Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (16)

Шестнадесета глава

Петък…

Той е тук. Хил имаше наглостта да дойде, макар името му да не бе в списъка с гостите. Изправих се срещу Камелия и настоях да му каже, че трябва да напусне. Но тя много се ядоса и отказа да го изгони. Каза, че би било неучтиво и че има достатъчно място за още един човек.

Полунощ…

Видях ги заедно тази вечер, когато поднесоха коктейлите преди вечеря. Разбрах от начина, по който я гледаше, че възнамерява да се опита да я съблазни. Малко след десет часа двамата излязоха заедно на разходка из градините. Наблюдавах ги от прозореца на кабинета си. Негодникът взе моята Камелия в обятията си и я целуна. Тя не направи усилие да му попречи.

Сега знам, че вероятно през цялото време са заговорничели как да бъдат заедно този уикенд.

Бил съм глупак…

 

 

Телефонът звънна и изтръгна Итън от четивото му. Погледна часовника и с изненада установи, че е почти полунощ. Мислеше, че по това време вече ще си е легнал.

Посегна към слушалката и усети леко присвиване в стомаха. Много малко хора биха му се обадили по това време. Първа в списъка бе Бони.

— Труакс на телефона — каза той.

— Итън? Аз съм, Зоуи.

Доволна въздишка замени притесненията му. Облегна се назад в креслото си.

— Какво има? Не можеш да заспиш?

— Трябва отново да те наема.

Двайсетина минути по-късно той влезе в „Последен изход“ и постоя за миг в полумрака на входа, докато забележи Зоуи и Аркадия в дъното на салона. Наблюдава ги известно време. През няколко секунди Зоуи нетърпеливо се озърташе към вратата, но той знаеше, че не може да го види.

Запъти се към тяхното сепаре, като нарочно криволичеше през лабиринта от маси в старанието си да избегне и малкото светлина в бара. Нито Зоуи, нито Аркадия го забелязаха, докато не стигна почти до тях.

Зоуи видимо се стресна, когато се изправи пред масата им. По лицето й мина сянка на облекчение. После я замени израз на тревога.

— Итън — говореше много тихо. Той остана с впечатлението, че се контролира с невероятни усилия. — Не те видях.

Аркадия леко се намръщи, но иначе не показа изненадата си. Запита се какво ли би я разтърсило. Нещо голямо, помисли си той.

— Благодаря ти, че дойде — каза Зоуи със същия глас, който вероятно би използвала да изрази благодарността си, че се е появил на някое погребение.

— Нямах нищо по-добро за вършене.

Тя се изчерви.

Седна до нея, като нарочно се приближи повече от нормалното, за да види как ще реагира. Тя се отдръпна към ъгъла на сепарето. Поставяше дистанция помежду им. Това не бе добър знак.

— Страшно бързо пристигна — каза Аркадия.

— Опитвам се да насърчавам постоянните си клиенти, но трябва да си призная, че не съм очаквал да ме наемат повторно толкова бързо — погледна Зоуи. — Какво става? Друг подозрителен клиент ли имаш?

— Не — отвърна тя. — Проблемът е личен.

Той се настани по-удобно в сепарето и отпусна ръка на задната облегалка на седалката.

— Разкажи ми.

Тя сви пръстите на едната си ръка в юмрук в скута си.

— Изнудват ме.

По дяволите! Май трябваше да започне да разсъждава като професионалист.

— Започни отначало — каза той.

Тя погледна Аркадия, сякаш търсеше подкрепа. Получи леко кимване от приятелката си.

— Преди две години съпругът ми бе убит. Бе застрелян на място на задната веранда във вилата ни в планината.

— Слушам те.

— Престън отишъл там един ден преди годишнината от сватбата ни. Сам. Не ми бе казал. Искал да подготви изненада за мен.

— Каква изненада?

— Цветя — Зоуи се усмихна замечтано. — Ужасно много цветя. Далии, орхидеи, огромни хризантеми. Бе напълнил цялата вила с тях. Бяха навсякъде. В кухнята, в банята, във всекидневната. Съпругът ми преподаваше история на изкуството в един малък колеж в Северна Каролина. Бе истински романтик по душа.

— Точно така. Романтик.

Никога не би му хрумнало да напълни вила в планината с цветя като изненада за някоя жена, помисли си Итън. Може би това бе един от проблемите му.

