Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (4)

Четвърта глава

Киселините в стомаха на Леон Грейди винаги ставаха особено мъчителни в приглушената атмосфера на луксозната приемна на работодателя му. Бе израснал в работнически квартал, където, ако имаш късмет, стените са боядисани, а не облицовани в дърво като тук и мебелите са облепени с пластмасово фолио, имитация на естествен материал, а не покрити с фурнир от екзотична дървесина.

Веднъж доктор Иън Харпър му бе казал, че кабинетът му е обзаведен така, че да действа успокояващо на пациентите и да вдъхва увереност на семействата им. Но скъпите килими и ценните картини по стените имаха обратен ефект върху Леон. Той наистина мразеше тази стая. Ами стресовите фактори. По дяволите, стоеше тук само от пет минути в очакване Харпър да приключи с телефонния си разговор и вече можеше да усети как в стомаха му почва да пари.

„Може би и това е вид психична мания — помисли си той, като онези, за които хората, работещи тук, в „Кендъл Лейк Менър“, непрекъснато разправят“. Някаква фобия или нещо подобно. Може би не понасяше този кабинет, защото го свързваше със стомашните си проблеми. В качеството си на шеф на охраната в „Менър“ бе имал няколко крайно неприятни разговора на това място предната година.

Нещата се бяха развивали доста задоволително, преди двете пациентки да изчезнат. Работата в „Менър“ бе най-добрата, която някога бе имал. Даваха дори и премиални. За пръв път през живота си бе усетил какво е да разполагаш с пари. И да ги харчиш също толкова бързо. Не че грешката бе негова — имаше разходи. Вноските за поршето и новата стерео система бяха високи.

Никога не бе се справял добре с парите най-вече, защото никога не бе имал достатъчно. Имаше широки пръсти, но тук, в „Менър“, бе добре, понеже получаваше заплата всеки месец.

После двете пациентки избягаха и обърнаха с краката нагоре добре подредения му живот. Тогава се появиха и проблемите му със стомаха.

Периодът веднага след бягството бе особено тежък. Харпър бе побеснял, крещеше и обвиняваше лошата охрана. Леон се бе уплашил, че ще загуби работата си. Нямаше да е лесно да си намери друга, а и със сигурност нямаше да има допълнителните облаги, каквито получаваше в „Менър“. Препоръките също бяха проблем.

Беше се почувствал натясно, когато Харпър бе поискал от него да намери пациентките и да ги върне обратно в „Менър“. Нямаше никаква представа как се прави истинско разследване. Онази развратница Фенела, секретарката на Харпър, хапливо му бе предложила да наеме истински детектив — някой, който е наясно със съвременните технологии и може да използва компютър.

За негова изненада му бе провървяло. Броени седмици след бягството на пациентките бе чул за някаква статия в мексикански вестник, която описвала смъртта на две жени, починали при пожар в хотел. На мястото не били открити документи за самоличност и властите не успели да се свържат с близките на жертвите. Единствените вещи, които биха могли да послужат за разпознаване, били една химикалка и чифт чехли. И на трите предмета имало монограм на „Кендъл Лейк Менър“.

Бе му олекнало много, когато научи. Разбира се, това означаваше загуба на приходи за Харпър, но той бе бизнесмен. Докторът сигурно знаеше, че понякога човек търпи финансови загуби, но животът продължава и се появяват нови източници на доходи.

Всъщност, в този случай Харпър все още получаваше пари от старите. Леон бе впечатлен. Работодателя му си го биваше. Като опитен играч, той продължаваше да изпраща сметки за доста високите цени на услугите в „Менър“ на роднините на онази жена — Клийлънд, и на попечителския фонд на другата пациентка.

Можеше да се очаква, че клиентите ще останат в блажено неведение доста дълго време. „Менър“ бе частна и много скъпа психиатрична клиника само за отбрани болни и се намираше на брега на отдалечено езеро сред планините в северната част на Калифорния. Наблизо бе тихото градче Кендъл Лейк, но освен от шепа туристи и любители на гребането през лятото и някои ловци наесен, мястото бе забравено от останалия свят.

Леон бе наясно, че закътаното местоположение бе едно от предимствата на „Менър“ в очите на клиентите. В клиниката идваха доста пари от хора, които искат лудите им роднини да бъдат прибрани някъде далеч, където никой няма да ги види и чуе.

Както и повечето от останалите пациенти, чиито семейства бяха платили скъпо, за да затворят близките им за неопределено време, и двете изчезнали жени не бяха имали посетители.

Но Харпър не може да си позволи да мами до безкрай хората, които плащат за тях, мислеше си Леон. Рано или късно, някой от близките им щеше да дойде в Кендъл Лейк. И когато това се случеше, докторът щеше да се окаже натясно, защото нямаше да може да ги представи.

