Иван Серафимов
Опитомяване (4)

IV.

Козата бдеше за малкото, както за собствената си рожба не би тръпнала. Лягаше до него, топлеше го в студените пролетни нощи с корема си и като че ли се опиваше от тази оскъдна бебешка топлинка, от мириса на човек, но друг някакъв, не какъвто беше виждала и беше усещала до скоро. Това беше някакво сладко ухание — топлина, мляко и несвършващ сън едновременно. Мирисът на детското тяло като че ли я подлудяваше в пролетната омая.

Веднъж, стреснала се в нощта от бурен повей на вятъра и разхлопаните дъски навън, козата скочи, оплете краката си в навита от здрави конци връв или тънко ремъче с някаква муска накрая, провесена през врата на детето. Тя усети, че малкото го заболя, усети с цялото си същество, преди то да пропищи.

После детето плака до сутринта. Плака с горестен и нестихващ плач, вятърът виеше навънка, дърветата привеждаха клоните си почти до земята — като при земетресение, звездите студено светеха през разпилените на едно-две места неравномерно натрупани наръчи слама на покрива.

Детските гърдички се тресяха от хрипове, то се задушаваше от плача, както не му достигаше въздух в първите дни след раждането, научило се вече да притиска меките си устни към вимето на козата, за да утоли глада си с млякото й. И сега така плачът не му даваше сили да си поеме дъх.

Козата тъпчеше неспокойно наоколо, катереше се по разпръснатите сухи вършини и по изоставените отдавна, потънали в паяжина ясли, но не се отделяше от детето.

Така осъмнаха…

Вятърът стихна. Заваля топъл пролетен дъжд…