— Имаше и подарък за мен — Зоуи разтвори пръстите на ръката си и после отново ги сви в малък, стегнат юмрук. — Фотоапарат.

Нещо в израза на лицето й му подсказа какво следва.

— Ти си го намерила, нали?

Тя преглътна.

— Бях на тридневна конференция в Сан Франциско, но се бяхме уговорили да се срещнем на вилата. Онази нощ се опитах да му звънна, но никой не ми отговори. Разтревожих се донякъде, но си казах, че сигурно има абсолютно логично обяснение, задето не вдига телефона. И все пак на другата сутрин си тръгнах по-рано от конференцията и отидох до вилата.

— Продължавай — подкани я Итън, когато тя внезапно спря.

Зоуи си пое дълбоко дъх, за да се овладее.

— Когато отворих вратата, веднага разбрах, че се е случило нещо ужасно.

— Какво видя?

— Счупени вази и стъпкани цветя навсякъде, фотоапаратът бе разбит от нечий крак. Изглеждаше ми, сякаш е имало жестока борба. Но полицаите изтъкнаха факта, че Престън е застрелян на задната веранда. Очевидно е излязъл да внесе малко дърва за огъня. Нямаше признаци, че е видял нападателя си, какво остава да се е отбранявал.

— Как обясниха случая полицаите?

— В района скиташе някакъв крадец, който нападаше празни вили — каза Зоуи. — Решиха, че е убил Престън от засада, а после е влязъл да открадне каквото може.

— А какво казаха за счупените вази и фотоапарата?

— Заключиха, че са били изпотрошени от убиеца в изблик на ярост и разочарование, когато не е успял да намери нищо ценно от рода на бижута или скъпи вещи.

— Ами портфейлът на съпруга ти?

Тя се поколеба.

— Откриха го наблизо. Празен. Предположението бе, че крадецът го е изхвърлил, след като е взел кредитните карти и наличните пари.

— Празният портфейл донякъде подкрепя версията на полицаите — меко отбеляза Итън.

— Разбирам това — отвърна тя с изненадваща разгорещеност. — Но отказвам да повярвам, че Престън е бил убит от случаен крадец.

— Какво мислиш, че се е случило?

— Убедена съм, че съпругът ми е бил убит от братовчед си Форест Клийлънд.

— С какъв мотив? — попита Итън.

— Надмощие в една строго управлявана компания, „Клийлънд Кейдж Инкорпорейтид“. Основана е от дядовците на Престън и Форест. Самият Престън не участваше много активно в ръководството. Страстта му бе преподаването. Но държеше контролния пакет акции и се отнасяше много сериозно към задълженията си към семейството.

— Ами Форест?

— Форест Клийлънд е настоящият изпълнителен директор. Двамата с Престън не се разбираха много добре. Малко преди убийството се бяха скарали заради много важна сделка, Форест искаше управителният съвет да я одобри. Но Престън бе убеден, че братовчед му поставя в опасност бъдещето на компанията. Възнамеряваше да използва решаващия си глас, за да спре проекта. Форест бе разярен.

Определено бе време да разсъждава професионално. Итън извади бележник и химикал от джоба на ризата си. Остави ги на масата.

— Смяташ, че Форест Клийлънд е убил съпруга ти, защото му е пречел с контролния си пакет акции, така ли?

— Да — с равен глас заяви Зоуи. — Да, точно така смятам. Планът на Форест би се осъществил безпрепятствено, ако нямаше и още нещо. Малко преди да умре, Престън бе направил значителни промени в завещанието си. Остави целия пакет акции на мен.

Итън почука с бележника си по ръба на масата.

— Сега ти ли контролираш тези акции?

— Не точно — отвърна Зоуи. — Това е дълга история. Но ето какво се получава. Мисля, че Престън е започнал да подозира, че Форест би могъл да стане опасен. Той остави акциите в един попечителски фонд с едно условие — ако умра, независимо от обстоятелствата около смъртта ми, те ще преминат в друг фонд, с който ще се разпорежда банката.

— Кой е облагодетелстван в такъв случай? — попита Итън.

— Всеки един и всички членове на семейство Клийлънд, които не са навършили десет години до времето на смъртта ми — тя изглеждаше мрачно развеселена. — Семейство Клийлънд са доста многолюден род. Има голям брой деца, които са под десет години в момента. Поне петнайсет или двайсет. Нито те, нито родителите им могат да се докопат до парите от фонда, докато малките не навършат трийсет.

