Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уиспъринг Спрингс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Light in Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 85 гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
romanti4ka (2011)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Светлина в сянката

ИК „Хермес“, Пловдив, 2003

ISBN: 454–26–0065–5

История

  1. — Добавяне

Пета глава

— Джеф и Тео ми казаха, че днес си се срещнал с първия си клиент — каза Бони, която седеше в другия край на масата.

— Така е — Итън бодна с вилицата си парче от печената на скара риба и погледна племенниците си, седнали от двете страни на масата за вечеря. — Не мога да кажа обаче, че бе особено впечатлена от професионалните ми умения. Толкова бързаше да си тръгне, че едва не ви прегази по стълбите, момчета, докато излизаше.

— Но ти я накара да ти плати предварително, нали — предположи Джеф с пълна с картофено пюре уста.

— Може и да не съм бил отличник в часовете по обаяние — отбеляза Итън, — но имам известна представа как да се грижа за бизнеса си. Първото правило е: не оставяй клиента да си тръгне, преди да е платил минималната вноска.

Джеф се ухили широко. Бе на осем, с две години по-голям от брат си. Все още бе по детски тромав и непохватен, но когато се усмихваше така, помисли си Итън, изглеждаше точно като баща си.

Той погледна към другия край на масата и забеляза замечтаното изражение, което премина по лицето на Бони. Бяха минали повече от три години от смъртта на Дрю и той бе почти сигурен, че снаха му е приела загубата, но знаеше, че тя никога няма да може да погледне синовете си, без да си спомни за съпруга си. Бе обичала Дрю много силно.

Тя не бе единственият човек, който си спомняше за Дрю Труакс винаги, когато Джеф или Тео се усмихнеха също като него, смееха се като него или проявяваха неговата интелигентност и общителност. Итън също мислеше за брат си в такива моменти.

Дрю бе с четири години по-млад. Бяха много близки помежду си, но никой от хората, които ги познаваха добре, не можеше да каже на какво се дължи тази близост, защото по характер и темперамент бяха напълно противоположни един на друг. Дрю бе енергичен, оптимистично настроен, мечтател. Надарен с остър ум и усет към управлението и финансите, той съвсем естествено се бе насочил към корпоративния бизнес. Бързо се бе издигнал много високо в йерархията.

Дрю бе изчезнал седем месеца след като управителният съвет на „Трейс и Стоун Индъстрис“ го бе избрал за изпълнителен директор. По същото време бе изчезнал и доста голям дял от авоарите на компанията.

Полицията бе стигнала до логичното заключение, че Дрю е прибрал парите, изоставил е семейството си, приятелите и живота, който бе водил в Лос Анджелис, и вероятно живее под чуждо име някъде на Карибските острови. „Такива неща се случват“, бяха заявили полицаите.

Итън и Бони знаеха, че това не може да е вярно. Но докато Итън усещаше подсъзнателно, че брат му е мъртъв, Бони упорито се бе надявала на щастлива развръзка. Положението напълно излезе от контрол, след като онази измамница, която претендираше, че има свръхестествена дарба, я бе уверила, че Дрю ще бъде намерен жив.

Итън се справяше с мъката си по единствения начин, който познаваше. Бе се впуснал да открие истината с ожесточение и ярост, които поразиха дори и онези, които добре го познаваха, включително и съпругата му.

Скоро след като бе започнал да разпитва наоколо, един изключително слаб мъж с очи на хрътка го бе посетил в кабинета му в „Труакс Секюрити“. Бе облечен в кафяв костюм, отличаващ се с извънредно лоша кройка.

— Представлявам определени хора — бе казал мъжът с глас, поочукан от годините.

— За това и сам се досетих — Итън се бе облегнал в сивото си кожено кресло зад бюрото. — Мога ли да предположа, че тези хора са загрижени в резултат на разследването, което правя в момента?

— Да. Общото мнение, изглежда, е, че брат ви не е мъртъв, но ако се окаже обратното, тези хора искат да знаете, че ви съчувстват за загубата.

— Много са състрадателни.

— Много. Но искат също така да знаете, че те нямат нищо общо с това.

— Чудесно. Значи няма от какво да се притесняват, нали?

— Проблемът е — бе продължил мъжът, — че са инвестирали доста пари в една компания и биха предпочели да не се забърквате в тази ситуация точно сега. Моментът е много деликатен от финансова гледна точка.

— Какво ми предлагат да направя?

— Да оставите разследването в ръцете на полицията.

— Която не се е разбързала особено.

