Иван Серафимов
Опитомяване (21)

XXI.

В коя сутрин, тя не си спомняше, отмаляла от ласките му, от тялото му, от жилавите ръце, от свитата в юмрук лява ръка, с която той се опираше на земята и я притискаше с цялата същност до себе си, защото той знаеше, че не оплодява само една жена, а цялата равнина и потъналата в нега земя, планините и хълмовете; в една безумно разпиляна от слънчевите лъчи сутрин тя се изправи бавно, примижа от светлината, после трескаво започна да търси дрехи, с които да прикрие своята голота.

Нима беше имала някога дрехи? Набра дълги стъбла на ракити, направи си колан от сухите им листа и коленичи до него. Тогава той се събуди, разпиля неизсъхналите стъбла и отново я разсъблече. По залез-слънце тя накъса нови стъбла и отново обгърна цялото си мургаво тяло с тях. Сама си направи сандали. Свянът и срамът се връщаха, тя ги връщаше на целия свят, на самата себе си ги възвръщаше. Когато той се събуди отново, момичето му прошепна: „Казвам се Я. Зная всичко за себе си. Искам да зная и всичко за тебе.“ Стисна свития му юмрук, в който се криеше татуировката, притегли ръката му и я допря до корема си. Листата на тръстиките прошумоляха.

— Искам да зная защо е такъв светът… Не мога!

Изправи се, бедрата й светеха като ослепително-нежни, високи и остри треви под слънцето. Их не смееше да я докосне, само протегна ръка.

Тя се затича към края на люцерновата нива, където беше козата. Прегърна я нежно през шията, коленичи и заплака пред нея като пред майка.