На Итън му трябваше известно време, докато обмисли добре тази информация. После кимна, впечатлен от плана.

— Не е особено трудно да се оспори завещание, но е почти невъзможно да се разтрогне един добре организиран попечителски фонд.

— Да. Престън е знаел какво прави. Опитвал се е да ме предпази.

— Нека изясним нещата. Основното в случая е, че ако нещо се случи с теб, Форест не може да докопа акциите, а и никой друг от семейството не би могъл да го стори. Много хитро.

Аркадия леко се размърда в ъгъла на сепарето.

— Не достатъчно хитро, както се оказва.

Итън я погледна за миг, после отново се обърна към Зоуи.

— Ще ми обясниш ли по-подробно? — каза той.

— Има една пролука в завещанието на Престън — тихо обясни Зоуи. — Вярно, че ако умра, акциите се изплъзват от ръцете на Форест. Но адвокатите убедиха съпруга ми да предвиди временна процедура за осъществяване на рутинните сделки в случай на непредвидени обстоятелства.

— Като например?

Тя леко махна с ръка.

— Да кажем, че съм неспособна да се грижа за себе си заради някакъв нещастен случай или се наложи да вляза в болница за операция. Възможно е да възникне ситуация, при която да се окаже, че временно не мога да се грижа за личните си дела. Ако се случи подобно нещо, Престън не искаше акциите ми да отидат в неотменимия попечителски фонд за децата от семейството, защото тогава изобщо не бих могла да си ги върна.

— По ирония на съдбата — сухо отбеляза Аркадия — непредвидените обстоятелства се появиха около шест месеца след убийството на Престън Клийлънд.

Итън се изкушаваше да продължи темата, но опитът го бе научил да се концентрира върху един въпрос.

— Как действа тази временна процедура за непредвидени обстоятелства?

— В случай че се окажа неспособна да вземам решения за определен период от време — обясни Зоуи, — се сформира временен тръст, който позволява с акциите ми да се разпорежда управителният съвет на „Клийлънд“. Временният тръст изпълнява задълженията си, докато не го разпусна с писмено заявление. При сегашното положение на нещата Форест контролира управителния съвет и следователно има решаващ глас при вземане на решения.

— Защото ти си временно неспособна?

— Така твърдят.

— На мен ми изглеждаш добре. В какъв смисъл си неспособна?

Тя го погледна с неразгадаем израз в очите.

— Казват, че съм луда.

За миг настъпи тишина. В мрака тежко се носеше джаз.

— Би ли ми го казала още веднъж? — меко помоли Итън.

Зоуи стисна здраво юмрука в скута си, после го разтвори.

— Скъпият братовчед на съпруга ми уреди да ме затворят в лудница.

— Да те затвори в лудница — повтори думите много внимателно и абсолютно безизразно.

— Да.

— Признавам, че не съм много наясно със законите в това отношение — предпазливо започна той, — но бях останал с впечатлението, че е доста трудно да пратиш някого в лудница против волята му в наши дни.

Лицето на Зоуи се скова. Личеше, че здраво е стиснала зъби. Сигурно се чудеше дали той вярва на нещо от казаното. Имаше пълно право да се съмнява. И той се питаше същото.

— На Форест му помогнаха за документите и формалностите — каза тя.

— Кой?

— Доктор Иън Харпър, директор на една частна психиатрична клиника в Калифорния, наречена „Кендъл Лейк Менър“. Нямам представа колко му е платил Форест, за да ме държи упоена, затворена и безпомощна. Но съм сигурна, че сумата е била значителна.

Добре де, и без това имаше предчувствие, че ще се окаже нещо странно, напомни си той.

— Няма как да не забележа, че в момента не си в тази клиника — каза той. — Вместо това седиш в джаз клуб в Уиспъринг Спрингс.

— Под друго име — поясни Зоуи. Погледна го с решителност, зад която се долавяше намек за отчаяние. — Пред теб е жена, избягала от истински приют за луди.

— Странно, не приличаш на луда.

Тя опря разтворената си длан на масата.

— Нека ти обясня как стана всичко.

— Едно обяснение би било много подходящо.

