Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (28)

Двадесет и осма глава

Към единадесет часа на другата сутрин Зоуи остави молива, с който екипираше план за дневната на един от клиентите си, и погледна към Бони.

— Сигурно ти е много скучно — каза тя.

Бони затвори любовния роман, който четеше, и се усмихна.

— Не се притеснявай, не скучая. Всъщност ми е много приятно да прекарам известно време с възрастен човек, още повече с жена. Досега не съм имала възможност да се запозная с много хора тук, в Уиспъринг Спрингс.

— Винаги е трудно да свикнеш с новото място.

— Участвам в разни мероприятия в училището на синовете ми и това ми помага донякъде. Но всъщност си мечтая да си намеря интересна почасова работа. От финансова гледна точка сме добре благодарение на застраховката на съпруга ми. Но имам нужда да излизам от къщи по-често.

— Повярвай ми, напълно те разбирам. Имаш ли някакви конкретни планове?

— Преди да се омъжа, работех като библиотекарка — отвърна Бони. — Не съм се занимавала с подобно нещо отдавна, но мисля да подам молба до обществената библиотека в Уиспъринг Спрингс, както и до училищната.

— Добра идея — съгласи се Зоуи.

— А ти как започна в бизнеса с вътрешния дизайн? Работила ли си като дизайнер, преди Форест Клийлънд да те изпрати в „Кендъл Лейк Менър“?

— Не, завърших изящни изкуства в университета. Работех в един музей на изкуството, когато се запознах с Престън. Той проявяваше интерес към картините на един художник, когото аз също харесвам много, и ми зададе няколко въпроса. И после…

Спря насред дума.

— Влюбила си се и сте започнали да правите планове за сватба — довърши Бони.

— Да.

— Така беше и при нас с Дрю — жената въздъхна тъжно. — Първата година след смъртта му бе истински ад. Но през последните няколко месеца забелязах, че започвам да мисля за брака си като за нещо, което се е случило много отдавна.

— В друг живот.

— Да. Щеше да е толкова трудно, ако не беше Итън. Особено за момчетата.

Зоуи си играеше с молива. Бони я наблюдаваше как драска безцелно.

— Чудиш се защо с Итън не сме станали много по-близки, отколкото сме сега, нали? — попита тя.

Зоуи прочисти гърлото си.

— Вие двамата изглеждате много близки, а и любовта му към Джеф и Тео е очевидна.

— С Итън винаги ще сме добри приятели, но това е всичко, което може да има между нас.

— Звучиш абсолютно убедена в това.

— Някои неща човек разбира от самото начало. За мен той е като по-голям брат, какъвто не съм имала. И за двама ни е така. Итън ме смята по-скоро за своя сестра, а не за потенциална съпруга — Бони погледна към фотографиите на „Найтуиндс“. — Ти ли си ги правила?

— Да. Веднъж се разхождах в онзи район с фотоапарата си.

— Страхотни фотоси. Къщата сякаш е в някакъв различен свят. Направо е неземна. Правиш ли снимки и на хора?

— Не и професионално, фотографията ми е хоби.

— Май е много повече, поне ако се съди по снимките на „Найтуиндс“. Прилича на интереса на Итън към разгадаването на стари убийства.

— Той ми разказа за това снощи.

— Наистина ли? — Бони се вгледа заинтригувана в нея. — Не ти ли се стори малко ексцентрично?

— Не. Стори ми се напълно в негов стил.

— В стила на Итън. — Бони се засмя. — Да. Точно така е.

— Итън се нуждае от това да открива отговорите и да уравновесява везните така, както други мъже се увличат по карането на бързи коли или търсенето на злато. Това е част от него и от начина му на живот.

— Почти същото казваше за него и Дрю — Бони се наведе напред в стола си и облегна ръце на коленете си. — Никоя от предишните му съпруги не разбираше тази негова особеност.

Зоуи набърчи нос.

— Предпочитам да не обсъждам бившите му съпруги, ако нямаш нищо против. Това ми напомня, че заради мен скоро ще има и четвърта бивша съпруга.

— Не е задължително.

Зоуи примига.

— Моля?

— Итън е правил какво ли не за клиентите си в миналото, но никога се е женил за някоя от тях.

