Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (17)

Седемнадесета глава

Итън влезе в книжарницата малко след осем на другата сутрин. Собственикът й Сингълтън Коб се появи от мрачната вътрешност.

— Днес си подранил — поздрави книжарят.

— Имам нов случай и ми е нужна малко помощ.

— Бизнесът май потръгна, а?

— Редовен клиент.

— Значи е специалистката по вътрешен дизайн — Сингълтън се облегна на масата. — И друг подозрителен клиент ли има? Знаеш ли, забелязвам определен модел в това. Изиграй си добре картите и това може да осигури постоянна заетост на „Труакс Инвестигейшънс“.

— Изнудват я.

Сингълтън седна на една табуретка.

— Това не е хубаво.

— Не е — Итън постави върху стъкления плот на масата бележката за изнудване. — Опитвам се да издиря каквото мога за една частна психиатрична клиника. Директорът се казва доктор Иън Харпър. Опитах се предварително да намеря нещо в интернет снощи и тази сутрин, но без резултат. Нямам време пак да се занимавам с това. Ще се поровиш ли вместо мен?

— Разбира се — Сингълтън се наведе да разгледа бележката отблизо. — Не е много оригинален. Изрязал е буквите от вестник.

— Негодникът я е оставил в леглото на Зоуи.

Коб вдигна едната си вежда.

— Което означава, че е тук, в града. Или поне снощи е бил.

— Освен това означава и че разбира от ключалки — каза детективът. — На вратата на Зоуи има няколко много добри.

Книжарят вдигна поглед.

— Може да е подкупил домоуправителя.

Итън поклати глава.

— Зоуи ми каза, че тайничко е накарала да ги сменят, когато се е нанесла. Не е дала ключ на домоуправителя.

— Добре, значи търсиш някого, който може да се оправя с ключалки и е някъде наблизо.

— Най-вероятно е свързан с тази клиника, „Кендъл Лейк Менър“. Зоуи ми даде списък с имената на някои хора, които работят там. Ще позвъня на работните им места тази сутрин, за да видя дали някой не отсъства. Ако е бил в Уиспъринг Спрингс късно снощи, няма как да се е върнал в „Кендъл Лейк“ все още. Проверих самолетните полети.

— Ясно. Ако някой не си е на мястото, можеш да започнеш да го търсиш в Уиспъринг Спрингс.

— Такъв е планът.

Сингълтън стана от табуретката.

— Ще видя какво мога да разбера за тази „Кендъл Лейк Менър“. Частна психиатрична клиника, казваш, а? Може ли да попитам каква е връзката на Зоуи с това място?

— Клиентката ми предпочита да запази в тайна тази информация.

— Ясно — Сингълтън кимна. — Била е пациентка там. Не се тревожи, като твой консултант се считам за обвързан с политиката за поверителност на „Труакс Инвестигейшънс“, каквато и да е тя.

— Предполагах, че ще приемеш нещата по този начин.

— Само от любопитство питам дали Зоуи е била изписана от „Кендъл Лейк Менър“, защото състоянието й се е подобрило?

— Не, избягала е.

— Избягала от лудница. Трябва да ти го призная, Труакс — що се отнася до клиенти и приятелки, знаеш как да ги избираш.

— Когато започваш отначало в бизнеса и в социалния живот, не можеш да си много придирчив. А, да, и още нещо. — Той измъкна бележника си. — Зоуи е купила маскировка на самоличността си от един брокер в интернет, който нарича себе си Търговеца. Предполага се, че този тип има суперсигурна компютърна защита. Но някой се е добрал до информация за Зоуи. Бих искал да знам как точно е станало това.

Сингълтън бе видимо заинтригуван.

— Няма такова нещо като абсолютно сигурна защита в интернет. Знаеш ли как да се свържеш с този тип?

— Аркадия ми даде специален код за достъп. — Итън извади малък бележник от джоба си, отвори го и прочете данните на глас.

— Ще видя какво мога да направя. — Коб разгледа кода. — Ще бъде интересно.

Итън излезе в коридора и хукна нагоре, като прескачаше през стъпало. Влезе в кабинета си, седна зад бюрото и извади бележник от чекмеджето.

Взе телефона и се залови за работа.