— Моите работодатели настояват да се проявите като примерен гражданин и да разчитате на надлежно овластените от закона полицейски сили да се справят със случая.

— Кажете ми, ако бяхте на моето място, щяхте ли да разчитате на надлежно овластените от закона полицейски сили да се справят със случая?

Мъжът не бе отговорил на този въпрос.

— Моите работодатели също така искат да знаете, че ако спрете да задавате въпроси, ще се погрижат солидна сума да бъде преведена в банковата сметка на компанията ви.

Итън се бе замислил над това.

— Кои са работодателите ви? — бе попитал той.

— Не ми е разрешено да ви дам подобна информация.

Итън се бе изправил в креслото си.

— В такъв случай можете да им предадете моето становище. Съобщете им, че съм казал да вървят по дяволите.

— Това не е добра идея, господин Труакс. Повярвайте ми.

— Махайте се от тук — тихо го бе посъветвал Итън.

Мъжът дълго се бе взирал в лицето му.

— Няма да промените намеренията си, нали?

— Не.

— Разбрах го.

После се бе запътил към вратата, без да каже друго, и си бе отишъл.

Разследването на Итън, свързано със смъртта на Дрю, доведе до значителни последици, които в крайна сметка съсипаха бизнеса на един от конкурентите на „Трейс и Стоун“, както и репутацията на влиятелния човек, който се опитваше да го контролира неофициално. В резултат на този скандал бяха засегнати и множество полулегални съдружия между влиятелни хора в света на бизнеса и политиката, много от които бяха инвестирали значителни суми в конкурентната компания въз основа на вътрешна информация.

Накрая Итън бе открил тялото на Дрю в един плитък гроб насред пустинята. Наемният убиец и човекът, който му бе платил, Саймън Уендоувър — собственик на повечето от половината акции в конкурентната фирма, бяха арестувани. Убиецът бе убит, преди да успее да свидетелства срещу работодателя си, и Уендоувър бе излязъл от съдебната зала като свободен човек.

Уендоувър бе починал месец по-късно при инцидент с яхта.

Странно нещо е съдбата.

Съперникът на „Трейс и Стоун“ бе принуден да банкрутира. И това не бе единствената фирма, която се бе провалила с гръм и трясък в резултат от разследването. „Труакс Секюрити“, компанията, която Итън бе създал, бе сполетяна от същата участ на следващата година.

Третият му брак се разпадна горе-долу по същото време. Близките му обвиниха за провала напрежението, свързано с разследването и последвалия банкрут. Итън не направи нищо, за да разсее тази заблуда, но тайничко стигна до заключението, че не го бива в брачния живот.

Краткото съобщение за края на „Труакс Секюрити“, което се бе появило в пресата в Лос Анджелис, приписваше вината на лошото ръководство.

Но Итън знаеше какво се бе случило всъщност. Толкова много внезапни решения, взети по едно и също време от толкова компании в Южна Калифорния за прехвърляне на делата им в други фирми, занимаващи се с корпоративна сигурност, не можеха да са резултат на нещастно съвпадение. Масовият отлив на клиенти бе дирижиран от разгневените работодатели на неговия посетител, които си отмъщаваха, задето им бе причинил куп неприятности и обезпокоителни загуби.

Мъжът го бе посетил още веднъж. Поводът бе публичният търг за разпродажба на последните останали вещи от собствеността на „Труакс Секюрити“.

Бе се приближил до Итън, който бе облегнат на бившето си бюро със скръстени ръце и наблюдаваше как върви разпродажбата. Бюрото бе внушителна мебел от полирана стомана, с огромен плот, изрязан от масивно стъкло. Декораторът, който бе отговорен за обзавеждането на „Труакс Секюрити“, го бе уверил, че то означава много.

В продължение на няколко минути мъжът не бе казал нито дума. Изглеждаше впечатлен от речта на водещия търга, който се опитваше да оживи поне малко присъстващите.

— Питали ли сте се някога как се научават да говорят така? — бе се поинтересувал накрая.

Итън не бе отвърнал нищо. Човекът бе въздъхнал уморено.

— Трябваше да спрете, когато имахте възможност. Можехте да си подредите живота, нали? Сега щяхте да седите на някое прекрасно място, ако не бяхте забъркали тази каша. Може би все още щяхте да сте зад това бюро.

Итън го бе погледнал.

— Така и не ми казахте името си последния път, когато бяхте тук.

— Казвам се Стаг. Хари Стаг.