Зоуи махна небрежно с ръка.

— Вероятно никога не е смятал, че се налага да стига толкова далеч. Моят случай е малко необичаен.

— Итън е имал и други много странни случаи, факт е и още нещо, което трябва да знаеш за него. Той не спи с клиентките си.

Зоуи се почувства притисната до стената.

— Да, но аз не бих отдавала прекалено голямо значение на това, че имаме връзка в момента. То просто се случи, нали разбираш?

Бони не каза нищо.

Зоуи усети да я обзема необясним страх.

— Е, добре — тя остави молива на масата и стана. — Не знам за теб, но на мен ми се пие кафе. Има едно кафене точно зад ъгъла. Защо не се поразтъпчем?

— Добра идея.

 

 

Сингълтън Коб се появи в два часа.

Зоуи с интерес забеляза, че Бони изведнъж се оживи и сякаш се изпълни с нови сили. А той, от своя страна, едва смогваше да откъсне очи от нея. Изглеждаше необичайно смутен.

Мъжът се обърна към Зоуи.

— Май аз ще ти правя компания до края на работния ден. След това ще те закарам до „Найтуиндс“.

— Добре — съгласи се тя, като се опита да покаже признателност.

Тази работа с постоянните придружители скоро щеше да отмине. Чудеше се как ли се оправя Аркадия с Хари Стаг. Може би изразът „оправя се“ не бе най-подходящият в случая.

Сингълтън се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Итън ме покани да се присъединя към вас на вечеря. Разбрах, че ще поръчаме да ни донесат пица и салати.

— Това е обичайното ни меню — увери го Бони. Тя грабна раницата си и потърси ключовете за колата. — По-добре да тръгвам, иначе ще закъснея да прибера Джеф и Тео. Ще се видим по-късно в „Найтуиндс“.

 

 

В пет часа Зоуи заключи вратата на офиса и пусна тежкия ключодържател в чантата си.

— Трябва да се отбия до вкъщи и да си взема някои неща — обясни на Сингълтън.

— Няма проблеми.

Тръгнаха заедно към мястото, където той бе паркирал доста голямата си кола, тип мини ван. Отвори й да седне отпред с изключително галантен жест, после се настани зад волана и запали мощния двигател.

— Тази работа с постоянните придружители сигурно почва да ти лази по нервите — отбеляза мъжът, докато завиваше, за да излезе от паркинга.

— Как позна?

— Знам как аз бих се чувствал на твое място — усмихна й се окуражително. — Не се тревожи. Не мисля, че това ще продължи дълго. Итън ще разбере какво става.

— Вероятно.

— Вие двамата с Труакс смятате ли да дадете шанс на брака си?

Супер. Повдигнал бе въпроса, който най-малко би желала да обсъжда днес.

— Това не е точно брак — с престорена бодрост заяви тя.

— Да? А ти как би го нарекла?

— Представата на Итън за ефективно разрешаване на наболял проблем.

— Труакс твърди, че имате документ и че сте минали през цялата церемония.

— Това не го прави истински.

— Няма да споря за това — съгласи се Сингълтън. — Обаче го прави законен.

— Прави цялата ситуация много странна, ето това прави, ако питаш мен. И непрекъснато става по-зле.

— Поприказвах си с Бони, докато с Труакс бяхте във Вегас. И двамата мислим, че вие някак си подхождате и се допълвате. Защо просто не оставите нещата да се подредят сами, след като всичко това приключи? Какво имате да губите?

Отново усети онзи необясним страх. Време бе да смени темата.

— Завий наляво тук — каза му твърдо. — Можеш да спреш пред онази зелена врата от ковано желязо.

— Добре.

Сингълтън направи както му бяха казали. Тя отвори вратата и скочи от високата предна седалка, преди той да успее да заобиколи и да й помогне. Забърза към зелената врата и бръкна в чантата си за ключовете.

Книжарят се загледа в месинговата топка на ключодържателя.

— Страхотно украшение си имаш. Не е ли малко тежко да го мъкнеш в дамската си чанта?

— Свикнала съм.

Тя отвори входа, поведе го през малката градинка отпред и отключи вратата към фоайето.

— Можеш да ме изчакаш тук — каза му. — Ще се върна след минутка.

