Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moon Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 50 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Лора Паркър. Нощна лилия

ИК „Ирис“, София, 2004

Редактор: Иван Колев

Коректор: Пенчо Иванов

ISBN: 954 455 061–4

История

  1. — Добавяне

Пролог

Девън, октомври 1845 г.

 

Беше часът на влюбените. За няколко секунди звезден воал забули нощта. Сенки, пронизани от лунна светлина, се плъзнаха през вехтите стени в цветната градина, където жасмин и рози пръскаха аромат. В мрака с цвят на индиго проблясваха момини сълзи. Час, изпълнен с магия, полунощният час, в който бродят духове.

Капитанът и неговата възлюбена се прегърнаха с въздишка, по-тиха от удар на сърце. Силуетите им изглеждаха по-крехки от отраженията на папратта в блатото, чувствата им — по-нежни от дъх. Безплътни същества сред поривите на вятъра, в одежди по модата на времена отпреди двеста години.

След малко настроението им се промени, те въздъхнаха по-дълбоко, силуетите им се очертаха по-ясно, резкият звук на гласовете им наруши тишината.

— Това е предателство, мила! Нищо друго! Знаех, че ще се стигне дотам. Човек не бива да се доверява нито на приятели, нито на роднини.

— Повярвай ми, капитане, принудени бяха да ни напуснат и трябва да прощаваме човешките им слабости.

— Така ли? Въпреки че леден студ и мрачно мълчание изпълват сега къщата? В пустотата владее тленността.

— Значи липсват и на теб, капитане?

— Отиваш твърде далеч, скъпа. Не ги укорявам за отсъствието им, а защото са страхливци. Да заключат къщата, чисто и просто да отпратят слугите — и да не го сторят дори лично! Очаквах повече от това момче, от Максуел, въпреки че в жилите му тече кралска кръв.

— От това момче! Максуел е на повече от шестдесет. А що се отнася до произхода му и кралската кръв — той е роднина и с теб.

— Не ми го напомняй! Той е незаконороден.

— Но създаден от теб… в твоето сладко тяло. О, господи, колко привлекателна си и сега!

Слабите вибрации в нощния въздух отърсиха стопен сняг от клоните и пръснаха цветни листца по сенчестата градинска алея.

— Колко лесно смекчавам гнева ти, капитане…

— За всеки мъж, заслужаващ да бъде наречен така, любовта надвива на всяко друго чувство.

— Ако наричаш плътското си удоволствие любов, ще се съглася с теб.

— Готова ли си да си запретнеш полите?

— Боя се, че страстта замъглява разума ти.

— Тогава защо не я отприщиш! На тленността не бива да се разчита. И докато не ме изоставиш, изобщо не ме интересува какво ми готви вечността.

— Да, но ние не сме вече онова, което бяхме… Колко бързо отлитат годините… Сватба, раждане и смърт придават смисъл на отминалите часове. Какво бихме правили без всичко това? Ние двамата — сами?

— Да, ние ще сме сами, скъпа. Съвсем сами.

Изведнъж откъм влажния плет долетя шепот, сладка меланхолия простена във въздуха. В шипката самотен славей запя тъжната си песен. После се възцари дълбока тишина. И сякаш внезапно се бе затворила врата — те вече не съществуваха.