Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (38)

Тридесет и осма глава

Невидима ледена буря се изви в къщата. Нямаше никакви външни признаци за разразяването й. Никакви разпилени хартии. Никакви разлюлени завеси. Полилеят в хола не помръдна от ледената вихрушка. Но Зоуи усещаше смразяващия вятър, който се изви около нея и я прониза до кости.

— Твърдиш, че Форест е убил Престън заради теб — повтори тя с равен глас.

— Да. Това е такъв кошмар за мен. Не мога да издържам повече. Не мога да спя. Не мога да се храня. Непрекъснато гълтам хапчета. Страхувам се от съпруга си заради онова, което направи, и онова, което би могъл да стори. Това трябва да свърши. Не разбираш ли?

— О, да, Кимбърли. Сега разбирам всичко.

Другата се посъвзе с видимо усилие.

— Истината трябва да излезе наяве, иначе се опасявам, че накрая аз ще се озова в „Кендъл Лейк Менър“.

— Аз я наричах „Ксанаду“. — Зоуи отпусна пръсти, здраво вкопчени досега в облегалката на креслото, и направи крачка назад към централната арка в огромния хол. — Защото донякъде бе нереално място, разбираш ли? Място с неогрявани от слънцето морета и ледени пещери, също като в поемата на Колридж. Толкова много пъти съм лежала в леглото нощем, вперила поглед в езерото с мисълта, че това не би могло да се случва с мен, че живея в някакъв кошмар.

— Да — Кимбърли вдигна обляното си в сълзи лице. — Да живееш в кошмар. Така се чувствам. Изобщо не биваше да се забърквам с Престън. Но той толкова ме желаеше, а аз бях много нещастна с Форест.

— Наистина ли? Много странно — Зоуи отново направи крачка назад. — Знаеш ли, хрумна ми нещо. Искаш ли да разгледаш къщата? Има забележителна история. Някои хора дори твърдят, че я обитава призрак.

— Призрак ли? — Кимбърли бе объркана. В очите й проблесна гняв. — Върни се тук. Не искам да разглеждам проклетата къща. Опитвам се да ти обясня какво се случи между мен Престън.

— Но мен не ме интересува какво е имало между вас — вече бе до сводестия край на хола, обърна се и тръгна по дългия коридор. — Това е едно от нещата, които научих в „Менър“. Да не ме е грижа. По-добре е, когато не те е грижа. Така не изпитваш болка. Нито чувство за загуба.

— Не се отдалечавай от мен.

Зоуи продължи да върви.

Кимбърли я последва. Зоуи погледна назад и видя, че е взела черната си чантичка.

— Знаеш ли, Кимбърли, ако наистина полудяваш, не е лошо да се замислиш дали сама да не отидеш в „Кендъл Лейк“. Сигурна съм, че за определен тип хора там е идеалното място за почивка. Можеш да получиш колкото си искаш хапчета.

— Трябва да ти кажа за Престън — Кимбърли забърза след нея, стиснала чантичката си. — Знам, че това е шок за теб. Но истината е, че двамата се срещахме тайно от известно време. Престън ме умоляваше да напусна Форест. Но как бих могла да го направя?

— Виж, Кимбърли, в това няма никаква логика. Защо да ти е трудно да напуснеш Форест, щом вече не си го обичала?

— О, моля те, Сара…

— Зоуи. Наистина настоявам да ме наричаш с новото ми име. Разделих се със старото, когато напуснах „Менър“ — изсмя се високо и остро и звукът отекна зловещо в дългия коридор. — Да, вярно е, че онова място направи от мен нов човек.

— Не можех просто така да зарежа живота си с Форест само за да се омъжа за човек, който преподава история на изкуството, нали? — Кимбърли повиши глас. — Имах всичко, което желаех. Не можех да обърна гръб на това.

— Колко жалко! Сега никога няма да разбереш какво си пропуснала, нали? Обречена си да живееш идеалния си живот с Форест — Зоуи започна да си тананика.

— Престани. Държиш се като луда.

— Вероятно защото съм луда. Питай, когото си искаш от хората в „Менър“. Ще ти кажат колко луда съм всъщност.

— Трябва да ме изслушаш.

— Едно от големите предимства на това да те обявят за побъркан е, че вече не съм длъжна да слушам, когото и да било, освен, ако наистина не искам, а аз мисля, че не искам да те слушам, Кимбърли. И така, докъде бях стигнала? О, да, тъкмо те развеждах из това великолепно жилище. Един мъж, казвал се е Абнър Фут, го построил за съпругата си. Онзи портрет над камината в хола е неин. Забеляза ли го? Тя била прекрасна и според мен мъничко луда. Омъжила се за Фут заради парите му. Не мислиш ли, че това е донякъде лудост?

— Не искам да чувам каквото и да било за нея. Не ме интересува някаква си мъртва жена. Искам ти да знаеш за Престън. Как ти изневеряваше с мен.