Препоръчаха ми да се обърна към доктор Харпър…

Доктор Харпър е при пациент в момента и графикът му е много натоварен през целия следобед. Мога ли да попитам кой ви го препоръча?

Това е личен въпрос. Ще се обадя друг път.

Итън затвори и набра друг номер.

Обажда се Боб от гаража. Рон там ли е? Трябва да говоря с него за смазочното масло.

Рон не е на смяна днес. Той ли ви даде този номер? Не би трябвало да му се обаждат, докато е на работа.

Трябва да говоря с Ърни за последната вноска за наема. Чекът, който ми изпрати, е невалиден…

Ърни има почивен ден. Не може да го търсите по лични въпроси на този номер обаче. Трябва да му позвъните вкъщи…

При четвъртия опит късметът му проработи.

 

 

Итън влезе в офиса й малко след девет, разположи се в едно от креслата за клиенти, протегна крака, облегна се назад и сплете пръсти на тила си. „Разполага се като у дома си“, мрачно си помисли тя. Е, от самото начало бе разбрала, че понякога може да се държи доста дразнещо.

— Какво можеш да ми кажеш за Леон Грейди? — попита той.

Обля я студена вълна.

— Значи той е човекът?

— Вероятно. Санитарите, които спомена, Рон и Ърни днес не са на смяна, така че не ги открих. Предполагам, че и те са потенциални заподозрени, но най-много ме интересува Грейди. Определено не е в кабинета си в „Кендъл Лейк“ тази сутрин и официалната версия е, че е извън града по работа.

— Той е началник на охраната в клиниката.

— Това ми го каза и снощи. Ето защо би имал възможност да те открие. Обяснява също и уменията му да се справя с ключалки. Можеш ли да ми го опишеш?

— Нисък. Набит. Оредяваща коса. Не се облича особено добре. — Тя поспря, като се опитваше да си припомни всичко, което знае. — Бих казала, че е на около шейсет години. Отговаря директно пред доктор Харпър. Вероятно е понесъл много тежки упреци от него, когато са открили, че двете с Аркадия сме избягали.

— Грейди умее ли да се справя с компютрите? Достатъчно добър ли е, за да те проследи в интернет?

Тя се намръщи замислено.

— Доколкото съм го виждала, не бих казала, че е особено добър в каквото и да било, но може и да умее да използва компютър. Не бих могла да кажа.

— Спомена за дрехите му. Как се облича?

— Когато и да го видех по коридорите в „Кендъл Лейк“ в делнични дни, обикновено носеше евтин костюм. Но веднъж или два пъти се появи през уикенда заради спешен случай. Спомням си, че тогава бе облечен в пуловер и панталон от изкуствена материя. И имаше един ужасно безвкусен диамантен пръстен. Аркадия е убедена, че камъкът е фалшив.

— Кола?

— Червено порше. Неговата радост и гордост. Виждах го на паркинга и съм чувала санитарите да говорят за него.

Итън обмисли това и реши, че не е важно.

— Вероятно не го кара сега. Прекалено се набива на очи. Очила? Белези? Странни привички?

— Слънчеви очила. Мисля, че вървят с поршето. Не помня дали има някакви белези.

— Добре. — Итън отпусна ръце и стана. — Тръгвам. Ако се сетиш за още нещо, обади ми се.

— Почакай. — Тя скочи от стола си. — Къде отиваш?

— Да разбера дали Леон Грейди е в Уиспъринг Спрингс.

— Как смяташ да го направиш?

— По обичайния начин. Ще го потърся. Вече бе до вратата и посегна към дръжката. Тя усещаше сдържаната енергия, която го изпълваше целия. Тръгнал е на лов, помисли си. Прави онова, което е естествено за него.

— Итън?

Той спря на прага и се обърна да я погледне.

— Да?

— Бъди внимателен.

Изглеждаше изненадан. После леко се усмихна.

— Винаги — отвърна й.

Преди тя да успее да каже още нещо, него вече го нямаше.

 

 

Той се върна в офиса си, взе телефонния указател и започна да набира различни номера. В Уиспъринг Спрингс и околността имаше доста курортни комплекси, хотели и мотели. Това все пак бе Аризона — рай за любителите на голфа и слънцето. Но списъкът значително намаля, когато изключи от него скъпите места. Смяташе, че Грейди би се чувствал много по-комфортно в обстановка, която не привлича излишно внимание. Изнудването по принцип изисква да не се набиваш в очи.

