Иван Серафимов
Опитомяване (1)

I.

На третия ден една от козите, прескачайки детското тяло, неволно допря вимето си до лицето на новороденото, потърка напращелите си от мляко зърна и усети, че устните на детето бяха по-нежни от тревите и от земята, че това й носи някакво облекчение. Детето не помръдна дори, не промляска, не издаде никакъв звук. Животното остана дълго така, притискайки вимето си до нежната бебешка кожа, докато другите кози от стадото изпотъпкваха всичко наоколо, врещяха и се блъскаха една в друга, лягаха по корем, след това някоя отместваше портичката с глава и се втурваше навън, последвана от юрналите се изведнъж подир нея други животни. Само тази, която беше допряла вимето си до детското личице, не се помръдваше.

Майката на новороденото лежеше малко встрани, но животните имат странен усет за живото и за мъртвото, за това, което диша и още е топло, и това, което няма сили повече за нищо, освен да тежи върху земята, както тежат камъните и буците пръст…

Другите животни още не бяха открили тайната на притискащата се в ъгъла сред сеното коза, но тя все по-упорито и все по-упорито по волята на някакъв предначален инстинкт, търсеше устните на детето.

Вееше вятър, мръкваше се и съмваше, докато постепенно бебешките уста започнаха да усещат топлината и млечната влага, дъхтяща от вимето на животното, и започнаха да се впиват стръвно в него и с истинско томление и ненаситна жажда да всмуква топлите, звънтящи като лъчи струни от мляко.

Детето се насищаше бързо, уморяваше се и заспиваше, а когато заспеше за по-дълго време, козата сама го будеше и притискаше вимето си към устните му. Преситено някой път, то отвръщаше личицето си, но козата не го оставяше. То поемаше дъх, след това отново впиваше устни и пиеше от натежалото виме на козата, която нямаше кой повече да издои. Животът сам вземаше и даваше на себе си, сам се отвращаваше и възраждаше, но с всичко това в себе си съществуваше.

Пасището беше изоставено от няколко дни, може би седмица вече. Оцелялото по чудо стадо кози беше пощуряло от пролетната влага и топлина, от сока в клоните и храсталаците, от зелената като човешки дъх горска шума. Жалостивото им врещене вече огласяше всичко наоколо. Преди да тръгнат от пасището мъжете, нещо властно и безпощадно като че ли ги беше помело и те бяха изоставили всичко така — огънят недогорял, котлите и съдовете, сиренето и хляба по масата. Яретата бяха откарали преди това и сега натежалите до земята вимета на козите се тътреха по тревата, блъскаха се в камънаците и сухите от пролетния повей буци земя и къртичини. Тук-таме по пръстта се пръскаха отронени бели нишки от мляко, оставаше прекъсната тук-таме чертица от капки, които се стичаха по стъбълцата на великденчетата и равнеца, по стръковете от див лапад и мащерка. Животните не се свъртаха на едно място, но това не можеше да ги облекчи, млякото в тях ги подлудяваше.