Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (21)

Двадесет и първа глава

— Кажи ми — подхвана Хари Стаг. — Често ли идваш тук?

Аркадия се вгледа в слабия мъж с дълбоки и уморени от живота очи, който седеше срещу нея в сепарето. Никога през живота си не бе имала бодигард и затова, не бе съвсем сигурна какво трябва да прави с него.

Бе се примирила с този човек само, защото бе ясно, че Зоуи си има достатъчно други тревоги и без това. Полетът до Вегас, за да сключи брак по сметка с Итън Труакс, й бе причинил доста безпокойство. Притесненията за безопасността на приятелката й, докато е извън града, само биха влошили допълнително положението й.

Когато Хари Стаг се появи в галерия „Еуфория“ в шест и петнайсет, Аркадия предложи да хапнат навън и да прекарат вечерта в „Последен изход“. Целта бе да мине колкото е възможно повече време, преди да го заведе в обзаведения си в сребристо и бяло апартамент. За разлика от Зоуи тя имаше и втора спалня, но й бе трудно да си представи някой мъж, особено пък този, да преспи там.

— Обичам джаз — Аркадия прокара пръст по ръба на чашата си с мартини. — Нещо повече, нуждая се от него. Пренася ме на друго място за известно време.

Хари пийна от газираната вода, която си бе поръчал.

— Разбирам какво имаш предвид.

Триото на сцената подхвана мелодията на парче от Телониъс Монк, „Бляскави улици“. То бе изключително трудно за изпълнение, но Аркадия ги бе чувала и преди. Можеха да се справят добре. Пианото бе водещият инструмент, а бас китарата и барабаните елегантно го следваха.

Хари Стаг примигна няколко пъти в безмълвна изненада, когато удивително чистите, завладяващи звуци се понесоха в интимната атмосфера на бара. Много бавно остави чашата си. На лицето му бе изписано захласнато внимание.

Аркадия също се предаде на пленителната мелодия и времето сякаш изчезна нанякъде.

Когато всичко свърши, нито тя, нито Хари можеха да помръднат за известно време. После придружителят й бавно се извърна към нея.

— Не съм чувал такова добро изпълнение, откакто за последен път бях в Ню Орлиънс — отбеляза Хари. В дрезгавия му глас звучеше възхищение.

— И аз бях изненадана първия път — тя леко се усмихна. — Ако трябва да отговоря на въпроса ти, да, често идвам тук.

— Разбирам защо.

Аркадия взе декоративната клечка от чашата си с мартини и захапа маслината. Нямаше смисъл да пропуска момента, помисли си. Това бе идеален случай да се порови малко.

— Отдавна ли познаваш Итън Труакс? — попита тя.

— Срещнахме се преди няколко години — отговори Хари.

— По професионален повод ли?

Мъжът, изглежда, се замисли над това за момент. После кимна.

— Може и така да се каже. Работех за хора, които искаха да го стресна, за да се откаже от един случай.

— Предполагам, че планът не се е изпълнил.

— Не. Когато Труакс си набележи някаква цел, не се отклонява от нея. Би се наложило да го убия, за да го спра.

— Зоуи ми разказа какво се е случило с брат му. Разбрах, че макар човекът, отговорен за смъртта му, да е излязъл свободен от съда, по-късно е пострадал при нещастен случай.

— Често стават нещастни случаи.

— Каза, че би се наложило да убиеш Итън, за да го спреш. Няма как да не забележа, че не си стигнал чак дотам. Това означава ли, че не стреляш по хората?

— Да кажем, че не го правя за пари — отвърна той.

— Аха. Малка, но значителна разлика.

— В случая не се наложи да обяснявам тази разлика на работодателите си. Не им се щеше да решат проблема по този начин, защото бяха достатъчно умни да разберат, че би им се отразило крайно неблагоприятно.

— Прави ли бяха?

— Вероятно. Ако бяха премахнали Труакс, положението им щеше да се усложни. Разбираш ли, по това време той вече доста бе раздвижил нещата. Бе изровил огромен куп доказателства, свързани с прането на пари. Имаше и такива, които уличаваха моите работодатели. Той притежаваше и касета, на която бе записано как се срещам с него в кабинета му. След като си тръгнах, се бе погрижил тя да бъде прибрана на сигурно място в сейф заедно с доказателства, свързващи мен с работодателите ми и тях — с различни незаконни финансови сделки.