Освен това бе почти сигурен, че Грейди би се установил някъде в близост до жертвата си. Така би могъл да следи движенията на Зоуи.

Невероятно е колко услужливи стават хората по отношение на информацията, когато им зададеш правилните въпроси.

…_Опитвам се да открия чичо си. Страда от болестта на Алцхаймер и пак се е изгубил. Носи голям блестящ пръстен. С оредяла коса е. Изобщо не му личи, че е болен. Все си измисля имена, понеже не може да си спомни как се казва. Много сме разтревожени…_

В единайсет и половина същата сутрин той паркира пред мотел „Сънрайз Суитс“. Отпред стояха още пет-шест коли. Отляво имаше заведение за бързо хранене. Старата къща отдясно бе със заковани прозорци и врати, а по-нататък бяха наредени няколко отдавна запустели и полусрутени склада.

Итън остана зад волана известно време, докато оглеждаше внимателно двуетажния мотел. Пердетата в повечето стаи бяха дръпнати встрани или само леко закриваха прозорците. Но един бе изцяло скрит зад опърпани завеси, провиснали на корниза.

Слезе от колата, взе куфарчето си с инструменти и тръгна нагоре по стълбите към далечния край на сградата. Мина по верандата на втория етаж, спря пред стаята със спуснатите пердета и почука.

Кратка пауза.

— Кой е?

Мъжки глас. Дотук добре.

— Извинете, че ви безпокоя, господине — подхвана Итън с тон, който подсказваше, че не съжалява, а по-скоро е отегчен. — Управителят на мотела се обади във фирмата. В стаята под вас има теч. Погледнах долу и съм почти сигурен, че водата идва от вашата стая. Трябва да проверя в банята ви.

— Ела по-късно.

— Извинете, господине, но е спешно. Управителят е направо бесен заради щетите долу. Трябва да спра този теч.

— По дяволите! Добре, добре, почакай малко.

Не след дълго вратата се отвори. Набит мъж с оредяваща коса надникна през пролуката. Беше облечен с избеляло поло и всекидневни панталони от изкуствена материя. На пръста му се мъдреше наистина много голям и много фалшив диамантен пръстен. Той изгледа сивата работна риза на Итън и куфарчето му с инструменти. Очевидно успокоен, отстъпи назад и му направи път да влезе.

— Само побързай, разбра ли? Имам малко работа тук.

В дъха му се долавяше миризма на таблетки против стомашни киселини. Итън влезе и затвори вратата.

— Няма да ми отнеме дълго време, Грейди — каза той.

— Много добре, защото се опитвам да свърша нещо… — Спря насред дума. Отвори уста, затвори я и пак я отвори. — Какво, по дяволите, е това? Откъде знаеш името ми? Кой си ти?

— Представлявам дамата, която се опитваш да изнудваш. Тя ме нае да те открия и да се уверя, че се отказваш от намеренията си и прекратяваш с рекета. — Итън поспря за миг. — Това, между другото, означава да престанеш.

— Невъзможно.

— Не, не е невъзможно. Виж само колко много съм постигнал досега. Намерих те. Това бе трудната част. Да те накарам да спреш с изнудването ще е нищо работа.

— Ти си луд.

— Напоследък срещам доста такива хора.

— Чуй ме, проклет глупак…

— Казвам се Труакс.

— Пукната пара не давам как се казваш. Но ще ти дам безплатен съвет. Ако работиш за онази Клийлънд, значи си загазил. Тя е избягала от психиатрична клиника.

— Да, да, знам. А ти си човекът, който трябва да я държи под ключ.

— Знаеш ли защо беше затворена?

— Чух за машинациите на Харпър — отвърна Итън. — Как срещу определена сума поема грижите за нежелани роднини. Чудесен пример за намиране на свободна пазарна ниша.

— Машинации? Тя ли ти каза така? — Грейди направи презрителна физиономия. — И ти си се хванал на думите й. По дяволите! Или ти плаща много пари или спи с теб. Кое от двете?

— Това не е твоя работа.

