Иван Серафимов
Опитомяване (9)

IX.

Козата опъна въжето, стегнато около ръката на Их, после то се отпусна, провлече се по земята. Животното се върна назад и стопли с диханието си лицето на момъка. Их отмести погледа си, вперен в една точка, малко под незагасените няколко прожектора в свода на остъклената до покрива сграда. Разсипа се слънце навън, освети пространството около козата и детето. Пластмасовите столове бяха празни, нямаше никъде никой. Момчето се надигна бавно и тръгна подир козата, възбудена от отминалата наскоро буря, от ярката светлина и чистия въздух навън.

Беше топла и мека пролетна утрин. Плочите и асфалтът, тревите и металните ограждения светеха от чистота и хлад. Светлината, прозрачният въздух върнаха на момчето някакво късче от детството, от планината. Далече плуваха облаци. В клоните на дърветата цвърчаха новородени птици. Стрелкаха се лястовичи крила…

Настани се на кръгла масичка на тротоара пред малко бистро. Взе си мляко и кифла. Беше приседнал, свит на ъгъла на жълт стол с още неоттекли се капки дъжд. Отпи глътка, още една. Заведението нямаше собственик, както повечето места за хранене, магазините. Всичко бе безумно занемарено и прашно. Коли доставяха каквото има, когато се случи. Их случайно беше попаднал, когато за днес още не бе опустошено всичко. Млякото беше студено. Их сам си го приготви от пакетчето прах. Не се засити с кифлата, но остави един-два залъка, доля си вода във вече разбитото мляко и допи до дъно чашата, като топеше залците едва-едва. Обикновено се хранеше с млякото от козата, така бе свикнал от раждането си още, но необяснимо защо тука, в града, му беше неудобно, изпитваше някакъв странен свян да пие направо от топлите й гърди. Сега тя скубеше между плочите на тротоара стръкове избуяла от пролетните дъждове трева, буренака, повехналите тук-там листа.

Их мислеше да си тръгва вече, когато видя странно слаб, висок възрастен човек, с дълго черно сако. Костюмът му беше изгладен, закърпен грижливо на едно-две места с парчета от същия плат. С книга в ръка, дрехите висяха свободно на раменете му. Около русите, пепелявобели коси като ореол светеше периферията на стара, стара черна шапка.

Их се беше надигнал вече от мястото си, но неволно приседна обратно. Човекът със светнало от щастие лице се приближи до масата, помоли учтиво да седне. Момчето направи широк жест с ръка. Мъжът се ръкува с него, наведе се над ухото му и прошепна:

— Мен!

Их се усмихна неволно и каза своето име. Заговориха изведнъж, спонтанно и бурно. Някакъв извор като че ли се отключи в гърдите на момъка изведнъж. Разказваше за въздуха, за водата, дъжда, който беше отминал току-що, за дърветата, за птиците.

Мъжът го гледаше с тъга и учудване, с надежда и радост като че ли. Стана ли дума за птиците, той неочаквано се преобрази, забрави всичко друго, само тъга остана в лицето му:

— Птиците, птиците… Тук беше препълнено с птици, с деца и птици, тук не можеше да пристъпи човек от птици. Децата не смееха да навлязат навътре в площада, макар че птиците не се плашеха от тях. Ронеха им трохи… Господи, но защо не им хвърлим трохи сега…

Отмести с рязко движение стола, затича се към стъклените рафтове, откри суха пречупена кифла и щастлив се завърна. Започна да стрива трохи с ръка и да ги хвърля наоколо…

Птиците все още не смееха да се приближат…

Мен се натъжи. После се наведе към Их и едва чуто прошепна:

— Вече никой не помни птиците… Никой! — почти просъска той. — Само аз, разбираш ли?… Само аз!

Отдръпна се от лицето му, погледна го с трескав, изпитателен поглед и сложи заклинателно пръст на устните си.