— С други думи, ако се окаже мъртъв, е щяло да има много повече въпроси без отговор, отколкото би им се искало.

— Да.

— Все още не разбирам как така двамата с Труакс сте станали, да го наречем, делови партньори — меко настоя тя.

— Не ми хареса начинът, по който работодателите ми се отнесоха към проблема „Труакс“. Когато всичко свърши, напуснах. Започнах самостоятелен бизнес.

— Като наемен бодигард?

— Предпочитам да се считам за консултант — Хари се облегна назад в сепарето и се вгледа в нея с бездънните си очи. — Отговорих на въпросите ти. Ще отговориш ли на няколко мои?

— Зависи — тя отпи от мартинито си. — Какво искаш да знаеш?

— Нямах време да разбера цялата история от Труакс, но останах с впечатлението, че си била в „Кендъл Лейк Менър“ заедно с клиентката му, така ли е?

— Да.

Той леко присви очи, заинтригуван.

— Как се оказа там? Наистина ли си луда?

Тя се усмихна.

— Може да се каже. Аз сама влязох там под фалшиво име.

— Аха. Е, сигурно си имала причини.

— Съпругът ми се опита да ме убие малко преди да избяга с повечето от авоарите в банковия ми портфейл. Бях научила прекалено много за връзките му с някои незаконни дейности. Представлявах риск за него.

— Изглежда, не е успял в плановете си.

— Не. Не успя. Но се страхувах, че ще се опита отново. Затова инсценирах собствената си смърт, купих си нова самоличност, основах тръст и го използвах, за да вляза в „Кендъл Лейк Менър“. След като избягах, приех друга самоличност.

— Звучи ми сложно.

— Така е.

— Защо си се подложила на всичко това?

— Съпругът ми е много, много хитър и изключително опасен човек. Според мен дотолкова, че не би повярвал в инсценираната ми смърт. Мислех, че ако все още се опитва да ме открие, една частна психиатрична клиника е последното място, където би ме потърсил.

Планът ми бе да остана там няколко месеца и после отново да изчезна. Реших, че две последователни смени на самоличността максимално ще го затруднят да ме проследи.

— Какво се обърка?

— Отначало нищо. „Кендъл Лейк“ се оказа горе-долу каквото бях очаквала — приятно, отдалечено място, където богаташите пращат роднините, които биха ги изложили пред обществото. Не беше трудно да се преструвам на клинично депресирана и некомуникативна. Там не прилагаха сериозно терапия с общуване. Само лекарства. Хвърлях ги в тоалетната. После срещнах Зоуи.

— Станали сте приятелки?

— Да. За лош късмет на Зоуи главният психиатър, доктор Макалистър, се заинтересува лично от нея. Искаше да й прави изследвания. Заради това я наблюдаваха много по-внимателно, отколкото останалите пациенти. Беше й по-трудно да се отърве от лекарствата, отколкото на мен.

— Но сте намерили начин да се измъкнете — каза Хари.

— Да.

— Какво следва?

— Започвам отначало — отвърна тя.

Той се замисли над това.

— Да, аз също, предполагам. Но всъщност, изглежда, Труакс влияе по този начин на хората.

— Какво имаш предвид?

— Не знам. Трудно ми е да го обясня. Просто, когато си близо до него, нещата се променят.

Великолепна музика заля тишината след този коментар. Когато мелодията свърши, Хари я погледна със замислен вид.

— Сигурно е било трудно там, в „Кендъл Лейк“ — каза той.

— Зоуи е трябвало да издържи много по-дълго от мен. Избягахме два месеца след пристигането ми. Тя е била там, сама, четири месеца преди това.

— Господи! Шест месеца.

— Да.

— Сигурно е оставило отпечатък върху нея.

— Така е — призна тя. — И за двете ни. Всяка от нас се справя по различен начин.

— Как?

— Зоуи се записа на курс по самоотбрана.

— Ти какво направи?

— Купих си пистолет.

Хари кимна.

— Разбирам те.