— Но пък според теб може и да не е лудост да се омъжиш по сметка. В края на краищата, и ти постъпи така, нали? — Зоуи поспря пред двойната изящно украсена врата на киносалона. Намигна на Кимбърли. — Почакай само да видиш тази стая.

Отвори широко и двете крила на вратата, пое си дълбоко дъх, стегна се вътрешно и пристъпи в затъмнения киносалон.

Усещането за отминала болка и ярост, което все още бе пропито в стените, я накара да настръхне. Наложи си да направи още три крачки навътре и наслуки натисна един от ключовете за електричеството. Мина през тежките кадифени завеси към местата за сядане.

Кимбърли я следваше и с мъка си пробиваше път през завесите. Когато се показа от другата страна, лицето й бе изкривено от гняв.

Някъде далеч в къщата иззвъня телефон.

— Не можеш да приемеш факта, че Престън е обичал мен, нали? — каза тихо Кимбърли с жестокост в гласа. — Мен, а не теб. Желаеше мен.

— Знаеш ли, тя е умряла тук — Зоуи се облегна на едно от креслата в последната редица и опря ръце отстрани. — Тук я е убил.

— Кого е убил? — Кимбърли се огледа в потъналия в сенки киносалон. — За кого говориш?

— За Камелия Фут. Всички смятат, че е умряла при падането в каньона, защото е била пияна, но не е станало така. Умряла е точно в тази стая. Знам го, защото мога да усетя яростта на убиеца. Още е пропита в стените. — Тя погледна нагоре. — И в тавана също, предполагам. Все още е толкова силна, след всички тези години.

— Лъжеш. Не можеш да усетиш нищо. Само си измисляш в момента.

— Ще ми се да бе вярно — Зоуи се отблъсна от редицата седалки и се запъти към мраморния бар в ъгъла. — Но за нещастие наистина усещам разни неща понякога. И онова, което долавям сега, е почти същото като усещането във вилата ни след убийството на Престън. Болезнена, неконтролируема ярост. Върнах се там отново няколко месеца по-късно само за да се уверя в това.

Кимбърли я гледаше нервно.

— Ти наистина си побъркана, нали?

— Може би — тя хвана края на кадифената завеса, която висеше до бара, и я дръпна настрани. — А може би не. Но съм почти сигурна, че са се срещнали тук около полунощ.

Кимбърли се намръщи от усилието да следи обърканата нишка на разговора им.

— Кои са се срещнали тук?

— Камелия и любовникът й, Джеръми Хил. И двамата били пили доста същата вечер, флиртували много. Може би дори са се любили в градината по-рано. Както и да е, Хил бил отчаян. Вероятно я е умолявал да напусне богатия си съпруг. Но Камелия отказала.

— Не можеш да си сигурна в нищо от това, което казваш. Само си измисляш. Не искам да слушам тази история.

— Сигурна ли си, че не можеш да я чуеш от стените? — Зоуи мина зад високия полиран мраморен барплот и опря лакти на студения камък. — Вслушай се внимателно, Кимбърли. Може би, ако наистина се напрегнеш, ще доловиш следа от чувствата на Камелия през онази нощ, защото двете имате нещо общо.

— Нямам нищо общо с тази жена. Престани, веднага!

— И двете сте се омъжили по сметка. И двете сте получавали всичко, което сте мислели, че искате в живота си. Богатство. Връзки в доброто общество. Великолепен дом.

— Не искам да чуя и думичка повече за това старо убийство.

— И двете сте си казвали, че имате всичко, което желаете, но не е било вярно. Всяка от вас е искала и вълкът да е сит, и агнето — цяло. Искали сте любов и страст, но не сте посмели да рискувате удобното си финансово положение, за да ги получите. Затова и двете с Камелия сте ги потърсили извън брака си.

— Това не е вярно.

— Никоя от вас не е получила нещо истинско. О, да, Камелия е намерила мъж, който да й даде някакво подобие на страст, но накрая бил обсебен от нея и я убил.

— Млъкни — сега гласът на Кимбърли бе по-спокоен. Бръкна в чантичката си. Но този път не извади оттам кърпичка. Когато измъкна ръката си, в нея имаше малък сребрист пистолет. — Просто млъкни, чуваш ли?

Устата на Зоуи пресъхна. Надяваше се, че мраморният барплот е достатъчно здрав, за да спре куршум, защото само той я делеше от Кимбърли.

— Какво те накара да изгубиш контрол, Кимбърли? — попита я небрежно. — Дали защото виждаше колко щастливи сме двамата с Престън? А ти също искаше да си щастлива, нали?

— Заслужавам да бъда щастлива.

— Опасявам се, че си чела прекалено много книги със съвети как да си помогнем сами. Но да се върнем на твоя случай, предполагам, че си се опитала да убедиш Престън да започне връзка с теб. Естествено, той ти е отказал. Много деликатно, разбира се. Той бе деликатен човек.