— Как се чувства човек, Хари Стаг, когато продаде душата си на шайка мошеници, които вероятно не помнят името му и изобщо не биха се трогнали, ако получи инфаркт или утре го блъсне кола, защото знаят, че могат да го заменят веднага?

— И това е начин да си изкарваш прехраната.

Итън отново бе насочил вниманието си към водещия търга.

Стаг се бе размърдал неловко.

— Тогава, когато дойдох в кабинета ти, ти ми зададе въпрос. Искаше да знаеш за кого работя. Не ти отговорих.

Итън бе продължил да мълчи.

— Всички членуват в някакъв лъскав частен клуб — бе продължил Стаг. — Имат си всичко в тоя клуб. Два големи плувни басейна, сауни и кортове. Имат огромно игрище за голф и открит бар и всички, които работят там, мъже и жени, изглеждат като модели от модния подиум. Казват, че ако си член на клуба, можеш да получиш едва ли не всичко, което си пожелаеш.

Итън следеше геройските усилия на водещия, който се мъчеше да накара хората да наддават за две кресла от кожа и стомана, които по-рано бяха красили фоайето на „Труакс Секюрити“. Бяха италиански и му струваха доста. Бе се противопоставил категорично на покупката, но разстроеният декоратор се бе впуснал разгорещено да го убеждава, като изтъкваше, че първите впечатления на потенциалните клиенти са от изключителна важност. Креслата, според декоратора, бяха инвестиция.

В крайна сметка те бяха продадени за нищожна част от истинската им цена. Добра инвестиция — иронично си помисли Итън. — Господ ми е свидетел, че никога повече няма да се доверя на някой декоратор.

— Как се казва този частен клуб? — бе попитал тогава, без наистина да очаква отговор.

— Няма да имаш никаква полза от името. Не можеш да пипнеш онези типове. Никой не може. Те винаги много внимават да си пазят ръцете чисти.

— Ще ми дадеш ли името?

— Нарича се „Ритрийт“ — бе отвърнал Стаг. — А човекът, който ми поръча да говоря с теб в началото, се казва Дорни. Бе президент на клуба преди година и половина, когато започна цялата история с брат ти.

Итън бе чувал това име. В Южна Калифорния то означаваше много.

— Ако това има значение за теб — бе продължил Стаг, — управителният съвет на клуба уволни Дорни и избра нов президент преди няколко месеца. Президентите остават начело само, докато нещата се развиват така, както е удобно на членовете на клуба. Грешките струват скъпо.

— Изглежда, клуб „Ритрийт“ се управлява като всяка друга бизнес компания.

— Да — Стаг се бе извърнал да си върви. После бе поспрял. — Между другото, спрях да работя за тях веднага щом чух, че имаш финансови проблеми.

— С какво се занимаваш сега? — бе попитал Итън.

— Консултант по сигурността съм.

— Има ли пари в тази работа?

— И това е начин да се преживява. Имам си даже и визитна картичка — Стаг бе извадил кожен портфейл, от който взе една жълтеникава визитка и я подаде на Итън. — Обади ми се, ако имаш нужда от консултация.

После се бе смесил с тълпата и бе изчезнал.

Итън бе останал на търга чак до горчивия му край. Неговото бюро бе продадено за някакви си сто и седемдесет долара. Поредната „добра“ инвестиция. От друга страна, всичко това бе много символично.

Бони погледна девер си, докато подаваше картофите на Джеф.

— Какво иска новата ти клиентка?

Итън се върна към настоящето и се пресегна за още една питка.

— Обикновена проверка за миналото на някакъв мъж, с когото мисли да се обвързва по-сериозно. Отнема десетина минути.

— Направи ли я вече?

— Още не. — Той намаза масло на питката си. — Сблъсках се някои трудности, докато се опитвах да инсталирам компютъра в офиса този следобед.

— Чичо Итън ще трябва да си смени периферията — обясни Джеф. — Не е съвместима с операционната система на новия компютър.

— Вкъщи имам лаптоп — отвърна Итън. — Ще направя проверката на него, когато се прибера тази вечер. Клиентката ми ще получи отговора сутринта.

Бони се намръщи.

— Като стана дума за онова розово недоразумение, което наричаш свой дом, обмисли ли предложението ми да го обявиш за продан?

— Кой би го купил? — Итън отхапа от питката. — Взех го толкова евтино от чичо Виктор само защото не беше успял да го продаде, преди да замине за Хаваите. По едно или друго време къщата е била предлагана за продан от всеки посредник на недвижими имоти в Уиспъринг Спрингс.