— Не бързай заради мен.

Тя изтича нагоре по стълбите, като се опитваше да си припомни всичко, което искаше да вземе в „Найтуиндс“. Когато стигна до горния край на стълбището, зави и тръгна по коридора. Спря пред апартамента си и пъхна ключа в ключалката.

Вратата на сервизното помещение в коридора се отвори зад нея. Тя се сепна и понечи да се обърне, за да поздрави евентуално някой от съседите си, който сигурно прибира нещо там. Но човекът, който се измъкна от малкото помещение, прекоси коридора с една крачка и я сграбчи, преди да разбере, че предположението й е абсолютно погрешно.

Рон.

— Хванах те, проклета жено.

Той стисна гърлото й с една ръка, за да не може да си поеме въздух, и закри устата й с длан. Предупредителният вик към Сингълтън замря в гърлото й.

Някакъв друг мъж се показа от входа на празния апартамент вляво.

Където бе Рон, там бе и Ърни.

— Вкарай я вътре — изръмжа той. — По-бързо.

— Спокойно. — Рон я повлече към отворената врата на апартамента й. — Няма никого от съседите.

Тя се бореше и се опитваше да се задържи за рамката на вратата. Зрението й постепенно се замъгляваше.

— Има някакъв тип долу във фоайето.

— У теб ли е спринцовката? — попита Рон.

— Да, разбира се. Просто я вкарай вътре, където можем да свършим, без да ни видят.

Зоуи осъзна, че още стиска тежката месингова топка на ключодържателя в юмрука си. Това я накара да събере всичките си сили. Неслучайно го носеше навсякъде със себе си, напомни си тя. Умът й се проясни малко и най-сетне си припомни нещо от наученото в курса по самоотбрана. Можеше направо да чуе думите на инструктора си: Крайно време е да започнеш да мислиш трезво.

Замахна с ръка назад и нагоре, доколкото можеше, като се опитваше да улучи Рон с ключодържателя по главата, и се молеше да не удари своята вместо неговата. Не можеше да е сигурна къде точно го е уцелила, но определено бе успяла.

— По дяволите! — Той инстинктивно се дръпна рязко назад, като за миг разхлаби хватката си върху гърлото й. — Държи нещо в ръката си.

— Сингълтън!

Рон пак я стисна здраво за гърлото, причинявайки й болка.

Тя замахна отново с широко мощно движение, което би улучило Ърни по гърдите, ако не се бе дръпнал бързо назад.

— Само почакай, кучко — просъска Рон в ухото й. — Само почакай да те завържем на онази кушетка в „Менър“.

— Държиш ли я? — изнервено попита Ърни.

— Държа я. Хайде, слагай й инжекцията. Побързай, дявол да те вземе, някой идва.

Ърни се доближи със спринцовка в ръка.

Тя отново замахна неистово с месинговата топка, опитвайки се да го удари по ръката и да избие спринцовката настрани.

Входната врата на апартамента й се отвори със замах. Сингълтън се втурна в стаята с вик.

— Пуснете я!

Той сграбчи Ърни, извъртя го към себе си и заби юмрук в лицето му. Онзи се блъсна в стената.

— Махай се оттук! — изкрещя разгневен Рон към новопристигналия. — Тя е луда. Ще я върнем обратно в клиниката. Ние сме медицински лица.

— Да, тя е опасна, човече — Ърни се изправи несигурно на крака, стиснал зъби. — Трябва да я върнем обратно.

— Глупости — каза Сингълтън и се извърна към Рон.

— Ние сме медицински лица — изкрещя той.

Зоуи отново замахна назад и нагоре и го уцели. Може би в ребрата.

— Ах ти, откачена кучко!

Пусна я толкова внезапно, че тя не успя да запази равновесие. Свлече се на колене.

— Да се махаме оттук — извика Рон на съучастника си.

Онзи не каза нищо. Вече се бе втурнал към вратата, но Сингълтън го сграбчи тъкмо когато се промъкваше навън и го запрати обратно в стаята. Той се срина върху приятеля си. Двамата здравеняци се търкулнаха като кегли за боулинг.

— Хайде. — Сингълтън хвана Зоуи за ръка и й помогна да се изправи на крака.