След като научи, че двете жени вероятно са загинали в Мексико, Леон се бе осмелил да се надява, че е дошъл краят на проблемите му. И ето че миналата седмица някакъв тип, наричащ себе си Гофър, се бе свързал с него чрез интернет.

Разбрах, че търсите изчезнал пациент. Мога да помогна. Цената е… и не подлежи на обсъждане…

Тогава киселините в стомаха му се бяха изострили особено жестоко. И всеки час ставаше все по-зле.

Харпър остави телефона, бавно свали очилата си и погледна Леон.

— Днес съм много зает, Грейди. Трябва да посрещна двама нови пациенти следобед. Надявам се, че имаш да ми казваш нещо важно?

„Дори гласът му се отразява зле на стомаха ми“, помисли си Леон. Гласът му също бе изискан — глас на богат човек. Това му напомняше колко са различни двамата. Докторът бе мошеник, но за разлика от него бе получил всички предимства.

Харпър изглеждаше добре — имаше гъста сребристобяла коса и стегната фигура на тенисист. В определен момент от живота си бе получил добро образование. Освен това притежаваше нужното обаяние, за да впечатлява богатите си клиенти.

— Получих новини от онзи хакер — каза Леон. — Не беше евтино, но изглежда, имаме сигурна информация за Клийлънд.

— А за другата?

— Не.

Харпър се намръщи, но не изглеждаше много разочарован, а само леко огорчен. Сякаш Леон току-що му бе съобщил, че част от акциите му на борсата са паднали драстично, но други са се оказали много по-печеливши от очакваното.

— Все едно, тя далеч не ни носеше толкова пари, колкото Клийлънд — отбеляза Харпър. — Какво научи?

— Според Гофър тя е жива и здрава, но се представя с друго име. Казва, че някакъв тип се занимавал с продажба на фалшиви документи за самоличност. Та той бил създал програма, която да дава подвеждащи сведения за нея на всеки, който реши да потърси нещо. Затова онзи детектив, дето го бяхме наели тогава, не успя да открие нищо съществено.

— Къде е тя? — рязко попита Харпър. — Искам незабавно да бъде върната.

Болките в стомаха на Леон се засилиха. Нуждаеше се от таблетките, които носеше в джоба си, но не смяташе, че е редно да сдъвче няколко пред шефа си. Искаше му се да изглежда спокоен и самоуверен.

— Няма да е толкова лесно, сър — каза той. — Жената е много внимателна. Всичко, което Гофър е успял да разбере, е, че се намира някъде в Лос Анджелис. Не знае точния й адрес.

— Някъде в Лос Анджелис? — добре поддържаните пръсти на Харпър се свиха около златната писалка. — От каква полза ми е тази информация? Това е голям град.

— Да, но сега, като знам името й и някои допълнителни сведения относно новата й самоличност, няма да ми отнеме дълго да я открия. С ваше разрешение, сър, ще тръгна още днес следобед.

— Не се опитвай да я върнеш сам. Когато откриеш къде живее, не се издавай, само я дръж под наблюдение. Веднага ми се обади. Ще пратя Рон и Ърни да ти помогнат. Те ще се оправят с лекарствата, които й трябват.

— Да, сър — Леон прочисти гърлото си и се опита да се изрази с възможно най-голямо уважение. — Но ми се иска да отбележа, че когато открия пациентката, ще трябва да помислим как да я върнем обратно.

— Лекарствата ще помогнат да се справим с нея.

Въпреки дипломите си, помисли си Леон, понякога Харпър бе невероятно глупав.

— Проблемът е там, сър, че тази жена, Клийлънд, е живяла цяла година под друго име. Вероятно работи някъде. Това означава, че ще има колеги в службата. Приятели. Съседи. Хора, които ще забележат, ако просто я хванем на улицата.

— Да, разбира се — Харпър остави златната писалка настрани и се изправи. Отиде до прозореца. — Разбирам какво имаш предвид. Ще трябва да действаме дискретно.

— Точно така. Затова предлагам следното — аз ще ида в Лос Анджелис, ще я открия и ще я наблюдавам известно време. Да разбера как протича денят й. Когато установим това, ще можем да решим кога най-лесно можем да я върнем тук, без да вдигаме излишен шум.

Харпър се взираше напрегнато в езерото, докато обмисляше плана на шефа на охраната. Леон изгаряше отвътре.

— Добре — съгласи се накрая докторът. — За това си прав. Последното, което ни е нужно, е да привличаме внимание към случая. Връщането трябва да стане по възможно най-дискретния начин.

Леон си позволи да въздъхне лекичко с облекчение и направи крачка към вратата.

