Иван Серафимов
Опитомяване (8)

VIII.

Их беше наречен така, когато слезе от планината. Той не можеше да говори. Всичко тук му се струваше причудливо, необяснимо. Носеше някаква дреха като наметка, привързана с лико, със сандали от лико, с дълга прибрана също с лико коса. Нямаше нищо причудливо в дрехата му, но в началото непрекъснато го блъскаха, дърпаха с необяснимо любопитство и присмехулна наглост. На всичко това той отвръщаше с едно: „Их-х-х-х-х!“ И това беше онемяване от учудване, беше възхищение или смут. Той изразяваше всичко само с една въздишка. Тази частица дихание, изтръгната от гърдите му, побираше всичко. Хората хихикаха край него, смееха се и го сочеха с налудничава добронамереност или снизхождение:

Их-х-х-х! И-х-х-х-х-х! Их-х-х-х-х-х!

Така си остана завинаги. С това име-въздишка, с това име-вопъл, дихание.

Свикваше с всичко. Вървеше опиянен и непрекъснато смайван от нещо по улиците и площадите. Спеше край големите замърсени фонтани, теглеше козата със себе си. И във всяко спречкване, на всеки въпрос отвръщаше със своето единствено: „Их-х-х-х!“

Целият свят за него беше в това: „Их!“