чакъл, то падна в ръката й. Кърпата. С възли на четирите краища. С четирите монети. Тя я пусна да падне. Когато разрови по-надълбоко, пръстите й се плъзнаха по нещо друго. Онова, което усещаше, но не виждаше, я накара да настръхне. С вик на ужас отскочи назад. Студена човешка ръка.

Тя се сви разтреперана и изчака ужасът да попремине. Бе забил толкова дълбоко ноктите си в нейната душа. Уийл беше мъртъв.

Облегна се отмаляла на стената. Шумовете, които чуваше, трябва да идваха от някоя стара галерия.

Междувременно беше ден и мъжете бяха започнали работа, без да подозират, че тя лежи само на няколко ярда от тях.

Щеше ли да умре, преди да я намерят? Тя затвори омаломощена очи. Последната й ясна мисъл беше за Джош. От страх да не го загуби, тя отблъсна любовта му. Сега осъзнаваше колко егоистично е постъпила. Нищо не е по-лошо от това да умреш, без да си познал щастието на любовта.

След малко тя заспа и почна да сънува. Прекосяваше градина, която изглеждаше съвсем както в онзи призрачен ден — див хаос от стъбла и клони без нито един цвят. Никога преди здрача не й се беше струвал толкова зловещ. После тя разбра защо — смъртта дебнеше в храсталака.

Странно, тя не криеше присъствието си, не се беше маскирала като ужасен призрак, излязъл от гроба. Дълбоко в мрака тя беше само трепкаща празнота, антипод на живота — толкова сияйно светъл, че затъмнява звездите.

— Какво искаш?

Празнотата преминаваше бавно и плавно през безкрайни сенки. В другия край на градината нещо придобиваше неясни контури. Меки като восък, към нея се приближаваха две фигури. Капитанът и дамата се наведоха над някакъв мъж, който лежеше присвит на каменните плочи.

Джулиана изпита желание да не гледа, но вместо това, принудена от могъща сила, се приближи. И тогава видя онова, от което се боеше, стори й се, че долавя слабия пулс на мъжа в собственото си тяло, чу пресекливото му дишане. От бледите му устни се стичаше червена пяна. Щеше ли да умре?

— Джош — прошепна задъхано тя.

Вслуша се в разговора на духовете. Думите проникваха като стонове в съзнанието й.

Смъртта е дошла да го вземе. Не, ние не бива да се намесваме. Добре де. Но това ще тежи на твоята съвест.

Събрали сили, те го вдигнаха и го изнесоха от градината. И тогава Джулиана разбра, че е спасила своя любим.

Дългът трябва да бъде изплатен.

Тя не чу, а усети заповедта, която се заби в сърцето й като кинжал. И отново разбра какво се е случило. Духовете са измамили смъртта, отнели са й плячката. Но не за дълго. Дори ако на Джош му е писано да живее още сто години, този миг ще се повтори. Тя се обърна към трепкащата пустота.

— Ние сме смъртни и ти ще получиш каквото ти принадлежи — прошепна Джулиана.

Равновесието трябва да бъде запазено.

— Разбира се, че това ще стане. Какво ти се полага?

Живот срещу живот.

После тя се събуди в мрака на затрупаната шахта. Може би ще умре, сама и безпомощна, толкова уплашена. Защо призракът на дамата й се яви в градината — за да я предпази от смъртта, която иска да я вземе? През последните няколко седмици се боеше да не би обичайните задължения на ежедневието да притъпят копнежа й по страстна любов. Колко излишен й се струваше този страх сега, когато желанието да сподели с Джош неизвестностите на живота беше единственото, което я отделяше от отчаянието. Да живее заедно с Джош — каквото и да им донесеше съдбата — в това виждаше единственото щастие, към което си струваше да се стреми.

Изведнъж усети, че вече не е безпомощна, нито сама. Тук, на това място, продължаваха да са нейни и любовта на Джош, и неговото дете. Любовта подкрепя живота. Осъзнаваше го все по-ясно. И вече нищо, дори смъртта, нямаше да я победи.

— Още не! — извика тя и чу ехото на гласа си в затрупаната скална шахта. — Не и днес! В името на любовта аз ще те победя!

Преди да затвори очи, видя как проблясващият мрак сякаш се сви и се превърна в обикновена тъмнина.

 

 

Джош препусна в здрача през портата на Блъд Хол, капнал и горчиво разочарован. Времето сякаш изтичаше между пръстите му. Заедно с половин дузина мъже пребродиха блатата, дано открият Джулиана и Уийл. Никой не ги беше виждал. Дори жената на Уийл не му каза къде, според нея, е могъл да отиде. Джош усещаше, че тя крие нещо. Явно се страхуваше повече от съпруга си, отколкото от представителя на маркиза.