— Не ми е отказвал — Кимбърли държеше здраво пистолета, насочен към Зоуи. — Той ме обичаше. Имахме връзка.

— Не, не те е обичал и не сте имали връзка.

— Не можеш да си сигурна в това.

— Уверена съм. Напълно. Престън никога не би ме предал.

— Само ти се иска да вярваш в това.

— Знам го дълбоко в себе си. Обаче не се съмнявам, че ти си му предложила да му станеш любовница. Когато ти е отказал, си изпаднала в отчаяние, нали? Последвала си го до вилата онзи ден и си опитала за последен път да го прелъстиш. Но той отново ти е отказал. И ти не си могла да го понесеш.

Лицето на Кимбърли се изкриви от болка.

— Той не искаше изобщо да ме чуе. Опитах се да му кажа колко много го обичам, а той изобщо не ме слушаше.

— Разбира се. Защото обичаше мен. А ти не можеше да понесеш това, нали? Аз бях съвсем обикновена и неизвестна. Нямах богати родители и положение в обществото. Нямах пари. И все пак Престън обичаше мен, а не теб.

— Трябваше да обича мен. Всички онези цветя, които бе купил, трябваше да са за мен. Трябваше да е избрал специален подарък за мен, а не за теб.

— Всичко е заради теб, нали?

— Опитах се да му го обясня, но той отказа да слуша. Направо ми каза да се махам. На мен. Аз го обичах, а той ме отпращаше.

— И ти наистина си тръгна, нали? Но после се върна.

— Оставих колата край пътя и се върнах до вилата през гората, а после зачаках. След някое време Престън излезе на верандата отзад, за да вземе дърва за огъня. Държах пистолета.

— Когато се е обърнал да внесе дървата, си го застреляла в гърба. А после си стреляла отново в главата му, за да си напълно сигурна.

— Той трябваше да умре.

— Защото те е отхвърлил.

— Да. Да!

— След като си убила Престън, си влязла във вилата и си обърнала всичко наопаки. Твоята налудничава ярост съм усетила в онези стени, а не тази на Форест.

— Не смей да ме наричаш луда.

— И любовникът на Камелия също е изгубил контрол над себе си — Зоуи докосна един от тежките свещници. — Напълно излязъл от кожата си. Сигурно е бил толкова обсебен, колкото и ти, Кимбърли.

— Не съм била обсебена. Само лудите са обсебени.

— Не те чувам, защото се вслушвам в мълчаливите писъци на ярост в тези стени. Сигурно можеш да доловиш част от тази енергия. Казват, че лудите могат.

— Не чувам нищо. Не съм като теб.

— Мисля, че след онзи скандал Джеръми Хил е сграбчил най-близкия тежък предмет. — Зоуи обви пръсти около всеки свещник и опита да ги повдигне. Не бяха по-тежки от чантата й, когато бе пълна догоре.

Кимбърли, изглежда, се подразни от свещниците.

— Остави ги долу!

— Камелия се извърнала да си тръгне и тогава той я ударил. Откъм гърба. Както ти си нападнала Престън.

— Престън го заслужаваше, казвам ти.

— Имам новина за теб, Кимбърли. Само лудите приказват така.

Зоуи метна свещника, който държеше в дясната си ръка, през барплота към Кимбърли и вложи цялата си сила в замаха.

Кимбърли извика и инстинктивно се дръпна назад, опитвайки се да избегне дългия метален предмет, летящ към нея.

Пистолетът гръмна.

Зоуи се сниши зад бара, стиснала здраво втория свещник. Дебелият мраморен плот потрепери от куршумите. Кимбърли стреля отново.

Зоуи се раздвижи. Като се стараеше главата й да остава под ръба на каменния плот, тя се втурна към завесите, които отделяха входа за барманите. Промуши се през дебелите завеси в малкото преддверие и изтича към коридора. Чу как онази тича зад нея към входната врата. Зоуи се извърна и неистово започна да дърпа тежките позлатени врати. Кимбърли се показа през завесите, а в очите й гореше абсолютна лудост.

Вратите се затвориха като по чудо в мига, в който стигна до тях. С разтуптяно сърце Зоуи промуши втория дълъг свещник през дръжките им, като по този начин затвори побеснялата жена в киносалона.

След секунда тежките врати потрепериха. Изпаднала в ярост, Кимбърли се бе хвърлила върху тях.

Зоуи побягна по коридора. Зави към всекидневната и се сблъска с Итън.

— Какво става, за бога?! — той сграбчи ръката й. — Добре ли си?

Приглушени изстрели се чуха от другия край на коридора.

— Кимбърли — успя да прошепне Зоуи. — Заключих я в киносалона. Има пистолет. Но не мисля, че може да се измъкне оттам.

Итън я дръпна настрани и се доближи до сводестия край на хола. Предпазливо надникна зад ъгъла. Отново се чу изстрел.

— О, боже! — каза той. — Тя май наистина е много ядосана.

— Всъщност е луда, много.