Лора Паркър
Нощна лилия (1)

Пролог

Девън, октомври 1845 г.

Беше часът на влюбените. За няколко секунди звезден воал забули нощта. Сенки, пронизани от лунна светлина, се плъзнаха през вехтите стени в цветната градина, където жасмин и рози пръскаха аромат. В мрака с цвят на индиго проблясваха момини сълзи. Час, изпълнен с магия, полунощният час, в който бродят духове.

Капитанът и неговата възлюбена се прегърнаха с въздишка, по-тиха от удар на сърце. Силуетите им изглеждаха по-крехки от отраженията на папратта в блатото, чувствата им — по-нежни от дъх. Безплътни същества сред поривите на вятъра, в одежди по модата на времена отпреди двеста години.

След малко настроението им се промени, те въздъхнаха по-дълбоко, силуетите им се очертаха по-ясно, резкият звук на гласовете им наруши тишината.

— Това е предателство, мила! Нищо друго! Знаех, че ще се стигне дотам. Човек не бива да се доверява нито на приятели, нито на роднини.

— Повярвай ми, капитане, принудени бяха да ни напуснат и трябва да прощаваме човешките им слабости.

— Така ли? Въпреки че леден студ и мрачно мълчание изпълват сега къщата? В пустотата владее тленността.

— Значи липсват и на теб, капитане?

— Отиваш твърде далеч, скъпа. Не ги укорявам за отсъствието им, а защото са страхливци. Да заключат къщата, чисто и просто да отпратят слугите — и да не го сторят дори лично! Очаквах повече от това момче, от Максуел, въпреки че в жилите му тече кралска кръв.

— От това момче! Максуел е на повече от шестдесет. А що се отнася до произхода му и кралската кръв — той е роднина и с теб.

— Не ми го напомняй! Той е незаконороден.

— Но създаден от теб… в твоето сладко тяло. О, господи, колко привлекателна си и сега!

Слабите вибрации в нощния въздух отърсиха стопен сняг от клоните и пръснаха цветни листца по сенчестата градинска алея.

— Колко лесно смекчавам гнева ти, капитане…

— За всеки мъж, заслужаващ да бъде наречен така, любовта надвива на всяко друго чувство.

— Ако наричаш плътското си удоволствие любов, ще се съглася с теб.

— Готова ли си да си запретнеш полите?

— Боя се, че страстта замъглява разума ти.

— Тогава защо не я отприщиш! На тленността не бива да се разчита. И докато не ме изоставиш, изобщо не ме интересува какво ми готви вечността.

— Да, но ние не сме вече онова, което бяхме… Колко бързо отлитат годините… Сватба, раждане и смърт придават смисъл на отминалите часове. Какво бихме правили без всичко това? Ние двамата — сами?

— Да, ние ще сме сами, скъпа. Съвсем сами.

Изведнъж откъм влажния плет долетя шепот, сладка меланхолия простена във въздуха. В шипката самотен славей запя тъжната си песен. После се възцари дълбока тишина. И сякаш внезапно се бе затворила врата — те вече не съществуваха.