— Когато намерих тялото на Престън във вилата, направо се бях побъркала. Знаех, че е бил убит, и казах на полицаите, че подозирам Форест. Решиха, че съм изпаднала в истерия. Не мога да оспорвам това.

— Много хора биха изпаднали в истерия при подобни обстоятелства — каза Итън.

— Вярно е. Но освен това бях абсолютно сигурна, че съм права. Полицаите взеха показанията ми и аз се прибрах вкъщи и зачаках колелото на правосъдието да се завърти. За нещастие нямаше доказателства, свързващи Форест с престъплението. Нямаше арестувани. Скитащият наоколо крадец, който нападаше вилите, бе заловен, но отказа да се признае за виновен в убийството. След близо три месеца осъзнах, че убиецът на Престън ще остане ненаказан.

— Какво направи тогава?

— Не знаех какво да правя. Започнах да се питам дали не бях сбъркала, дали полицаите не бяха прави в крайна сметка. Междувременно се борех със скръбта от загубата и с емоционалната травма. Освен това трябваше да мисля и за деловата страна. Нещата се трупаха едно след друго и минаха още три месеца, преди да мога да мисля ясно отново.

— Каква бе следващата ти стъпка?

— Върнах се във вилата — каза тя.

— Да събереш вещите на съпруга си?

— Да — тя отклони поглед. Загледа се в музикантите. — Да събера нещата му. За пръв път стъпвах там след деня, в който го намерих мъртъв. Дълго седях на дивана и си спомнях потрошените вази и цветята, разпилени из цялата стая. Сетих се и за счупения фотоапарат. Колкото повече мислех за случилото се, толкова по-сигурна бях, че нанесените поражения просто не изглеждат като дело на разочарован убиец, който не е намерил достатъчно пари у жертвата си.

— Как мислиш, че би изглеждала стаята, ако пораженията бяха дело на разочарован крадец? — попита той. Разбираше, че изпитва искрено любопитство към логиката на разсъжденията й.

— Не знам — тя поклати глава. — Просто ми се струва, че един убиец, който е разярен, защото не е намерил достатъчно пари, по-скоро би счупил прозорците или би потрошил мебелите.

Сега подбираше думите си много внимателно. Не го лъжеше, но и не му казваше цялата истина. И преди му се бе случвало. Клиентите често правеха така.

Той погледна бележките си.

— Това прилича на случая с онези скъпи чаршафи в къщата на Мейсън, нали? — попита я. — Нещо не пасва добре и ти си правиш заключение, което подкрепя теорията ти.

— Предполагам, че би могъл да направиш такова сравнение — погледна го много напрегнато. — Но аз искрено вярвам, че Престън е познавал убиеца си. Мисля, че му е отворил вратата, за да влезе. Сигурно са се сбили. Може би са започнали да спорят и се е стигнало до размяна на удари. Това би обяснило всички потрошени вази и стъпкания фотоапарат. Предполагам, че след сбиването Форест си е тръгнал и се е върнал по-късно, за да застреля Престън от засада.

Известно време той обмисля това. Бе напълно възможно. Отдавна бе разбрал, че когато става дума за убийство, почти всичко е възможно.

— Да разбирам ли, че след последното отиване до вилата си се изправила срещу Форест и си му отправила обвиненията си? — попита Итън.

— Да. Но за съжаление не постъпих особено умно. Аз… вдигнах му скандал. Неведнъж. Двата най-големи бяха, когато отидох в дома му и му изкрещях обвиненията си пред жена му. Друг драстичен случай бе, когато нахлух по време на заседание на управителния съвет на „Клийлънд“.

— Обвинила си Форест в убийство пред членовете на управителния съвет на компанията?

Тя въздъхна.

— Както вече казах, не постъпих особено дипломатично.

— Да, разбирам. Какво стана?

— Не знам какво се надявах да постигна. Може би съм мислила, че ще получа подкрепа от някои членове на управителния съвет. Вместо това всички ме погледнаха, сякаш съм…

— Луда.

— С една дума, да — тя сви рамене. — Имаше и още няколко случки от подобен род. Полицията не се заинтересува. Форест убеди всички, че има желязно алиби за деня, в който бе убит Престън. Останалите членове на фамилията се задоволиха с официалната версия, че скитащият из района крадец е убиецът. Искаха от мен да се укротя и да си мълча. И без това никога не съм била особено добре приета в семейството.

— Защо не?

— Не бях богата. Нямам знатен произход. Нито връзки в обществото.

