Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (22)

Двадесет и втора глава

Малко след полунощ Леон стъпи върху затворения капак на тоалетната чиния в тясната баня на мотелската стая. През малкото прозорче можеше да види групичката, която се събираше в уличката зад старите складове. Продажбата на наркотици бе нощна работа. Нямаха вид на изпечени престъпници. Повечето от клиентите, изглежда, бяха тийнейджъри, които идваха от заведението за бързо хранене. Купуваха алкохол и таблетки от двама по-възрастни наглед типове, които обикновено се появяваха около един след полунощ.

Тази вечер Леон смяташе да се появи преди редовните доставчици.

Слезе тромаво и бързо отиде в стаята. По-рано същия следобед бе избрал няколко шишета от запасите си с медикаменти за извънредни случаи, откраднати от „Кендъл Лейк Менър“. Длъжността му на шеф на охраната в клиниката му бе дала възможност да добие ясна представа за цената на лекарствата на уличния пазар.

Взе чантата със стоката си, малко фенерче и ключа от стаята. Поспря за малко, за да окачи оръфания знак „Не ме безпокойте“ на дръжката на вратата отвън, слезе по стълбите и заобиколи сградата.

На паркинга на мотела имаше достатъчно осветление, за да успее да намери изровения неподдържан път, който минаваше зад изоставената къща и складовете. Помагаше му и сиянието на почти пълната луна. Щеше му се да не използва фенерчето изобщо, ако е възможно.

Неколцината малки нехранимайковци, които се мотаеха край последната полусрутена товарна рампа, не го забелязаха, докато не се появи под носа им. Първият, който го видя, подскочи от изненада.

— По дяволите, този е ченге.

— Нищо лошо не правим — подхвана друг с писклив дразнещ глас, заплашващ да се превърне в хленчене, който беше типичен за всичките му връстници.

— Да, имаме право да стоим тук, ако искаме.

Деца — помисли си Леон. — Може и да бягат от час по история, литература и математика, но изглежда, винаги си знаят правата.

— Спокойно, не съм ченге — каза Леон. — Имам малко „бонбончета“. Някой да иска?

Десет минути по-късно и със седемстотин и петдесет долара по-богат Леон се запъти към далечните светлини на мотела. Седемстотин и петдесет долара. Откъде, по дяволите, децата имат толкова скътани пари в наши дни? Той определено не бе имал толкова, когато бе тийнейджър.

Бе намислил да тръгне сутринта, защото си бе платил и за тази нощ и искаше да оползотвори парите си. Но сега бе напълно буден и изобщо не му се спеше. В такъв случай по-добре да поеме пътя веднага. Седемстотин и петдесетте долара щяха да го измъкнат от Уиспъринг Спрингс, а имаше чувството, че би било по-добре да изчезне, преди Труакс да се върне и да го потърси отново.

Всичко бе отишло по дяволите. Отново.

Онзи проклетник, Клийлънд, не бе свободен, когато го бе потърсил повторно, за да се договорят колко би платил за адреса на жената. Когато затвори, трябваше да приеме факта, че сделката няма да стане. Единственият друг вариант, доколкото можеше да прецени, бе да се опита да изнудва доктор Иън Харпър. Само той бе човекът, който можеше да загуби нещо в случая и който би склонил да плати за мълчанието му.

Щеше да се обади на бившия си шеф някъде по пътя и да се надява да му излезе късметът. Харпър поне бе делови човек.

Само ако първоначалният му план за изнудване на Клийлънд се бе осъществил, както бе очаквал… По дяволите! Сякаш бе прокълнат от някоя орисница или нещо такова.

С периферното си зрение забеляза някакво движение в сенките до къщата със заковани врати и прозорци. Още някое хлапе, помисли си той. Супер. Имаше още „бонбончета“. Може пък да ги закръгли на хиляда долара тази вечер.

Спря се и бавно започна да се обръща.

— Ей, хлапе. Имам точно каквото искаш — прекалено късно разбра, че фигурата на разнебитената веранда не бе на някое наркоманче.

Първият куршум го улучи право в гърдите и го повали на земята. Най-напред се сети, че вече не усеща изгарящата болка от стомашните киселини. Вместо това всичко вътре в него бе изстинало.

Смътно дочу как едно от хлапетата, на които бе продал от стоката си там, пред склада, изкрещя предупредително към приятелчетата си:

— О, по дяволите, това беше пистолет. Хайде, да се омитаме оттук.

Бе толкова близо до големия удар, помисли си той. Но отново го прецакаха. Все така ставаше.

Вече губеше съзнание, когато убиецът се приближи и прати втори куршум в главата му.