Заедно се втурнаха навън, в коридора. Когато се измъкнаха, той спря, обърна се и затръшна вратата след тях. Задържа я затворена, като стискаше здраво дръжката с две ръце.

— Обади се на 911 — извика на Зоуи. — После звънни на Труакс.

Тя намери телефона в чантата си, която бе изтървала на пода, и започна да набира номера.

 

 

Хапваха студена пица и салати в задния двор около басейна. Джеф и Тео бяха вечеряли, докато Итън бе помогнал на Зоуи и Сингълтън да минат през разпитите в полицията. Когато се върнаха в „Найтуиндс“, момчетата отидоха в киносалона да гледат телевизия на големия екран.

Итън не бе в добро настроение.

— Когато чухме воя на сирените, двамата вече бяха успели да се измъкнат през прозореца на спалнята ми — обясняваше Зоуи на Бони. — Но ние със Сингълтън ги видяхме да се качват в някаква кола. Описахме я на полицаите и им дадохме номера.

— Те пристигнаха точно когато Рон и Ърни профучаваха по улицата. — Книжарят си взе още едно парче пица. — Хванаха ги през две преки.

— Обадили са се на Иън Харпър от затвора — Зоуи се подкрепи с глътка червено вино, стана и започна да се разхожда из двора край басейна. — Опитали се да го накарат да потвърди, че са „квалифицирани медицински кадри“, представяш ли си! Искали от него да обясни на полицаите, че той ги е изпратил да ме върнат обратно.

— Харпър отрекъл всичко, разбира се — Сингълтън дъвчеше парче пица. — Веднага се свързал с полицията и обяснил, че Рон и Ърни вече не работят в „Кендъл Лейк Менър“.

— Наистина ли? — Бони погледна Зоуи и после отново се обърна към Итън. — Твърди, че ги е уволнил, ли?

— Според Иън Харпър — бавно отговори девер й — санитарите са действали на своя глава.

— Но защо биха изминали целия този път, за да върнат Зоуи, ако някой не им плаща за това? — отбеляза Бони.

— Добър въпрос — каза Итън. — Версията на Харпър е, че двамата изпитват лична неприязън към Зоуи заради нещо, което се е случило, когато тя и една друга неназована пациентка избягали. Твърди, че са търсели отмъщение.

— Така ли? — Сингълтън изглеждаше заинтригуван. — Какво точно се случи, когато двете избягахте от „Менър“?

Зоуи се загледа в басейна.

— Праснах Рон по главата с пожарогасителя. Аркадия заби на Ърни цяла спринцовка с много силно упойващо средство.

— Страхотно — отбеляза Сингълтън.

Бони се усмихна.

— Да. Супер!

— Не бяха повдигнати обвинения и за инцидента не бе съобщено в полицията, защото Харпър не е искал клиентите му да разберат, че двете с Аркадия вече не сме в клиниката.

— Ясно — кимна Сингълтън.

— Но сега трябва да повдигнеш обвинения, нали? — попита Бони.

— О, да. — Тя отново отпи глътка вино. — Нападение и влизане с взлом като начало.

Сингълтън погледна Итън.

— Мислиш ли, че тия двамата са действали на своя глава?

— Отначало не — отвърна му той. — Почти сигурен съм, че Харпър ги е пратил да приберат Зоуи, когато е разбрал къде е. Освен това вероятно се е опитал да се свърже с тях и да ги повика обратно, когато му се обадихме да му съобщим, че е омъжена отново и съответно не е подходящ кандидат за „Кендъл Лейк“. Но тогава е било прекалено късно.

— Защото Рон и Ърни вече са били в Уиспъринг Спрингс и са жадували за отмъщение, така ли? — попита Сингълтън.

— Предпочитам да не използваш думата „жадували“ — разпалено протестира Зоуи.

— Извинявай — спасителят й, й отправи изпълнен с разкаяние поглед. — Но това би обяснило защо те заплашваха с подобни, да ги наречем, лични закани.

— Ммм — тя спря за миг и се обърна намръщено към Итън. — Мислиш ли, че може те да са убили Леон Грейди?

Итън облегна лакти на розовия шезлонг, протегна крака и се замисли над въпроса.

