Иван Серафимов
Опитомяване (14)

XIV.

Хранеше се където намереше и с каквото намереше. Някои от фабриките работеха. Там, където имаше непрекъснати производствени процеси, самата работа, самият труд, като вековечен инстинкт бяха приковали хората на работните им места и те въпреки хаоса, опустошенията, лудостта идваха тук, сменяха се с други, ако и те се бяха застояли, и с привични движения вършеха всичко както преди. Някои от административните и организационни звена също работеха на този принцип. Идваха служители или държавници в кабинетите си. Вяли, уморени, по навик. Правеха опит да установят контакт с други по-далечни или по-близки краища на света, но нищо не се получаваше… Някои остаряваха и умираха, ставаха аварии и цели линии излизаха от работа. Загиваха хора от непредпазливост и неспазване на правилата за охрана на труда. Погребваха ги всички, които работеха заедно с тях, като си припомняха смътно ритуалите при изпращането завинаги на близък човек. Странни бяха тези събирания, тези неми минути, но и самата смърт като че ли връщаше нещо от светостта на човешката памет.

Имаше хора, които въпреки всичко работеха, дори чувствуваха глад за работа. Парите не съществуваха, бяха се обезсмислили, заплати нямаше. Но хората се хранеха в заводите, доколкото можеше да се намери храна, в кухните все още имаше някой, който също преживяваше там. Това, което произвеждаха поточните линии, се трупаше нахалост в дворовете, заливаше околните улици и площади. Влаковите композиции го отнасяха в неизвестна посока, носеха суровини, понякога докарваха нещо съвсем ненужно, след време го отнасяха другаде. Работата, производството на нещо беше като някакво странно свърталище, там можеше да се спи, беше топло, имаше често храна. И това беше достатъчно, за да идват все повече мъже и жени, скитници, любеха се из складовете, в огромните хангари с натрупани в тях тежки и лъскави найлонови чували с амониева селитра, изхвърляни безспир от лентата. Веднъж товарачите намериха разсъблечени момче и момиче върху един от най-високите редове, сред топлата още амониева селитра, под самия потънал в прах таван на склада. Бяха заспали така, с полузаметнати дрехи, съблечени и щастливи. Може би от умората, от изтощителния и съвсем безсмислен труд през нощта…

Странно, но чувството за свян продължаваше да съществува. След седмица-две момичето и момчето по силата на някакъв патриархален и властен зов, дошъл като че ли отвъд времето и пространството, се ожениха в запустялата стара църква на края на града. Всичко беше посивяло и тъжно, но и странно тържествено в същото време. Неколцина мъже и жени бяха застанали неми в полуздрача, допрели рамене, притиснати един в друг като стадо. Свещите тържествено светеха. После се чу камбанен звън, пламъчетата в сбръчканите ръце потрепериха. Мятаха се птици в синевата навън. Едно дете се спускаше и вдигаше по въжето, петите му тупваха на земята, допираха се за миг и пак се вдигаха във въздуха. Като дихание, като късче човешка душа се мяташе то на долния край на въжето. А горе, в небето, ехтеше звънът на самата детска душа. Тя се разпиляваше от радост и щастие като стъклен прах в кристалния въздух.

Животът си продължаваше. Раждаше вече и своите празници, а те — своите нови скърби и радости.

Их се хранеше където намереше, с каквото намереше. Всеки ден сутрин минаваше през бистрото, където срещна Мен, но старецът не идваше. Пиеше чаша мляко, ако имаше. Оронваше късче от сухите кифли, ако някоя товарна кола беше докарала.

Веднъж се мярна приведената слаба фигура на Мен, но когато зърна момчето, той кривна встрани и се изгуби сред хората. Их се затича, задърпа козата в навалицата, напусто. Мен беше потънал като че ли вдън земя. Сякаш се страхуваше от момчето, от думите, които сам му беше казал.

Их се отбиваше всеки ден на това място, сядаше вън, до малкото бистро, понякога идваше и сутрин, и след обед, но не само заради Мен, а заради птиците, които преди много време, вземали трохи от ръцете на хората. Идва и заради онзи тържествен камбанен звън, който не чу повече, но пробуди нещо в неговата душа до дъно. Той не знаеше, когато чу камбаната, че там, в църквицата, е имало сватба. Запомни повдигащите се във въздуха пети на детето, тежкия меден звън, разпиляващите се под небето крила на птици.