— Аз мисля, че „Найтуиндс“ е страхотна — обади се Тео. — И има басейн.

— И истински киносалон с голям екран — добави Джеф. — И машина за пуканки.

— Телевизорът с голям екран и машината за пуканки са единственият съществен принос на чичо Виктор в поддръжката на къщата, ако не броим подмяната на част от електрическата инсталация — каза Итън. — Той поне е знаел кое е важно за него.

— Ще ми се и ние да живеехме там, а не тук — отбеляза Джеф. — Така щяхме да можем да гледаме телевизия на огромен екран всяка вечер.

— Да, нашата къща е много, ама много скучна — съгласи се и Тео. — Единственият проблем с „Найтуиндс“ — допълни Тео с гримаса — е, че е розова.

— Така е, защото съпругата на първия й собственик е обичала розовото — обясни Итън. — Много.

— Чичо Виктор ми каза, че къщата е обитавана от нейния призрак — каза Тео. — Госпожа Лег или нещо такова.

— Фут — поправи го Итън. — Казвала се е Камелия Фут. Била е изгряваща кинозвезда.

— Какво значи „изгряваща“? — попита Тео.

Итън и Бони се спогледаха.

— Означава, че никога не е станала известна.

— О! — Тео обмисли това и явно реши, че не е особено важно. — Както и да е, после станало така, че старият господин Фут превъртял. Останал да живее сам в къщата до края на живота си и никога не променил нищо.

— За нещастие никой от следващите собственици не е направил кой знае какви подобрения — сухо отбеляза Бони. — Няма как да не си помислиш, че все някой би могъл поне да я пребоядиса.

— Била е запустяла през повечето време, докато преди десет години, след смъртта на леля Бета, чичо Виктор не я купил почти без пари — каза Итън. — Но и той не могъл да си позволи да я ремонтира.

— Ако забелязваш, твоят чичо предпочете да не живее след пенсионирането си в „Найтуиндс“ — изтъкна Бони. — Замина за Хаваите веднага щом ти продаде бизнеса си.

— Каза ми, че пустинята му е омръзнала — Итън си взе допълнително от картофите. — Искал да е близо до океана и плажовете.

— На мен пък ми каза, че иска по цял ден да гледа момичета по бански — заяви Джеф.

— Да — обади се и Тео. — Каза също, че имало и плажове, където момичетата изобщо не носят бански.

— Без майтап? — Итън спря насред поредната хапка. — Имам адреса му в Мауи. Може да му ида на гости, като намеря малко свободно време. Да пообиколя плажовете.

Джеф така се разсмя, че замалко да падне на пода.

Тео зарита с крака по пречките на стола си.

— Обичаш да гледаш полуголи момичета, нали, чичо Итън?

— Ами… — замисли се Итън. — Ако трябва да избирам между работата и зяпането на голи момичета на плажа, трябва да си призная, че…

— Мисля — решително се намеси Бони, — че всички казахте повече от достатъчно по темата за голите момичета. — Тя погледна девер си. — Да се върнем на „Найтуиндс“. Джеф спомена, че новата ти клиентка е специалист по вътрешен дизайн.

— Декоратор. Това какво общо има с „Найтуиндс“?

Бони не му обърна внимание.

— Хрумна ми, че след като приключиш с нейния случай, може да я наемеш да направи нещо за онова розово чудовище.

— Жилище — поправи я Итън.

— Моля?

— От достоверен източник знам, че трябва да наричаш една къща жилище. По-стилно звучи. Но повярвай ми, няма начин… — осъзна, че Тео и Джеф го наблюдават с едва прикрито очакване. Да го хванат, че използва забранени думички, бе едно от любимите им занимания. — Определено не бих наел госпожица Лус да ми обнови къщата — гладко довърши изречението си.

Разочаровани, момчетата отново се заловиха с храненето.

— Защо не? — попита Бони.

— По две причини — Итън довърши картофите. — Първо, сега не мога да си позволя да наема декоратор дори и да имах желание да ремонтирам къщата. И второ, съмнявам се, че Зоуи Лус може да прекрачи прага на „Найтуиндс“, без да припадне.

Джеф спря да дъвче, а очите му блестяха от любопитство.

— Защо ще припадне, чичо Итън?

— Мислиш, че ще се уплаши от призрака ли? — попита Тео.

— Съмнявам се, че Зоуи Лус би се уплашила от призрак — отвърна Итън. — Но съм сигурен, че изтънченият й дизайнерски вкус би бил сериозно накърнен от вида на интериора в новото ми жилище. Трябва да си призная, че „Найтуиндс“ не би спечелила наградата „Къща на годината“.