— Вероятно все повече си се разстройвала — предположи той.

— О, да. Ужасно много се разстроих. Почнах да вдигам повече шум. Няколко седмици по-късно Форест повика доктор Иън Харпър. Не знам как е разбрал за него и клиниката му. Но му каза, че съм станала безразсъдна и отправям необосновани заплахи. Заяви, че не искал да ме предава на полицията, защото в крайна сметка съм била от семейството. Харпър му обеща, че ще се погрижи много добре за мен. Така и стана.

— Какво направи Харпър?

— Обяви, че представлявам заплаха за себе си и за околните — Зоуи изкриви устни. — И после започна да ме лекува.

— Използвал е упойващи лекарства?

— О, да, разбира се, че използва упойващи лекарства.

Тя затвори очи. Бори се със сълзите или със спомените си, или пък и с двете? — помисли си той.

Когато вдигна мигли, видя студения гняв, който бликаше в погледа й. Но гласът й бе неестествено спокоен.

— Първия път санитарите буквално ме нападнаха и ме държаха здраво, докато ми сложат инжекция с някакво силно успокоително. Събудих се в малка стаичка в „Ксанаду“.

— „Ксанаду“?

Зоуи и Аркадия си размениха кратки погледи.

— Така започнахме да наричаме помежду си клиниката „Менър“.

Итън погледна Аркадия с въпросително повдигнати вежди.

— И ти ли си била пациентка там?

— За известно време. — Аркадия не поясни подробности.

— Още една бегълка?

— Ммм.

— И живееш под фалшива самоличност?

Аркадия не отговори.

Зоуи се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Искам да уточня, че моята самоличност не е напълно фалшива. По-скоро е прикрита.

— Би ли ми обяснила по-подробно? — помоли я учтиво.

Този път му отговори Аркадия.

— Познавам един човек — тихо каза тя. — Преди да ида в „Кендъл Лейк Менър“, бях направила някои предварителни приготовления. Човек, на когото се доверявах и който вече не е жив, ме свърза с един брокер в интернет. Търговецът, който осигурява фалшива самоличност. Много е потаен. Трябва да имаш специален код за достъп само за да се свържеш с него, а и той се занимава само с определени клиенти. Ако обаче попаднеш в списъка му, предлага най-различни услуги. Би могъл да ти продаде чисто нов живот, ако желаеш това. Но Зоуи искаше просто да се скрие за известно време.

— Всъщност — намеси се Зоуи — трябва да запазя старата си самоличност, за да съм сигурна, че мога да контролирам акциите си в „Клийлънд“. Не зная какво би станало от правна гледна точка с положението ми на собственик на акциите, ако приема изцяло нова самоличност.

— Зоуи Лус истинското ти име ли е? — попита Итън.

— Донякъде. Зоуи е второто ми малко име. Лус бе фамилията ми, преди да се омъжа. Няма закон, който да забранява да го използвам отново.

— Имената не са от кой знае какво значение, когато се опитваш да проследиш някого — отбеляза Итън. — Има стотици и дори хиляди хора с еднакви собствени и дори фамилни имена. Само номерата са важни. Предполагам, че не използваш старите си кредитни карти и банкови сметки. Но какво стана с номера на социалната ти осигуровка и на шофьорската ти книжка?

— Търговецът предложи да направи за мен нещо, което нарече „маскираща паяжина“ в интернет — обясни тя. — Не разбрах всички технически подробности, но това, което всъщност представлява, е, че е уредил всички запитвания относно основните ми номера за самоличност да се препращат към него. Обеща, че ще се погрижи всеки, който би ме потърсил, да получи подходящ отговор.

— Значи законните справки от правителствени и полицейски служби получават истински отговори.

— Да, но не е имало такива досега — тя оживено махна с ръка. — Определено не съм давала повод на правителството или на полицията да проверяват миналото ми. Колкото до останалите, ровещи се в интернет, Търговеца твърдеше, че ще замаскира положението. Изглеждаше, че всичко работи добре. Малко след като избягахме, той ни уведоми, че някакъв детектив, нает от „Кендъл Лейк Менър“, се е опитал да открие мен и Аркадия. Увери ни, че онзи бил представил измислена история от мексикански вестник, в която се разказвало как сме загинали при пожар в някакъв хотел.