Птиците, ах птиците! Их се сети отново за тях, затърси в джобовете си трохи, намери коричка хляб, стри я между коравите си ръце и зачака да приближи до площада някоя самотна и тъжна птица.

Долетяха няколко гълъба едновременно. Просто тупваха на земята, вдигна се прах под крилата им. Унили пристъпваха, клъвваха някой изсъхнал и блед стрък трева… Их нетърпеливо разтвори пръстите си, забарабани по масата. Птиците приближаваха едва-едва към Их. Те не го забелязваха, сякаш не съществуваше. Като че ли беше някаква странно избуяла насред площада фиданка, нежна и жилава, с разперени клони. Ръцете му бяха сухи и слаби.

Их не смееше да замахне. Предпазливо посипа трохите. Те попадаха на пръстта, сред мъничките като магарешки копитца павета на площада. Единият от гълъбите си откъсна бледо стръкче трева, после започна да сбира трохите. Скупчиха се и другите птици. Их трескаво търсеше в джобовете си трохи, боеше се с припрените си движения да не изплаши птиците. Намери няколко зърна жито в джобовете си. Птиците почти бяха дошли по ръцете му. И в този миг се чу пронизителен, тържествуващ, безумен вик:

— Их! И-и-и-х-х-х!

Беше Мен.

Птиците отлетяха с писък далече.

Старецът приближи задъхан от радост. Сълзи на щастие и благодат се стичаха по лицето му. Носеше къшей от пресен хляб, протегна ръка да погали козата и след това започна с безкрайна нежност и доброта, коленичил пред нея, да й дава от хляба.

Их беше щастлив. Тъжен и радостен едновременно, смаян до сълзи от досега с птиците.

Старецът го заговори. Нежността и добротата, полегатите лъчи на слънцето като в икона, процеждащи се пред белите купчини облаци, като че ли бяха изтрили завинаги налудничавия блясък в неговите очи.

Изправи се, погали отново козата, после седна спокойно и бавно на стола. Тежкото му тяло се отпусна удобно, той гледаше далече, далече пред себе си, прострял ръка на масата.

Тогава видяха момичето и момчето. Щастливо прегърнати, едва докосваха крайчеца на устните си, целуваха по някакво късче от лицата и телата си сред свлечените на гърдите им дрехи. Те висяха свободно, широко около силните им тела. Позамургавелите вече от мекото пролетно слънце гърди на момичето се откриваха, но то не вдигаше ръка да заметне дрехата си, не мислеше да ги прикрива от никого.

Та нали всичко край тях, а и в тях е отвъд лудостта. Дори тяхното щастие, дори любовта…

Старецът вдигна ръка и с почти библейска строгост посочи момичето и момчето:

— Те се ожениха. Помниш ли? Тогава за пръв път забиха камбаните. Тогава… За първи път… Аз помня… Аз помня… Само аз помня.

И пак постави пръст пред сключените си устни, сякаш прошепваше някаква странна, небивала тайна. В очите му имаше прежната мъка и лудост, прежната изнемога…

— Само аз помня! Само аз помня птиците… Звъняха камбаните, а лястовиците летяха навсякъде, крилата им се мятаха, мятаха, мятаха…

И камбанен звън помня!…

После се вгледа трескаво и със сгърчено от безпаметността си лице, от забравата го болеше вече, в очите на Их.

— А ти за първи път нахрани птиците. И това ще запомня. Аз помня всичко!…

Помълчаха малко, след това старецът едва чуто прошепна:

— Ти ще нахраниш звъна на камбаните!

Недоумяващ нещо от своите собствени думи, Мен дълго и в транс клати глава. И не спираше да си шепне:

— Как може да се нахрани камбанен звън, как може да се нахрани камбанен звън?…

Това изречение той повтаряше непрекъснато. Ту усилваше гласа си, ту стихваше, шепотът замираше на устните му, но той продължаваше да говори.

Момичето и момчето се свлякоха край фонтана направо на мрамора. Тялото на жената светеше ослепително матово и налято от зной под лъчите на слънцето, които постепенно се стопяваха, чезнеха в небосвода.

Их не откъсваше очи от налятото тяло и силните форми на легналата на още топлия мрамор жена.

Мен бавно отмести стола си и тръгна прегърбен и сам в далечината.