— Нека ти кажа защо роднините й искаха да я държат затворена далеч от погледа и мислите си — каза Грейди. — Тя чува разни гласове, приятелче. — Той допря пръст до слепоочието си и бавно го завъртя. — От стените.

— Мислех, че си бил шеф на охраната в „Кендъл Лейк“. Не знаех, че се занимаваш и с психотерапия. Наистина си всестранно развита личност, Грейди.

— Не съм психиатър, но направих копие на досието на тая откачалка, преди да напусна. Откакто започна историята с нея, имах достатъчно време и прочетох всичко за живота й. Оказала се е в „Кендъл Лейк“, защото е обвинила някакъв много важен човек от голяма компания, че е убил съпруга й. Разправяла, че чува виковете в стаята, където се е случило.

Итън се ухили широко.

— Ей, ама ти наистина ли вярваш на досиетата, които Харпър измисля на пациентите си?

— В този случай — да — отвърна бързо Грейди. — Психиатърката, която я лекуваше в „Кендъл Лейк“, доктор Макалистър, потвърждава в ранните си бележки тази нейна самоизмама. Всъщност лекарката лично се заинтересува от това. Нарича го извънредно рядък случай на слухова халюцинация.

— Уха.

— Слушай, приятелю, Клийлънд не само е луда, тя е и опасна. Когато избягаха заедно с друга пациентка, едва не убиха двама санитари.

— Нека да позная, не си съобщил за това в полицията, нали?

Грейди се намръщи.

— Харпър не искаше и да чуе за подобно нещо. Той много държи да не се привлича внимание. Клиентите му не искат никаква публичност.

— Ами санитарите? Те не са ли имали интерес да се обадят в полицията?

— Не. Шефът се постара да им затвори устите. Но аз ти казвам какво стана. Дамата е освидетелствана луда, приятелю. Ако бях на твое място, щях да се измъкна от случая, докато е време.

— Странно, аз тъкмо се канех да ти дам същия съвет — тихо каза Итън. — Измъквай се оттук, и то бързо, защото, ако не изчезнеш, ще извикам полицията.

— Глупости. — Грейди тържествуваше. — Не можеш да докажеш абсолютно нищо. И освен това Клийлънд няма да ти разреши да се обадиш на ченгетата. Знае, че щом разберат, че е бивша пациентка на психиатрична клиника, веднага ще се свържат с роднините й и с лекарите. Ще я върнат обратно в „Кендъл Лейк“, преди да разбере какво става. Повярвай ми, няма никакъв избор. Харпър умее да се справя с такива положения. Той е професионалист, приятелю.

Итън поклати глава.

— Тя няма да се върне там в никакъв случай. Имам план как да я застраховам срещу подобна ситуация.

За пръв път Грейди изглеждаше объркан.

— Как, по дяволите, можеш да им попречиш да я завлекат обратно в „Кендъл Лейк“, щом и добрите доктори, и скъпите й роднини, всички искат да я видят затворена в изолирана стая?

Итън му каза как точно възнамерява да опази Зоуи от връщане в „Кендъл Лейк Менър“.

 

 

Този тип наистина го плашеше. Планът на Труакс бе зашеметяващ и направо гениален. Ако можеше да го осъществи.

Но след като бе видял непреклонната решителност в очите му, Леон бе почти сигурен, че този проклетник ще успее.

Стоеше в средата на мотелската стая и се опитваше да измисли начин да се измъкне от задънената улица, в която се бе оказал. Трябваше да признае Труакс за голяма глава — бе намерил страхотно решение. Клийлънд вероятно бе достатъчно отчаяна и луда, за да го последва. Сигурно даже нямаше и да усети капана, който Труакс й бе подготвил.

Можеше да разбере кога някой е по-хитър от него, помисли си Леон. С мрачно изражение измъкна от джоба си голямо шише с хапчета, отвори го и изсипа в ръка куп таблетки. Когато всичко свърши, трябваше да иде на лекар заради стомашните си проблеми. Положението се влошаваше.

Пъхна шепа хапчета в устата си и решително ги задъвка. Време беше да промени плановете си. Щом Труакс задвижи нещата, всичко отиваше по дяволите. Леон искаше да се измъкне преди това.