— Търговецът не ни е съобщавал за никакви други запитвания по въпроса — довърши Аркадия. — Но някой очевидно е открил Зоуи.

Е, дотук с очакванията за по-прости случаи и по-нормален социален живот в малкия град, помисли си Итън. В Уиспъринг Спрингс деловите ангажименти ставаха все по-сложни, а и спеше с жена, която бе избягала от психиатрична клиника.

— Прекарах шест месеца в „Кендъл Лейк Менър“ — каза Зоуи. — Все едно бях в затвора — тя се усмихна мрачно. — Освен, разбира се, че ме „лекуваха“.

— Как се измъкна? — попита Итън.

Зоуи постави показалеца си в центъра на подложката за чашата си и използва средния, за да я завърти. Изглежда, обмисляше въпроса изключително внимателно.

— Това е друга дълга история — отговори тя. Спря да върти хартиеното квадратче. — Наистина ли искаш да я чуеш точно сега?

— Мога и да почакам — отвърна той. „Но не дълго“, помисли си наум. — Добре, да минем на онази част, която засяга и мен.

— Заплахата за изнудване — каза Зоуи.

— Предполагам, че онзи, който те е открил, се заканва да каже на някой друг.

— Така се подразбира. — Тя бръкна в голямата си черна чанта и извади стандартен канцеларски лист за писма. Безмълвно му го подаде. — Намерих това в леглото си тази вечер.

— Влязъл е в апартамента ти? — опита се въпросът му да прозвучи делово, тъй като не искаше да я плаши излишно.

— Да. Знае точно къде живея и как да се справи с всичките ми ключалки.

„Това не е добра новина“, помисли си Итън. Вгледа се в малката рисунка на къщата до езерото.

— „Кендъл Лейк Менър.“ Само толкова. Няма адрес или телефонен номер.

— Разбира се, че няма — Аркадия вдигна чашата си с кафе и отпи бавно. — Доктор Иън Харпър разчита на препоръките. Не вярва в рекламата. Дискретност и поверителност са двата опорни стълба на бизнеса му.

— „Кендъл Лейк Менър“ е от ония места, където можеш да пратиш откачения си чичо и да си сигурен, че приятелите ти в яхтклуба никога няма да разберат за лошите гени в семейството ти.

— Това е едно изключително дискретно заведение — допълни Аркадия.

— Тихо и спокойно място, предназначено да успокоява и ободрява — промърмори Зоуи. — Позитивна среда, в която чувствителни индивиди, които не са в състояние да се справят със стреса в ежедневието, могат да живеят и да укрепват здравето си в спокойна и порядъчна обстановка.

— Предполагам, че цитираш по памет — Итън продължаваше да се взира в бележката.

— Случайно чух думите на доктор Харпър, когато развеждаше наоколо нови клиенти — каза Зоуи.

Итън вдигна бележката от изнудвача.

— Имаш ли нещо против да я задържа?

— Не съм сигурна — поколеба се тя. Това е единственото ми доказателство.

Итън се подразни, че тя не му се доверява напълно за бележката. После реши, че една жена, която е свикнала да оспорват здравия и разум, има право да бъде предпазлива по отношение на всяко нещо, което потвърждава думите й.

— Разбирам, че това е доказателството ти — каза търпеливо. — Затова ми е нужно.

Тя прехапа устни, размени поглед с Аркадия и едва тогава кимна.

— Добре.

Той сгъна листа и го пъхна в джоба на ризата си.

— Най-вероятно авторът на бележката ще се свърже с теб скоро. Имаш ли някакви предположения кой би могъл да бъде и по какъв начин те е открил?

Зоуи и Аркадия отново се спогледаха безмълвно. После Зоуи повторно бръкна в чантата си и извади друг лист.

— Смятаме, че е някой от Кендъл Лейк Менър — каза тя. — Направихме списък.

— Това е добре за начало.

— Има и още нещо, което трябва да знаеш — предпазливо добави тя. — Нужно е да остана скрита само още шест седмици.

— Какво ще се случи след шест седмици?

— Ще си отмъстя за убийството на съпруга си.

В очите й имаше жестока решителност.

— Далеч не е достатъчно, но поне е нещо.

Той изтръпна.

— Какво си намислила?

— Ще унищожа единственото нещо на този свят, което Форест Клийлънд наистина обича. — „Клийлънд Кейдж Инкорпорейтид“.