— Вече съм си резервирал самолетния билет. Само трябва да мина през къщи и да си взема някои неща. До летището има доста път, затова най-добре да тръгвам.

— Дръж ме в течение.

— Да, сър.

— Тази история не ми харесва — промърмори Харпър. — Но предполагам, че трябва да съм благодарен на този Гофър, че се е свързал с нас, а не с Форест Клийлънд.

Леон сви рамене. За него не бе странно, че хакерът се бе свързал най-напред с „Кендъл Лейк Менър“. Очевидно Гофър е достатъчно умен, за да проумее как работи това място. Явно е разбрал, че ръководството на подобна клиника има солидни финансови мотиви да иска да върне госпожа Клийлънд обратно, без да се вдига шум, и че максималната дискретност е от изключителна важност за печалбата на Харпър в този случай.

Леон се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Ако се бе свързал с Клийлънд, щеше да рискува много повече. Човекът е богат и влиятелен и няма особени причини да потулва нещата. Той дори би могъл да се обърне към ченгетата, което напълно би провалило плановете на Гофър.

Харпър се намръщи.

— Как Гофър е стигнал до заключението, че аз ще бъда склонен да платя за сведенията?

— Кой знае? Може би нещо във файловете на онзи търговец на фалшиви самоличности, в които е успял да проникне, му е подсказало колко много плаща Форест Клийлънд, за да държи снаха си скрита тук, в „Кендъл Лейк“. Гофър сигурно е досетил какъв съществен фактор са тези пари за клиниката. Вероятно е отгатнал, че най-важното, което се предлага тук, е гарантираната дискретност. Това място не може да си позволи лоши отзиви в пресата.

Харпър сви и разпусна пръстите на едната си ръка.

Доволен, че е успял да убеди шефа си, Леон се обърна и бързо прекоси дебелия бежов килим, докато стигне до вратата.

Отпред в приемната Фенела Лийдс вдигна поглед от едно досие, което бе разтворено на бюрото й. Бе като слязла от корицата на списание — руса, синеока и ослепително красива. Навярно бе най-красивата жена, която бе срещал през живота си, но той се отнасяше към нея по същия начин, както би се отнасял към кобра, свита на стола до бюрото.

Бе почти сигурен, че е била любовница на Харпър за известно време, но сега се носеха слухове, че спи с някакъв от счетоводството. Не завиждаше на нито един от двамата. Ако спиш със змии, може да те ухапят.

— Заминаваш за Лос Анджелис да намериш онази Клийлънд? — попита Фенела.

Не се изненада, че е успяла да чуе разговора, който току-що бе провел с Харпър. Нямаше да се учуди, ако под бюрото й има касетофон. Подозираше, че тя следи абсолютно всичко, което става в „Менър“. Това бе една от причините да бъде много, много внимателен, докато не напусне пределите на клиниката.

— Да — хвърли поглед към часовника си и продължи нататък. — Трябва да побързам, иначе няма да успея за полета.

Фенела не му пожела лек път. Отново се зае с досието.

Докато стигне до относително безопасното входно антре, паренето в стомаха и гърдите му бе най-силното, което досега бе изпитвал, направо непоносимо. Извади шишенцето с таблетките от джоба си, разви капачката и изсипа няколко в дланта си. Побърза да ги сложи в уста и яростно ги задъвка.

Знаеше защо парещата болка е толкова силна този път. Защото бе взел решение, което означаваше, че трябва да се изправи срещу доктор Иън Харпър и да го излъже. Това го плашеше, защото означаваше, че изгаря всички мостове след себе си.

Бе казал на Харпър, че Гофър му е дал само новото име на Клийлънд и му е съобщил, че живее някъде в Лос Анджелис. Това бе лъжа. Гофър бе много по-добър, отколкото Леон го бе представил пред Харпър и Фенела.

Според неговата информация Клийлънд не бе в Лос Анджелис. Намираше се в някакво градче на име Уиспъринг Спрингс, Аризона. Хакерът бе открил и адреса й, и телефонните номера — домашния и служебния. Накратко всичко, от което Леон се нуждаеше, за да я намери.

Ако тази информация бе дошла преди година, непосредствено след бягството на жените, той бе сигурен, че, веднага щеше да иде при Харпър и да му каже всичко, което знае. Но в един момент, вероятно в същия ден, когато бе забелязал, че гълта таблетки против киселини в стомаха на всеки няколко часа, го бе озарило просветление. Вече не искаше да работи за доктор Харпър, независимо колко му плаща този негодник.

Проблемът бе, че благодарение на големите си разходи и пълната си неспособност да спестява пари нямаше състоянието, което би му осигурило охолство, ако се оттегли от работата. Когато хакерът му бе съобщил адреса на онази Клийлънд обаче, Леон бе осенен от необичаен изблик на изобретателност.