Започна да се разхожда напред-назад по изтъркания килим. Трябваше да измисли резервен план и то бързо. Притежаваше ценна информация. Щом не може да изнудва онази Клийлънд, щеше да се наложи да потърси друг купувач.

Сещаше се за поне още един човек, който би могъл да бъде убеден да плати солидна сума, за да разбере къде се крие лудата. Въпреки това се колебаеше да се обади. Лесно бе да се разправя с избягала пациентка, но представата за пазарлък с другия потенциален клиент го притесняваше.

Спря да крачи напред-назад и погледна към големия плик, който лежеше на нощното шкафче. Там беше описан животът на Клийлънд. Бе копирал всяко листче от досието й, преди да напусне „Кендъл Лейк Менър“. Телефонният номер, който му трябваше, бе там.

Прекоси стаята, грабна плика и изсипа съдържанието му на масата. Взе листа с името и адреса, които търсеше, разглежда ги известно време, после отвори медицинския картон и препрочете записките на Харпър при постъпването на жената в клиниката.

Пациентката е обсебена от внушението, че съпругът й е бил убит от форест Клийлънд. Страда от силни слухови халюцинации, като твърди, че чува викове от стените на вилата, където е било намерено тялото.

Отправила е сериозни вербални заплахи към Форест Клийлънд и се е зарекла да унищожи и него, и компанията „Клийлънд Кейдж Инкорпорейтид“. Пациентката очевидно представлява опасност за околните, а в маниакалното си халюцинаторно състояние вероятно и за себе си, освен…

Леон остави записките и пъхна в устата си още няколко хапчета. Причината, поради която се колебаеше да се свърже с другия си потенциален клиент, бе проста. Знаеше достатъчно за стила на работа на доктор Иън Харпър, за да подозира, че има голяма вероятност пациентката да е казала истината. Възможно бе тази Клийлънд да е права за това, че съпругът й е бил убит от изпълнителния директор на „Клийлънд Кейдж“.

Леон би предпочел да не се забърква с човек, който е способен да прати куршум в главата на този, който застане на пътя му. Но вече нямаше избор. Труакс се бе погрижил за това.

Не само времето отлиташе бързо, помисли Леон. Наличните му финанси също бяха опасно малко. Беше опразнил банковата си сметка, преди да напусне, но това бяха само няколкостотин долара.

Бе използвал личната си кредитна карта, както и тази от клиниката, преди да дойде в Уиспъринг Спрингс. След това плащаше в брой за мизерната стая в мотела и за храната в заведението за бързо хранене, която направо съсипваше стомаха му. Нямаше как да предвиди кога Харпър може да се усъмни в него и да му хрумне да го проследи по кредитните карти. Ако в справката за този вид плащания се появи сметка от мотел в Уиспъринг Спрингс, това бе все едно да изпрати на шефа си телеграма и да го уведоми, че не е в Лос Анджелис, за да издирва пациентката Клийлънд.

Би могъл да се опита да вземе пари за пръстена, но познаваше достатъчно добре заложните къщи и знаеше, че не биха му дали и половината от реалната цена.

В началото всичко му бе изглеждало толкова просто. Щеше да дойде и да си тръгне с пачките на Клийлънд, преди някой в „Кендъл Лейк“ да разбере какво става. Представяше си как живее на плажа във Флорида или на някой карибски остров, преди още Харпър да разбере, че са го преметнали.

Но Труакс току-що бе разбил на пух и прах всичките му планове.

Все така му се случваше, помисли си Леон. Все се намираше някой, който да му подложи динена кора.

Ако искаше все пак да извлече някаква полза от сегашната ситуация, трябваше да поеме определен риск. Налагаше се да притисне Форест Клийлънд, преди той да е разбрал, че Труакс се кани да го надхитри.

Изгарящата болка в стомаха му бе по-ужасна откогато и да било. Хапчетата изобщо не му помагаха. Посегна към шишето със сироп против киселини на нощното шкафче, отвори го, повдигна го и отпи голяма глътка.

Когато болката утихна малко, се зае да обмисля кое е най-важното за момента. Едно бе кристално ясно. Не можеше да остане в този долнопробен мотел, след като Труакс го бе намерил.

Трябваха му пари в брой, за да се махне от града, и то незабавно. За щастие се бе погрижил за подобни спешни случаи.