— Възможно е — каза той. — Полицаите проследиха къде са ходили. Дошли са в Уиспъринг Спрингс в същия ден, когато е убит Грейди. Но те, изглежда, изобщо не знаят, че той е бил в града. Наели са стая в мотел и са зачакали пред апартамента ти, докато се появиш. Очевидно са имали само този адрес. След като чакали целия следобед, решили да си починат и вечерта отишли на бар. На другия ден се върнали и влезли с взлом в съседното жилище. Освен това нямат силен мотив за убийството.

— Освен ако Харпър не им е наредил да се отърват от Грейди, защото създава проблеми — обади се Сингълтън.

Итън поклати глава.

— Както вече казах, онази нощ са били на бар и са пили. Имам предчувствие, че алибито им е добро. Целта им, изглежда, е била само да докопат Зоуи.

Тя потръпна.

— Долни типове! Чудя се дали изобщо ще попаднат зад решетките.

— Сигурен съм — меко я увери Итън. — Вероятно ще постоят дълго там. Следователят ми каза, че и двамата имат предишни присъди за нападение, а Рон е бил арестуван и по обвинение в изнасилване преди няколко години.

— Точно такива чудесни и образцови служители, каквито човек би очаквал да наеме Харпър — изрече през зъби Зоуи.

Бони потръпна.

— Даже не мога да си представя какво ви е било на двете с Аркадия там.

— Сега не са в „Менър“ — безизразно отбеляза Итън. — И няма да се връщат.

Бони кимна.

— Ясно.

Изядоха остатъка от пицата в мълчание. Приятно цвъртяха щурци и се обаждаха нощни обитатели на пустинята откъм каньона, някъде в далечината се чуваше воят на койот. Над главите им блестяха ярки звезди, каквито човек може да види само в пустинята.

След известно време Бони погледна часовника си.

— Май стана късно. Най-добре да прибирам момчетата вкъщи, да си лягат.

Тя стана и се запъти към широката стъклена врата.

— И за мен е време да вървя — Сингълтън тежко се надигна от розовия шезлонг. — Благодаря за пицата, Труакс — той хвърли кратък, многозначителен поглед към Бони, която вече бе във всекидневната. — И за компанията.

— Пак заповядай.

Итън и Зоуи го последваха към преддверието. Тя изостана малко, докато изчакваше Бони и двете момчета. Мъжете излязоха навън пред къщата и постояха, загледани в паркираните в уличката коли.

— Задължен съм ти — каза Итън.

— Няма за какво — Сингълтън пъхна големите си ръце в джобовете. — Нае ме да я пазя. Просто си свърших работата. По дяволите, даже не я свърших както трябва, ако искаме да сме точни. Трябваше да се кача горе с нея, когато отиде да си вземе нещата.

— Стигнал си навреме. Това е, което има значение в крайна сметка.

— Може би — Сингълтън се засмя. — Трябва да ти кажа обаче, че тя добре се справяше с двамата благодарение на онази стара дръжка за врата, която носи със себе си.

— Освен това са мъже, а тя е била сама. Лошо съотношение на силите. Благодаря ти, Сингълтън.

— Всичко е наред.

Вратата зад тях се отвори. Тео и Джеф пристъпиха навън с видима неохота, следвани от Бони.

— Трябва ли да се прибираме вече? — хленчеше Тео.

— Да, трябва — отвърна майка му.

Джеф погледна Сингълтън.

— Мама казва, че си спасил Зоуи от някакви лоши хора днес.

— Зоуи сама си помогна много — отвърна големият му приятел.

— Мама казва, че си герой — заяви Тео.

Сингълтън примигна зад стъклата на очилата си и се изчерви.

— Нее.

— Да — каза Бони. — Ти си герой.

— Права е — обади се и Итън.

Зоуи се показа на вратата.

— Разбира се, че е герой.

— Супер! — възхити се Тео.

— Ще ми покажеш ли как си я спасил? — развълнувано запита Джеф.

— Трябва да се прибирам у дома — отвърна Сингълтън, като отстъпваше заднишком към колата си. — Веднага. Лека нощ на всички.

Той се обърна, забърза към мини вана си, седна зад волана и моторът изрева мощно.

— Мисля, че го притеснихме — каза Бони.