— И това е меко казано — промърмори Бони. — Всичко е безбожно натруфено.

— Мислиш, че госпожица Лус ще бъде толкова потресена, че ще се строполи на място още в антрето ли? — попита Джеф.

— Не бих се изненадал — отвърна Итън.

— Може да започне даже да се гърчи — предположи Тео.

— Аха, ето така. — Джеф размаха диво ръце.

— Или пък така — Тео заклати глава отляво надясно.

Двамата се заляха от смях. Конвулсивните им движения ставаха все по-изобретателни.

Итън наблюдаваше изпълненията им с явно възхищение.

— Не е зле. Да, обзалагам се, че ще се строполи и ще започне да се гърчи точно така.

В другия край на масата Бони въздъхна измъчено.

— Защо вечерята винаги свършва така, когато ти си при нас, Итън?

— Какво мога кажа? Това е дарба.

 

 

Той се прибра в „Найтуиндс“ час по-късно. Когато слезе от колата, застана на пътя и се вгледа за миг в новото си жилище, като неизвестно защо се зачуди какво би си помислила за това място Зоуи Лус. Вярно, изглеждаше като измислена холивудска версия на испанско колониално имение. И определено бе розова, не избледнял от слънцето цвят на кирпич, а по-скоро като дъвка за балончета. И какво от това? Окраската й придаваше чар. Или нещо подобно. И беше просторна. Имаше достатъчно място за всичките му книги и лични вещи.

Най-хубавото от всичко бе, че е напълно обзаведена, което бе чудесно, защото комбинацията от провала в бизнеса и последния му развод го бе оставила почти без никакви мебели.

По дяволите мнението на Зоуи Лус. Какво го е грижа нейното мнение за „Найтуиндс“?

Припомни си впечатленията, които бе оставила у него този следобед. Лъскава червеникавокестенява коса, прибрана в стилен кок, открито, привлекателно лице и тайнствени премрежени очи, които вероятно криеха много интересни неща. Имаше изключително странен вкус по отношение на облеклото. Ако правилно си спомняше уроците по рисуване от забавачката, този ярък оттенък на зеленото не биваше да се комбинира с подобно наситено виолетово. Имаше си правила за тези неща. Или поне някога в детството му беше така.

Нещо му подсказваше, че Зоуи едва ли някога се е ограничавала да оцветява между очертанията. Но пък същото важеше и за него.

Знаеше, че не би трябвало да мисли за нея в толкова личен план. Тя бе клиент, а той още преди години бе разбрал от собствен опит, че не бива да излиза с клиенти. Освен това тя вероятно не би понесла розовия интериор на „Найтуиндс“.

Качи се по предните стъпала, прекоси верандата с пастелнорозови каменни колони и влезе в яркорозовото антре.

В интерес на истината, къщата не бе стопроцентово розова отвътре. Имаше и изобилие от позлатени орнаменти и бели дървени корнизи. Огромните листа на грамадните тъмнорозови орхидеи по килимите бяха зелени.

Като светваше лампите по пътя си, той мина през просторната къща и влезе в една от стаите с изглед към градините и малкия каньон отвъд.

Провря се между кашоните с книги, които още не бе намерил време да разопакова, и седна пред розовото бюро с позлатени орнаменти близо до прозореца. Включи лаптопа и потърси записките, които си бе направил по време на разговора със Зоуи същия следобед.

Започна проверката с обичайните източници на информация в интернет. Ако всичко вървеше както трябва, щеше да му отнеме десетина минути да разбере къде е госпожа Дженифър Мейсън, както бе казал на Бони. Това щяха да са лесно спечелени пари, а той определено се нуждаеше от тях.

Нищо не вървеше както трябва. Нямаше никакви признаци, че Дженифър Мейсън е използвала кредитните си карти или е подписвала дори един чек през изминалите няколко месеца. Заинтригуван, той порови по-надълбоко. Не намери никакво доказателство, че издирваната жена се развежда с Дейвис Мейсън. Нямаше информация и да е наемала, която и да било от местните агенции за превоз, за да се премести в друг град.

Четиридесет и пет минути по-късно той се облегна назад, протегна крака под бюрото, пъхна ръце в джобовете и се замисли, загледан в светещия екран.

Дженифър Мейсън бе изчезнала. Нещо му подсказваше, че Зоуи Лус вече се е била досетила за това, когато го нае да я открие.