Когато видя госпожа Мийд да излиза тичешком от къщата, той дръпна юздите, окуражен от нова надежда, която трябваше веднага да погребе. Като видя очакването, изписано на лицето й, той поклати глава и се спеши. Твърде уморен, за да преглътне дори залък, премалял от страх и с мисълта просто да се напие, той се запъти към градината. Тук намери убежище от външния свят, тук се скри, преди Джулиана да навлезе в живота му. И сега имаше нужда от тази утеха, от място, където може необезпокояван да размисли. Нещо в изчезването на Джили просто не се връзваше. Но какво?

Затвори вратата зад себе си и спря смаян. Дори на слабата светлина на здрача видя дивия хаос. Сякаш ураган беше минал над растенията, които преди месец остави в толкова добро състояние. Сега в прекрасния оазис цареше хаос. Стъпваше внимателно по увехналите листа и счупените клони. В средата на градината се озърна и се ослуша за познати гласове. Нищо!

— Зная, че сте тук — прошепна той. — Сега имам нужда от помощта ви. Лейди Джулиана е изчезнала и не знаем къде да я търсим. За бога, помогнете ми! — Тишината беше оглушителна.

Дори сред сенките нямаше и следа от забулени тайни. Просто една занемарена градина. Нищо повече. Нещо се беше променило. Никога не е бил суеверен, но животът или по-скоро въображението му го бяха научили през последните няколко седмици да разсъждава по-иначе.

Дали не е спасил собствения си живот? Едва ли. Бе чул гласове в мрака. Готови да помогнат ръце, които не видя, защото не можеше да вдигне глава. Дали не е сънувал? Вероятно. Дали не е бил в делириум? Кой знае. Но сега мълчанието на градината събуждаше усещането за празнота. Как можеше градината да изпитва болка от нечия загуба, ако тук никога и никой не беше дишал?

— Глупак! — измърмори той и се върна в градината. Хващаше се като удавник за сламка. Държеше се толкова абсурдно само защото беше уморен и отчаян.

Изведнъж на ръба на полезрението му нещо сякаш помръдна. Не усети докосване. Трептенето във въздуха беше твърде леко. Той не се обърна. Но протегна толкова бързо дясната си ръка, че надхитри невидимия натрапник. Изненада се не по-малко от него. Не беше сигурен дали сетивата му не го мамят. Но коравите му пръсти хванаха тънка, кокалеста китка.

Той придърпа безмилостно към себе си малкото същество — мърляво момченце.

— Искаш ли да ми кажеш нещо, преди да ти строша врата?

Момчето се сви ужасено.

— Моля ви, сър, не ме убивайте!

То наистина нямаше от какво да се бои. Но Джош се бе надявал на друга среща. Ядосан и разочарован, продължаваше здраво да го държи.

— Кой, по дяволите, си ти? — Детето мълчеше и той яко го разтърси. — Как се казваш?

— Пайк.

— Пайк — повтори Джош. Като видя дрипавото дете, само кожа и кости, гневът му се изпари. — Какво правиш тук? Само не ми казвай, че си искал да ме окрадеш! Откога чакаш удобния момент?

Момчето го погледа предизвикателно и сведе поглед чак когато Джош вдигна заплашително свободната си ръка.

— Аз избягах! — изтърси най-сетне Пайк.

— От кого? — Джош свали ръка.

— От моя татко.

Още преди да попита, Джош отгатна отговора и странни тръпки полазиха по гърба му.

— Кой е баща ти? — Момчето се беше втренчило безмълвно в земята и на Джош не му даде сърце да го раздруса още веднъж. — Роб Уийл? — Кимването с глава му стигаше. — Защо се криеш тук, Пайк? Лейди Джулиана да ти е обещавала да те вземе?

— Не, ами заради духовете.

— За какви духове говориш?

— Ами, тук се разхождат призраци. Тате ми каза. Рече, че кракът му нямало да стъпи в тази градина, защото гъмжало от демони.

— Значи мислиш, че тук можеш да се скриеш от баща си? Ти си умно момче, Пайк. Но защо трябва да се криеш?

— Защото тате ми се закани, че жив ще ме одере, ако дамата не дойде. Вчера следобед трябваше да се срещнат. Тя като не дойде, тате ме прати в Блъд Хол и икономката рече, че дамата е тръгнала.

Слепоочията на Джош затуптяха.

— Къде трябваше да се срещне с баща ти?

— В мината Малък Хангмън, в новата шахта под скалата.

— Благодаря ти, Пайк — простена Джош. — Може да си спасил живота на дамата. Не бой се, баща ти вече никога няма и с пръст да те пипне. Обещавам ти. А сега върви в кухнята и кажи на икономката да ти даде нещо за ядене и да ти приготви легло. — Хайде, побързай! — побутна той лекичко момчето.

Докато Пайк тичаше през градината, той постоя още малко, за да подреди мислите си. Джили е потеглила с колата към мината, за да се срещне с Уийл и не се беше върнала. Отпъди решително мисълта, че този разбойник може да я е убил. Но нещо се беше случило.

Още преди да обмисли всичко, хукна към конюшнята. Ако не стигне навреме в мината…